Юрий Королков
Кио ку мицу (8) ((строго секретно))

Отвличането на императора

Тайният съвет заседаваше в дясното крило на императорския дворец. На него присъствуваше Хирохито — синът на небето, потомъкът на богинята на слънцето, светлейшата Аматерасу Омиками, и това придаваше на заседанието особена значимост.

Сто двадесет и четвъртият император на Япония; владетел на трите съкровища на богинята на слънцето — огледалото, мечът и огърлицата, — беше седнал в кресло и много приличаше на собствения си официален портрет със старинни одежди от твърда като ламарина тъкан и с тиара на главата. Той беше също така застинал и неподвижен, както на фотографиите си. Хирохито само присъствуваше. Той не участвуваше в разговора. Пред него, от двете страни на малката зала, покрай стените около две продълговати, драпирани маси седяха членовете на Тайния съвет. Двадесет и пет мъже, по-възрастни от четиридесет години, назначени от императора. Всеки от тях имаше висш придворен ранг на шинин. В правителствения кабинет такъв ранг имаше само министър-председателят.

Най-близо до императора, на края на масата, седеше старчески съсухрен, осемдесетгодишният принц Сайонджи — последният член на Генро, съветник на двора, утвърден на тази длъжност още през миналия век, в епохата на император Мейджи. Принц Сайонджи десетилетия наред делеше негласно властта с императора, с бащата на императора, с неговия дядо. Той сменяше премиери, назначаваше министри, но сега го изтикваха на заден план, отстраняваха го от ръководна роля и това предизвикваше раздразнената съпротива на принца.

До принца седеше мустакатият, с клинообразна брадичка военен министър Минами, единственият от присъствуващите, който не беше член на Тайния държавен съвет. Той беше дошъл с всичките си отличия — ордените „Златен змей“ и „Изгряващо слънце“ от всички степени, военни кръстове и множество медали, които не се побираха на гърдите му и се спускаха към копринения пояс от моаре. През рамото му минаваше голяма орденска лента, която закриваше акселбантите. На масата пред него, като свещено съкровище лежеше фуражката му, извезана със златни галони.

Председателят на Тайния съвет предложи на Минами да се изкаже пръв по обсъждания въпрос — за положението в Манджурия.

Военният министър видимо се вълнуваше, започвайки своята реч. Действително, станало беше събитие, нечувано в историята на японската империя. Нарушавайки прерогативите на императора, военните власти сами, по своя воля, бяха прехвърлили войските от Корея в Манджурия. Каквото и да се говори, това беше начало на война, обявена без знанието на императора. Преди заседанието на съвета в генералния щаб дълго мислиха как да се излезе от трудното положение. Решиха да се представи пред членовете на съвета молба за утвърждаване на непредвидени в бюджета разходи по прехвърлянето на войските. Ако Тайният съвет утвърдеше допълнителните кредити, това щеше да означава, че признава действията на Самбо Хомбу за правилни.

Военният министър разказа за положението в Манджурия, за това, че възникналата там застрашителна обстановка е налагала да се предприемат незабавни действия. Минами помоли да бъдат утвърдени разходите по прехвърлянето на войските от Корея в Манджурия в подкрепа на Квантунската армия.

Старият принц Сайонджи запита:

— Знае ли генералът през епохата на Мейджи, в която се е родил, да е имало случай на започване на война без императорски указ?… Знае ли генералът, че преминаването на японски войски през граничната река Ялу представлява нахлуване на японската армия в територията на друга държава? Това е война. И защо императорският военноморски флот в деня на досадните събития е напуснал базата си в Порт Артур и се е съсредоточил в Инкоу — най-близкото пристанище до Мукден — също без знанието на императора? На мен всичко това не ми е ясно и аз бих искал да чуя отговора на военния министър, за да си съставя собствено мнение…

— Да, всичко стои именно така, както каза принц Сайонджи — отговори Минами, — но защитата на империята е въпрос, който трябва да стои над формалните основания и съображения за превишаване на власт. Ние почтително молим да бъдем извинени и да бъдат утвърдени допълнителните разходи в бюджета на военното министерство.

Когато въпросите се изчерпаха, председателят на Тайния съвет се обърна към Минами:

— Минами сан, ако имате неотложна работа, можете спокойно да напуснете заседанието на Тайния съвет…

Минами нямаше никаква неотложна работа, но съществуваше ненакърним закон — решенията се вземаха в присъствието само на членовете на Тайния съвет.

