Юрий Королков
Кио ку мицу (2) ((строго секретно))

Смъртта на Чжан Чзолин

Ако събитията попълваха анкети, подобно на хората, ако и тях ги записваха като новородените в регистри, ние бихме могли да знаем точно техните дати и мястото на раждането им… Тогава по-лесно можеха да се запазят в паметта на човечеството миналите събития, по-просто можеха да се правят от тях изводи, да се извличат поуки, да не се допускат трагични повторения…

Първата световна война започна в Сараево с един пистолетен изстрел срещу наследника на австрийския престол ерцхерцог Фердинанд… Нацистката провокация в радиостанцията на Глайвиц послужи за начало на Втората световна война… Войната на Япония срещу Китай избухна на поетичния мост Лугоуцяо, а събитията в Манджурия започнаха с тайнственото убийство на маршал Чжан Цзолин край Мукден, където се пресичаха две железопътни линии…

Смъртта на маршал Чжан Цзолин дълго време оставаше в дълбока тайна, докато най-после, след много години, до нея се докосна случайно един дребен японски чиновник от военното интендантство на име Тейчи Йошимара.

Тейчи Йошимара. Име, което не говори нищо! На своите четиридесет и седем години Тейчи беше все още само капрал от японската армия, макар че на тази възраст някои военни командуват армии, стават министри… Тейчи завеждаше склад и работата му беше да получава и да раздава канцеларски материали на сътрудниците от военното министерство. Дори със затворени очи Тейчи Йошимара можеше да определи вида на всяка хартия, от цигарената до хартията „хоошо“, използвана за особени случаи. Разбираше от фини четки, можеше да определи на око твърдостта на каменните плочки за разтриване на туш, беше специалист по пишещи машини… На неговата хартия, с неговите четки, тушове и мастила се пишеха предложенията за награждаване, заповедите и докладите. Но Тейчи нямаше достъп до тайните, изписвани по листовете и бланките, които години наред минаваха през ръцете му.

Сред канцеларските материали Тейчи Йошимара се чувствуваше като император сред поданиците си. Разбира се, и през ум не му минаваше да се сравнява с божествения Хирохито, който живееше в двореца си в центъра на града, зад каменната ограда близо до парка Шибуя. Тейчи беше най-верен слуга на своя император. Всеки ден, минавайки край двореца, той почтително сваляше шапка и се кланяше ниско, обърнат към него, макар че през оградата и дърветата не се виждаше даже покривът на двореца.

Един ден неочаквано за Йошимара складът му с потискащите ниски тавани беше преместен в друго помещение, в което дотогава се пазеше секретният архив на военното министерство. За архива беше намерено по-сигурно помещение. Капрал Йошимара остана доволен от огледа на новите си владения — имаше къде да настани „поданиците“ си. Скоро той се пресели тук със своето канцеларско имущество, благоговейно пренесе от старото помещение малкия си полеви олтар, пред който се молеше на прадедите, и го намести в дъното на склада. Казваха, че олтарът бил още от Руско-японската война, но дали беше точно така, Тейчи не знаеше.

Повече от седмица складът беше вече на новото място, когато веднъж, разхождайки се самотен край стелажите, Тейчи зърна някаква непозната папка. Преди това не беше я забелязал, както не бяха я забелязали и хората, които изнесоха архива — тя се подаваше между стената и дъсчената преградка на стелажа.

Тейчи измъкна папката и остана поразен от надписа върху нея: „Кио ку мицу“. Строго секретно! Йероглифите заплуваха пред очите му. Въпреки предупредителния надпис, Тейчи не я отдели настрана, а я разтвори и започна да чете… Никога в живота си не бе изпитвал такъв угнетяващ страх, както в тези мигове. С късогледите си очи той прегледа набързо йероглифните колонки и първият му подтик беше да хукне по стълбата нагоре, да намери някой офицер от министерството и да каже, не, а силно да извика, както се вика при пожар: в избата е забравена секретна папка с надпис „Кио ку мицу!“ Ето я! Не съм я чел! Не съм! Току-що я намерих!…

