Юрий Королков
Кио ку мицу (10) ((строго секретно))

Дневникът на Ирина

„Много ми е тъжно, плаче ми се… Всичко беше толкова хубаво и изведнъж такава мъка. Бяхме с мама в Москва, тя все още не може да се съвземе след смъртта на татко. Тъкмо се канехме да се връщаме и изведнъж вестниците излязоха в траурни рамки. Почина Фрунзе. Мама отиде на гарата и продаде билетите.

Домът на съюзите беше в траур. Огледалата бяха закрити с черна коприна, а полилеите обвити с креп. Отнякъде се лееше музика, оркестър изпълняваше погребален марш. Влязохме в Колонната зала. Михаил Василевич лежеше сред цветя и венци. Мили, скъпи другарю Фрунзе! Не мога да изразя с думи това, което чувствувах в тази минута. Защо умря, защо нищо не може да се направи! Там, в Колонната зала, аз мислено се заклех от този ден да се стремя поне малко да приличам на другаря Фрунзе, за да може по-бързо да бъде завършено делото, за което умират такива велики хора.

Колко нищожно малки сме ние всички в сравнение с този човек! Но аз се кълна, че другарят Фрунзе ще ми бъде пример в живота.“

„Реших да напиша повест. Истинска, с глави. Заглавието още не съм измислила. Момичетата казват, че нищо няма да излезе, но въпреки това аз пиша. Отначало нахвърлих бележки, после преписвах, поправях, добавях, след това отново преписвах и ето, преписвам вече цяла година и никому нищо не показвам. Почти никому.

Интересно как ли писателите пишат повести, как ли описват събитията. Разбира се, на тях им е по-лесно. Мария Филиповна (учителката по литература) казва, че трябва да се познава животът, а аз съм само на шестнадесет години.

Сприятелих се с едно момче, то ми харесва, разказва ми за първата си любов, влюбен бил в Соня. Казва, че минавал край тях със затаен дъх, а тя нищо не знаела. Искаше ми съвет, какво да направи, че тя да научи. Той е комсомолец, а Соня не. Случва се! Тя живее до черквата и пее в черковния хор. Володка даже ходи на черква заради нея. Стои и гледа. Казва, че била много красива, когато около нея горели свещите и пламъкът се отразявал в очите й, а лицето й оставало в сянка. Но аз не смятам, че тя е много красива. Вероятно влюбеният вижда онова, което другите не забелязват.

Наскоро той ми разказа съвсем поверително, че не само ходел в черквата, но даже се катерел на камбанарията, където са гнездата на гълъбите. Казва, че би изпълзял даже на кръста заради нея. И всичко това правел, за да гледа отгоре към двора и към вратата на Сонината къща. Седи над камбаните като гълъб на кръглото прозорче и чака да я види. После цяла седмица е щастлив. Разбира се, Володка постъпва глупаво — казах му го. Недай боже да падне някой ден да се пребие. Но на Соня малко завиждам — много е хубаво някой да те обича така, макар ти и да не знаеш.“

„Володка Жигалин се отличи пред цялото училище. Имахме час по обществознание. С Маруся седим на втория чин, а зад нас, на третия — Володка и Ерохин. По едно време някой от тях казва: «Бас държа, че не можеш да я отрежеш.» Другият отвърна: «Ще видиш!…» После се разбра, че ставало дума за Марусината плитка. Тя има голяма и дебела плитка, почти до коленете. В този момент удари звънецът. Михалев показва: «Маруся, виж плитката си…» И наистина Юра Ерохин държи в едната си ръка джобно ножче, а в другата крайчето на плитката — вярно, съвсем малко, но все пак защо да е; Маруся се разплака и избяга навън. Вдигна се олелия. Гриша Веселов каза: «Не бива така, другари, в час по обществознание…» Той е секретар на комсомолската ни група. Някой му отговори: «А по математика, значи може, така ли?» Володка също се намеси: «Какво сте емнали Ерохин! Казали му и го направил.» Тогава се нахвърлиха върху Володка: «На тебе, ако ти кажат — влез в кладенеца, ще влезеш ли?» — «Ще вляза!» — «Тогава влизай да видим.» — «Че защо не, ще вляза…»

Разбира се, Володка се беше изсилил, но сега нямаше какво да прави. Целият клас изскочи на училищния двор, взеха от пазача въже и го спуснаха в кладенеца. Надойдоха и малките, цялото училище. Дойде също и Маруся, бледа, притиснала ръце към гърдите си и шепне: «Недейте, недейте.» А Володка Жигалин се прехвърли през оградата на кладенеца и почна да се спуска.

