Юрий Королков
Кио ку мицу (18) ((строго секретно))

На границата с Монголия

Японските военни власти не допускаха в Манджурия чужди кореспонденти. За журналистите тя продължаваше да бъде забранена страна. Но за доктор Зорге, познат в генералния щаб като човек с прояпонски възгледи, беше направено изключение. Може би за това изигра роля и препоръката, която му даде полковник От. В разгара на лятото Рихард замина за Манджурия.

Разбира се, Рихард не можеше да знае тогава съдържанието на разговора между току-що назначения нов началник-щаб на Квантунската армия и министъра на външните работи господин Арита, както не знаеше и за личното послание на Ширатори до същия генерал Арита. Но Рихард следеше с безпокойство как диверсантите разузнавачи с едри крачки се приближават към властта и придобиват все по-голяма тежест в политиката на японското правителство.

Преди да замине за Мукден на новото си местослужене, доскорошният полковник, сега вече генерал Итагаки, излагаше на Арита твърдото си становище така:

„Външна Монголия за нас е забранена страна засега. След революцията съветското правителство успя да я привлече на своя страна. Ако погледнете картата на Източна Азия, веднага става ясно какво стратегическо значение има за нас Външна Монголия, която прикрива Сибирската железопътна линия.“

Генералът гледаше на географската карта само от военностратегическа гледна точка, както впрочем гледаше и на икономиката, историята и политиката. Той си позволяваше да се намесва безцеремонно в дейността на министерството на външните работи и да дава категорични съвети на министър Арита.

„Ако Външна Монголия — казваше той — бъде присъединена към Япония, ще бъде нанесен силен удар върху безопасността на Съветския съюз. При нужда влиянието на Съветския съюз в Далечния Изток може да бъде отстранено почти без борба. Затова Квантунската армия смята влиянието на Япония върху Външна Монголия да се упражнява с всички средства, с които разполагаме. В това отношение ние, военните, разчитаме на пълна подкрепа от страна на министерството на външните работи.“

Зорге не знаеше подробностите от задкулисната дейност на квантунската военна групировка, поддържана от японския генерален щаб, но той беше на верен път в търсенията си, разбираше какво може да се очаква от диверсанта разузнавач, заемащ такъв пост в министерството ма външните работи.

До Тянцзин Рихард пътува с параход, а оттам продължи за Мукден с влак. Отседна в хотел „Ямато“ в центъра на града, в същия хотел, в който бе живял при първото си идване по време на манджурския инцидент.

На сутринта Зорге тръгна към щаба на Квантунската армия на официално посещение. Началник-щабът генерал Итагаки отпътувал за някъде, но германският кореспондент беше приет с готовност от самия командуващ Квантунската армия генерал Уеда, сменил на този пост Шигеру Хонджо. Хонджо също беше се издигнал — бе станал адютант на императора и негов доверен съветник по военните работи. Рихард си представяше добре какви съвети ще дава на императора генерал Хонджо.

Пред Зорге зад бюрото седеше възрастен генерал в зелен кител с напречни нашивки на раменете вместо пагони, почти оплешивял, с дълги побелели мустаци и уморени, замислени очи. Зад тази безобидна външност се криеха хитрост, пресметливост и умение да се насочи събеседникът по лъжлива следа. Също както и Хонджо, Уеда беше взел участие в интервенцията срещу съветския Далечен Изток и неслучайно на него беше поверено командуването на Квантунската армия.

Генералът повтаряше общи фрази, говореше за императорския път относно Манджурия, която трябвало да стане страна на мира и щастието, оплакваше се от китайците, но не продума нито дума за Монголия, нито пък за Съветска Русия. Това беше също показателно за разузнавача.