Йошимара направи няколко крачки към изхода, но се спря разколебан: кой ли ще повярва на един капрал, че не е чел, не е надникнал в папката. Повече от седмица е минало, откакто се е нанесъл в това подземие… Веднага ще започне следствие. Кемпейтай^[1] не си поплюва. Разбира се, преди всичко ще го уволнят от служба, ще го изпратят на фронта. Но това още не е най-страшното. Просто ще го убият онези, за които се споменава в папката: Доихара, Томия, Кавамота… Тези хора са още живи и няма да се съгласят капрал Тейчи Йошимара, който случайно е узнал тяхната тайна, да остане жив… Не, не! Никой в света не бива да научи, че Йошимара е видял тази папка… Но какво да прави?!…

Беше краят на работния ден и капралът реши да скрие папката под един куп хартия на пода. После се приближи до олтара и започна да се моли на Буда да му посочи правилния път, да му подскаже какво да прави със страшната папка. Но лицето на каменния Буда оставаше безстрастно.

Вкъщи Тейчи не спомена нищо на жена си — това не е работа за женски ум. Веднага си легна да спи, като каза, че е уморен. Жена му, разбира се, започна да го разпитва да не би да е болен, но той се престори на заспал, а всъщност цяла нощ се въртя върху твърдата рогозка, без да мигне. На сутринта стана разбит и посърнал, сякаш беше изпил бъклица саке.

В службата го посрещна помощникът му — услужливо момче — и го попита: какво се е случило с Йошимара сан, че изглежда така зле… Тейчи благодари за вниманието и го отмина, като погледна под око към купа хартия: всичко е наред. Малко му олекна на душата. Изпрати веднага помощника си за материали и отново остана в склада сам. Капралът заключи добре вратата и измъкна папката. Разбира се, най-добре е да я унищожи, да я изгори, но как ще я изнесе от военното министерство, което денем и нощем строго се охранява от войници? Дежурният проверява всяка торба, отваря всяка чанта. Студена пот отново обля Тейчи Йошимара. Той мъчително търсеше, но не намираше изход. Погледът му блуждаеше по стените на помещението и по стелажите, върху които спокойно лежаха неговите „поданици“. В далечния ъгъл на склада, където между масивните колони проникваше мъждива светлина, Тейчи съгледа осветена от трепкащия пламък на свещта при олтара купчина подобни папки, само че нови, без надписи „Кио ку мицу“. Ето изход! Капралът отправи мислено благодарствена молитва към Буда. Всевишният бе просветил недостойната му глава! Йошимара точно така ще постъпи, както му подсказва Буда: ще скрие папката именно тук, тя не се отличава с нищо от останалите…

Повече от месец Тейчи Йошимара не се докосна до сивата папка с предупредителните йероглифи. Споменът за папката вече не предизвикваше остра болка в стомаха му, но страхът все още не го напускаше. И странно — сивата папка с яркочервен надпис привличаше Тейчи Йошимара, както скалистата бездна привлича самоубиеца. Не го задоволяваше полутайната. Тейчи искаше сега да узнае всичко. И ето, треперейки, той измъкна папката от скривалището, приближи я до светлината и започна да чете…

Съдържанието на първите страници Тейчи вече знаеше, а по-нататък видя императорския указ, заверен със собствения печат на Хирохито. Синът на небето благосклонно разрешаваше на полковник Доихара да постъпи на служба в китайската армия. Йошимара нищо не разбра — защо ли още преди петнадесет години на японския полковник е било дадено всемилостиво разрешение да служи при китайците? Хипнотизиран от императорския печат, капралът почтително се наведе в традиционен поклон и с благоговение заразглежда знака на сина на небето. Но в това време по стълбата се чуха стъпки. Тейчи бързо затвори папката и я сложи на мястото й.

Оттогава, щом обстановката позволяваше, Тейчи Йошимара измъкваше забранената папка, четеше и препрочиташе познатите му вече страници от свръхсекретните документи. Незначителният и неизвестен капрал от военното интендантство беше посветен в огромна, способна да го смаже, държавна тайна.