Измина доста време, после всички завикаха и почнаха да изтеглят въжето. Володка излезе с мокра глава. Той я беше намокрил за доказателство. Разбира се за Марусината плитка всички бяха забравили, Володка стана герой…

От училище си тръгнахме заедно, пътят ни е един и същ. Казва ми: «Ирка, ти нищо не разбираш. Ерохин й отряза плитката, за да й направи впечатление. Той не е равнодушен към Маруся.»

Със Соня нищо не стана. Тя ходи с някакво момче от съседното училище. Володка е горд. Щом е така — каза той, — да върви по дяволите!“

„Престанах да пиша повестта си. Наистина Володка казва, че ако е редактор, отдавна би отпечатал такава повест, но аз не мисля за това. Не е там работата.

Онова, което ми се струваше дружба, премина в увлечение. Володя е добро момче, честен, смел и все пак аз никога вече няма да се срещам с него. Преди изпитите се бяхме събрали с него да учим. Когато се уморихме, излязохме да се разходим из парка. Седнахме на една пейка, той ми говореше нещо за Соня и за това, колко измамни са чувствата. Струвало му се, че това е завинаги, а сега вече не си спомня. После изведнъж ме хвана за рамото и ме целуна. Даже ме е срам да пиша за това. Отскубнах се и избягах. Когато си тръгнах за вкъщи, чух зад себе си стъпките му, но не се обърнах. Той също не ме настигна. В училище не си говорим с него. Ако продължа повестта, ще напиша всичко, както си беше.

Свършихме училище. Имахме абитуриентска вечер, останахме до сутринта. Беше и хубаво, и тъжно. Уговорихме се всеки пет години на този ден да се събираме при Паметника на разстреляните комунари. Той е в парка до брега.

Сега трябва да мисля какво да правя по-нататък. Когато навърших седемнадесет години, мама ми даде да прочета дневниците на татко. Баща си не помня добре, в паметта ми са се запазили само дните, когато научихме за смъртта му. Научихме след половин година. Какъв чудесен човек е бил той! Разбира се, обичам и чичо Паша, но то е друго. Не можах, да свикна да го наричам татко. Мама се омъжи за него пет години след като бе починал баща ми. Сега нося името на втория си баща, той ме обича, зная това, и аз го обичам. Разбира се, обичам го, той е другар на баща ми, заедно са били партизани, често разказва за него. Именно затова го обичам и още повече съм му благодарна. Какви чудесни хора! Ето за кого може би трябва да се пише.

Мама много ми е разказвала за татко, аз винаги плачех, когато ми говореше как е умрял.

Научих всичко, след като прочетох дневниците му. Мама ми ги даде за една нощ и аз четох до сутринта. После ги взе, уви ги във вестник, превърза ги с лента и ги постави в скрина, където пази най-съкровените си неща. Тя ми каза: «Сега, Ирушка, можеш да вземеш дневниците на татко си, когато поискаш. Ти си вече голяма.»

Прочетох ги отново след изпитите и реших, че също ще стана микробиолог като баща си. Също ще се боря с чумата, с тифа, холерата, с всички болести, които застрашават човечеството. Така ще бъде, защото съм дъщеря на своя баща.“

 

 

„На нашия етаж има три врати, три квартири; зад всяка врата — различен живот, различни съдби. Нашата квартира е от две стаи и кухня. Областният изпълком я даде на втория ми баща заради длъжността и заслугите му: нанесохме се на Октомврийския празник. Някак си даже ми е неудобно — с какво сме по-добри от другите. В трите стаи до нас — три семейства, отсреща, в двете — професорът с жена си и момиченцето си, а една стая беше дадена на Ерохин с леля му. Той е останал без родители още от гражданската война. Работи в Комсомола като инструктор и е ужасно важен. А аз съм студентка втори курс. Също съм важна и се губя по лекции от сутрин до вечер. Никога не съм си представяла колко много ще ме поглъща всичко това.