Минами излезе със златошитата си фуражка в ръка. В малката зала на двореца останаха само членовете на Тайния съвет и старши секретарят на лорд-пазителя на печата, който седеше скрит от параван зад Хирохито и пишеше протокола. Това беше Кидо, потомственият царедворец, преуспяващият и вездесъщ Кидо. Баща му служеше като камерхер при покойния император, дядо му беше съветник и дясна ръка на император Мейджи, а внукът на четиридесет и пет годишна възраст беше станал старши секретар на лорд-пазителя на печата, най-приближения човек на Хирохито. Кидо мечтаеше след години също да стане първи съветник на императора. С упорството на дъждовен червей Кидо пълзеше към своята цел и дори сега, като секретар, вече се ползваше с влияние в двора на императора.

Характерна черта на Кидо беше тази, че той никога не поглеждаше хората в очите, сякаш всеки негов събеседник беше син на небето, когото по-добре е обикновените смъртни да не поглеждат, както е по-добре да не поглеждаш слънчевия диск, защото може да ослепееш, да се разболееш и даже още по-лошо — да умреш, — така гласеше и древното поверие. Но маркиз Кидо се ръководеше от други съображения. Очите са огледало на човешката душа и маркизът не искаше да надникват в огледалото на душата му и да четат мислите му.

Кидо носеше очила без рамки и студеният блясък на стъклата правеше погледа му остър, пронизващ. Тънките му, прилепнали към черепа уши сякаш чуваха всичко, което ставаше в двореца на императора. Но маркиз Кидо беше потаен и доверяваше собствените си мисли само на дневника, който беше завещал да се публикува половин век след смъртта му. Той споделяше становището на военните, но лисичата му предпазливост не му позволяваше да признае това открито. В живота си той следваше правилото: каквото и да прави човек, важна е не справедливостта на постъпката му, а опасността от риска. Затова Кидо никога не рискуваше, ако чувствуваше даже и най-малка опасност. Той участвуваше в събитията само когато беше напълно уверен, че действува съвсем сигурно. Имаше разни събития и не всичко можеше да довери даже на своя дневник. Съвсем неслучайно например покушението върху Хамагучи стана две седмици след като маркиз Кидо зае поста старши секретар на лорд-пазителя на печата… Като научи за покушението, Кидо изкриви в усмивка тънките си устни, но веднага побърза да закрие с ръка устата си и започна да поглажда късо подстриганите си мустаци.

Маркиз Кидо седеше зад паравана с избродиран върху него императорски герб — шестнадесетлистна хризантема — и записваше всичко, което ставаше на заседанието на Тайния съвет.

Когато обсъждането завърши, председателят запита:

— Желаят ли членовете на Тайния съвет да изразят своето мнение?

В малката зала се възцари тишина.

— В такъв случай моля да станат онези, които са за утвърждаване на допълнителните разходи, свързани с придвижването на корейската армия — каза председателят.

Всички станаха като един. Даже принц Сайонджн, като се забави малко, тежко се надигна от креслото си — какво да се прави, той не искаше да нарушава единството.

Председателят направи поклон към императора.

— Ваше величество — каза той, — Тайният съвет приема да бъдат утвърдени допълнителните разходи за корейската императорска армия…

Становището на военните победи, така поне реши Минами, който очакваше в дворцовите апартаменти решението на Тайния съвет. Пръв му съобщи за това Кидо, след като Хирохито се оттегли в своите покои.

Може би върху решението на Тайния съвет бяха оказали влияние неотдавнашните събития — разкритият неосъществен заговор на младите офицери, обединени в дружеството „Цъфналата вишна“. През октомври, малко преди заседанието на Тайния съвет, министърът на двора, граф Мацудайра, беше съобщил на лорд-пазителя на печата, а чрез него и на императора, че група млади офицери, възглавени от Хашимота, готви преврат, за да постави начело на правителството генерал Араки. Със заповед на генералния щаб той бил веднага преместен от Кумамато в Токио — вероятно за да бъде под ръка. Доказателства за новия заговор имало предостатъчно. Главната квартира на Хашимота се намирала в хотел „Златна котва“. Офицерите ден и нощ пиянствували там с проститутки и имали самочувствието на герои в предстоящите събития. Един месец след мукденския инцидент заговорниците замислили да убият министър-председателя Вакацуки и министъра на външните работи Шидехара, да предизвикат безредици в Токио и да обявят военно положение в страната.

Нямало съмнение, че зад гърба на бунтовниците стояли Тетекава от генералния щаб, Итагаки от Квантунската армия, а може би и хора с по-високо положение. Възнамерявали да отстранят всеки, който не поддържа позицията на военните в Манджурия. Тази страна, толкова необходима за отбраната на Япония, според екстремистите трябвало да се отдели от останалия Китай, да стане монархия, още повече че имало и подходящ монарх — последният китайски император от Цинската династия, който толкова години вече живее в Тянцзин и няма какво да прави.

