Юрий Королков
Кио ку мицу (6) ((строго секретно))

Мукденският инцидент

Войникът Ян Сипан започна да старее и все по-трудно му ставаше да живее, без някой да се грижи за него. Мускулите му, някога твърди и гладки, като млади бобови зърна, бяха повехнали, а сухото му продълговато лице приличаше на риба, изхвърлена на брега и престояла дълго под слънчевия пек.

Двамата вървяха напред, а момчето мъкнеше отзад пушката на Сипан и торба със зеленчук, набран от фанзата, която се намираше край пътя. За зеленчук трябваше да се ходи все по-далеч, тъй като селяните близо до казармата бяха станали много по-зорки напоследък и вдигаха такава врява, че ти се отщяваха всякакви краставици и лук, въпреки че зеленчукът беше много нужен като добавка към казармената храна. Белите, дванадесетолъчни звезди на сплеснатите платнени фуражки и червените пагони от сукно показваха, че войниците са от армията на Чжан Сюелян.

Слънцето се беше издигнало високо, но то само светеше и почти никак не грееше в този септемврийски ден, защото малко беше времето, с което разполагаше, за да преплава по небето от изток до запад; затова пък нощите ставаха все по-дълги, по-хладни и понякога изсъхналата трева се покриваше сутрин с мъхава слана. Войниците крачеха по пътя мълчаливи, всеки зает с мислите си. До Северните казарми оставаше още малко, някакви си две-три ли. За пръв път, откакто бяха тръгнали, Чан наруши мълчанието:

— Много сме зле! — проговори той, неизвестно защо на руски.

Ян Сипан го погледна отстрани, но нищо не му отвърна. Щом човек заговори, значи, че иска да помоли за нещо. Иначе защо ще приказва? Сега той мислеше какво да прави със заплатата си, която получи заедно с всички войници. Да беше дал някому назаем? Не, рисковано е, нека си седят. Старецът опипа джоба си — там са! Пък и къде могат да се дянат, Ян Сипан провери просто така, за всеки случай.

Чан също мислеше за пари.

— Много сме зле! — повтори той, но старецът пак не му отговори, сякаш беше глух.

От вчера Чан нямаше настроение. Пак загуби на комар с този пройдоха Лифън. Колко пъти беше се заричал да не сяда с него на една маса… Може би ще успее все пак да си плати за стола, ако старецът му даде малко назаем. За одеяло изобщо не може и да помисли! А как ще спи през зимата във влажната и студена казарма?… Пък и дрехите се изпокъсаха… Не е ли най-добре да избяга. Но къде? Сега не е лято. Пролет да е, би се главил на маковите плантации или би отишъл при хунхузите. Кой ще го намери там! Но и да се бяга от казармата не е така просто… Чан си спомни пребития с бамбукови пръчки дезертьор. Заловиха го и го върнаха. Беше миналата година. Имаше късмет, че бе избягал без оръжие, не бе взел нито сабя, нито пушка, иначе щеше да му отиде главата. Отърва се само със сто бамбукови пръчки… Но как все пак да се сдобие с пари…

Войниците излязоха на железопътното платно. Край блестящите от слънцето релси бавно крачеше по траверсите японски патрул, трима войници и един капрал отпред лениво се придвижваха с винтовки на рамо. Малко по-нататък, върху полегатия хълм, се виждаше още един часови, който се разхождаше край някаква плътна ограда, сплетена от овършани гаолянови стебла. Зад оградата се издигаха купища жълта суха глина.

За да си скъсят пътя, войниците тръгнаха направо през железопътната линия край сламената ограда. Като ги видя, часовият вдигна винтовката си и им направи знак да не се приближават към него. Трябваше да се връщат назад и по окосеното поле да излязат на черния път.

— Какво ли строят тук тези янгуйджи^[1]? — измърмори Чан, недоволен от това, че трябваше да заобикалят.

— Казват, че кладенец — отвърна момчето. — Никого не пускат да се приближава, за да не се зарази водата.

— Кладенец ли? Добре! — каза Ян Сипан. — Водата е винаги добре дошла.

— Да, но не е за нас тази вода… — възрази Чан. Мъката му беше откъде да намери пари.

