Юрий Королков
Кио ку мицу (15) ((строго секретно))

Корените на военния заговор

През януари 1935 г. японският дипломат Тошио Ширатори изпрати поверително послание в Токио на приятеля си Арита, който по онова време решаваше политиката на министерството на външните работи. Това беше същият Ширатори, в миналото сътрудник на японското посолство в Берлин, който бе подписал препоръчително писмо на Зорге.

„Арита такей^[1] — пишеше Шираторн. — Самата съдба е решила славяни и расата Ямато да се борят за първенство на азиатския материк. Съветска Русия трябва да разоръжи Владивосток, да изтегли войските си от Външна Монголия, като не остави нито един войник в района на Байкал. Това трябва да бъде минималното ни искане. Към него се прибавя и предаването на Северен Сахалин срещу умерено заплащане. По-нататък трябва да се има предвид изкупуването на приморските области в Сибир. Тези искания трябва да бъдат реализирани най-решително.

Сега аз остро чувствувам, брате мой, необходимостта кабинетът да вземе решения относно великите идеи на нашата дипломация. Тези цели диктуват решително скъсване на отношенията със Съветския съюз.“

Ако се говори за политически шинтоизъм, писмото на Ширатори беше класически пример на традиционните агресивни стремежи в японската континентална политика. Ширатори почти дословно повтаряше пасажите на дайренската конференция, която бе свикана през последната година от японската интервенция в съветския Далечен Изток.

Ширатори замина без желание на дипломатическа работа в Европа; считаше, че сега, когато нахлуването в Манджурия налагаше континенталната политика на Япония да придобие конкретни форми, той е нужен тук, в Токио. На сбогуване с приятелите си Ширатори каза самонадеяно: „Не мога да си представя докъде ще я докарат тук без мен…“

Ширатори се считаше за глашатай на целеустремената и традиционна агресивна политика на страната Ямато. Даже външният вид на Ширатори говореше за фанатичен характер — малкото му сухо лице, скрито зад прозрачния параван на очилата, изглеждаше само като придатък на щръкналите му коси.

От далечна Скандинавия Тошио Ширатори се опитваше колкото е възможно да въздействува върху поведението на съмишлениците си. Останал във втория ешелон на японските политически дейци, той се обявяваше за командир на заградителен отряд, готов да стреля по своите, ако намислят да отстъпят от предната линия на континенталната политика.

С най-решителен тон Ширатори предупреждаваше в посланията си министър Арита, че не трябва да се изпуска моментът. Той го заклинаше да се възползва от германското предложение за сключване на военен договор с Япония срещу Съветска Русия. Нищо, че външно този договор изглежда като анти коминтерновски пакт.

„Съветска Русия — предупреждаваше Ширатори — напредва бързо в развитието си. За по-малко от десет години тя ще стане мощна държава, с която няма да можем да се борим. За да бъде завинаги унищожена опасността от страна на Русия, тя трябва да бъде направена безсилна страна и да бъдат контролирани природните й ресурси. Но ако основата на комунистическото управление се укрепи, антиреволюционното движение не ще може да разчита на лек успех. Нужен е антикоминтерновски пакт!“

Ширатори беше добре осведомен за тайните събития, които ставаха по това време в Берлин.

При японския военен аташе Хироши Ошима дойде на частно посещение усмихнатият господин Гак — сътрудник на източния отдел на германското министерство на външните работи — и уж случайно започна разговор за положението в Далечния Изток.

Той дълго увърташе, докато най-сетне каза:

— Сега вие имате общи граници със Съветска Русия, господин военен аташе… Това е и хубаво, и лошо — грижите ви се увеличиха.

Ошима се съгласи, че действително грижите са много.

— Между впрочем — усмихна се обаятелно Гак (той беше се научил да се усмихва така, както това се прави на Изток) — у нашия министър се роди интересна идея — господин Рибентроп счита, че за нас би било целесъобразно да сключим сега отбранителен съюз за защита от Русия. Може би, след като създадохме общи граници с Русия, Япония също ще бъде заинтересована от това. Всичко би могло да се направи под формата на съвместна борба срещу комунизма…

Ошима не можеше да отговори нищо на направеното от Гак предложение — не знаеше още как ще се отнесат към него в японския генерален щаб.

След няколко месеца вежливият Гак покани полковник Ошима на гости у дома си. Сред гостите, беше и фон Рибентроп. Тропф на немски значи наивник. И наистина, министърът обичаше да се прави на наивен. Стопанинът се стараеше всячески да забавлява гостите си и едва към края на вечерта, когато Ошима и Рибентроп останаха сами в пушалния кът, министърът попита:

— Не ви ли заинтересува идеята ми за сключване на отбранителен съюз против комунистическата опасност?