Остро чувство на страх Йошимара изпита отново около три години след намирането на забравената папка. Над Хирошима и Нагасаки бяха паднали вече атомните бомби на американците. Императорът бе обявил капитулацията, а скоро след това във военното министерство нахълтаха американски войници. Те обиколиха всички етажи, слязоха и в подземието. Тези пришълци бяха грамадни на ръст — във всеки случай така се сториха на дребния капрал. Като говореше с тях, той силно отмяташе глава назад. Един от американците знаеше добре японски и попита: има ли тук военни документи?

Йошимара се уплаши:

— Да… не. Въобще има…

Капралът изчезна зад колоната, където мъждукаше свещта при олтара, и се завърна с папката, надписана с червени предупредителни йероглифи. Белият здравеняк погледна бегло папката и я предаде на другия, който я пъхна в торбата си като най-непотребна вещ. Йошимара се обиди. Опасната тайна, която толкова дълго бе пазил и която пораждаше ледени тръпки в душата му, не беше направила на войниците никакво впечатление. За момент Тейчи съжали, че им е дал папката. Искаше му се да обясни на тези чужди и безразлични войници какво държат в ръцете си.

— Кио ку мицу! — плахо каза Йошимара и посочи торбата.

— О кей, о кей! — махна с ръка войникът, който не знаеше японски. Той метна торбата през рамо, каза нещо на другаря си, двамата се засмяха и излязоха…

От този ден тайната за смъртта на маршал Чжан Цзолин престана да бъде тайна…

 

 

Наемният китайски войник Чан Фенлин, който служеше в личната охрана на убития маршал, не знаеше за тайните събития, които предшествуваха инцидента в Мукден. Той даже не си правеше труд да размишлява над случилото се — всеки човек си носи съдбата, независимо дали е велик маршал или беден рикша…

През онова лято Чан работеше в маковите плантации на земевладелеца Вей. Сред глухите хълмисти дебри на Северна Манджурия тази доходна работа можеше да се упражнява без особен риск. Колкото до Вей той изобщо не беше изложен на риск — търговецът на опиати умееше да се спогажда с държавните чиновници: няколко лъскави сребърни даяни по-сигурно от всякакви хълмисти дебри укриваха от чуждите погледи белите макови полета. От маковете после произвеждаха, също така тайно, наркотици — опиум, хероин, онова силно упояващо биле, за вредата от което толкова строго предупреждаваше Чан старият му баща.

Есента, когато реколтата беше събрана, скъперникът Вей се разплати с ратаите си. Общо взето, припечеленото не беше много, но Чан никога досега не беше виждал в ръцете си такова богатство. Той си пресметна всичко — отдели пари за път и храна, останалите приши към пояса си и тръгна пеша за близкия град, през който минаваше железопътна линия. Сега Чан отново щеше да се върне в Шанси, на село, щеше да види баща си и малката Сун, за която го бяха сгодили, когато беше още малко момче… Привличаха го блатистите оризови поля с техните влажни изпарения в знойните летни дни. Наистина той няма нито едно му собствена земя, но нали има пари — земя може да се наеме от тухао, който живее над езерото, край село… После ще се ожени за малката Сун, ще я отведе в своята фанза…

Добре е, когато човек има в пояса си пришити пари!

Пристигна в града на сутринта. Повъртя се на гарата сред пътниците и научи, че влакът му заминава чак на другия ден. До вечерта спа край реката и сега безцелно се скиташе из улиците на непознатия град. Пред вратите на многобройните магазинчета седяха невъзмутимо солидни търговци с черни халати, по които бяха нашити червени йероглифи — знаци за принадлежност към търговската гилдия. Те лениво посръбваха зелен чай от порцеланови чашки или пушеха тънки дълги лули. Над улиците се носеше нестихваща глъчка… Тук всяка професия имаше свой глас, свое звучене…

Чан беше гладен, но не се решаваше да влезе в гостилницата под тръстиковия навес — сигурно е скъпо. Затова предпочете уличния продавач. Изяде купичка ориз, подправен с остър сос, и продължи пътя си.