Войниците отново излязоха към железопътния насип и се спуснаха в низината:

— Слушай, Ян Сипан — реши се накрая Чан да помоли стареца, — би ли ми дал малко пари назаем до следващата заплата?

Старецът вървеше, сякаш нищо не бе чул. „Виж го ти подлеца!“

— Ще ти чистя пушката, ще правя всичко, което ми кажеш.

— Има кой да ми чисти пушката, ето го — Ян Сипан кимна към момчето, което бе постъпило в армията съвсем наскоро. Старецът пое настойничество над него и сега го караше да му работи. — Ще ти дам, но с десет процента лихва… Или не, откъде пари! Те на мен едва ми стигат…

„Я го виж, лихваря му проклет“ — помисли си озлобен Чан. Но нямаше какво да прави.

— Ако приемаш пет процента лихва, съгласен съм… И ще ти чистя винтовката. Да не би това момченце да я чисти по-добре от мен…

Момчето прекъсна разговора:

— Вижте, вижте! Какво е това там!…

Пред вратата на съседната казарма се тълпяха много войници. Над тълпата на дълъг бамбуков прът висеше клетка, сплетена от пръчки, а в нея лежеше човешка глава. Обезглавяването изглежда беше току-що станало, защото от клетката все още падаше на земята кръв на едри тъмни капки. На земята пък, до бамбуковия прът, в локва от също така тъмна кръв лежеше обезглавеният войник с извити и вързани отзад ръце.

— Я виж, та това е Мапин от седма рота — каза Ян Сипан, когато се приближиха. — Аз думах, че ще си затрие главата с този бъбрив език. Ето сега заедно с езика му отрязаха и главата.

Глашатаят, който стоеше над трупа на войника, държеше някакъв лист и гръмогласно четеше, че войникът Мапин от седма рота на мукденската дивизия е наказан със смърт за комунистическа пропаганда, с която му натъпкали главата като пленник в Русия. Вчера го заловили на местопрестъплението, когато размирникът получавал позиви с подстрекаващо съдържание от някакъв работник от текстилната фабрика, който не казал името си. Текстилецът бил застрелян, а войникът обезглавен по заповед на командира на дивизията.

— Така ще стане с всеки, който се опита да нарушава реда и дисциплината или се вслушва в червените смутители — завърши глашатаят и като заобиколи трупа, отново започна да чете високо защо е бил обезглавен престъпникът.

Нещо жегна Чан под лъжичката. Той погледна още веднъж към клетката. Очите на отрязаната глава на Мапин се бяха втренчили в Чан, сякаш не можеха да го познаят. А Чан веднага позна Мапин. Те бяха заедно пленници в Русия, живееха в една барака и се върнаха обратно в един вагон. Мапин даже беше му давал на два пъти позиви и за малко не го въвлече в своята работа. И тогава Чан също щеше да лежи тук с вързани отзад ръце и без глава… Дано сега никой не се сети, че Чан е познавал Мапин.

— Кой е Мапин? — с престорено безразличие запита Чан. Не си го спомням.

— Спомни си го, спомни си го — каза старецът злорадо. — Колко път е идвал в казармата ни.

„Май ще трябва да се съглася на десет процента — помисли си Чан, — за да си държи езика…“

Няколко месеца преди това командирът на дивизията Ван Ичжо получи секретна заповед на маршал Чжан Сюелян, в която се казваше:

„Завърналите се от Съветска Русия китайски пленници се разбягват из селата и разпространяват слухове, неприемливи за нас. Вземете бързи и решителни мерки за борба с този нов вид комунистическа пропаганда.“

По-нататък в заповедта се казваше, че във Фушун, край Мукден, инициатори и организатори на въоръженото въстание били именно войници, завърнали се от съветски плен. Те провъзгласили така наречената фушунска комуна.

Ако Чан знаеше за тази заповед, сърцето му би се пръснало от тревога.