Зорге получи необходимата му информация от други източници. Преди всичко той научи, че Доихара заминал за Чахар, край границата на Монголската република, а преди това бил в Пекин за някакви преговори с китайския генерал У Пейфу относно създаването на автономно правителство за Северен Китай. Пак заговор! Доихара обикаляше като някой търговски пътник континента и кроеше все нови и нови комбинации. Именно тук, в Манджурия, в кръга на военни, Рихард бе чул фразата: „Доихара е човек с много мек характер, затова са го изпратили в Китай. Той умее нежно да поставя ултиматуми. Но самото споменаване на имената на Доихара и Итагаки е достатъчно, за да всее ужас сред жителите на Северен Китай…“

По-късно, в разговор с Траутман — германски посланик в Пекин, Рихард му повтори тази характеристика на генералите Доихара и Итагаки. Траутман се усмихна и отговори:

— Да, те могат да се сравнят само с Тоджо — началника на Квантунската полева жандармерия… Това са хора със силна ръка и несъмнено споделят нашата ориентация…

И отново пътищата на Рихард Зорге се кръстосаха на континента с пътищата, където плетеше паяжината си Доихара, тоя дякон на японските интриги, диверсии и заговори. Рихард се убеди още веднъж, че Доихара като перископ на подводница сочеше направлението на японската агресия.

Пътуването му край границите на народна Монголия беше уговорено още в Токио. Трябваше да се предполага, че Уеда бе получил необходимите инструкции от генералния щаб. Той каза:

— В Калган ще ви придружава майор Ишимото от нашия щаб. За съжаление, там още не е съвсем спокойно…

Естествено, Рихард разбираше, че командуващият се ръководи не толкова от грижата за безопасността на германския кореспондент, колкото от нежеланието да го пусне сам в крайграничния район, който придобиваше важно значение в предстоящите събития.

Подвижният и суетлив майор Ишимото стана неотлъчен спътник на Зорге по време на пътуването му до Калган. Като придружител той беше типичен токийски ину, полицейски осведомител, който не изпускаше от очи своя обект. Говореше много лошо английски и всеки път, когато не намираше необходимата му дума, се хилеше смутено. Въпреки това, той упорито се опитваше да говори с европееца на чуждия му език, стараейки се да блесне с познанията си. Рихард нямаше нищо против, макар че по това време той говореше почти свободно японски. Имаше предвид един психологически момент — човек, който слабо познава един чужд език, съсредоточава цялото си внимание, за да се изразява правилно, и не може да мисли дали няма да каже нещо излишно…

Като пристигнаха с гиринския експрес в Пекин, те се прехвърлиха на друга гара — на Сюйюанската железопътна линия — и скоро потеглиха за Калган, столицата на провинцията Чахар. Заети с прехвърлянето, пътешествениците не успяха да обядват и затова, веднага след като влакът тръгна от Сичжиминската гара, те преминаха във вагон-ресторанта, който беше вече изпълнен с пътници. Един прислужник — китаец в син халат, с емблемата на Сюйюанската железопътна линия върху ръкава, им предложи лист с менюто, но се оказа, че в кухнята няма нищо, освен стандартното меню — оризова супа, кокошка с лютив зелен сос и пак варен ориз. Прислужникът обясняваше само на китайски и Рихард пое ролята на преводач — японецът не знаеше никак китайски.

След невкусния обяд си поръчаха жасминов чай, който благоухаеше на цветя, на някакви подправки и парфюми. Прислужникът непрестанно доливаше от ароматната напитка с високия си чайник, през цялото време порцелановите чашки бяха пълни. Разговаряха за качествата на жасминовия чай. После Зорге неочаквано запита:

— Кажете ми, Ишимото сан, вие не сте ли същият капитан Ишимото, когото бяха отвлекли чжансюеляновски бандити?

Въпросът изненада японеца.

— Да, да… Сега съм майор Ишимото — смутено и бързо промърмори той, като пое шумно въздух през зъбите си.