Стъмни се. По улиците светнаха цветни фенери, тълпата стана още по-гъста. Чан позяпа фокусниците и акробатите и се почувствува изморен. Но къде ли да пренощува? Може би до моста е най-удобно. Ала тъкмо тук, за беда, Чан се запозна с някакъв отракан калфа, който също се оказа шансиец, макар че не говореше точно така, както говорят в Шанси. Землякът му правел дърворезбени фигурки. Той веднага извади една от джоба си: мога да ти я продам! Чан хареса дървения бог на плодородието — добродушно старче с подпухнали очички и дебел корем и с голяма риба под мишницата. Може би той щеше да купи идолчето, но не посмя да покаже, че има пари. Резбарят обаче не се огорчи: щом не искаш, здраве да е — в магазина това струва два пъти по-скъпо. Чан разказа на земляка си, че е бил по печалба на север и че утре си заминава за село. Землякът му се престори, че това не го интересува. Предложи му да се поразходят и обеща да го заведе в някакъв евтин увеселителен дом, това нищо нямало да му струва, той се познавал добре със съдържателката, можели да пренощуват в работилницата му — все пак е по-добре, отколкото да спят под моста…

По тесни, замърсени улички те стигнаха до някакъв площад, задръстен от народ. Без да се спират, продължиха до края на града. Встрани се виждаше тъмна ограда на пагода с тънки, извити нагоре ъгли на покрива. На фона на изстиващото небе силуетът на пагодата изглеждаше като многоглав бивол с остри криви рога. Уличките ставаха все по-неугледни и бедни. Спътникът на Чан вървеше уверено напред и бъбреше за всичко, което му хрумне. Излязоха отново на реката, тръгнаха покрай брега, край стари сампани, които се поклащаха на водата. Хората в сампаните още не бяха заспали, а седяха до тлеещи мангали — нощем се захладяваше.

Пред една разкривена фанза калфата спря и каза:

— Ето че стигнахме. Видя ли, че не е далеч?

Влязоха в голяма ниска стая. До стените Чан видя нарове, разделени с ниски преградки като ясли. Върху купища парцали седяха момичета — по едно във всяко отделение, а в дъното на наровете, проснати на различни страни, спяха едроглави слабички деца.

Новите посетители бяха посрещнати от сладникаво любезна жена, цялата лъхаща на тежки благовония. Тя ги въведе в друга, по-тясна стая, където сред облаци тютюнев дим седяха на рогозки полуразсъблечени хора, пиеха ханшин^[2], играеха на карти и зарове. Съдържателката намери свободно място, разстла една рогозка, донесе ханшин, късчета сушена, с остра миризма риба, варен бамбук и постави всичко върху ниска масичка. Чан се стъписа — колко ли ще струва? Резбарят го успокои — почти нищо. А съдържателката шеташе около тях, усмихваше се, кланяше се. Тук, в мръсния вертеп, Чан за пръв път в живота си почувствува, че за него се проявява грижа, оказва му се внимание. От изпитата ракия главата му се замая. Приятелят му се напи още повече; той се наведе към Чан и му пошушна на ухото:

— Ще изпушим ли по една лула сладък дим? — Резбарят имаше предвид опиум.

Чан отказа. Той помнеше заръката на баща си — „сладкият дим“ е за глупавите хора, можеш да го произвеждаш, но не и да го употребяваш. Който го пуши, е загубен човек.

— Ти си скъперник като всички шансийци, не щеш да се поохарчиш за две глътки сладък дим.

— Че ти не си ли от Шанси? — начумери се Чан. Не можеше да търпи някой да му се подиграва заради шансийския произход, като че ли в Шанси всички са скъперници. — Ти да не си шандунец, безглава костенурко…

— Тогава виж какво — каза примирително калфата — тук може да се припечели. Искаш ли да поиграем?! — и кимна към играещите до тях.

Наистина, защо пък да не си опита късмета. За картите баща му нищо не е казвал… Няколко даяна повече все ще потрябват на село.