Министърът на вътрешните работи дори беше научил такава подробност: командуващият Квантунската армия, генерал Хонджо, изпратил в Токио полковник Итагаки, за да получи съгласието на Араки да възглави правителствения кабинет. Разпространявали се даже слухове, че ако кабинетът откаже да сътрудничи на армията, Квантунската армия ще обяви своя независима политика.

Положението става трудно. С армията не бива да се влиза в конфликт! Решиха да пожертвуват само Хашимота — арестуваха го за двадесет и пет денонощия, отчислиха го от генералния щаб и го преведоха в един линеен полк.

Старши секретарят на лорд-пазителя на печата Кидо записа тогава в дневника си:

„Научих за голям заговор в Манджурия, участници в който са военните кръгове. По този повод посетих лорд-пазителя на печата и му съобщих получената информация. Решимостта на военните по отношение на Манджурия е толкова силна, че съществуват опасения, дали правилно ще бъдат разбрани заповедите на централната власт, които се различават от мнението на военните кръгове. Политиката на военните кръгове — придвижването на север в континента — лично у мен предизвиква по-скоро безпокойство за успешното осъществяване на тази политика, отколкото огорчение.“

Обаче арестуването на Хашимота не можа да стресне офицерите от дружеството „Сакура-кай“. Окупацията на Манджурия се разширяваше, японските войски овладяха Харбин и излязоха до бреговете на Амур, на съветската граница. Китай се обърна към Обществото на народите с оплакване срещу японската агресия и в Манджурия беше изпратена международна комисия начело с лорд Литън за проучване на обстановката. При тези условия министър-председателят Вакацуки направи декларация, че трябва, макар и временно, да се прекрати по-нататъшното придвижване на японските войски в Манджурия. Само тези думи бяха достатъчни, за да бъде извършено след няколко дни покушение срещу него. Покушение върху втори министър-председател за някакви си две години! Вакацуки остана невредим, но, изплашен от терористите, предпочете да си подаде оставката.

А в Манджурия събитията следваха своя ход. На щабен език това би могло да звучи така: операцията се развива в съответствие с предначертания план… И така си беше.

Като се освободи най-сетне от обременяващата го длъжност кмет на град Мукден, полковник Доихара замина за Тянцзин, за да изпълни деликатното поръчение на Итагаки. Предвиждайки евентуални усложнения, полковникът изпрати предварително в Тянцзин няколко сандъка със старо оръжие, отнето при ликвидиране на хунхузки шайки — кремъклийки, нащърбени ножове, кинжали, стари гранати, запазени от времето на Боксерското въстание. Всички тези вехтории, събрани в интендантските складове, бяха изпратени в Тянцзин във вид на контрабанден опиум, който се съхраняваше обикновено в дълги гумени торби с персийски надписи, емблеми на търговски фирми, неизвестни гербове, изобразяващи жълти лъвове, които пазят спящи пушачи. Обикновено тази контрабанда вървеше по обратния път — от пристанището на Тянзцин към другите градове на Китай, но Доихара не придаде значение на това обстоятелство. Под торбите с опиум в сандъците лежеше оръжие.

Целта на тайнственото пътуване на Доихара до Тянцзин беше да уговори китайския ексимператор Хенри Пуи да заеме престола на бъдещата манджурска държава или, в краен случай, просто да отвлече Пуи и да го прехвърли в Мукден. Първоначалната идея беше операцията да се осъществи с местни сили.

Но от Тянцзин се получиха неблагоприятни вести: началникът на японския гарнизон майор Кашия действувал грубо и непохватно като слон в стъкларски магазин. Доихара кипна от негодувание, когато му доложиха, че се очертава провал на целия план по учредяването на новата монархия.

Кашия се явил в резиденцията на бившия китайски император и започнал да го плаши, че в Тянцзин за негово величество става опасно, в града всеки момент могат да избухнат безредици, простолюдието е много възбудено и никой не може да каже докъде ще стигнат започналите вълнения. Не са изключени грабежи, убийства, палежи. Най-добре е негово величество да напусне града и да отиде например в Порт Артур или Дайрен. Там под защитата на японски войски щял да се чувствува по-спокоен.

Боязливият по природа ексимператор Пуи усетил нещо подозрително — дали този грубоват японски майор не иска да го завлече в клопка? Пуи отговорил, че не желае да напуска Тянцзин. Тук били жена му, прислугата… Пък и на кого щял да остави имуществото си… Да го захвърли ли? Не, не, той не желае да зареже мястото, с което бил толкова свикнал…

— Кои са съветниците на императора — запита Доихара, — колко ще ни струват те?