Този път Ошима беше готов за конкретен разговор, защото бе получил необходимите инструкции от генералния щаб.

— Военните кръгове — каза той — проявиха интерес към вашето предложение, господин министър. В Берлин би могъл да дойде подполковник Вакамацу, за да проучи подробно предложението. Лично аз мисля, че има реална основа за такъв съюз.

Преговорите бяха започнати по военна линия. Пристигналият в Берлин подполковник Вакамацу се срещна с генерал фон Бломберг и неофициално с фон Рибентроп. Предвидено бе в отговор на тази визита в Токио да бъде изпратена германска военна група под формата на авиационна делегация. Именно за пристигането на тази група германски офицери в японската столица се носеха някакви смътни слухове.

Художникът Мияги съобщи на Рихард:

— Знаете ли, Зорге сан, вчера един щабен офицер от военновъздушните сили ми каза, че скоро щял да посреща гости от Германия, пристигала някаква делегация от летци…

Съобщението на Мияги заинтересува Зорге: в Токио се говореше вече, че между Япония и Германия се водели някакви военни преговори. Може би пристигането на германските летци беше свързано по някакъв начин с тези слухове? Фразата, изтървана от японския майор, привлече вниманието на разузнавачите. Но засега нямаше нищо по-конкретно. Тайната си оставаше тайна и тя трябваше да бъде разкрита.

Приблизително по същото време — през лятото на 1935 година — Рихард Зорге получи възможност да се завърне за малко в Съветския съюз — единственият случай от целия период на работата му в Япония. Рамзай беше извикан в Москва за лична среща с ръководителите на Центъра във връзка с изострянето на международната обстановка.

Зорге пътува за родината си дълго — през Съединените щати и Канада, за да може с далечни зигзаги по меридианите на планетата незабелязано да пристигне в Москва.

И отново улица Болшая Знаменска, входната врата, която се отваря под жуженето на зумера. Приветливата секретарка Наташа. Кабинетът на началника на военното разузнаване. Уредбата на кабинета бе същата както преди две години — голо бюро без нито една хартийка, с грамадна мастилница по средата, голям огнеупорен шкаф в ъгъла, две кресла, една стратегическа карта, покрита със сиво-синкави щори. Всичко беше както преди, само зад бюрото срещу Зорге се бе изправил не Берзин, а комкор Урицки — чернокос, мургав човек на около четиридесет години с умни кестеняви очи. Рихард го познаваше от по-рано, но твърде малко.

— А къде е…

— Ян Карлович е в Далечния Изток — прекъсна го Урицки, — не знаехте ли? Сега Далечният Изток за нас е пост номер едно, като се изключи, разбира се, Германия. Както винаги, нашият Старец е на главното направление…

Едва сега Зорге научи за промяната в ръководството на Центъра и затова че Стареца — Ян Карлович Берзин, неговият наставник и добър приятел, от няколко месеца вече работи като заместник-командващ на Специалната червенознаменна далекоизточна армия и се намира близо до Рихард край Япония.

— Аз замествам сега Ян Карлович. Много се радвам, че дойдохте в Москва, Рихард.

В думите на Урицки, в тяхната интонация Зорге долови сякаш нотки на извинение. Може би само му се беше сторило, но това някак изведнъж го предразположи към комкора. Разбира се, Урицки съвсем не приличаше на Стареца, но по начина, по който говореше и слушаше, привеждайки се малко напред, той имаше нещо общо с него.

Новият началник на разузнаването беше роднина на оня Урицки, който заедно с Ленин беше участвувал в Октомврийския преврат и загинал от ръката на есер-терорист като ръководител на петроградската Чека.

— Е, как вървят работите? — запита Урицки.

Рихард му разказа за създадените в Токио връзки, за полковник От и княз Урах, за другите служители в посолството, за плановете си да използва тези връзки в интерес на делото.

— Точно това ни трябва! — възкликна Урицки. — Да станеш доверено лице на военния аташе — това вече само по себе си обещава отлични перспективи! Вие ще трябва да давате по нещо и на немците, нужно е окончателно да бъдат убедени, че работите за тях.

— Именно така и правя — давам на От второстепенна информация или такава, която няма значение за нас…

Първата среща в разузнавателното управление беше кратка — Семьон Петрович бързаше за заседание на Военния съвет. Уговориха се да продължат разговора вечерта в жилището на Урицки.

