Юрий Королков
Кио ку мицу (14) ((строго секретно))

Празникът на цъфналата вишна

Принцесата с дълго и трудно произносимо име Коноя Модзакурахиме идеше от юг, по всички острови на Япония и всички вестници, дори най-солидните, печатаха всеки ден бюлетини за приближаването й. Вълшебната принцеса, която превръщаше по пътя си нежните пъпки в прекрасни цветове, дойде в Киото, в Нагоя и най-после в Токио. Настъпи празникът на цъфналата вишна, най-красивият, най-веселият празник на цъфтежа.

След продължителни усилия доктор Зорге можа да си намери една самостоятелна къщичка в тихия район Акабу-ку на улица Нагасаки и най-после напусна омразния му хотел. Двуетажната, малка като играчка къщурка с традиционната енгава — покрита галерия покрай стените — беше прикътана до просторния дом на един токийски аристократ. Поради това съседство тя изглеждаше още по-малка, още по-невзрачна. До къщичката можеше да се стигне само през една съвсем тясна уличка, толкова тясна, че нито автомобил, нито даже количката на рикша можеше да се промъкне през тази пролука. По прехвърлените от къща до къща бамбукови пръти висеше като на въжета бельо; вместо калдъръм по средата на улицата имаше дървена настилка, покрита сега с пласт засъхнала кал. От улица Нагасаки през дърветата и оградата се виждаха покривът на къщурката и прозорците на горния етаж. Това обстоятелство имаше съществено значение, когато доктор Зорге избираше новата си квартира: той искаше именно такова жилище — по-настрана от улицата, но с прозорци, които да се виждат отдалеч.

От другата страна на улицата, малко по-нагоре, беше сградата, на полицията с железни решетки на прозорците; по-нататък следваха магазинчета, сергии, една шивашка работилница, фенери, фирми — обикновен токийски пейзаж. Наблизо се намираше съветското посолство и Рихард на път за центъра често минаваше с колата си край него. Сградата му беше в дъното на двора, външната врата обикновено стоеше отворена, но Зорге никога не бе стъпвал в тази сграда. Германското посолство беше също наблизо.

След като Зорге се премести на улица Нагасаки, при него неведнъж се събираха приятели, но той реши да отпразнува настаняването си в новата квартира официално на празника на вишната.

Между гостите беше и княз Албрехт Урах, кореспондент на „Фьолкишер беобахтер“, ръководител на нацистката организация при посолството и братовчед на белгийския крал. С помощта на Урах Рихард беше оформил своето встъпване в партията и сега на ревера на сакото си носеше постоянно нацистката значка. Присъствуваха Паул Венекер, военноморски аташе при посолството, полицейският аташе Хуберт, други сътрудници на посолството и познати кореспонденти. Тук бяха също Ходзуми Одзаки, Йотоку Мияги и Бранко Вукелич, заради които всъщност доктор Зорге бе замислил цялото това празненство.

Най-напред се отправиха за парка Муяджима да се полюбуват на цъфналите вишни, огромни като стари борове. Сплетените им върхове образуваха чудесен възрозов свод. Тук, както беше уговорено, се срещнаха с гейшите. Младите жени също приличаха на цъфнали вишни в своите светли кимона с извезани розови цветя по тях. По-късно, за празника на лотоса, те щяха да облекат бели кимона, през сезона на перуниките празничните им тоалети щяха да придобият лилави оттенъци, после цвета на хризантемите… Такава е традицията, спазвана от векове.

Върнаха се на улица Нагасаки, когато започна да се стъмва. Тук навсякъде — над външните врати и по прозорците имаше керамични вази с клонки от цъфнали вишни, още не успели да оронят цветчетата си. Батареята от винени бутилки предизвика весели възгласи. Великолепна е щедростта на домакина! Пиха много, бурно се веселиха и едва късно след полунощ, започнаха да се разотиват.