Една година след смъртта на маршал Чжан Цзолин дивизията, в която служеше Чан, беше прехвърлена на брега на Хейлудзян, или както я наричаха русите, Амур. Известно време работата на войниците се състоеше в това, да обстрелват съветски речни параходи, шлепове, салове и рибарски лодки. Офицерите поощряваха тези обстрели, казваха, че русите били завладели някаква китайска железопътна линия и сега било дошло времето да я върнат обратно. Но войниците си стреляха просто така, от нямане какво да правят, както малчуганите стрелят с прашки по врабците. Главното беше, че това се вършеше безнаказано — русите не отговаряха на изстрелите. Ала други руси, които също бяха разположени на Амур, се държаха иначе — биеха сериозно, стреляха дотогава, докато руският кораб, сал, или някаква друга цел не изчезнеше зад островите, зад завоите на реката.

Но ето че веднъж войниците бяха вдигнати по тревога. Известно време те се придвижваха в походни колони, известно време ги превозваха на товарни вагони, подир туй последваха боеве, отстъпление, бягство. Бягаха до самия Хайлар, където настъпващите руси заловиха всички в плен.

В плен никак не беше лошо, положението съвсем не беше такова, каквото го описваха офицерите. Хранеха ги, извеждаха ги на работа, вечер ги настаняваха като ученици в клас около дълги дървени маси под високи борове и започваха продължителни разговори. Чан много не разбираше, бързо се изморяваше, слушаше невнимателно и повече мислеше кога ще ги заведат на вечеря. Но все пак в паметта му остана туй-онуй… Истина или не, но русите твърдяха, че били изгонили своите тухао. Прогонили помешчиците от собствените им домове, селяните взели тяхната земя и даже не плащали аренда. Чан никак не вярваше, че това може да бъде истина…

Китайските войници прекараха в плен няколко месеца, после ги пуснаха да се завърнат по домовете си. Чан реши, че е време да се върне в Шанси. Той не беше забравил малката Сун и както преди мечтаеше да работи с нея заедно на оризовата нива, да гази до колене в топлата глинеста каша, да сади нежните коприненогладки стебла, а след това да наблюдава как се подават над водата светлозелените, млади стръкове на ориза…

Чан се завърна у дома си и не можа да познае родните места, които помнеше от най-ранно детство. Селото му се стори чуждо. Мястото, където беше тяхната фанза, беше пущинак. И самата река Ни-хе, наречена така, защото наистина беше непослушна, течеше сега извън селото. Ни-хе беше променила своето корито и носеше мътножълтата си вода там, където някога имаше рядка гора. И селяните бяха последвали своята кърмилница; бяха построили фанзите си на новите й брегове.

Селяните не познаха веднага пришелеца — бяха изминали много години, откакто Чан бе напуснал селото. Изказвайки съчувствията си на войника, те му разказаха, че баща му умрял отдавна, а майка му загинала миналото лято при едно голямо наводнение — язът в горното течение на реката се пробил и тя като море заляла цялата околност. А след наводнението настъпил глад.

Старият Чу, бащата на малката Сун, също се преселил край реката и все така се занимавал с риболов. Съседите му посочиха пътя и Чан тръгна към рибаря. Старецът потягаше своята рибарска лодка, износена като самия него. Чул шумоленето на пясъка, Чу се обърна и се вгледа продължително в лицето на непознатия с късогледите си, сълзящи очи.

— И ти ли, чичо Чу, не ме познаваш? — попита Чан, присядайки на пясъка. — Къде е малката Сун?

Старецът още веднъж се вгледа втренчено във войника:

— Чан, ти ли си? Ясно, нищо не знаеш, щом питаш за дъщеря ми…

Чан сне от рамото си празната торба и се заслуша в разказа на стареца.

Изминали двадесет и пет луни, откакто дъждовните води пробили яза, реката излязла от бреговете си и отнесла цялото село, унищожила реколтата. Хората се хранели с трева като животните. Мнозина избягали в други провинции и не се върнали вече. Може би са измрели или пък са се заселили на нови места. Старецът решил, че е все едно къде ще мре, и останал. През време на глада в селото дошъл някакъв японец, който умеел добре да говори китайски. Пристигнал да наеме девойки за работнички в някаква текстилна фабрика. Имало много желаещи, но японецът избрал най-красивите. За малката Сун той дал двадесет ляни, а това значело няколко торби ориз. Сун била красива като лилия.

Японецът уверявал, че след година девойките ще се върнат обратно, и обещал да се грижи за тях като роден баща.