Полковник Доихара беше уверен, че в Китай всичко се продава и купува, работата е само в цената. Но на своя въпрос Доихара не получи отговор. Той скочи от креслото си и нервно зашари из стаята…

Трябва да се действува, да се действува преди всичко чрез хората от обкръжението на Хенри Пуи, чрез вдовицата императрица, чрез жена му, чрез слугите, стражите, които стоят до вратите… Та това е детска задача!

Доихара заповяда веднага да се разузнае всичко, което се отнася до хората, окръжаващи бившия император; да се проучат те много подробно, включително и характерът и наклонностите им — хазарт, алчност, жени, честолюбие…

В края на октомври Доихара замина за Тяизцин. Нужни му бяха няколко дни, за да си изясни обстановката. Той дълго седеше и размисляше над списъка на придворната прислуга, обслужваща детронираното императорско семейство. Спря се на две лица — на майката императрица, тщеславна побъркана старица, и на слугата Чен Сяо, беззаветно предан на ексимператора, управител на двореца в Тянцзин.

Полковник Доихара беше изпратил в двореца визитната си картичка заедно с вежливо писмо, в което изразяваше надежда, че негово величество император Сюан-тун, както наричаха ексимператора, ще благоволи да приеме полковника от японската армия Доихара Кендези. Той се намирал тук пътьом и желаел да направи на императора посещение на вежливост.

Донхара умишлено не употребяваше в писмото си думата „бивш“ или „ексимператор“, а го наричаше Сюан-тун, като че ли той си оставаше действуващ представител на Цинската династия.

На приема Доихара се яви с всичките си отличия: такива той имаше предостатъчно — ордени „Свещеното съкровище“, „Златният ястреб“, „Двойните лъчи на изгряващото слънце“… Мундирът му сияеше от златни галони, на пояса му висеше параден самурайски меч. Доихара тържествено влезе във вътрешните покои. Придружаваше го стар китаец с хитровато лице — управител на двореца. Дворецът изглеждаше мрачен, през тесните му прозорци едва проникваше мъждива светлина, анфиладата от стаи, през които премина Доихара, приличаше на антикварен магазин, отрупан с безредно нахвърляни стари вещи.

Хенри Пуи посрещна полковника в малка гостна и управителят ги остави насаме. Пред Доихара седеше млад, късоглед китаец с грамадни рогови очила, толкова големи, че закриваха сякаш бузите му. Разтеглената голяма уста, несъответствуваща на дребните черти на лицето му, придаваше на Пуи израз на болезненост и безволие. Когато Пуи говореше, в устата му се откриваха големи венци, на които стърчаха едри, неравни зъби.

— Пристигнах тук, ваше величество, за да засвидетелствувам дълбокото уважение към вас от страна на Квантунската армия, чийто офицер имам честта да бъда.

— Благодаря ви! — с тих безразличен глас отговори Пуи.

Отначало разговорът не вървеше. Пуи отговаряше кратко.

— Трябва да ви се извиня за необмислените думи на майор Кашия — каза Доихара. — Той несъмнено е сгъстил боите, когато е говорил за опасността от оставането на ваше величество в Тянцзин.

— Така ли мислите? — запита Пуи оживено.

— Несъмнено… Разбира се, лица от висок произход винаги се намират в известна опасност, още повече такъв човек като вас, който трябва да наследи трона на манджурската държава, трона на вашите прадеди, ваше величество. Но ние ще направим всичко за вашата безопасност.

— Мислите ли, че там ме очакват?

Доихара забеляза как светнаха и в същия миг угаснаха очите на събеседника му.

— По това не може да има две мнения! — възкликна полковникът. — Народът ви чака и аз няма да скрия, че императорска Япония само ще приветствува във ваше лице монарха на приятелската държава Манчукуо. Аз употребявам древното име на Манджурия. Обстановката е благоприятна за вашето встъпване на престола. Не изпускайте тази възможност.

— Познавате добре историята, полковник.

— Да, аз обичам вашата страна и съм огорчен от събитията, които ви лишиха от трона. Това се дължи на неблагодарната китайска сган… Вие трябва да станете император на манджурската държава, независима от Китай.

— Не, това е много сложно — възрази Пуи, но Доихара забеляза, че думите му намират благодатна почва, и продължи да говори настойчиво и ласкателно…

В края на беседата Доихара каза:

— Ако желаете, аз съм готов да прекъсна своето пътуване за Токио и да се погрижа за безопасността на ваше величество… Не, не, не възразявайте! Аз тъкмо така ще постъпя. Но, уверявам ви, засега няма нищо тревожно! Бъдете спокоен!…

До изхода го изпрати пак Чен Сяо, управителят на двореца. Доихара успя да му пошепне няколко думи:

— Бих искал да се срещна с вас, господин Чен Сяо, работата е сериозна, касае се за безопасността на младия император… Ако нямате нищо против, довечера колата ми ще ви чака пред двореца.