Отидоха си и гейшите, като се покланяха ниско, докосвайки с длани коленете си. По стар обичай ги изпращаха до вратата със запалени фенери. Ето че станаха и последните гости. Олюлявайки се, Рихард излезе да ги изпрати. Подпрян върху рамката на вратата и с безпричинна усмивка на лицето, той махна неуверено с ръка, после се върна и заключи вратата. В квартирата сега бяха само четиримата — Рихард Зорге, спящият Мияги и Вукелич с Одзаки, които бяха останали да си допият. Като по махването на вълшебен жезъл изведнъж всички изтрезняха. Зорге огледа всички ъгли, но не откри нищо подозрително и покани приятелите си горе. Малкият му кабинет изглеждаше съвсем тесен от множество полици за книги по стените. До прозореца, върху бюрото, подгънал крака, седеше върху лотос един бронзов Буда.

— Трябва да поговорим — каза Зорге, — едва ли ще имаме скоро друга такава възможност. — Рихард говореше тихо, сякаш размишляваше на глас. — Защо сме тук? — запита той, подпрял замислено брадичката си с ръка. И сам си отговори: — За да се борим против войната, против агресивните планове на нацистка Германия и против японските милитаристи. Това е главното. Ние не сме врагове на Япония. Ние трябва да направим всичко възможно и невъзможно, за да се отстрани вероятността от война между Япония и Съветския съюз. И ние трябва да изпълним тази благородна мисия…

— Прав сте — развълнувано възкликна Одзаки, — именно благородна. Ние сме патриоти, а не врагове на Япония! Нека да мислят за мен, каквото искат — аз съм чист пред съвестта си. Ето ви моята ръка!

Той протегна ръка на Зорге и тя потъна в неговата голяма длан. Върху ръцете им легна и ръката на Вукелич, после на Мияги…

Зорге отново повтори на другарите си какво очаква от тяхната група Москва. Центърът им възлага да разузнаят: възнамерява ли Япония да извърши нападение срещу Съветския съюз по Манджурската граница? Готви ли тя за тази цел своите сухопътни и военноморски сили? Как се развиват отношенията между Токио и Берлин след идването на Хитлер на власт? Каква ще бъде политиката на Япония спрямо Китай, Англия и Съединените щати? Какви са скритите фактори, които определят японската политика на международната арена, каква е ролята на военната, най-агресивно настроената групировка? Преминава ли японската индустрия и цялата японска икономика на военни релси?

Зорге изброяваше задачите, на които трябваше да се даде отговор.

— Но преди да отговорим на поставените въпроси — каза той, — трябва да си изясним твърде много неща. — Ние не бива да бъдем само „пощенски кутии“, междинни пунктове за препращане на нечии съобщения. Ние сами трябва да станем източници на информация, а за тази цел трябва основно да познаваме обстановката, старателно да изучим всяка област, която привлича нашето внимание.

Още преди това Зорге беше говорил поотделно с всекиго за неговите задачи. Например Ходзуми Одзаки е специалист по китайските въпроси, ползува се с популярност и уважение, доверяват му се. Това ще му даде възможност да се сближи с управляващите кръгове на Япония. Той трябва преди всичко да събира сведения за плановете на правителството, плановете на генералния щаб и на военния министър. Разбира се, това е неимоверно трудно. Но все пак Одзаки, един виден коментатор на голям вестник, може да постигне успех в тази задача по-лесно от всеки друг.

Мияги трябва да поддържа и да разширява връзките си с военните кръгове, да следи вътрешния живот на страната, да събира факти, да ги обобщава, да прави изводи.

Бранко Вукелич беше успял вече да установи връзки с кореспондентите. Той ще събира информация от журналистите — англичани, французи, американци — за политиката на западните страни, която се отнася до далекоизточните проблеми, и особено до ония, свързани с перспективите на съветско-японските отношения.

Зорге пък се задължаваше да изучава връзките на нацистка Германия с японското правителство. Тук като във фокуса на огромна невидима леща се събираха изходните линии на международната политика, от която зависеха много неща.