Рихард имаше предвид авантюрата на Доихара. В началото на манджурските събития капитан Ишимото беше изпратен в един отдалечен глух район на Северозападна Манджурия, където беше безследно изчезнал. Изпращаха се ноти, ултиматуми и заплашителни предупреждения до китайската страна, но от Ишимото нямаше никаква следа. Тогава бяха изпратени войски да търсят изчезналия капитан. Те окупираха целия район, а Ишимото жив и здрав отдавна се беше върнал в Мукден. Той сам, по внушение на Доихара, беше инсценирал своето отвличане, за да се даде повод на японските експедиционни войски по-бързо да окупират нужната им територия…

Сега Доихара отново беше на монголската граница. Рихард съпостави това му пътуване с една малка вестникарска информация, появила се неотдавна на страниците на „Ню Йорк трибюн“, в която се казваше:

„Принц Теюан, управител на Вътрешна Монголия, заявил в Пекин, че Япония е възобновила опитите си да разшири границите на Манчукуо за сметка на Вътрешна Монголия. В Панчен се строи летище за разузнавателната служба на Квантунската армия.“

И ето че сега Доихара се намира именно в Панчен, близо до границите на народна Монголия. Значи японците са успели да привлекат на своя страна Принц Теюан, който доскоро, макар и плахо, протестираше против намесата в неговите работи. Сега Теюан ставаше една от главните фигури в японската игра на монголската граница…

Ишимото почна да разказва за нанкоуския планински проход, единственото място, през което можело да се проникне в монголските пустини и степи. На стотици километри наоколо се простирали непроходими планини. Мислите на Ишимото се въртяха все около едно — откъде най-удобно да се промъкне в чуждата градина… Рихард си помисли: „Векове и хилядолетия съплеменниците на Чингис хан са се домогвали през дефилето на юг, а днес японците пак се стремят да минат през него на север…“

В Калган Зорге и неговият спътник пристигнаха рано сутринта, но горещината вече се чувствуваше, пясъчна вихрушка замиташе перона, във въздуха се носеха облаци от червеникав прах.

След като се изкъпа в „Калган хотел“, където ги отведе щабният офицер, който ги бе посрещнал на гарата, доктор Зорге закуси и веднага тръгна да посети началника на японския гарнизон. Отбиха се за няколко минути в първото магазинче по пътя, в което един търговец китаец продаваше най-разнообразни стоки: кожи, платове, кафези с пойни птички… Имаше и очила с тъмни стъкла, толкова нужни за пристигналите в този ослепяващо прашен град.

Щабът се намираше извън града върху един хълм, близо до някакъв мост, прехвърлящ каменисто речно корито, по дъното на което течеше мътен поток. Доскоро в тези къщи, оградени с традиционните стени, беше разположена резиденцията на китайския генерал, а от няколко дни в тях се бяха настанили японците. Зорге пристигна в Калган в разгара на събитията, разтревожили този тих и сънен, забравен от бога град. Трудно може да се каже на кого принадлежи той сега — на японците или на китайците. Доскоро в града квартируваше щабът на 29-а китайска дивизия, но всички работи в Чахар се ръководеха от японския консул, комуто Рихард също направи посещение на вежливост в деня на пристигането си.

Преди няколко дни китайски войници задържали на пътя двама японски офицери, пътуващи с малка военна кола. Японците отказали да покажат документите си, били задържани и изпратени под конвой в щаба на съседната дивизия. Китайският генерал се извинил пред японците и веднага ги освободил. С това би могло да се ликвидира случаят, но японският консул преценил това произшествие като оскърбление на японската армия. Той изразил строг протест пред китайските власти, обвинил командира на дивизията в превишаване на правата си и поискал да бъдат поднесени официални извинения.

Конфликтът нараствал като снежна топка. На другия ден консулът вече поискал да бъде свален командирът на дивизията, частите на 29-а китайска дивизия да напуснат района, в който станал инцидентът, а в провинцията Чахар да се прекрати всякакво придвижване на китайски войски. Доихара връчил ултиматум от името на щаба на Квантунската армия и заплашил, че ще премести резиденцията на Пуи от Синцзин в Пекин, което би означавало разпростиране властта на манджурския император и върху провинциите на Северен Китай.