Всички смятали, че боговете са изпратили японеца. Но за бедняците щастието се превърнало в тежка мъка. Някои от девойките не се върнали, дошла си само дъщерята на съседа и донесла със себе си лоша болест. Старецът молил небето да се завърне Сун, макар и болна, но боговете, изглежда, не чули молбите му.

Дъщерята на съседа разказвала, че японецът отвел всички с голям параход на Тайван и ги продал на съдържателки на разни вертепи и публични домове. Може би и сега Сун живее на Тайван, но не е изпращала никаква вест за себе си.

Старецът разказваше подробно и лицето на Чан ставаше все по-мрачно.

— Така живеем — завърши Чу. — Изглежда, че сме разгневили небето. Хайде да влезем в землянката, там ще пренощуваш. Скоро синът ще си дойде от нивата, другите умряха всички…

Старецът разпита Чан какво възнамерява да прави и го посъветва да отиде при земевладелеца и го помоли да му даде под наем нивите, които е обработвала майка му.

— Може да се събуди съвестта у този човек, малко ли е спечелил на наш гръб.

На другия ден Чан застана пред вратата на тухао, чака дълго, унизително се моли, докато най-сетне получи разрешение да влезе във вътрешния двор, където беше жилището на тухао.

Чан никога през живота си не бе виждал такъв разкош: насред двора шуртеше фонтан и водата падаше меко в един басейн с чудесни дългоопашати златни рибки, плаващи в зеленикавите му дълбини. Над басейна бяха надвиснали причудливи изкуствени скали, обрасли с малки дръвчета. Към скалите водеше извито мостче с дърворезбени перила, боядисани в яркочервен цвят.

В дъното на двора, под копринен балдахин, в кресло пак с дърворезба, седеше на трон почтеният Тай. Неговите бели, пухкави ръце лежаха върху бродирани възглавници, а краищата на пръстите му бяха пъхнати в тънки, дълги, разперени като ветрило цилиндрични кутийки. Малките му, хлътнали очи гледаха пронизително, също като очите на дървените дракони. С предългите си нокти тухао особено се гордееше. Никой в окръга нямаше такива нокти. Като прегънеше пръстите и извиеше дланите си, той можеше с краищата на, ноктите да достига лактите си. Това беше основното му занимание. Селяните отглеждаха ориз на земите му, а тухао отглеждаше дълги нокти. Тази мания на земевладелеца му пречеше да използва ръцете си, та трябваше да го хранят и обличат слугите му.

Чан падна на колене, припълзя до балдахина и почтително изложи молбата си на тухао.

— А, но твоята майка негодница умря, без да ми върне десет пини ориз! Аз я предупредих, че дълговете трябва да се плащат. Сега нейният дълг преминава върху теб. Донеси ми първо ориза, а после ще говорим за земята.

Но откъде Чан можеше да вземе десет пини ориз? Той прекара още два дни в землянката на рибаря и се завърна в Манджурия. И тогава си спомни разказите за руските селяни, които бяха отнели земята на своите тухао.

Тогава именно Чан се срещна още веднъж с войника Мапин… Това беше в един малък градец, заобиколен от крепостни стени с глинени грубовати кули. Една нощ Мапин го повика в някаква изоставена фанза в покрайнините на града. В черната непрогледна нощ земята сякаш беше залята с туш. В небето трептяха сложните йероглифи на звездите и от това нощта изглеждаше още по-тъмна.

Върху глинения под, облегнати на стената, седяха невидими хора. Според огънчетата, които светваха в техните лули, край стената можеха да се преброят десетина души. Те се наричаха Червени мечове. Старши вероятно беше Мапин. Той съобщи, че арестуваните ще бъдат екзекутирани след два дни — значи, най-късно утре трябва да се нападне затворът. И попита с колко оръжие разполагат. Някой се обади в тъмнината:

— Тридесет и шест винтовки и толкова ловни пушки. Останалите ще бъдат въоръжени с мечове и пики. Освен това бъчварят направи две дървени топчета.

— Стрелят ли? — запита Мапин.

— Да, разбира се. Куцият Хо Цзян обгори боровите им цеви и ги обши с кожи. Може да се изстрелват камъни или железни парчета.

— Тогава утре в полунощ ще се съберем там, където се уговорихме — каза Мапин. — Ще нападнем едновременно затвора и околийското.