Няколко години по-късно, когато задачата на Центъра беше изпълнена и тази среща между разузнавачите на празника на цъфналата вишна беше останала само спомен, Рихард Зорге писа:

„Моето изучаване на Япония не се ограничаваше само с изучаването на книги и статии. Преди всичко трябва да спомена за срещите си с Одзаки и Мияги, които не се изчерпваха само с предаването или обсъждането на едни или други сведения. Често някаква реална и непосредствена проблема, която ми е изглеждала доста трудна, ми се представяше в съвсем друга светлина след някоя сполучливо подсказана аналогия или сходно явление, развиващо се в друга страна, или пък насочваше разговора към дълбините на японската история. Разговорите ми с Одзаки бяха просто неоценими в този смисъл, понеже той притежаваше необикновено широка ерудиция както в областта на японската, така и на общата история и политика. В крайна сметка именно с негова помощ аз получих ясна представа за изключително своеобразната роля на военната върхушка в управлението на държавата или за характера на Генро — Тайния съвет от държавни дейци при императора, който, макар че не се предвиждаше по конституцията, в действителност беше най-влиятелният политически орган в Япония.

Аз никога не бих могъл да разбера и японското изкуство без Мияги. Срещите ни често ставаха по изложби и музеи и ние не виждахме нищо необикновено в това, че обсъждането на едни или други въпроси от нашата разузнавателна работа или на текущите политически събития биваше измествано на втори план от екскурзии в областта на японското или китайското изкуство…

Изучаването на страната имаше голямо значение за положението ми като журналист, тъй като без него би ми било трудно да се издигна над равнището на един среден германски кореспондент, което не се считаше за особено високо. Това изучаване ми позволи да си извоювам реномето на най-добър германски кореспондент по японските въпроси. Редакцията на «Франкфуртер цайтунг», към който се числях по щат, често ме хвалеше, че статиите ми издигали международния му престиж. Именно благодарение на солидното ми положение като журналист германското министерство на външните работи ми предложи високата официална длъжност аташе по печата. Наред с това моята журналистическа слава предизвикваше непрекъснати искания от различни германски периодични издания за статии, а «Франкфуртер цайтунг» и «Геополитика» настояваха колкото може по-бързо да напиша книга за Япония…“

Политическата обстановка продължаваше да се усложнява и времето не чакаше. В страната явно се очертаваха фашистки тенденции. Милитаризмът протягаше ръка към властта. Военният министър Араки настоя пред кабинета цялата държавна политика да се определя от правителството с участието на военните кръгове.

Това искане на милитаристите Зорге свързваше с някои други явления и факти. Предната година военните разходи в държавния бюджет бяха дотолкова нараснали, че се наложи да се изключат от бюджета помощите за разореното японско село. В бюджета за следващата година почти половината от разходите се предвиждаха за военни нужди. Военноморският флот и сухопътната армия искаха все нови субсидии.

Рихард знаеше какво значи военен бюджет. Оръдията се правят, за да се стреля с тях. Срещу кого? В хитлеристка Германия военната машина също се готви — там крещят, че оръдията са по-нужни от маслото.

Военното министерство в Япония издаде брошура, която започваше с думите: „Войната е баща на прогреса и майка на културата…“

Всичко това предупреждаваше, изискваше допълнително изследване, изучаване, дълбок анализ. Още повече че генерал Араки открито беше заявил на съвещанието на губернаторите:

„При воденето на своята държавна политика Япония неизбежно ще трябва да се сблъска със Съветския съюз, затова тя трябва да завладее териториите на Забайкалието, Приморието и Сибир…“

Тези думи станаха известни на Зорге.

Не по-малко цинично Араки писа във военното списание:

„Монголия трябва да бъде Монголия на Изтока… Вероятно даже при прилагането на принципа «Кон-до» — императорския път, монголската проблема ще стане много по-голяма пречка, отколкото проблемата за Манджурия. Но понеже може да се появят противници на императорския път, тук следва ясно и определено да изложим своите позиции: ние трябва да премахнем тези врагове, които и да са те.“

Статията се наричаше „Мисията на Япония в епохата Шоуа“. Шоуа е епохата, в която царува император Хирохито.