В същото време Доихара водеше тайни преговори с принц Теюан за автономно чахарско правителство. Отново се постави въпросът за създаване на „Даюанкуо“ — велика монголска държава, по подобие на скалъпената вече Манчукуо. В града се говореше само за това, но с намеци, неясно и се чакаше по-нататъшното развитие на събитията. Подхвърляше се също, че от името на панчен-лама пристигнал от Барга доверен човек, че принц Теюан сключил таен договор с император Пуи и скоро монголският принц щял да възглави автономно правителство, което да разпростре властта си над цяла Монголия — Външна и Вътрешна — от Кяхта до Калган. Това бяха слухове, но упорити слухове и трябваше да се изясни доколко са основателни. Във всеки случай онова, което Зорге видя тук, ясно говореше за японските стремежи да нахлуят от юг към границите на Монголската народна република.

Командуващият Квантунската армия генерал Уеда, същевременно и пълномощен посланик на Япония в Манчукуо, точно през тия дни, когато Рихард Зорге пребиваваше в Чахарската провинция, беше телеграфирал следното на министър Арита:

„Както се съобщава в строго секретните и неофициални донесения, нашата политика във Вътрешна Монголия напоследък е постигнала значителен прогрес. Принц Теюан заедно с началника на японската разузнавателна служба Танака Хисахи са се срещали с представител на панчен-лама и са провели конференция по създаването на великомонголска държава. Взето е решение за сливане на Вътрешна и Външна Монголия и установяване на монархия.“

Рихард прекара три дни в Калган, направи много снимки (той никога не се разделяше с „лайката“ си) и с японски военен самолет излетя обратно за Мукден от летището в Панчен, същото, за което се съобщаваше във вестник „Ню Йорк трибюн“.

Зорге се отби за известно време в Харбин, Пекин и Тянцзин и след едномесечно отсъствие се завърна в Токио.

Наблюденията и събраната информация потвърждаваха предположението, че следващият акт на японската агресия ще бъде насочен вероятно против Монголската народна република. Квантунската армия се свиваше като мощна пружина, за да се изпъне с цялата си сила в удобния момент. За това говореха политическите интриги в крайграничните провинции и усиленият строеж на автомобилни пътища и железопътни линии по направленията към Амур, Сунгари, съветското Приморие и монголската граница. През тези години сапьорите на Квантунската армия, подпомагани от мобилизирани манджурски селяни, занаятчии и работници, бяха построили повече от осем хиляди километра шосета, каквито преди мукденския инцидент почти нямаше.

Нарасна и численият състав на Квантунската армия — повече от пет пъти в сравнение с 1932 година. На стратегическите направления се строяха казарми, а изпращаните в Манджурия японски дивизии бяха комплектувани по военновременните щатове. Всяка дивизия наброяваше около тридесет хиляди души, тоест двойно повече от обикновено.

Всички тези приготовления се извършваха въз основа на свръхсекретния план ОЦУ — подготовка за война против Съветския съюз. Стана известно даже направлението на главния удар — по посока на Хабаровск, за да се отреже преди всичко Приморието от Съветския съюз. Според този план се предвиждаше след удара върху Хабаровск и овладяването на Владивосток да се настъпи към Чита, за да се овладее, в случай на успех, цялата съветска територия от Байкал до бреговете на океана.

Изпълнението на тези планове трябваше да се предшествува от военни действия против Монголската народна република. За да осигури изпълнението на плана ОЦУ, японският генерален щаб възнамеряваше да прехвърли в Манджурия около двадесет пехотни дивизии, също комплектувани по военновременните щатове.

Впрочем последните сведения за плана ОЦУ Зорге получи вече в Токио — групата „Рамзай“ беше поработила доста през време на отсъствието му от столицата.

Зорге предаде незабавно в Центъра събраната информация с анализ на събитията и фактите.