— То е съвсем близо, зад Каменния мост. Надявам се, че не сте забравили Москва…

Вечерта Рихард посети Семьон Петрович вкъщи.

— Е, разказвайте сега по-подробно… На немски ли ще говорим? По-лесно ще ви е.

— Не, не! — възпротиви се Зорге. — Само на руски. През последните две години не съм произнесъл, струва ми се, нито една руска дума. Ще забравя руския.

Рихард започна с онова, което най-много го вълнуваше — с упоритите слухове за предстоящите преговори на германската военна делегация в японския генерален щаб. Урицки си водеше някакви бележки, запитваше повторно по някои въпроси, уточняваше, проявяваше специален интерес към някои подробности. После заговориха за положението в Манджурия и Рихард сподели становището си във връзка с него:

— Военните кръгове в Япония — каза той — определено засилват влиянието си върху политиката на правителството. В донесенията си съм съобщавал за това. Страната върви към фашизъм, разбира се, своеобразен, различен от германския, но също тъй агресивен и авантюристичен. В това съм дълбоко убеден. Излизането на Квантунската армия на далекоизточните граници засили тези тенденции. В Северна Манджурия се извършва голямо военно строителство.

— Да, това го знаем и от други източници — съгласи се Урицки. — Обстановката е тревожна. Японците водят традиционната си експанзионистична политика по отношение на нашия Далечен Изток.

— Аз наричам тази политика политически шинтоизъм.

— Правилен термин… Именно поради сложността на обстановката стана нужда по-специално да бъде назначен Ян Карлович Берзин в Далекоизточната армия. Но ние все още малко знаем за плановете на вероятните си противници. — Урицки се замисли, а после запита Зорге: — Кажете ми, Рихард, не бихте ли могли да прекарате известно време в Манджурия? Разбира се, само ако ви е възможно.

— Ще опитам.

Зорге отново почна да разказва за групата „Рамзай“. Той успял вече да я формира. Слабо звено оставала само радиовръзката, която често изневерявала. Зорге каза на Урицки:

— Много ви моля, Семьон Петрович, да ми изпратите радиста Макс Клаузен, с него съм работил в Шанхай. Иначе сме застрашени от прекъсвания на връзката с Центъра.

— Нещо друго да ви трябва?

— Като че ли не…

— В такъв случай да се уговорим така: свършвайте работата си в управлението и заминете да си починете един месец, на юг. За по-дълго не може, за съжаление. Съгласен ли сте?… Преди да отпътувате, ще се опитаме да намерим радиста. А сега да считаме разговора ни за предварителен — по-подробно докладвайте в отдела, след което ще се видим още веднъж. Според мен работата ви досега е отлична, Рихард. Да мислим занапред, за перспективите, така да се каже, за направлението на главния удар… А сега да вървим да вечеряме! Навярно ви е домъчняло за руската кухня?! Надявам се, че ще ви хареса солена рибка с варени картофки!…

Комкор Урицки, с когото Зорге се сближи, беше от поколението, възпитано през революционните години. Те бяха връстници — началникът на военното разузнаване и ръководителят на групата „Рамзай“, действуваща в Далечния Изток. Хора от едно поколение, от една епоха, с еднакви стремежи, идеи и убеденост. Детството на Семьон Урицки бе преминало в Одеса; бе започнал в едно държавно училище и като общ работник у някакъв познат аптекар. Израсна в семейството на своя чичо, под чието влияние на седемнадесетгодишна възраст стана болшевик конспиратор. На двадесет години, приблизително по същото време, когато Зорге служеше в германския пехотен полк, Семьон бе призован в руската армия като редник в Стародубския драгунски полк. Намираха се един срещу друг на руско-германския фронт.

Февруари седемнадесета година завари Семьон в Одеса. След това — Червената гвардия и неизброимите фронтове на гражданската война: Царицин, Крим, Украйна.

На двадесетгодишна възраст Урицки командуваше кавалерийска бригада, а на двадесет и седем години завърши Академията на Генералния щаб, като се откъсваше често от лекции по неотложни работи — ту за потушаването на кронщадския метеж, ту пък за да изпълни някоя друга бойна задача. Няколко години прекара в чужбина на същата работа като Зорге. По-късно бе командувал корпус, изпълнявал бе щабна и командна работа и на четиридесетгодишна възраст, като опитен военачалник, се завърна отново на разузнаваческа работа.