— По-добре е по-далеч и встрани — също така тихо отвърна управителят…

В уговорения час, когато вечерният мрак се сгъсти, Доихара мина край двореца и спря колата си до защитния насип. След малко дойде Чен Сяо и потеглиха за японското комендантство, което се намираше близо до пристанището. С дворцовия управител Доихара води разговори не така, както с ексимператора.

— Не искам да скривам пред вас, господин Чен Сяо, застрашителното положение, в което се намира вашият повелител. Зная вашата преданост към Сюан-тун и искам да ви кажа цялата истина. В Тянцзин действува тайната организация „Желязо и кръв“, чиито членове искат да се възползват от безредиците и да убият императора, за да не го допуснат до трона. Трябва да се направи всичко, за да се прехвърли той поне за известно време в японското консулство. Там ще бъде в безопасност.

— Хенри Пуи няма да се съгласи. Трудно ще му бъде да вземе такова решение — възрази управителят.

— Тогава убедете го! Вие сте му най-довереният съветник. Ако не се лъжа, вие сте били негов възпитател. Той е свикнал с вас от детинство.

— Да, това е вярно.

— Постарайте се да последва съвета ви. Очаква го тронът на предците му, а вие бихте могли да станете министър-председател. Помислете върху това, ние сме готови да ви помогнем…

Естествено, в първия разговор Доихара не можа да убеди Чен Сяо, а още по-малко да го привлече на своя страна, но началото беше поставено. Кой ще се откаже от слуга да стане министър-председател.

Доихара продължаваше да действува, подготвяше бунт, за да подкрепи своята правота, но някакъв китайски репортер едва не развали работата. На втори ноември в тянцзинския вестник „Иши бао“ се появи сензационната бележка:

„Новият кмет на Мукден и началник на специалната японска мисия, полковник Доихара, е пристигнал тайно в Тянцзин. Той разработва план за отвличането на бившия китайски император Хенри Пуи, който живее, както е известно, в Тянцзин.“

Стиснал зъби, Доихара четеше вестника, а под кожата на скулите мускулите му потрепваха… Той извика резидента и мълчаливо му подаде вестника:

— Какво значи това? Кой го е направил?

Резидентът прочете бележката и объркано смотолеви:

— Съвсем не зная, ще изясня…

— Изяснете и… — Доихара разсече въздуха с показалеца си, сякаш с къс нож отряза някому главата — и… да се отстрани!

Доихара не беше от тези, които лесно се признават за победени. Той никога не спираше насред път.

Скоро на пазарния площад на Тянцзин и в покрайнините на града избухнаха вълнения. Възникваха пиянски сбивания, някъде ограбваха павилиони. Търговците бързаха да затворят магазините си. Намесваше се полицията, но безредиците не се прекратяваха. От време на време из града се разнасяше стрелба, някъде дори избухна бомба, но никой не можеше да разбере какво става всъщност. Около двореца на Пуи шареха подозрителни субекти.

Безредиците в града, както прецени Доихара, се развиваха някак си лениво — ту се усилваха, ту отслабваха без някаква видима причина. А на него му бяха нужни истински безредици — с тълпи из улиците, със стрелба, с грабежи, с убийства. Отново повика при себе си резидента:

— Трябва ми фон, на който да работим… Вижте там вашите голтаци да действуват по-активно. Имайте грижата…

Доихара отново отиде в двореца на Хенри Пуи. Приеха го незабавно.

— Ваше величество, обстановката става опасна — с тревога в гласа говореше Доихара. — Безредиците в града нарастват и напълно ясно е кой ги подклажда. Сега и аз настоятелно ви съветвам да се укриете в японското консулство.

Пуи изглеждаше уплашен, но въпреки това не побърза да се вслуша в съвета на Доихара — толкова му беше трудно да предприеме нещо… Събитията в града го наплашиха, той престана да излиза от дома си, по цели дни стоеше затворен в своята стая. Но изминаха ден-два, безредиците се усилиха и упорството на Пуи беше сломено. Помогнаха и съветите на дворцовия управител Чен Сяо.

А неизвестният вестникар продължаваше като сянка да преследва Доихара и началникът на военната мисия изпадаше от това в безпомощна ярост. Под заглавие „Тайното посещение на Доихара в Тянцзин“ във вестника „Иши бао“ се появи нова информация, нещо като продължение на първата бележка. Разбира се, това се пишеше от един и същ човек.