В японския генерален щаб всичко беше подготвено за започване на провокацията в Монголия; както обикновено, чакаше се само сигнал, някакъв повод, но изведнъж едно съобщение от Москва обърка картите на японската военщина — Съветският съюз бе подписал в Улан Батор договор за взаимна помощ с Монголската народна република. Отсега нататък неприкосновеността на монголската държава се гарантираше от мощта на съветската държава. Стъпката беше навременна! Рихард тържествуваше.

Той установи със задоволство, че от пролетта на 1936 г. Квантунската армия е спряла своето придвижване към границите на Външна Монголия. Япония се страхуваше, че ще получи решителен отпор от страна на Съветския съюз, свързан сега с Монголия чрез договора за взаимопомощ. Тлеещото огнище на война беше загасено… Но задълго ли?

Още на другия ден след завръщането на Зорге в Токио по телефона го потърси От. В слушалката се чу тихият му и бавен говор:

— Слушай, това не ти прилича! Пристигна, мярна се и изчезна… Идвай веднага при мен, имам новини, хубаво вино и компания.

— Новини имам и аз доста… А вино и компания — това е друга работа… Добре, ще дойда…

Стана нужда да отложи работите си, които беше набелязал за вечерта, и да отиде при От.

Освен Рихард в дома на От беше фрегатният капитан Паул Венекер и Анита Моор, експанзивна, красива блондинка с резки черти на лицето. Анита все още носеше траур за убития по време на метежа министър на финансите, стария Такахаши, понеже първият й мъж му се падаше племенник. Тя отдавна беше разведена, но към стареца продължаваше да изпитва хубави чувства. Обаче траурът съвсем не й пречеше да се смее заразително и да бръщолеви непрекъснато всякакви глупости. До нея стоеше новият й мъж Херберт Моор, индустриалец, представител на гигантския германски концерн Сименс. Той имаше широки връзки в икономическите кръгове на японската столица. Тук беше и Кауман — собственик на германски авиационни заводи.

В началото на срещата, преди да пристигнат съпрузите Моор, мъжете пушеха в кабинета на От.

— Какво ново си донесъл? — запита От.

— За теб — Квантунската армия, нови данни. Записвай! — Зорге извади бележника си, прелисти го и прочете: обща численост на войските, номера на новите дивизии, въоръжение…

Военният аташе записваше цифрите на един лист.

— Откъде вземаш всичко това? — учудено извика той.

— На теб, Паулхен, също мога да направя подарък. — Той се обърна към морския аташе Венекер. — Сякаш съм знаел, че ще те видя тук. Моля!… А това дай на Пренгер, то е по неговата част…

Скоро пристигнаха съпрузите Моор. Гостите се разположиха в кабинета на посланика, разговаряха, пиха рейнско вино, шегуваха се. Ойген От и Зорге се заловиха да играят шах, но играеха невнимателно, често допускаха грешки. Рихард се замисли над шахматната дъска. Анита Моор се загледа продължително в него и изведнъж извика:

— Слушайте, господин Зорге, да не би да сте руски разузнавач? Вие всичко знаете…

Всички вдигнаха с недоумение очи към нея: отде пък й хрумна такова нещо!

— Ами-и!… — проточи той. — Аз съм от Саксония! — Рихард направи смешна гримаса и заговори на саксонски диалект толкова смешно, че всички се разсмяха високо. Засмя се и Зорге — заразително, весело. Чак след това той посегна за цигарите си. Издържа играта докрай, но това му струваше огромно напрежение. Зорге смукна дълбоко тютюневия дим.

Понякога на Рихард му се струваше, че той и другарите му се намират в някаква гигантска машина с мощни зъбчати колела, които се въртят тежко и вкопчват зъбите си едно в друго. Достатъчно е едно непредпазливо движение, една погрешна стъпка и колелата ще те смачкат, ще те премажат, ще те разкъсат на парчета. Но засега всичко вървеше благополучно, макар Зорге да знаеше със сигурност, че ги търсят или във всеки случай подозират за тяхното съществуване поне поради тайните радиопредавания, които се излъчват в етера.