Отначало играеха на зарове. Чан с трепет хвърляше на масата гладките, полирани черни кубчета. Отначало му провървя. Купчината сребърни монети пред него растеше. Съдържателката все така гостоприемно поднасяше на гостите ханшин и ядене. Чан не възразяваше — сега той можеше и да плати.

Скоро преминаха на карти. Главата му натежаваше, мислите му се губеха, ала една мисъл неотстъпно човъркаше мозъка му: докато му върви, трябва да играе, трябва да спечели повече пари. Залогът растеше. Чан губеше и пак печелеше, после отново загуби и посегна към пояса си. Напипа парите и разпра шева. Лицата на съиграчите му се губеха като в мъгла. Масата ставаше все по-широка, след това се превърна изведнъж в оризово поле. През полето, газейки в рядката тиня, вървеше майка му, усмихваше му се и говореше нещо, но думите ѝ не се чуваха.

„Защо ли тинята мирише на ханшин?“ — помисли си за миг Чан и изведнъж сякаш потъна в бездънна черна пропаст.

Събуди се сутринта на брега на вонящата река. Миришеше на тиня и влага. Надигна се с мъка и тъпо се огледа наоколо. Главата го болеше, тялото му беше като смазано, сякаш цяла нощ са го били с бамбукови пръчки. В преобърнатите джобове и в пояса му не бе останала нито една монета. Бе изчезнал и отраканият калфа, землякът от Шанси. А може би този резбар никога не е стъпвал в Шанси…

Чан хукна да търси нощния вертеп — но къде ще го намери? Фанзите си приличаха една на друга, а обитателите им го посрещаха недружелюбно — едни със закани, други с открита насмешка и даже го заплашваха, че ще повикат полиция.

Разбира се, влакът беше заминал отдавна, защото слънцето се беше издигнало високо над реката. Пък и да не беше заминал, все едно, Чан нямаше пари за път.

Укорявайки се за лекомислието, той се шляеше из града, но сега без пукната пара в джоба. Не можеше да си купи дори купичка ориз.

Разсеян и отчаян, той крачеше по някаква улица, когато изведнъж вниманието му беше привлечено от странна процесия. Отпред тичаха двама войници и разблъскваха тълпата. След тях един рикша возеше някакъв военен, който с всичка сила биеше барабан, стиснал го между коленете си. Когато човекът спираше да бие барабана, рикшата и тичащите пред него войници също спираха. Човекът във военна униформа започваше да говори нещо разпалено на наобиколилите го зяпачи.

Процесията се приближи и Чан чу, че военният превъзнася доблестта на великия маршал Чжан Цзолин и призовава всеки, който желае, да се запише войник. Агитаторът обещаваше безгрижен и охолен живот в армията на Чжан Цзолин.

Зад рикшата, като гледаха да не изостават от двуколката, се трупаха доброволците — десетина души от най-различна възраст — и хилави юноши, и старци. Процесията завършваше с тълпа зяпачи, която дюдюкаше и тичаше след двуколката на военния агитатор.

Чан се промъкна до рикшата и затича след него.

След няколко дни Чан получи войнишка униформа, а след още няколко месеца беше назначен в отряда, който охраняваше самия Чжан Цзолин.

На разсъмване влакът на маршал Чжан Цзолин се приближаваше към Мукден. Зад прозореца вече се мяркаха фанзи от предградията. Чан посегна към багажника на купето за раницата си, когато изведнъж се чу оглушителен взрив. Силен тласък събори войниците на пода. За няколко секунди настана мъртва тишина и веднага след това се чуха викове и стонове. Началникът на охраната изкомандува всички да слязат от вагоните, но войниците и без команда вече се бяха втурнали навън.

Влакът беше спрял под моста, по който минаваше друга железопътна линия. Беше още много рано и между траверсите на моста просветваха тесни ивици дрезгава светлина. Вагонът, в който пътуваха войниците, беше изскочил от релсите, а предният лежеше обърнат на една страна и на пода му зееше голяма дупка. От нея висеше убит човек в маршалска униформа, с обляно в кръв лице.