Микробиологията е наука на бъдещето. Вече твърдо реших какво ще правя в живота — ще се занимавам с патогенни бактерии, причинители на болести. Пред мен се открива нов, невидим свят. Помня как бях поразена на първата лекция от думите на професора. Във всеки кубически сантиметър от почвата под нозете ни има милиарди бактерии! Но ние не знаем за тях още нищичко. Сред тях има добри и лоши бактерии, както при хората. Наши приятели и врагове. Аз ще се занимавам с враговете — чумата, холерата, сибирската язва… Сега вече зная, че бактериите на сибирската язва запазват жизнеспособност десетки години, а на чумата, още повече. Ще посветя целия си живот на унищожаването на заразните болести по света.

Обещават ни след втория курс да ни изпратят на практика в Монголия. Чудесно!

Володка постъпи в армията, учи в някакво военно училище. И изобщо всичките ми съученици се разпръснаха всеки по своя път. Срещам се само с Юрка Ерохин, понякога се отбива у нас, не зная — при мене или при мама. Те са големи приятели, мама се грижи за него. Повестта си не можах да допиша…“

 

 

„Ето и Монголия. Участвувам в експедиция по изучаване на епизоотията сред добитъка. Експедицията е малка и дружна. Работим на югоизток, близо до китайската граница, по-точно до Манджурия. Предварителната обработка на материалите ще правим в Улан Батор, а после вкъщи.

Прикрепена съм към епидемиолога Яворски, той работи и допълнителна тема: «Ролята на гризачите в разпространяването на пастеурела пестис». Какво красиво наименование има тази страшна чума.

По цял ден сме в степта. Аз обгорях може би десет пъти и кожата ми се свлича на парцали. Ловим гризачи, събираме бълхите по тях и ги броим. Затова ни наричат бълхари.

Отначало трябваше да отидем в друг район, но на югоизток избухна епидемия от шап и ни изпратиха тук. Епидемията пламна внезапно — впрочем епидемиите винаги възникват внезапно, като земетресение. Но монголците разказват, че морът по добитъка започнал наскоро след като към стадото им се присъединили няколко чужди камили и коне. Виж каква удивителна наблюдателност! По следата, която оставя камилата, по някакви други тайнствени признаци монголските скотовъдци разбират точно кой е стопанинът на животното. Този път камилите преминали откъм Барга, от другата страна на границата. Но в Манджурия нямало никаква епидемия, монголците знаят всичко — техният «безжичен телеграф» работи отлично. Яворски казва, че причините на епизоотията пораждат много сериозни размисли.“

„В нашия институт следваше студентката Оксана Орлик. Тя е няколко години по-голяма от мен и замина на практика след трети курс, когато аз току-що бях постъпила. Почти не я познавах, бях я виждала само два пъти в стола и на събрание — високо, слабо момиче с тясно лице и удивително красив профил. Затова и не можеше да не се запомни. Тя замина за няколко месеца в Монголия и не се върна от практика. Изпратила заявление с молба да й дадат академичен отпуск, получила го и оттогава изобщо не се обадила. Преди да замина, от деканата ме помолиха да разбера в Монголия какво е станало с нея и защо не се връща на занятия. И ето че я срещнах почти случайно.

Трябваше да отидем за продукти в общинския център — затънтено селище сред пясъчната степ близо до пустинята Гоби. По пътя колата ни се развали — «не дава искра», казва отчаяно шофьорът и няколко часа трябваше да човърка нещо из мотора. Най-после «искрата» се появи, но в Долон Дзагодай пристигнахме късно и се наложи да преспим там. Спахме в един байшин — единствената къщичка в цялото селище. Другото бяха юрти, пръснати из степта, едно магазинче с голям катинар на вратата и долепена до него аптечката склад — мъничка като къщичката на баба Яга.