В едно от донесенията си до Центъра от онова време той пише:

„Трудността на обстановката тук се състои в това, че изобщо не съществува безопасност. В никое време на деня или нощта не сте гарантирани срещу полицейска намеса. В това се състои изключителната трудност на работата в тази страна, тази е причината, която прави работата толкова напрегната и изтощителна.“

А събитията се свързваха едно с друго и групата на Рамзай трябваше на всяка цена да знае движещите сили на тези събития. Фразата, изтървана от щабния офицер пред художника Мияги относно пристигането на делегация от Берлин, не даваше покой на Рихард Зорге, но засега нямаше никакви потвърждения на това, макар че бяха минали вече няколко месеца. Никой в посолството не знаеше нещо определено, а фон Дирксен пазеше невъзмутимо мълчание.

Мияги още веднъж се беше срещнал с щабния офицер и го беше запитал между другото кога ще пристигнат берлинските гости. Офицерът махнал с ръка:

— Сега това не е наша грижа.

Фразата не обясняваше нищо, а само объркваше. Защо „сега“, какво е било преди, чия грижа е това сега? Много неща станаха ясни едва при един разговор с От по съвсем друг повод.

Абверът в Берлин успял да разкрие шифъра, с който си служел японският военен аташе полковник Ошима в преписката си със своя генерален щаб в Токио. Ойген От не се стърпя и сподели радостта си с Рихард — сега той почти нямаше тайни от своя приятел. Разговорът се водеше тъкмо преди отпътуването на полковника за Германия във връзка с големите военни маневри в Бад Кисинген. От искаше съвет от приятеля си — как да информира военните кръгове в Германия, ако там стане дума за японския военен потенциал.

— Ако питаш мен — каза Зорге, аз не бих дал много за нашия бъдещ военен съюз с Япония. За нас той ще се превърне в бреме. — Зорге се стараеше да внуши тази мисъл на събеседника си.

— Но в Чосен са на друго мнение. — От говореше за германския щаб на въоръжените сили. — Ние сами търсим съюзник на Изток.

— Слушай, Ойген, когато няма шнапс, върви и бирата…

— Я виж! — полковник От извади от желязната каса няколко страници, отпечатани на пишеща машина, и ги подаде на Зорге. Бяха извадки от разшифрованите донесения на японския военен аташе в Берлин, полковник Ошима. Рихард не можеше да чете внимателно, а само хвърли бегъл поглед върху тях и му ги върна, но за него и това беше достатъчно.

Полковник Ошима докладваше до генералния щаб, че при него се явил един офицер за свръзка от германските въоръжени сили и му предал личната идея на Рибентроп — да бъде сключен отбранителен съюз между Германия и Япония против Съветския съюз. Може би японският генерален щаб ще се заинтересува от това предложение — сега Квантунската армия се намира на съветската граница. Ошима питаше какво мисли по този повод генералният щаб.

Началникът на генералния щаб отговаряше до Берлин, че военното ръководство на Япония не възразява против идеята на Рибентроп, но желае да проучи и уточни някои въпроси и за тази цел изпраща в Берлин подполковник Вакамацу от генералния щаб.

Имаше и едно съобщение за пристигането на Вакамацу в Берлин и за срещата му с Бломберг — военен министър на Германия.

Накрая полковник Ошима докладваше, че във връзка със сключения съветско-монголски пакт за взаимопомощ германската страна счита за целесъобразно да води по-нататъшните преговори по дипломатическа линия, като придаде на договора формата на антикомунистически пакт.

— Какво ще кажеш за това? — запита От.

— Същото, каквото и досега: в Берлин подценяват силите на русите и надценяват военния потенциал на Япония. Това мирише на авантюризъм.

— Но все пак аз не мога да кажа подобно нещо на фон Бломберг!

— Не знам — сви рамене Зорге. — Аз го казвам на теб, а не на Бломберг…

— Може би си прав — замислено произнесе От.