Всичко това Чан си спомни по-късно, а сега не му беше до убития. Зад насипа някой стреляше по вагоните, войниците залегнаха и започнаха безредно да отговарят на стрелбата, без да виждат срещу кого стрелят…

Когато изстрелите започнаха да затихват, войниците от охраната се изкачиха на железопътния насип. Чан видя с очите си как няколко души във военна униформа побягнаха наведени към близките фанзи. Те скоро изчезнаха в избуялия гаолян, но Чан беше уверен, че това са японски войници.

Стрелбата свърши и сега китайските войници разглеждаха своя катастрофирал влак. От разбития вагон изнасяха убитите и ранените през отвора в пода му. Поставяха ги на тревата до платното на железопътната линия. Казаха, че сред убитите е маршал Чжан Цзолин, когото охраняваха. Чан си спомни, че го беше видял, когато избяга от вагона.

Скоро дойдоха коли, които отнесоха убитите, а на войниците беше заповядано да тръгнат пеша за казармата на другия край на града…

Маршал Чжан Цзолин беше погребан тържествено с всички почести, които заслужаваше. Сега никой не си спомняше далечното минало на този човек. Някога Чжан беше главатар на шайка хунхузи, обикновена шайка от разбойници по пътищата. Но той излезе по-ловък и предприемчив от другите хунхузи. През Руско-японската война Чжан измени малко професията си — постъпи на служба при японците. Кръстосваше в тила на руските войски в Манджурия, ограбваше обози, нападаше малки гарнизони, устройваше засади срещу малки войскови колони и отново изчезваше в манджурските планини. За тази работа японците му плащаха щедро. Така започна. Десет години след това стана губернатор на Финтянската провинция, а след още няколко години — главнокомандуващ армията за умиротворение на страната, която обединяваше силите на китайската контрареволюция. Във войските му влизаха японски части, а властта на маршала се простираше далеч зад границите на Манджурия — южно от Великата китайска стена. До неотдавна резиденцията на маршала се намираше в столицата на Китай — Пекин. Под натиска на гоминданските войски Чжан беше принуден да напусне столицата и да премине под защитата на Квантунската армия на дружеска Япония. Сега всичко беше свършило. Ковчегът с тялото на маршал Чжан Цзолин лежеше върху артилерийски лафет и впряг от няколко армейски коня теглеше лафета през града, изпълнен с тълпи от любопитни.

На маршала, отдаваха последни почести. В скръбно безмълвие след лафета пристъпваха приятелите на покойния. До сина на маршала, младия Чжан Сюелян, който приличаше на момче, облякло за пръв път военна униформа, вървеше стегнат и безстрастен, барон Хаяши, водач на официалната японска делегация и личен представител на министър-председателя генерал Танака. Барон Хаяши, който носеше дълги мустаци, също имаше генералски чин, но сега беше цивилен. Черният цилиндър на церемониалмайстора на двора на Негово величество се издигаше над военните фуражки с цвят хаки. От другата страна на младия Чжан Сюелян крачеше военният съветник на покойния му баща — генерал Нанао, сътрудник на японския генерален щаб. А зад него, следвайки го почтително на половин крачка и придържайки с ръка блестящата си сабя, вървеше адютантът на съветника — полковник Доихара… Тук беше и командуващият Квантунската армия, офицери от неговия щаб, а сред тях и полковник Кавамота, също пристигнал да изрази съболезнованията си на сина на маршала по повод на тежката загуба.

И някъде съвсем назад, в последните редици на шествието, забравили някогашните разпри, се мъкнеха един до друг представителите на руската емиграция — черномустакатият атаман Семьонов и ръководителят на злополучното приморско правителство — по-старият от братята Меркулови, станал доставчик на месо за Квантунската армия.

Погребваха големия приятел на Япония, паднал от ръката на нагли терористи — така пишеха токийските вестници. Щабът на Мукденската армия беше още по-категоричен: убийството на Чжан Цзолин е несъмнено дело на партизани, привърженици на гоминданското правителство в Нанкин, с които така самоотвержено се беше борил покойният маршал.