Но акцията на Червените мечове не се осъществи — арестуваните бяха екзекутирани на другия ден пред градските врати. Оттогава Чан не беше виждал Мапин.

Събитията от последните месеци преминаха набързо през паметта на Чан, докато стоеше сред тълпата пред казармените врати. Сега Мапин гледаше Чан с изстинали, неподвижни очи.

 

 

Вече се свечеряваше, когато тримата войници влязоха в обширния, утъпкан като във фанза казармен двор. В дъното на двора върху маса от нерендосани дъски, на която обикновено се почистваше оръжието, няколко войници бяха натрупали цветна хартия и лепяха фенерчета, ветрила, цветя и дрънкулки, които след това продаваха на амбулантни търговци. Това беше допълнително припечелване към войнишката заплата.

Като напъхаха под наровете донесените зеленчукови припаси, войниците седнаха да изядат храната, която им бяха оставили от обяда — студена чорба, приготвена с бобово масло. След това легнаха да си починат върху сламениците, от които се подаваха сламки стара ръженица. Свечери се. Войниците се прибраха в спалното помещение; едни седнаха да играят на карти, а други се приготвиха да спят. Светна електричеството — три крушки за цялото дълго помещение, в което бяха наредени войнишките дървени легла. Чан попита Ян Сипан:

— Е, ще ми дадеш ли малко пари?

— Добре, но както се уговорихме… Десет процента месечна лихва. Време е да спим, скоро ще мине гиринският.

Войниците в казармата нямаха часовници и определяха времето по преминаващите влакове — сутрин, след разсъмване, ги будеше влакът, който заминаваше на север, а вечер в десет часа от Гирин за Мукден и по-нататък на юг прогърмяваше бързият. Северните казарми се намираха на няколко километра от града, непосредствено до железопътната линия.

Нощта беше тиха, ясна, току-що показалият се зеленикав месец не можеше да разсее гъстата тъмнина. Изведнъж нощната тишина бе разкъсана от глух взрив някъде недалеч от казармата. Войниците се ослушаха. Всичко затихна, но след малко се разнесоха редки пушечни изстрели, сякаш някой чукаше по затворена врата.

— Японците пак имат нощно учение — каза някой, приповдигнал се на нара.

В това време загромоля гиринският влак. С грохота си той заглуши изстрелите, но когато отмина, изстрелите отново започнаха да се чуват и изведнъж оглушителен трясък разтърси казармата. Алено зарево се разля в тъмнината — тежък снаряд падна на двора и няколко парчета от него проникнаха в казармата. Полуоблечени и боси, войниците се втурнаха към изхода, без да успеят да вземат дори и винтовките си. На улицата пищяха куршуми, долитащи в тъмнината откъм железопътната линия. Затракаха картечници. С викове „Бандзай!“ към казармите се приближаваха японски войници.

Всъщност това беше всичко, което стана край Мукден на 18 септември 1931 г. Но тези събития по-късно бяха обяснявани различно, в зависимост от това, кой ги съобщаваше.

В Северните казарми беше разположена една китайска дивизия в състав от около десет хиляди щика. Тя се командуваше от генерал Ван Ичжо. Когато започна стрелбата, дежурният по щаб позвъни на генерала и му доложи, че непосредствено до казармите става нещо нередно.

— Това не прилича на учение — каза дежурният и избухването на артилерийски снаряд потвърди думите му.

Командирът на дивизията заповяда да се вдигнат войниците по тревога и да се изясни обстановката, като добави, че незабавно сам ще се яви в щаба. Но генералът не успя да стигне до щаба. Повлечен от тълпата бягащи войници, той все повече се отдалечаваше от казармите. Крещеше нещо, но в тъмнината никой не можеше да го познае, и объркал се в обезумялата от паника войнишка тълпа, той скоро се оказа в съседното село Пей тей-ин, разположено на няколко километра от Северните казарми. Чак на сутринта, когато огненоаленото кълбо на слънцето, изтърколило се сякаш от японското знаме, се издигна над изстиналата земя, адютантът намери своя генерал; с конфискувана селска каруца и преоблечени в селски дрехи двамата потеглиха да се измъкнат от района на бойните действия по глухи, странични пътища… Пътуваха на север, където се намираше главната квартира на маршал Чжан Сюелян.