„Както стана известно — съобщаваше се във вестника, — полковник Доихара е пристигнал в Тянцзин по заповед на военния министър на Япония, за да убеди Пуи да създаде и оглави независимо правителство в Манджурия.“

Сред тайните противници на Доихара беше не само репортерът от тянцзинския вестник. Едва-що Доихара бе заминал от Мукден за Тянцзни и барон Шидехара в Токио получи секретна телеграма. Мукденският консул телеграфираше на министъра на външните работи:

„Шифровано. Секретно. За барон Шидехара. Някои щабни офицери от Квантунската армия се опитват да доведат императора Сюан-тун в Манджурия, Засега този план няма успех, тъй като императорът отказва да напусне Тянцзин. Създаден бе друг план, който да отведе императора в Танка, а оттам с параход в Инкоу. Този, план също не е бил осъществен, тъй като резиденцията на императора се намира под зоркото наблюдение на китайската полиция. След тези неуспехи тази задача бе възложена на Доихара, който отпътува тайно оттук вчера вечерта за Тянцзин през Дайрен. Възможно е там да се присъединят към него няколко други лица, които нямат определени политически възгледи.“

В отговор на донесението на генералния консул министърът на външните работи изпрати незабавно секретни инструкции до консулите в Тянцзин, Инкоу и Мукден с молба незабавно да информират Токио за действията на щабните офицери от Квантунската армия. Лично у Шидехара планът за отвличане на последния китайски император не предизвикваше възражения при положение че императорът не може да бъде убеден да се прехвърли в Манджурия. Той обясни на тянцзинския консул позицията си по въпроса за императора по следния начин:

„Дори да осъществим всичко това под формата на доброволно бягство на императора, другите държави няма да ни повярват; ние ще изпаднем в деликатно положение, тъй като ще бъде извънредно трудно да се запази този инцидент в тайна.“

От този момент японският министър на външните работи се намираше постоянно в течение на събитията. От Тянцзин дойде телеграма:

„В съгласие с вашето указание предприехме всичко възможно, за да убедим Доихара да действува по-предпазливо, но той упорито настоява на своето. Полковник Доихара се опира на своите пълномощия, дадени му от щаба на Квантунската армия, казва, че сега не може да разчита на естествено развитие на събитията и затова е нужно да се предприемат радикални мерки. Той е съгласен, че трябва да се разсее впечатлението за участие на Япония в отвличането на императора, но в същото време Доихара възнамерява да форсира събитията, за да успее да осъществи операцията, преди да е замръзнало пристанището на Инкоу. За да се избягнат слухове, полковникът възнамерява прехвърлянето на Сюан-тун в Инкоу да стане с китайски кораб.“

А Доихара продължаваше да действува. На шести ноември сутринта пред входа на императорската резиденция спря рикша. От двуколката слезе търговец на плодове, който се представи за Чи Саосин от Финтян и показа визитната си картичка. Той се кланяше раболепно и молеше да му се направи голяма услуга — да се предаде на бившия император ето тази кошница с плодове. Ако плодовете се харесат, търговецът обещаваше, че ще продължи редовно и безвъзмездно да доставя още на двореца. Това щяло да бъде голяма чест за него…

Кошницата от кафяво-зелени палмови листа стоеше на седалката в двуколката; плодовете наистина изглеждаха чудесни: яркооранжеви портокали, гланцовочервени ябълки, зрели жълти круши. Пирамидата от плодове беше увенчана с гребен от извити банани, а по страните блестяха златисти грейпфрути… Търговецът сне внимателно от седалката кошницата и я подаде на дворцовия служител.

— Непременно я предайте в ръцете на самия император заедно с визитната ми картичка. Утре ще донеса още…

Продължавайки да се кланя, търговецът седна в двуколката и рикшата затича към града.

Слугата отнесе плодовете в двореца и ги предаде на управителя. Чен Сяо внесе тържествено кошницата в гостната и я постави на масата пред Пуи.

— Поданиците ви мислят за вас — угоднически произнесе Чен Сяо и двамата започнаха да преместват плодовете върху голяма фруктиера.

Изведнъж Чен Сяо се отдръпна от кошницата: под плодовете се показа нещо тъмно и кръгло и Чен Сяо с ужас разбра, че това са бомби.

— Не ги пипайте, не ги пипайте! — закрещя той.

Като взе предпазливо кошницата, Чен Сяо излезе в градината, отдалечи се на голямо разстояние и с разтреперани ръце я остави на земята. Слугата не можеше да знае, че бомбите бяха стари, с обезвредени запалки.

Тянцзинският вестник „Иши бао“, толкова омразен на полковник Доихара, на другия ден писа:

„Вчера бившият император Пуи получил една кошница с плодове, в която имало две бомби, но за щастие бомбите не избухнали. Същевременно Пуи получил няколко заплашителни писма от щаба на тайната организация «Желязо и кръв», от тянцзинскня отдел на китайската компартия и от други неизвестни лица.“

Всичко това сломи нерешителността и упорството на Пуи; той се съгласи, даже сам се разбърза да напусне Тянцзнн. Доихара тържествуваше, макар че „Иши бао“ отново писа за мисията на Доихара — проклетият репортер неотстъпно преследваше полковника. Но сега работата беше вече опечена.