Напуснал през пролетта поста военен министър, генерал Араки скоро стана министър на просветата. Образувано бе бюро по въпросите на идеологията, започна преследване на интелигенцията — първия признак за усилване на реакцията. Професор Такикава от Киотския университет беше уволнен. В знак на протест заедно с него напуснаха други четиридесет професори, доценти и преподаватели. Но това не можа да промени нещата. Ръководството на науката и просветата сега беше поето от хора с фелдфебелски настроения. Преследването на интелигенцията продължаваше.

Зорге знаеше до какво води настъплението срещу интелигенцията и работническите организации. В Германия също така от всички литературни жанрове най-предпочитани бяха военните устави.

Беше съвсем ясно, че военизирането на страната взема застрашителни мащаби.

Япония вървеше към война. Засили се активността на кемпейтай. Японските контраразузнавачи се стремяха да запазят в дълбока тайна всичко, което беше свързано с подготовката на война. Унищожаваха всеки, който дръзнеше да повдигне завесата на държавните тайни.

Ето защо на празника на цъфналата вишна Зорге тъй подробно разговаря с приятелите си за конспиративността. Тя беше едно от главните условия за успеха.

Благодарение на строгата конспирация и на дисциплината, която винаги се спазваше от участниците в организацията, нямаше случай по вина на разузнавачите да е била допусната каквато и да е грешка поради немарливост.

Връзката с Центъра, естествено, се поддържаше от Зорге. Тук също цялата преписка се водеше само на английски и веднага се унищожаваше след всеки радиосеанс. Москва се наричаше „Мюнхен“, Владивосток — „Висбаден“, Хабаровск, Шанхай, Кантон и други градове, също имаха шифровани наименования. В радиопредаванията и в преписката се използваха само нелегалните имена и никога истинските.

Засега Зорге не беше доволен от организацията на радиовръзката. Технически задръжки често я нарушаваха и се налагаше натрупаният материал да се изпраща с куриери през Шанхай и Хонконг, което създаваше допълнителен риск. Не беше изключено за нарушенията на връзката да е виновен радистът Бернхард, който не беше свикнал с тази сложна работа, и Рихард все по-често си спомняше за Макс Клаузен.

… Нощта преваляше, а разузнавачите все още продължаваха разговора си.

— Съгласен съм с доктор Зорге — каза Одзаки, — освен конспирация, на нас ни е нужна компетентност и умение да анализираме. Нужно ни е оризовото зърно без плявата. У хората, които заемат високи постове, не бива да възниква и най-малкото подозрение, че ние се стремим да изкопчим някаква информация от тях. Напротив, ако създадеш впечатление, че знаеш повече от събеседника си, той сам ще ти разкаже всичко, каквото знае. Това е стар журналистически похват, но и журналистите понякога се добират до информацията си като разузнавачи.

Зорге се съгласи с Одзаки. Най-после като че ли всички въпроси бяха уточнени. Всеки знаеше какво да прави…

Когато излязоха на улицата, вече се разсъмваше; контурите на дърветата и на покрива на съседната къща вече ярко се очертаваха на фона на непроясненото токийско небе. Рихард стоеше на външната стълба, залиташе пак като пиян и махаше на приятелите си с розова вишнева клонка.

Минаха още няколко месеца, настъпи лятото, знойното токийско лято, което не всеки европеец би могъл да понесе. Но Зорге си остана в града. Само няколко пъти той отскочи до морския бряг при От, който се беше настанил със семейството си в крайбрежното селище Акия, на около четиридесет километра от Токио. Наблизо имаше забранена зона, която интересуваше Зорге.

 

 

Само преди няколко седмици Ойген От се беше завърнал от Германия в Токио. Той пристигна окрилен от успеха си и похвален от Хитлер. Бяха оценили доклада му като сполучлив. От беше назначен на длъжността военен аташе, а скоро беше произведен в чин полковник. Получиха се много поздравителни телеграми, между които и от съветника на Хитлер — Йодъл, от фон Бек, Кайтел и други генерали. Сега Ойген От започна бързо да се издига. Мълчаливо допринасяше за кариерата му и Зорге — без него артилерийският офицер, захвърлен в японските казарми в Нагоя, разбира се, не би могъл да представи такъв отчет, не би могъл „да стане човек“. Ойген От не забравяше това и бе дълбоко признателен на Зорге. Ойген и Рихард ставаха все по-близки приятели.