Същата нощ, когато избухна взривът върху железопътната линия, веднага след като това стана известно, щабният офицер от Квантунската армия, полковник Итагаки, изпрати до Порт Артур тревожна телеграма за станалия инцидент. Полковникът прояви похвална оперативност — избухването беше станало малко след десет часа, а в 11 часа и 46 минути по военния канал вече летеше служебна телеграма с обозначение „Ри син ман“ — секретно.

„Малко след десет часа вечерта днес, 18 септември, се получи съобщение, че китайски войски са разрушили платното на железопътната линия Гирин — Пекин в района на Големите северни казарми. Те атакували нощната охрана и сега водят бой с пехотния батальон на мукденския специален гарнизон. Итагаки.“

След половин час със същия подпис в щаба на Квантунската армия пристигна втора телеграма, в която се съобщаваше по-подробно за инцидента:

„Китайски войски, разположени в Северните казарми, взривиха платното на Южноманджурската железопътна линия. Силите им възлизат на три-четири роти. Наша рота от единадесет часа вечерта води огневи бой с превъзхождащите сили на противника. Противникът увеличава своите сили, получава подкрепления — главно картечници и полски оръдия. Командирът на ротата, старши лейтенант Нади, е тежко ранен. Бойните действия се ръководят от полковник Кавамота.“

Командуващият Квантунската армия генерал-лейтенант Хонджо Шигеру, щом прочете тези телеграми, потегли незабавно за Мукден. Неговият влак стоеше под пара и генералът сякаш бе чакал само сигнал, за да отпътува. На другия ден Хонджо беше в Мукден; на градската гара той устрои свой команден пункт. Скоро и целият щаб на Квантунската армия се прехвърли в Мукден.

Първият посетител на командуващия беше полковник Итагаки. Говориха насаме. Полковникът извади от страничния си джоб запечатан пакет и го подаде на генерал Хонджо.

— Пакетът от генералния щаб бе донесен от генерал-майор Тетекава. Той устно ме помоли да ви предам, че официално пакетът не е предаван, че се е загубил по пътя. Тетекава предупреди, че нищо не знае за този пакет.

Командуващият Квантунската армия разкъса печатите, отвори плика и се задълбочи в четене. Итагаки чакаше почтително, застанал срещу Хонджо.

Командуващият прочете писмото, отметна главата си върху облегалото на креслото и седя така няколко минути със затворени очи. Писмото го натоварваше с грамадна отговорност.

— Добре — каза той, — нека бъде по моя инициатива…

После извади малка плоска кутийка с восъчни кибритени клечки, запали една и я поднесе към току-що прочетеното писмо. Клечката гореше бавно като свещ. Хонджо изтърси пепелта във висока порцеланова ваза, по която бяха изрисувани светлосини пауни, наплюнчи пръстите си и загаси восъчната клечка.

— Надявам се, че генерал Тетекава официално няма да вземе участие в събитията.

— Съвсем не… Той пристигна с влак вчера по обед, беше облечен в цивилно облекло и веднага отиде в хотел. Целия ден прекара с гейши. Никой не знае за пристигането му в Мукден.

— Отлично… Вижда се, че тук действува Тетекава!… Е, а каква е обстановката в района на инцидента? — попита Хонджо.

— Седма китайска бригада се дислоцира в Големите северни казарми, северно от Мукден. В състава си тя наброяваше повече от десет хиляди души. Противникът имаше двадесет пъти по-голямо превъзходство. Нашите сили възлизаха на около петстотин войници. Разчитайки на внезапността, ние все пак решихме да нанесем удар. Бригадата на противника беше разгромена напълно. Китайските загуби са триста и петдесет убити. Ние загубихме седем убити и дванадесет ранени. — Итагаки говореше с точен щабен език.

— Поздравявам ви с първия успех. — Хонджо се изправи зад бюрото. — Ние всички вървим по императорския път — тържествено продължи той. — Аз ще заповядам да започнат бойните действия. Войските от Фушун ще пристигнат довечера. Те са натоварени на ешелона и чакат само сигнал. Войските от Корея утре ще започнат да се прехвърлят през Ялу и ще навлязат в Манджурия.