Веднага познах Оксана. Вървеше от аптеката към байшина, натоварена с пакети, които притискаше даже с брадичката си, а в ръцете си държеше голямо шише с прозрачна течност. Извиках я по име и тя ме погледна учудена. Струва ми се, че срещата ни не й беше приятна.

Тя също дошла в общинския център за аптечни материали, живеела на няколко уртона от него, чакала да мине някаква кола или камилски керван, за да се върне вкъщи.

Вечеряхме заедно и преди да си легнем, излязохме в степта. Нощта беше тъмна и аз веднага загубих ориентировка; не можех да позная къде е нашият байшин и изобщо в коя посока е селището. Струваше ми се, че всичко наоколо е степ, изпълнена с тайнствено шумолене и приглушени крясъци на някакви зверове и нощни птици. Оксана вървеше до мен, без да обръща внимание на нещо. Така човек ходи в парк, в който му е известна всяка алейка. Тя беше със старичкото избеляло палто, с което я срещнах през деня, с протъркани, отдавна нелъснати обувки с изкривени токове.

Казах й какво ми бяха заръчали в деканата. Оксана извади от джоба си цигари и драсна клечка кибрит, която освети профила й. Лицето на Оксана беше загубило моминската си нежност, но беше може би по-красиво от преди. Тя смукна дълбоко от цигарата и известно време вървя мълчаливо. Пясъкът хруптеше под краката ни.

«Ще си остана тук завинаги — каза тя и някак странно се усмихна. — Хора като вас, свикнали с културата, не биха могли да разберат това. Самата аз не можех да го разбера до преди две години. Но сега… — Оксана млъкна за миг. — Искаш ли да ти разкажа защо съм се върнала в ранното средновековие, в обстановка, която не се различава много от времето на Чингис хан!… Аз не подтиквам времето да бърза и то не ме подтиква. Просто живея. Струва ми се, че първият монголски израз, който запомних, беше „моргаш угло“ — утре сутринта. Това означаваше: не прави утре това, което можеш да направиш вдругиден. Не бързай! И аз не бързам!»

Възразих й нещо. Оксана ме изслуша снизходително (бях забелязала, че тук често слушат снизходително, уверени в своята правота) и подхвърли: «Нали ти казах, че няма да ме разбереш.»

«Все пак защо си решила така да живееш — не преставах да я питам аз. — Не става току-тъй…»

Ние дълго скитахме онази нощ из степта и Оксана ми довери кое я е накарало да се пренесе в «ранното средновековие».

Дошла в Монголия преди повече от две години и я изпратили в худона, или както се казва у нас, някъде по периферията. Работела сама като практикантка при някакъв фелдшер; останалите студенти се пръснали по други общини. Скоро се запознала с един доставчик на кожи, добитък и камилска вълна; макар че бил ограничен човек, все пак успял по някакъв начин да предразположи Оксана. Тя сама не може да си обясни с какво — може би със силата, с ловкостта или практическия си ум? В края на краищата тя обикнала своя Сашка Кондратов. Дали е щастлива? Вероятно е щастлива, защото живее, като се ръководи и от друга една монголска поговорка: «хома угей» — карай да върви…

Нейният Сашка е монголер, тоест отдавна живеещ в страната, знае добре езика, а в миналото е бил харбинец — родителите му били белоемигранти, заселили се в Манджурия. Омръзнало му всичко и заминал за Монголия. Лошото е само, че много пие, напива се до безсъзнание, става зъл, груб и я бие. Оксана се грижи безропотно за него, слага го да спи, събува му ботушите. На сутринта Сашка я моли да му прости, целува й краката, но скоро всичко започва отново. Живеят в юрта и с нищо не се отличават от монголците. Сашка не четял нищо, Оксана също престанала да чете, понякога само отваряла медицинските си книги. Ламите я научили на тибетска медицина и сега тя минава за опитен фелдшер.

«Но това е ужасно!» — възкликнах аз.

В тъмнината Оксана се обърна към мен:

«Би било ужасно, ако не го обичах, но така — хома угей!»

Взехме Океана в нашата кола, пътят ни беше почти общ — трябваше да направим само едно отклонение от два уртона.