Сега доктор Зорге можеше да свърже краищата на онези откъслечни сведения, които беше получавал преди. Обяснима стана и последната фраза на щабния офицер: „Сега това не е наша грижа“. Генералният щаб предаваше своите функции в преговорите на министерството на външните работи.

Одзаки и Зорге дълго обсъждаха защо всичко стана така. Те дойдоха до извода, че преките военни преговори между генералните щабове на Германия и Япония са били прекъснати от подписването на съветско-монголския договор. И наистина, сега Квантунската армия не би могла вече да провокира военен конфликт в Монголия, подобен на „мукденския инцидент“. Конфликтът край нейните граници веднага би предизвикал съответна реакция в Съветския съюз. Сега на Япония и Германия беше нужен по-гъвкав, дипломатически договор. Такъв договор можеше да бъде антикоминтерновският пакт — привидно насочен против „световния комунизъм“, а фактически против съветската страна. По-нататъшните събития потвърдиха този извод. По-късно Зорге писа:

„Още щом научих, че се разглежда някакъв вариант за пакт, разбрах, че германските управляващи кръгове и влиятелните японски военни ръководители се стремят не просто към политическо сближаване на двете страни, а към най-тесен политически и военен съюз.

Задачата, която ми беше поставена в Москва — изучаване на германо-японските отношения, сега ми се представи в нова светлина, понеже нямаше съмнение, че главното, което свързваше двете страни по онова време, беше Съветският съюз, или по-точно, тяхната враждебност към СССР. Тъй като аз още в самото начало научих за секретните преговори между Ошима, Рибентроп и Канарис, наблюденията над отношенията между двете страни станаха една от най-важните задачи на моята дейност. Силата на антисъветските чувства, проявена от Германия и Япония през време на преговорите във връзка с пакта, беше предмет на безпокойство за Москва.“

По-нататъшните наблюдения върху подготовката на антикоминтерновския пакт легнаха на гърба на Одзаки. Той печелеше все по-голямо доверие в правителствените кръгове, дружеше с влиятелни хора, между които бяха принц Коное, станал по-късно японски министър-председател, принц Сайонджи — внук на най-стария член на императорския съвет Генро, секретарят на правителствения кабинет Акира Кадзами, с когото Ходзуми беше учил заедно в Токийския университет.

Беше есен — времето на хризантемите, когато Одзаки пристигна при секретаря на кабинета, за да се посъветва относно една своя статия за „Асахи“.

— Според сведенията, с които разполагам — каза Одзаки, — преговорите в Берлин не доведоха до нищо. Нали така?

— Одзаки сан — усмихна се вежливо и снизходително Кадзами, — излиза, че и вие невинаги сте проницателен! Точно обратното — скоро ние ще бъдем свидетели на международна сензация номер едно. Преговорите не само че не са прекъснати, но вече е готов пълният текст на договора и още утре ще бъде обсъден от Тайния съвет… Сега това вече не представлява особена тайна. Ние не го съобщаваме в печата само от тактически съображения. Публикуването на пакта може да попречи на подписването на риболовната конвенция с русите. По-добре да не знаят нищо, преди да са подписали конвенцията… Само по тази причина на вестниците е забранено да отпечатват информация за антикоминтерновския пакт.

След февруарския метеж на поста председател на Тайния съвет с указ на императора беше назначен фашистът барон Хиранума, същият, когото военната клика не успя да направи министър-председател. Обсъждането на договора премина в негови ръце. Не можеше да има никакви съмнения, че Тайният съвет ще утвърди договора.

Секретарят беше толкова любезен, че запозна Одзаки с препоръката на кабинета, изпратена до председателя на Тайния съвет.

„В резултат на японо-германските преговори — се казваше в посланието — двете правителства дойдоха до разбирането, че при подписването на пакта трябва да бъде включена специална точка относно координирането на горепосочените действия.“

Фразата в посланието до председателя на Тайния съвет беше формулирана мъгляво и се чувствуваше, че зад нея се крие нещо.

— Познавам предпазливия ти стил! — разсмя се Одзаки. — Не е ли по-добре да се каже направо какво значи това.