Съболезнованието беше подписано от началник-щаба на Квантунската армия генерал-лейтенант Сайто. Той също вървеше след ковчега на владетеля на Манджурия.

И само един човек, който по своето положение трябваше да присъствува на погребението, не взе участие в траурната церемония. Това беше Окава Сюмей — председател на директората на акционерната компания на Южноманджурската железница. Той не дойде, под предлог, че е болен. Според някои бил повлиян от обстоятелството, че злодейското покушение станало тъкмо на онова място, където ръководената от него Южноманджурска железница пресича железопътната линия за Пекин. Но Окава Сюмей все пак невидимо присъствуваше на погребението.

Когато процесията бавно шествуваше по градските улици и ковчегът, поставен на лафета, минаваше край сградата на всемогъщата акционерна компания, Окава, като се стараеше да остане незабелязан, се приближи до отворения прозорец на своя кабинет и погледна надолу. Стоеше скрит зад щорите и от улицата никой не можеше да го види. Той беше четиридесетгодишен японец, висок, слаб, с остра адамова ябълка, изпъкнала напред над колосаната му яка. Орловият нос придаваше на лицето му хищен израз. Но най-характерното в облика на председателя на директората бяха очите му, скрити зад дебели като увеличителни стъкла очила. През тези лещи гледаха света две безформени тъмнокафяви трепанги^[3]. Когато Окава сваляше очилата си, трепангите изчезваха и на тяхно място се появяваха малки очички с остри, пронизващи зеници. Стегнат, елегантен, облечен в европейски костюм, той правеше впечатление на преуспяващ и самонадеян човек.

Окава смени очилата си с театрален бинокъл и отново погледна към процесията. Покритият ковчег, едрите рижи коне, обтегнатите им ремъци, полюляващите се фуражки на военните и сред тях черният висок цилиндър — всичко това изведнъж се приближи до отворения прозорец на кабинета му. Окава разглеждаше през бинокъла момчешкото лице на маршалския син — Чжан Сюелян.

„Да видим сега как ще се държи пък този?“ — помисли си Окава и свали бинокъла.

Синът на покойния маршал беше завършил наскоро военно училище в Япония, но това още нищо не значи — в Китай хората бързо менят симпатиите си. Окава вече знаеше, че Чжан Сюелян става владетел на трите Източни провинции след баща си. На чия ли страна ще бъде той сега?

Окава си спомни: починалият владетел на трите Източни провинции маршал Чжан Цзолин някога беше заповядал да се отпечатат плакати карти и да се разлепят из всички градове на неговите провинции. Плакатът беше озаглавен:

„Карта на националния позор.“ Върху плаката в състава на трите Източни провинции той беше включил и съветските райони Владивосток, Приморието и Външна Монголия… И с едри йероглифи беше написано: „Тези земи вече не са наши, но ние ще си ги върнем.“

Окава Сюмей се усмихна накриво: „Тези буболечки също искат да пълзят по императорския път на сина на небето! Чжанцзолиновци и Фънюйсяновци се бият помежду си и поглеждат към руския север. Нека, нека! Това не е лошо, ще решаваме ние…“

Процесията отмина резиденцията на Южноманджурската компания. Шествието завършваше с оръдия, които щяха да дадат залпове при спускането на ковчега в гроба.

— „Ще ни погълнат сенчести алеи…“ — издекламира Окава на глас стиховете на един древен японски поет и намести очилата на носа си. През стъклата им гледаха две размазани, безформени трепанги…

 

 