Пристигнахме в аула по светло. Тонй беше летен лагер от около двадесетина юрти, разположени в полите на едно планинско възвишение, близо до някакъв дацан — ламаистки манастир, ограден с глинени стени. Веднага всички обитатели на аула се насъбраха около колата. Сред тях се открояваше едни набит, висок, снажен, млад момък без шапка и с разкопчана монголска връхна дреха, наметната върху обикновено сетре и руска рубашка. Беше обут в червени калеври със зелени шарки и вирнати носове като на турски чехли. Полумонголец-полуевропеец. Широко лице, голямо, ниско чело и над него кичур сплъстени, отдавна немити коси.

Докато сваляха багажа на Оксана, той й помогна да слезе от колата. Просто я взе на ръце и я понесе към юртата. Разбрах, че това е именно Сашка.

«А багажа, багажа!» — викнаха му.

«Е, хома угей!» — отговори той.

Оксана лежеше като момиченце в ръцете му и лицето й изразяваше такова щастие…“

 

 

„Няколко месеца не писах нищо в дневника. През това време станаха събития, които едва не завършиха трагично за нас. Сега вече всичко е минало и мога спокойно да разкажа какво се беше случило. Вече съм си вкъщи, ходя на лекции, нещата си текат нормално и понякога даже не ми се вярва, че всичко това е могло да се случи.

Ще започна поред. От общинския център се върнахме тъкмо навреме — в експедицията дояждаха последните продукти и всички се радваха на нашето завръщане. Ние отново се заловихме за своите работи, но една вечер, след три дни, при нас в голямата палатка влезе дарга Церендоржи. Дарга значи старши. В сомона той беше председател на самоуправлението. Бил е изпратен на работа в сомона от Улан Батор. Отбивал се е при нас и друг път — пиехме чай, разговаряхме и късно вечер той си тръгваше с кон за юртата.

Този път Церендоржи беше много разтревожен и каза, че трябвало незабавно да си заминем.

«Му байна, му байна — повтаряше той — лошо, лошо. Заминавайте веднага, утре ще бъде късно.»

Отначало Яворски не можеше нищо да разбере. Извикахме преводача.

Церендоржи разказа, че в общинския център се появили конни баргути от отряда на Халзан Доржи, прехвърлили се от Манджурия. Халзан Доржи е дясна ръка на панчен-лама, който не за пръв път вдига въстание против народното правителство. Панчен-лама се обявил за хубилган на мястото на умрелия Богдо-геген и се канел да възстанови монархията в Халха. Поддържали го японците и монголските князе, а също и разни цинвани, бейсе и тайчжи, избягали в Барга след разгромяването на Унгерн. Носели се слухове, че сред войските на жълтата религия този път бил самият панчен-лама. Но Церендоржи се съмнявал в това — панчен-лама е хитър и предпазлив и не би тръгнал насам, преди да му дойде времето. Въпреки това в съседния дацан поставили пред манастира пъстра почетна палатка за посрещане на живия бог. И въобще ламите водели вредна пропаганда. Церендоржи не се съмнявал в това.

Вчера отрядите на Халзан Доржи били на два уртона от нашия лагер, а утре можели да се появят и тук.

«Трябва да заминете, докато пътят за Улан Батор е свободен — каза Церендоржи. — Може би ще успеете да се измъкнете. Ние също се изтегляме в планината, трябва да се спасяват добитъкът и хората.»

На сутринта, още в зори, ние потеглихме с двете коли. Но едва изминахме няколко версти, вдясно от нас, и доста напред на хоризонта се появиха конници. Те също ни забелязаха и препуснаха в галоп да ни пресекат пътя. Нямаше никакво съмнение, че към нас идваха баргути. Сега само от шофьорите зависеше дали ще успеем да им се изплъзнем. Вляво от нас се простираше планинска верига с пресъхнала река в полите й, а вдясно бяха баргутите. Значи изборът беше — само напред. Баргутите се стремяха да ни притиснат към пясъчното корито на реката, където нашите коли несъмнено биха затънали. Там и камила минава трудно.