На единадесети ноември вестникът съобщаваше:

„Вчера в три часа след обед един малък японски катер се спуснал надолу по реката с няколко цивилни лица и една група японски войници. Предполага се, че с този катер е бил отвлечен бившият император Пуи. Той бил откаран тайно с автомобил до пристанището и оттам с катер, конвоиран от въоръжени войници под командуването на полковник Доихара, бившият император е прехвърлен на японския параход «Имаджи-мару».“

На другия ден японският консул в Инкоу телеграфира в Токио подробности по изчезването на Пуи от Тянцзин.

„От това, което научих от капитана на «Имаджи-мару» — съобщаваше консулът на барон Шидехара, — става ясно, че полковник Доихара е бил начело на заговора по организиране бягството на Пуи от Тянцзин. Императорът е бил тайно откаран с автомобил от японската концесия до пристанището, откъдето той и свитата му, охранявани от въоръжени войници с две картечници, били натоварени на катер и заминали за Танка. Тук били прехвърлени на борда на «Имаджи-мару», който веднага излязъл в открито море.“

През тези дни барон Шидехара получи още една шифрограма от Мукден. Консулът информираше допълнително министерството на външните работи:

„Срочно. Шифровано. 13 ноември 1931 г. Днес командуващият Квантунската армия генерал Хонджо ме информира, че император Сюан-тун пристигнал в Инкоу и се намира в разпореждане на японските военни власти. Предполага се, че известно време той ще прекара в курортното градче Таи Кан-цзи в хотел «Тайсуйкаку», след което ще бъде доведен в Порт Артур.

Армията възнамерява да отрича напълно своето участие в отвличането на императора. Ако това не може да се постигне, военните ще твърдят, че бившият император сам е поискал от тях помощ след покушението, което му е било устроено в Тянцзин. В кошница с плодове били сложени бомби. Сюан-тун сам е разработил плана за бягство и след няколко дни пристигнал в Манджурия, в страната на своите прадеди.

От други източници ми стана известно, че се подготвя бягството на жената на бившия император — Суан Те, останала в Тянцзин. Тя възразявала енергично против отиването в Манджурия, което предизвиква раздразнение сред военните.“

Осведоменият и посветен в събитията тянцзински консул след две седмици телеграфира в Токио:

„Двадесет и две годишната императрица Суан Те, известна с резките си антияпонски настроения, миналата нощ тайно напуснала резиденцията си и заминала за Дайрен с парахода «Чосен-мару». Съпровождала я японката Кавашима Йошика, която няколко дни преди това, по поръчение на полковника Итагаки, предала на императрицата писмо от мъжа й, написано на жълта коприна и зашито в гънките на роклята й. Тя успяла да влезе в двореца, преоблечена в мъжки дрехи. Писмото било подпечатано с личния печат на неотдавна избягалия император Сюан-тун. Той молел настоятелно Суан Те да дойде в Манджурия. За това ме информира представител на армията, който е ръководил операцията.“

Сега цялото семейство на последния император от Цинската династия се намираше в Манджурия под надзора на Квантунската армия. Но вдигнатият от вестниците шум налагаше да се проявява по-голяма бдителност. Това беше изискване на министерството на външните работи и генерал Маими заповяда на командуващия Квантунската армия да не бърза да възкачва на престола император Сюан-тун, или Хенри Пуи, както обикновено го наричаха.

В същото време и Рихард Зорге получаваше редовно информация за събитията в Манджурия. Още първото писмо, получено от Каваи, показа колко сериозен характер придобиват тези събития. Каваи пишеше, че Квантунската армия е приведена в бойна готовност, че се попълва с войски и въоръжение. Японците разширяват зоната на окупацията и се придвижват към границите на Съветския съюз и на Монголската народна република. Командуването на Квантунската армия настоява в Манджурия да бъде създадена самостоятелна държава, независима от Китай. В Токио това предложение е посрещнато одобрително, но възникнали сериозни търкания между гражданските и военните власти. Това обаче се отнася само до тактиката, но не и до същността на работата. Командуващият Хонджо се съветва непрекъснато с представителите на японския генерален щаб. Кореспондентът на „Асахи“ Такеучи няколко пъти се е срещал с полковник Итагаки, който не крие агресивните настроения на военните и говори за това доста откровено. Полковник Доихара е заминал за Тянцзин, за да откара в Манджурия бившия император Пуи. По всичко изглежда, че мисията му се е увенчала с успех. Пуи живее понастоящем в Порт Артур. Доихара не успял да запази своето инкогнито в Тянцзин, китайските вестници научили за неговата тайна мисия.