Итагаки гледаше Хонджо с възхищение. Значи, война! Война, за която правителственият кабинет не знае. Най-сетне армията започна да решава съдбата на Япония…

Сякаш в отговор на мислите на Итагаки Хонджо каза:

— Кога да започне войната — това трябва да решават военните…

Във връзка със започването на военните действия щабът на Квантунската армия се премести от Порт Артур в Мукден.

Щабният офицер полковник Итагаки очакваше с нетърпение нови съобщения от района на Северните казарми. Той се намираше в японската военна мисия, превърната за тази нощ в щаб на военния гарнизон. Заедно с него беше полковник Доихара Кендези, ръководител на специалната японска мисия в Мукден. Преведено на обикновен език, това означаваше, че Доихара ръководи в Мукден шпионажа. Той също беше пристигнал наскоро в Манджурия, като по пътя бе спрял за известно време в Тянцзин, за да уреди някои неотложни и, разбира се, строго секретни въпроси.

Тези двама души — Итагаки и Доихара — бяха хора, чието появяване само, където и да било на азиатския континент, беше винаги показателно. Те и двамата или поне единият от тях непременно се появяваха точно на онези места, където назряваха някакви събития. Доихара беше нисък и широкоплещест. Неговата ниско остригана коса откриваше и без това огромното му чело и подчертаваше грамадните му уши с увиснали долни краища. Носът му — тесен между очите и широк долу — придаваше на лицето му простоватост, макар че очите, които гледаха сякаш равнодушно събеседника, съвсем не говореха за липса на ум. По-скоро обратно — простоватата външност и безразличният му вид скриваха такива качества на Доихара като хватка на булдог, енергия и жестока хитрост. Той се появи в Даурия като организатор на панмонголската конференция в онези далечни времена, когато японските офицери свободно се разхождаха из цялото Приморие и Забайкалието; беше съветник на барон Унгерн и му внуши идеята да приеме будистката вяра и да се ожени за монголска княгиня, за да издигне своя авторитет. Пак той, след известно време, без да се отчайва от претърпените неуспехи, заедно с Итагаки подготви преврата на Меркулов във Владивосток, а след няколко години взе участие в покушението срещу Чжан Цзолин.

Що се отнася до външността на Итагаки, той беше по-висок, набит, с едри черти на лицето, върху което се открояваха тъмни, неподвижни вежди и плоски, гъсти мустаци, сякаш направени от черна хартия и залепени. Широката горна част на носа, която разделяше будните му очи, и прилепените към главата уши, като на кон, готов да ухапе, допълваха образа на Итагаки Сейширо.

Когато телефонът иззвъня, Итагаки бързо взе слушалката, но го търсеше не този, когото той очакваше: звънеше господин японският генерален консул в Мукден. Питаше дали се потвърждават сведенията за взрива на Южноманджурската линия.

— Да, потвърждават се — каза Итагаки.

— Извинете — вежливо попита консулът, — но какви действия възнамерява да предприеме началникът на гарнизона?

— Аз заповядах по най-решителен начин да се пресекат китайските провокации и атакувах техните казарми.

Консулът се запъна за секунда.

— Извинете, но вие не сте началник на гарнизона… На какво основание считате, че имате право да предприемате самостоятелно такива мерки? Ние имаме друго становище — министерството на външните работи избягва да изостря конфликтите. Министър Шидехара…

— Господин генерален консул, вие може да се придържате към всякакви становища, но в дадения случай решение вземат военните власти. Времето за дипломации свърши.

— В такъв случай, господин полковник, аз бих ви помолил да дойдете веднага в консулството, за да поговорим. Обстановката е сложна и за нас не е безразлично как ще се развият събитията.

— Именно сложността на обстановката не ми позволява да се откъсвам от задълженията си… Ако желаете, елате вие при мен, но аз ви съветвам да отложим срещата за утре, вече е късно. Почивайте си, господин генерален консул… Извинявайте, търсят ме по другия телефон.

Итагаки окачи слушалката.

— Виждаш ли ги ти! — обърна се той към Доихара, който бе чул разговора. — Дипломатите пак се опитват да ни попречат. Тяхната предпазливост почва вече да ме вбесява.

— Мисля, че трябва да ги отстраним от събитията.