Една сутрин те излязоха да се разходят. От помоли Зорге да си вземе „лайката“. Бродиха дълго и някак неусетно се озоваха в забранената зона. Направиха много снимки. Зорге отново зареди „лайката“, като пъхна използваната лента в джоба си. Тъкмо се беше наканил отново да снима — зер рядко се пада такъв случай, — когато изведнъж на пътя откъм Акия се показаха двама полицаи и с тях един цивилен.

— Май че ще изпаднем в неприятно положение — каза Зорге, който пръв забеляза полицаите, появили се иззад хълма.

Беше рисковано да освети лептата пред очите на агента — това веднага би предизвикало подозрение, но да остави такива кадри да бъдат промити в полицията, бе също невъзможно.

Полицаите се приближаваха.

— Слушай — небрежно каза Зорге — ти имаш дипломатически имунитет, я сложи в джоба си лентата и апарата, иначе лесно няма да се отърва…

Той незабелязано предаде на От лентата и апарата.

— Дайте си документите! — каза цивилният.

Зорге кимна на Ойген От, който показа дипломатическия си паспорт. Цивилният го прочете внимателно, усмихна се и му го върна.

— Вашият паспорт! — обърна се той към Зорге.

— Той е с мен, сътрудник на посолството — отговори От вместо Рихард.

— Благодаря ви — каза цивилният, малко поизплашен.

Полицаите си отидоха.

— Слушай, Ойген — разсмя се Зорге, — зад теб съм като зад каменна стена!… Ти ме спаси!…

— Вината си е моя — възрази От. — Наистина, може би щеше да се наложи да даваш обяснения в полицията… А сега да вървим да обядваме. Ти сам ли ще проявиш филма?

— Не, ще го дам на лаборанта.

— Остави ми тази касета. Снимките ще потрябват.

— Заповядай — безгрижно отговори Рихард.

Военният аташе даже не подозираше какви неприятности беше спестил на ръководителя на съветското разузнаване в Япония…

Вечерта, докато играеха шах на верандата, полковникът каза:

— Да знаеш, Рихард, каква изненада съм ти приготвил! Ела непременно утре в посолството към пет часа. Друго нищо няма да ти кажа… Ще останеш доволен!

… В японската генералщабна академия, където даваха прием по случай производството на новия випуск щабни офицери, се беше събрал цветът на императорската армия. Освен новопроизведените, които се държаха малко сковано и по навик още се стесняваха пред своите учители, тук бяха дошли стари генерали, ветерани от Корейската война, руско-японската кампания и интервенцията в Сибир… По-младите бяха участвували в „мукденския инцидент“, бяха водили войските си към границата на Монголия, бяха правили десанти в Китай, и в Хейлудзян — на Амур, край съветската граница. И младите, и възрастните военни бяха еднакво, самоуверени. Те всички бяха тръгнали по императорския път Кондо — пътя към завоюването на далечни и близки земи, всички изповядваха единния принцип на далечните си прадеди „Хако ичио!“.

Ония, които са чели древната книга „Нипон-шики“ — японски летописи, — са се запознали с рескрипта на император Дзиму, живял преди повече от хиляда години: „Ще покрием целия свят с един покрив и ще го направим свой дом“.

Такъв беше заветът на един от божествените прадеди на нацията Ямато, която населява Страната на изгряващото слънце.

Тъкмо за това говореше Рихард Зорге на Ойген От в колата на път за генералщабната академия, където отиваха на приема. Сред поканените имаше само неколцина цивилни, между които и доктор Зорге. За това се беше погрижил полковник От, който печелеше все по-голям авторитет в Токио.

В академията се бяха събрали много военни, които имаха честта да бъдат поканени. Те оставяха на гардероба своите саби и фуражки, влизаха в приемната зала и най-напред се покланяха на портрета на императора — на трон и в парадна униформа.

Когато влизаха в залата, От прошепна на Рихард:

— Днес ще ти покажа много интересни неща, само върви с мен…

Гостите посрещаше началникът на академията, вече съвсем грохнал генерал, с лента през рамото, окичен с ордени. Но и другите генерали не бяха оставени без внимание от императора. Всички бяха отрупани с ордени.