В допълнение към събраната информация Каваи беше изпратил няколко изрезки от вестници. В последната Зорге прочете:

„Вчера на една улица в Тянцзин е бил намерен трупът на репортера на «Иши бао», автор на информацията за отвличането на Пуи. Виновниците за убийството не са открити.“

Това накара Зорге да се замисли: хората на Доихара са успели да разберат кой предава информация във вестника — дали нишката няма да се разнищи и по-нататък до Каваи?

След първото съобщение дълго време нямаше вести от Каваи — нито писма, нито предупреждаващи картички. И изведнъж той сам се появи в Шанхай. Полковник Итагаки заминал за Токио и Каваи се лишил от източника си за информация. Каваи решил да прескочи до Шанхай и да разкаже лично за своите наблюдения.

Съвещаваха се тримата — Одзаки, Зорге и Тейкичи Каваи, а след това Рихард и Кляз обсъждаха получената информация и разговаряха под звуците на грамофона, който Луиза пускаше.

— Дяволски ми е омръзнал тоя ресторант — казваше Кляз, — как пък не мога да се разоря! — смееше се той. Кляз не беше свалил ръкавелите си — направо от бюфета се беше качил в квартирата.

Рихард го чакаше, разменяйки си шеги с Луиза.

— Малко ли ти е, че ти окрадоха магазина… Ясно е, че от тебе стопанин не става… А сега, Луиза, сложи Моцарт… Да съчетаем приятното с полезното.

Рихард разказа за срещата си с Каваи.

— Ясно е преди всичко едно — говореше той, — японската окупация има антисъветска насоченост.

— Това не е ново — възрази Кляз. — Тази насоченост съществува от много години. Каваи донесе ли нещо конкретно?

— Проект на договора с бъдещия монарх Пуи. Японците започват създаването на монархията с военен договор. Хонджо иска да му се предостави правото да разполага войските си по цяла Манджурия.

— Достоверна ли е информацията?

— Мисля, че да, тя изхожда от полковник Итагаки. Той е дясната ръка, ако не и повече на командуващия Квантунската армия… В договора се предвижда пълна свобода за действие на японското командуване в случай на въоръжен конфликт с трета държава… Подразбира се Съветска Русия. Командуването на манджуро-японските войски ще бъде предадено на щаба на Квантуиската армия.

— Това е по-ясно — Кляз забарабани с пръсти по зъбите си. Размисляйки, той седеше мълчаливо и слушаше музиката. Рихард също се заслуша.

После те отново заговориха, като анализираха, обсъждаха, чертаеха вероятните обрати на японската политика. Рихард нахвърли донесението за Москва. Кляз направи няколко поправки и Луиза седна да шифрова текста. След това тя си сложи шапчицата, постави тесте листове в чантата си и тръгна за Макс Клаузен.

След излизането на Луиза мъжете поседяха още известно време.

— Знаеш ли — каза Рихард, — Каваи ми разказа една смешна история как Доихара се насадил на пачи яйца… Било, след като се върнал от Тянцзин със Сюан-тун в торбата… Има един генерал, който се казва Ма. Японците изтласквали войските му от Цицикар. Той отстъпил на север и там някъде Доихара го намерил. Убеждавал го да премине на тяхна страна, като му предлагал някакъв висок пост — глава на местното правителство или военен министър. Започнали да се пазарят. Ма поискал един милион долара злато на кюлчета. Доихара се съгласил, а генерал Ма получил златото, изтеглил нанякъде войските си и избягал…

— Така му се пада — засмя се Кляз.

Скоро Каваи отново замина за Мукден. Манджурия продължаваше да привлича вниманието на Зорге. Информацията за Рихард идваше непосредствено от щаба на Квантунската армия. По сведения от други източници стана известно също и отношението на американците към манджурските събития. Японският посланик във Вашингтон беше информирал своето министерство на външните работи, че Вашингтон няма никакво намерение да протестира против създаването на новата държава — Манчукуо. Американската реакция поощряваше японската агресия край границите на Съветския съюз.

В края на декември, разполагайки с информация за положението в Манджурия, съветското правителство предложи на Япония да сключат пакт за ненападение между двете страни. Москва се стремеше да предотврати назряващия конфликт. От Токио дълго време не отговаряха, а след това японският посланик в Москва предаде от името на своето правителство, че Япония счита за преждевременно да започнат официални преговори по този повод…

Тъмните облаци на политическия хоризонт в Далечния Изток все повече се сгъстяваха. Те идваха откъм морето, откъм Япония и именно там, под буреносните гръмотевици на вероятната война, трябваше да бъдат доктор Зорге и неговите хора.