Започна дива надпревара. Автомобилите се носеха по степта без всякакъв път, а баргутите препускаха, притиснати до дребните си гривести кончета… Ние седяхме отгоре, вкопчили се за въжетата, с които беше пристегнат багажа ни. В този момент наистина изпитвах страх. Държах се за въжетата, които можеха всеки момент да се скъсат, и кой знае защо си повтарях: само да не се загуби искрата на шофьора, само да не се загуби…

И все пак успяхме да се изплъзнем; баргутите почнаха да изостават, дадоха няколко изстрела и прекратиха преследването…

Но след като пропътувахме още половин час, отново съгледахме пред нас група конници. Този път тревогата ни се оказа напразна. Един от конниците излезе напред и почна да маха с ръце, сякаш ни подканяше да се приближим. Дълго се вглеждахме в него, най-после познахме Церендоржи. Излязъл да ни посрещне, защото през нощта баргутите се придвижили напред и затворили пътя за Улан Батор, по който трябваше да минем. Церендоржи каза, че трябва да се отбием в планината и там да изчакаме…

Няма да описвам подробно живота ни в планините, където прекарахме почти две седмици, докато стане възможно да излезем на Калганския път и съпровождани от отряд цирици, да преминем застрашения участък. В планините се събираха все повече и повече арати, избягали от терора на метежниците. От всички краища пристигаха тревожни вести. Въстанието на панчен-лама било подкрепено от монаси и феодали, всеки манастир ставал опора на въстаниците. Изясни се, че Халзан Доржи е подготвял въстанието от дълго време и поддържал тайни връзки с реакционното ламаистко духовенство.

Няколко дни след срещата ни с Церендоржи в планинския лагер се появи Оксана. Тя също била пресрещната от отряда за самоотбрана, организиран от Церендоржи. Както научихме, Церендоржи воювал в армията на Сухе Батор срещу Унгерн. Не можахме да познаем Оксана — беше отслабнала, почерняла и толкова уморена, че едва се държеше на краката си. Две денонощия прекарала в степта без храна и насмалко не умряла от жажда. Но още по-страшно било онова, което преживяла при идването на баргутите. Сашка Кондратов изведнъж изчезнал някъде. Отначало Оксана помислила, че е избягал в планината. Но след два дни се върнал, придружен от един японец, облечен в монголски дрехи. Двамата влезли в юртата и пили чай и млечна ракия — арик. После японецът извадил голямо шише с оризова ракия, стоплили я и пили с малки чашки. Разговаряли по китайски и Оксана не разбирала за какво става дума. Говорел повече Сашка, а японецът записвал. От време на време той разтварял карта и Сашка му показвал нещо върху нея.

Когато се разделили, Сашка бил вече съвсем пиян, Оксана го попитала кой е този.

«Полковник Сато — тъй да знаеш! — Сашка се засмял пиянски. — Ти мислеше, че съм наистина доставчик… Господин Сато обеща да ми даде чин капитан… Сега ще стана голям човек… Ние с теб…»

Сашка се навел да я целуне, но Оксана изведнъж разбрала какво е станало, изскубнала се от ръцете на Кондратов и побягнала. При коневръза имало оседлан кон. Оксана скочила на седлото и препуснала в степта. Последното, което чула, било пиянският вик на Сашка. Оксана се огледала, Сашка тичал след нея, после се спънал и паднал на земята.

Скитала се два дни в степта, а на третия се натъкнала на заставата, поставена от Церендоржи близо до планинския лагер.

Ето какво бе преживяла Оксана. От време на време ми се струваше, че тя се побърква… Лицето и бе станало кафяво като на стара икона. Дълго време не я оставих да направи нито крачка сама. Мърмореше неразбрано даже насън: «Хома угей, хома угей!…» Но не й беше все едно! Когато Оксана си спомняше за Кондратов, в очите й пламваше такава ярост, че ставаше страшна. Силната й възбуда понякога се сменяше от дълбока апатия. Едва в Улан Батор дойде малко на себе си…

Оксана искаше да се върне вкъщи, но вечерта, преди експедицията да отпътува, изведнъж изчезна. И досега не зная къде се загуби…“