Полковник От и Рихард Зорге изпъкваха сред събралите се с високия си ръст — и двамата бяха с една глава по-високи от който и да било японски генерал.

Като се кланяха церемониално, те се промъкнаха напред, лавирайки между групите военни. Един раболепен майор водеше полковник От да го представи на пристигналия на приема военен министър, сменил генерал Араки. В залата се намираха началникът на генералния щаб, членове на императорския военен съвет, командуващият флота и неговият началник-щаб… Поклони, усмивки, ръкостискания…

Майорът изчезна някъде и полковник От с доктор Зорге бяха оставени сами. От назоваваше имената на генералите. Някои от тях Рихард вече познаваше, за други беше чувал, но мнозина му бяха непознати.

— Генерал Тоджо — От посочи незабелязано един генерал с изпъкнало чело и късо подстригани мустачки. — Представител е на най-активната група военни…

— Командуващият Квантунската армия, генерал Хонджо… Казват, че бил повишен и ще стане императорски адютант…

— Този е шеф на шинтоистките общини в Манджурия, генерал Таракасуки — посочи откъм един военен, който мина край тях. — Освен това той е и началник на полицията на Квантунската армия.

— Ето принц Асаки, женен за дъщерята на император Мейджи…

— А това е генерал Доихара… Да отидем при него.

Ето какъв бил значи генерал Доихара Кендези! Рихард знаеше много неща за този голям японски разузнавач, когото наричаха „Лоурънс на Далечния Изток“. Сега той ръководи японската разузнавателна служба на континента. Пред Зорге стоеше ниско остриган невисок генерал-майор с широко чело и големи уши. Носът му приличаше на луковица — тесен между очите и много широк долу. Голяма уста и безцветни, приповдигнати вежди, безстрастно лице, като на риба. На гърдите му — ордените „Свещеното съкровище“ — всички степени, „Златният ястреб“, „Тигърът“, „Двойните лъчи на изгряващото слънце“ и много други…

„Да, разузнаването при тях е на почит…“ — помисли Зорге. С помощта на От той се беше намерил сред цвета на японската военна каста. Ето ги пазителите на военни тайни и на заговори, които той, Рихард Зорге, трябва да разкрие, обезвреди, предотврати. Какво ли не би дал, за да успее!

Поздравиха се и Доихара попита на немски:

— На какъв език ще говорим?

— На монголски — шеговито отговори Рихард.

— Зюйте! (съгласен съм!) — каза на монголски Доихара — Сайн байну…

— Не, не — извика Зорге. — Предпочитам китайски или английски, а най-добре — немски…

— Добре, да говорим на който искате. — Доихара се усмихна само с устни, откривайки неравните си зъби. Лицето му си оставаше безстрастно.

Те поговориха няколко минути и се разделиха. От покани Доихара да се отбие в посолството. Изглежда бяха доста близки.

Като се отдалечиха. От каза:

— Този човек говори тринадесет езика, в Китай е живял петнадесет години…

Рихард се престори на учуден, макар че отлично знаеше това.

На този прием Зорге се запозна и с генерал Итагаки Сейширо, разузнавач от също такава висока класа, както и Доихара. Ако само знаеха тези хора кого им беше довел в академията германският военен аташе!

Итагаки беше началник-щаб на Квантунската армия и заедно с командуващия Шигеру Хонджо бе пристигнал в Токио със самолет, като направи така, че пътуването му да съвпадне с актовата вечер в академията на генералния щаб. Съществуваше един неписан закон, според който всички възпитаници на академията, макар и завършили преди четиридесет години, се събираха един път в годината под нейния покрив, а после тръгваха заедно за ресторант „Акабана“ в Коджимачи, където на младини са прекарвали свободното си време.

Срещата с генералите Итагаки Сейширо и Доихара Кендези събуди у Зорге много спомени. Той познаваше отдавна тези генерали разузнавачи, носители и проводници на милитаристични идеи, знаеше, че именно с тях ще трябва да влезе в двубой.