Юрий Королков
Кио ку мицу (35) ((строго секретно))

„Започнете изкачването на планината Ниитака!“

Няколко дни флотът под командуването на адмирал Нагано се движеше на изток, след това зави на юг. С всеки изминал ден ставаше все по-топло. До Хавайските острови оставаха около хиляда мили, когато адмирал Ямамото предаде основния сигнал: „Започнете изкачването на планината Ниитака!“ Това означаваше: да се атакува Пърл Харбър!…

Едва сега на личния състав беше обявено накъде и защо се движат корабите. На палубата беше изнесен голям макет на Пърл Харбър. Нагано прочете бойната заповед, която се пазеше в секретния пакет:

„Часът удари. Поставени са на карта животът или смъртта на нашата империя…“

В шест часа сутринта във въздуха се вдигна първата вълна самолети; един час по-късно излетя и втората. В трюмовете останаха в резерв само четиридесет изтребителя.

В пристанището на Пърл Харбър бяха събрани деветдесет и шест военни кораба и между тях осем линейни — гордостта и мощта на американския флот. На палубите им току-що бе завършило четенето на неделните молитви, духовите оркестри изпълняваха държавния химн. Грохотът на експлодиращите торпеда прекъсна звуците на музиката…

Линейният кораб „Оклахома“ се преобърна с кила нагоре и потъна. Заедно с него загинаха и хиляда и петстотин моряци. Експлодираха барутните погреби на „Аризона“. Стълб от дим, пронизан от езиците на пламъците, се вдигна на триста метра към небето. За един миг загинаха хиляда сто и двама души. Пламна „Вирджиния“, до кея потъна „Калифорния“. „Невада“ заседна в близката плитчина…

Зададе се втората вълна самолети торпедоносци.

Бяха потопени пет линейни кораба, три получиха тежки повреди. Горяха крайцери, ескадрени миноносци, спомагателни кораби… Тихоокеанският военен флот на Съединените щати загуби своята бойна мощ.

Когато летците атакуваха Пърл Харбър, адмирал Нагано продължаваше да води корабите към Хавайските острови. Към десет часа преди обед наблюдателите съобщиха, че самолетите от първата вълна се връщат. Един час по-късно се върнаха и останалите. Началник-щабът доложи, че от първата вълна не са се завърнали девет машини, а от втората — двадесет. Повечето от тях са били свалени от зенитен огън.

Съпротивата на американците нарастваше. Нагано реши да не предизвиква съдбата. Той бе пресметлив и предпазлив. Убеждаваха го, че ударът трябва да завърши със стоварване на десант. Нагано отговори твърдо:

— Изкачването на планината Ниитака е завършено… Сега можем да констатираме, че очакваните резултати са постигнати.

Адмиралът заповяда корабите да поемат обратно към бреговете на Япония.

Нерешителността на предпазливия Нагано спаси американците от още по-големи загуби. И това никога не му бе простено.

Но „изкачването на планината Ниитака“ — настъпателните действия на японските въоръжени сили — продължаваше. Ударът върху Пърл Харбър само бе защитил експедиционните войски, настъпващи към южните морета. Именно тук се развиваха главните събития. Едновременно с нападението срещу Хавайските острови японският флот нанесе удари по Сингапур, Хонконг, американския остров Гуам и по Филипините, поддържайки десанта на пехотни части…

Две седмици преди нахлуването в южните пристанища на империята и в заливите на окупираното китайско крайбрежие се бяха съсредоточили десетки транспортни кораби, които очакваха сигнала да започнат „изкачването на планината Ниитака“. От петдесетте усилени дивизии, с които разполагаше японската сухопътна армия, двадесет и три дивизии бяха хвърлени за настъплението към южните морета.

От войниците с отлични прояви във войната с Китай бяха сформирани „вишневи войски“ — императорска гвардейска дивизия. От лявата си страна, близо до сърцето, войниците от дивизията носеха знак, изобразяващ цъфнало вишнево клонче върху бял фон.

Войникът Терашима, започнал войната при моста Лугоуцяо, сега служеше в тази дивизия. Ичиро Терашима се научи да воюва, стана капрал и войната бе вече негова професия.

Беше 17 ноември 1941 г. Този ден капрал Терашима започна да си води дневник, тъй като това занимание подхождаше на всеки уважаващ се човек. Едно време Ичиро не се вслушваше в разказите на баща си, че родът им произхождал от сотсу — наемни войници, които служели някога на дайомиосите — тогавашни дворяни. Сега това започна да придобива за него значение, той се гордееше с прадедите си. В неговия род е имало даже камикадзе, хора на свещения вятър… Такава кръв не тече в жилите на всекиго! Как да не пише дневник за прослава на рода Терашима…

„17 ноември, шестнадесета година от епохата Шоуа. Днес се състоя церемония в чест на нашето заминаване. Командирът даде последни указания и прочете писмената клетва до императора. Пихме свещено саке и викахме «Бандзай!»“

„20 ноември. Натоварихме се на «Хирошима-мару». Отначало тръгна командирът, авангардът и знамената. Излязохме в морето след залез-слънце.“

„21 ноември. Пристигнахме рано сутринта в Осака. Целия ден стояхме на котва. На брега не пуснаха никого. Дадоха ни листовки. Започваха така: «Само я прочети и войната ще бъде спечелена.» Всички се радват като деца. Пушките ни ще бъдат за нас самоджи, с които ще черпим ориз от казана на победата.“

„27 ноември. От Осака потеглихме същия ден вечерта. Пет дни плавахме в южна посока. Нашите транспорти се охраняваха от военни кораби. Близо до нас плаваше «Судзуки-мару», но когато дойдохме до остров Хахаджима, името му беше замазано с червена боя. Заличиха имената и на другите кораби…“

„6 декември. Казаха ни, че утре ще атакуваме противниковото крайбрежие. Раздадоха по 150 патрона на всекиго. Сега ние ще можем да убиваме. Патроните са тежки, но струва ми се, че бих взел още. Прощаваме се с кораба. Вечерта подготвихме всичко за десанта. Опаковах дажбата за три дни заедно с патроните. Раницата ми е дяволски тежка. Нищо, ще намеря някой да ми я мъкне, както в Китай.“

„7 декември. Десантирахме почти в пълна тъмнина. Противникът не ни обстрелва, както се очакваше. Десантът мина успешно.