— Точно това правя и аз и няма да се спра пред нищо… Кажете, Доихара сан, как стана тъй, че взривът не причини катастрофа? Гиринският влак пристигна в Мукден по разписанието.

— Не зная кой е виновен. Беше предвидено всичко, но сега това няма значение — инцидентът започна.

Телефонът отново иззвъня. От района на Северните казарми докладваха, че противникът се оттегля без съпротива, а оръдията продължават да стрелят.

— Пренесете артилерийския огън към летището — разпореди се полковникът.

Генералният консул беше поразен от предизвикателния, оскърбителен тон на щабния офицер Итагаки. Кой му дава право така да разговаря! И все пак трябва да се намери общ език с военните, иначе те ще забъркат кашата, а министерството на външните работи ще трябва да я оправя… Но за да запази своя престиж, консулът реши да не отива във военната мисия. Той възложи това на своя заместник Моришима.

След няколко минути вицеконсулът пристигна в мисията. Итагаки стана да го посрещне. Сухо си размениха поклони.

— Господин генералният консул ми възложи да се договорим с военните власти за съвместни действия по ликвидиране на конфликта — каза Моришима.

— Тъкмо с това се занимаваме — десет хиляди китайски войници са изгонени от Големите северни казарми.

— Ние бихме искали инцидентът да се уреди по мирен път. Господин консулът предлага своите услуги…

— Неговите услуги са излишни. Аз вече казах на генералния консул, че времето за дипломации свърши, те не дават резултат. Ние молим да не се месите в работите на върховното главнокомандване.

Моришима продължаваше да настоява. Итагаки скочи нервно, извади от ножницата тънката си самурайска сабя, размаха я над главата си и удари с плоската й страна по масата.

— Предайте на генералния консул, че ние вървим по императорския път Кондо и всеки, който ни пречи, ще бъде отстранен, както повелява законът Бушидо. Повече няма какво да му кажа. — Итагаки пъхна сабята в ножницата.

Моришима боязливо се отдръпна заднешком към вратата.

— В такъв случай… в такъв случай… — разтреперан бърбореше той. Пред очите му все още светеше искрящото отражение от свистящия кръг на самурайската сабя над главата на полковник Итагаки.

Когато Моришима изчезна, Итагаки съвсем спокойно се обърна към Доихара.

— Е, май че го уплаших?

Всичко, което вършеше полковник Итагаки, вършеше го разсъдъчно и безстрастно. В душата му нямаше място за каквито и да било емоции…

Моришима доложи на генералния консул за безплодното си посещение при полковник Итагаки; консулът веднага изпрати в Токио следната телеграма:

„Министерство на външните работи — Шидехара. Шифровано, секретно.

Донасят ми, че генерал-майор Тетекава, сътрудник на втория отдел на генералния щаб, е пристигнал инкогнито с влак в Мукден в тринадесет часа на осемнадесети септември. Пристигането на Тетекава се пази в тайна от армейските власти. Съгласно поверителна информация от директора на отделението на Южночанджурската железопътна компания господин Кимура, веднага след като платното на железопътната линия било вдигнато във въздуха от китайците, там е била изпратена група работници по ремонта. Армейските власти забранили на групата да се приближи до мястото на взрива. Като се съпоставят двете събития, може да се предполага, че станалият инцидент е дело на армията. Полковник Итагаки отклони обсъждането на възникналите проблеми. Той и Доихара несъмнено се намират в центъра на активните събития в Манджурия.“

Като прочете телеграмата, министър Шидехара се възмути, че такива събития стават без негово знание. Той телефонира в генералния щаб и изрази своето недоволство. Началник-щабът му поднесе извинения и го увери, че той лично ще провери всичко, но смята, че е станало някакво недоразумение.

Министърът позвъни през деня, а един час по-късно в Мукден бе изпратена телеграма, подписана от началник-щаба:

„Някои сътрудници от дипломатическата мисия в Мукден — пишеше Самбо Хомбу — изпращат в Токио необосновани донесения за действията на армията. Постарайте се да разследвате техните източници и употребете всички усилия да бъдат прекратени подобни действия“.

Това беше присъда за министър Шидехара. Законът Бушндо не считаше за престъпление убийство в името на политически цели.