Рихард се срещна още няколко пъти със Семьон Петрович и той му ставаше все по-симпатичен. Центърът беше доволен от доклада на Зорге. Групата „Рамзай“ пускаше все по-здрави корени в милитаристична Япония, в страната, където нито един разузнавач на света не бе успял да се задържи толкова дълго, без да предизвика подозренията на всевиждащата кемпейтай. Но докато отначало пред Рамзай и неговата група стоеше една основна и първостепенна задача — да следят военнополитическото и икономическото положение в Далечния Изток, за да може своевременно да се разгадават плановете на японските милитаристи, сега задачите се усложняваха. С разширяването на взаимните връзки между развиващите се по паралелни пътища две агресивни държави — Япония и Германия, пред групата на Зорге се поставяха нови, сложни задачи. Възникна въпросът — не би ли могло от Токио да се наблюдава дейността на германските фашистки политици? Нека Япония стане „наблюдателна кула“ за часовите от групата „Рамзай“…

И все за това отново и отново се подхващаше разговор между комкор Урицки и пристигналия от Япония разузнавач.

Подир десетина дни в Москва се появи Макс Клаузен. След като бе изпълнил задачата си в Китай, той се смяташе за демобилизиран и се бе заловил за мирен труд. По онова време живееше в малкото градче Красний кут, недалеч от Саратов, работеше като тракторист под друго име и беше престанал да мисли за разузнавателна дейност.

И ето че съвсем неочаквано Клаузен получи нареждане да се яви в Москва. Отначало той се противопостави, но втората, по-категорична телеграма, изпратена до горвоенкомата, го принуди да тръгне. Телеграмата беше подписана от Ворошилов. Кой би могъл да допусне, че самият народен комисар на отбраната ще вика един обикновен тракторист!… И все пак Макс Клаузен тръгна за Москва с намерение да откаже всякаква работа, която ще му предложат — стига! Точно така беше казал и на Ана: „На сватба магарето за добро не го канят. Ще живеем тук. Ти ме познаваш.“

И първия, когото Макс срещна в разузнавателното управление, беше Зорге. Макс погледна учудено приятеля си:

— Какво правиш тук?

— Дойдох да те взема…

— Ето значи каква била работата! Пък аз се чудя кой ли се е сетил за мен?

По навик Клаузен се почеса по дебелия врат.

— Е, стари моряко, тръгваме ли?

— С тебе, Рихард, отивам накрай света. — Той не попита даже къде ще го води Зорге.

Същия ден Урицки покани Зорге и Макс у дома си.

— И тъй, какво решаваме? — попита Урицки.

— Щом трябва, ще заминем — отговори Макс. — Продавам кравата и може да тръгваме.

Разсмяха се.

— Чудесно! Да поговорим сега за работата. Имайте предвид, другари, че вие сте разузнавачи на мира. Клаузен, знаете ли къде трябва да отидете?

— Не, Рихард не ми каза.

— В Япония. Трябва да направите всичко, което е нужно, за да се предотврати войната между Съветския съюз и Япония, да се предотврати — разчленено на срички повтори Урицки. — Ясно, нали? Тъй, а що се отнася до отпуската ви, Рихард, налага се да бъде отложена… За по-добри времена. Трябва незабавно да заминете обратно. Клаузен ще ви последва.

— Какво да се прави, дългът си е дълг — тъжно се усмихна Зорге. — Готов съм, Семьон Петрович. Ние сме хора на далечния път…

— Да, точно така — хора на далечния път! — Комкорът горещо стисна ръката на разузнавача.

В разговор насаме Урицки му каза:

— Запомнете, Рихард, задача номер едно е да сме в течение на преговорите между Берлин и Токио. И второ — да се следи обстановката в Манджурия. Останалото — по ваша преценка.

Кратко сбогуване с приятелите, последни напътствия… Пътуване за Канада, за Щатите, старият паспорт все още важи, защото за Москва Рихард бе пътувал под друго име…

Пристигането на доктор Зорге в Съединените щати съвпадна с вестникарската шумотевица около предстоящия въздушен рейс от Америка за Токио. Рихард си помисли — защо ли пък да не пътува до Япония със самолет? Не е задължително разузнавачът да бъде винаги в сянка. Да бъдеш такъв, какъвто си, е най-добрата маскировка. Задачата беше сложна, но Рихард почна да действува — в края на краищата той все пак е кореспондент на влиятелния „Франкфуртер цайтунг“…

С първия рейс, който щеше да свърже Щатите с японските острови, излетяха предимно журналисти. Сред тях беше и Рихард Зорге.