— О, не! — възрази секретарят. — Езикът е даден на дипломатите, за да скриват мислите си. Посланията преследват същата цел. За този специален пункт не бива да се говори никъде и никога… Никога! — повтори секретарят на кабинета и назидателно вдигна показалец.

Секретарят на кабинета имаше предвид секретното допълнение към пакта, насочено непосредствено против Съветския съюз.

Няколко дни след приятелския разговор на секретаря на правителствения кабинет Кадзами с журналиста Одзаки в японското министерство на външните работи дойде съветският посланик Сметанин. Той се обърна към Арита с въпроса: верни ли са слуховете за предстоящ японо-германски политически договор? Арита беше дипломатично вежлив, сдържан, но все пак беше принуден да признае, че наистина подобен договор се обсъжда, обаче щял да бъде насочен против Коминтерна и никак нямало да повлияе върху отношенията на Япония със Съветския съюз.

— Не трябва да се безпокоите, господин посланик — добави Арита. — Ние само искаме да защитим нашите страни от комунистическата пропаганда. Ще бъда докрай откровен с вас — между нас, между капитализма и комунизма, съществуват идейни разногласия, както сам сте ми казвали. Това е теоретичен спор и няма никакво значение за отношенията между нашите страни. Надявам се, че ние скоро ще подпишем конвенцията за риболова… Уверявам ви, нямаше да крия от вас, ако договорът с Германия имаше някакви други цели…

Арита вежливо пое въздух през зъбите си и мило се усмихна с такъв подкупващ израз на лицето, че едва ли някой би могъл да се усъмни в искреността на изказаното от министъра мнение. А в същото време в неговия сейф край бюрото му, до което се водеше разговорът, беше писмото на Ширатори, с което Арита беше напълно съгласен — оправданието с Коминтерна беше само хитра политическа игра.

Арита много обичаше да си припомня пословицата: „Не бързай да вярваш на онова, което се говори“. Но сега много му се искаше съветският посланик да му повярва; не можеше да разбере само откъде той е научил за предстоящия договор.

Не бяха минали и два дни след този разговор, когато на заседанието на Тайния съвет Арита каза, покланяйки се ниско пред императора Хирохито: „Предстои ни да подпишем риболовна конвенция с Русия и затова забранихме на вестниците да съобщават за антикоминтерновския пакт. Много жалко, че тази тайна стана известна преждевременно.“

Съветското правителство отказа да подпише конвенцията за риболов в крайбрежните съветски води на Далечния Изток.

На 25 ноември 1936 г. в Берлин беше подписан антикоминтерновският пакт. В печата нищо не се съобщаваше за него предварително, но Бранко Вукелич се погрижи слуховете за пакта да се разпространят отначало в Америка, после в Европа…

Московският център беше информиран за това още преди председателят Хиранума да постави на гласуване пред заседанието на императорския Таен съвет този пакт. Тайният съвет прие пакта — всички членове на съвета станаха от местата си в знак на съгласие. В деня на подписването му японското министерство на външните работи заяви под клетва, че пактът е насочен само против Коминтерна, но не и против Съветския съюз. Но за Москва секретното приложение към пакта вече не беше тайна.

Само три дни след подписването на пакта съветският министър на външните работи Литвинов в речта си пред конгреса на Съветите можа да каже с увереност:

„Няма да се намери компетентен човек, който да повярва, че за съставянето на публикуваните две окастрени алинеи на германо-японското съглашение трябваше да се водят преговори в продължение на петнадесет месеца и че воденето на тези преговори трябваше да бъде възложено от японска страна непременно на един генерал, а от германска — на един свръхдипломат, че тези преговори трябваше да се водят в обстановка на изключителна секретност, даже тайно от германската и японската официална дипломация.“

През същите дни стана още едно събитие: близо до Владивосток, край езерото Хасан, неколкостотин японски войници нарушиха съветската граница.

Германо-японският „антикоминтерновски пакт“ влизаше в сила.