Капитан Тахамари ни съобщи за обявяването на войната и каза, че нашата авиация бомбардирала Хавайските острови, Филипините и Хонконг. Ние салютирахме императора със залпове.“

„Новата, седемнадесета година от епохата Шоуа посрещаме на Филипинските острови. На 2 януари нашата дивизия завзе Манила: на войските бе дадена почивка; живеем в казарми. Свършихме добра работа през тези три седмици, откакто стъпихме тук. Притиснахме американците в Баатан. Оттам сега няма къде да бягат.

Живеем весело, взимаме каквото си искаме. Капитан Тахамари си взе две бели момичета — сестри. По-малката е на не повече от четиринадесет години, втората е по-голяма. Голямата изпохапа и изподраска капитан Тахамари. Не можа нищо да направи с нея, разсърди се и предаде сестрите на нашия взвод. Пак искаха да хапят, но целия взвод не могат да изпохапят. Затваряха ги денем в мазето, а нощем ги водеха в казармата. Малката откачи, та стана нужда да я застрелят. Втората вече цяла седмица живее, привикна, идва в казармата, не се дърпа. Белите са наши врагове, все едно че са животни, можеш да правиш с тях каквото си искаш.“

„8 януари. Вече месец, откакто е почнала войната… Под прикритието на тъмнината отидохме да убиваме туземци. Казват били против императорския път и помагали на белите. Не ми се искаше да ги убивам, сториха ми се добри хора, но трябваше да изпълня заповедта на капитан Тахамари. Разсъдих така: думите на Тахамари са заповед на императора. Ако не се подчиня, ще ме разстрелят. Жените и децата викаха много. Мнозина избягаха в джунглите, но не всички. Аз съсякох няколко души. Изгорихме селото, а главатарите отведохме с нас.

Началникът на полицията заповяда ние да се разправим със заловените партизани. Изкопахме през нощта една яма в кокосовата горичка и заклахме пленените. Някои от тях бяха малки, същински деца. Стояха пред ямата така, сякаш не знаеха, че искат да ги убият. Заровихме ги и отгоре нахвърляхме кокосови клонки. На нас ни дадоха двама. Судзуки закла единия, а другия — аз. Върнах се в полка с военни песни.“

„4 февруари. Преместиха ме в щаба на полка. Командирът каза, че цени работата и послушанието ми, и съобщи, че ме е представил за унтерофицер. Отговорих му, че съм готов да умра за императора.

Нашата вишнева дивизия прави чудеса, продължаваме да водим бойни действия, прочистваме острова от американски войници. Чух, че техният командуващ генерал Макартър пръв избягал от островите, зарязал войските и отлетял за Америка. Никой не може да устои срещу нас.

Действуваме в пустинни места, снабдяването се влоши. В щаба на полка дойде генерал Тачибана. Той каза: трябва да се яде месото на враговете. «Враговете са животни, а животните се ядат»…

Вчера заловихме голям самолет; той катастрофира, когато се опитваше да кацне в долината край брега на една река, за да изведе обкръжени американци. Не зная колко души е имал екипажът, пленихме трима. Двамата се опитваха да измъкнат няколко изпод развалините на самолета. Не забелязаха как се приближихме до тях. Ние се заловихме да измъкваме третия, бе го притиснало приборното табло, не ни се искаше да си правим труд. Оставихме го под самолета. По пътя за щаба единият избяга, скочи от стръмнината и се скри в джунглите. Стреляхме, но не го улучихме. Заведохме третия при началник-щаба. Началникът му каза:

«Ти си извършил престъпление и ако те оставим жив, няма да е от полза за благото на мира. Ще умреш преди разсъмване, както повелява законът Бушидо. Ще намериш щастие на оня свят. Когато душата ти се превъплъти в друго тяло и отново се родиш, ще станеш миролюбив човек.»

Преведоха на пленника думите на началник-щаба и той заплака като жена.

Началник-щабът каза, че му съчувствува и даже е готов, според предписанията на закона Бушидо, сам да го посече с меча си, но за съжаление бил зает и предоставя това на други.

Доведоха летеца до една яма от бомба, залята с вода, и го поставиха на колене. Той помоли да го убият с един удар. С тъпата страна на меча адютантът на командира леко го удари по врата, за да се премери как да нанесе удара, вдигна меча с двете си ръце и с размах го стовари върху врата на пленника. Главата се търколи във водата. Адютантът каза: «Сега душата му лети към нирвана» — и се разсмя.

Той обърна убития на гръб и с един замах му разсече корема. «Какви дебелокожи са тези кето — каза той, — даже кожата на корема им е дебела.»

Адютантът изряза черния дроб на убития, зави го в един бананов лист и го сложи в каросерията.

«Командирът заповяда да му занесем черния дроб» — обясни той.

Качихме се на камиона и потеглихме обратно. Ако се върнем живи, ще има какво да разказваме. Затова си записвам всичко така подробно.

Сега съм опитен убиец. Мечът ми е винаги в кръв. Макар че това се прави в името на моята страна, все пак много сме жестоки. Да ме прости бог, да ме прости майка ми!…“