Окава Сюмей никога не бе заемал държавни длъжности, той винаги оставаше настрани, но въпреки това неговото име неизменно се споменаваше сред „Ники Сансуки“ — главната петорка, която определяше японската политика на континента. Той не се стремеше към високи постове и освен председателството на директората заемаше само скромната длъжност ръководител на Института за изследвания на Източна Азия. Но този човек с неприятна и предизвикателна външност струваше два и половина милиарда йени! Именно толкова японски пари бяха вложени в Манджурия и тези капитали се управляваха от Окава Сюмей. В негово разпореждане се намираше не само Южноманджурската железница, която пресичаше цялата страна по протежение на хиляда километра. Акционерното дружество, наричано с дългото като релси название „Южноманджурска железопътна компания“, освен вагоните, локомотивите и гаровите постройки владееше още каменовъглени мини, металургични заводи, гори… Пък и в щаба на Квантунската армия, създаден навремето за охрана на железопътната линия, директорът на акционерното дружество имаше решаващата дума. В кабинета на началник-щаба или на командуващия армията Окава Сюмей беше чест гост.

Управлението на дружеството на Южноманджурската железница се намираше в Токио. Там всъщност беше и главната резиденция на Окава, зад която стояха промишлените кръгове на Япония. Но в Манджурия той прескачаше често и оставаше тук продължително време.

Веднъж позвъни на Шигеру Хонджо, потомствен самурай, началник-щаба на Квантунската армия. Към този генерал можеше да се проявява доверие, Окава го познаваше добре от генералния щаб. Директорът току-що бе пристигнал от Токио.

— Хонджо сан — каза Окава, — трябва да се видим и поговорим… Донесох ви хубави новини и пожелания за голямо щастие…

Те се срещнаха в „Ямато хотел“ на площада, близо до щаба. На срещата присъствуваше и полковник Кавамота, човек с решителни възгледи, на когото Окава особено много разчиташе.

Съдържателката им поднесе ядене и специални порцеланови шишета с горещо саке, после повика хостас — девойки компаньонки, за да прислужват на гостите около масата. Но Окава с нетърпелив жест ги върна.

Разположиха се удобно на рогозки, в широки кимона, които не сковават движенията като европейския костюм или грубата военна униформа. Окава заговори веднага за целта на пристигането си.

— Какво мислите за Чжан Цзолин? — запита той. — Дълго ли този манджурец ще играе двойна игра с нас? Той все по-често поглежда към противната страна. И това не че ни тревожи, но… капиталите са като копринен пашкул — трябва да се намират в пълен покой, иначе няма да се получи нишка… Не бих желал нашите акционери да надничат през прозореца ни заради влоговете си, както стана в Тайванската банка. Не сте ли съгласен с мен, Хонджо сан?

Директорът на акционерното дружество говореше цветисто, образно и малко надуто.

Неотдавнашната финансова криза, която се разрази над Япония като тайфун, като земетресение, разтърсила икономиката на островната империя. Кризата не нарушила управлението на кораба на Южноманджурската железница, корабът е достатъчно мощен и се опира на силата на цялата държава. На Хонджо сан вероятно е известно, че половината акции на компанията принадлежат на правителството, но въпреки това икономическата буря изпокъсала въжетата и изпочупила надстройките на този непотопим кораб. Директорът на Южноманджурската железница трябвало да употреби грамадни усилия, за да запази поверения му кораб. Но повече не бивало да се допускат такива сътресения.

Генерал Хонджо слушаше внимателно. Суровото му лице не изразяваше нищо — само сдържано внимание. Хонджо знаеше всичко, за което му говореше председателят на директората — той бе достатъчно посветен в събитията. Напоследък „хунхузът“, както наричаха Чжан Цзолин зад гърба му в генералния щаб, все повече ги безпокоеше. Наистина „хунхузът“ воюваше с други китайски генерали, било с Чан Кайши или с У Пъйфу — те всички са еднакво продажни. Разликата е само, че едни от тях имат английска или американска ориентация, а други, като Чжан Цзолин, японска. Но в последно време „хунхузът“ се държи явно подозрително. С все по-голяма неохота той предоставя на Япония привилегии в търговията и промишлеността, в придобиването на собственост върху земи. Впрочем, това най-добре знае полковник Кавамота от разузнавателния отдел на генералния щаб.

Хонджо каза:

— Ние не изпускаме хунхуза от очи. Полковник Кавамота може да потвърди думите ми — той кимна към третия събеседник. — Мисля, че звездата на Чжан Цзолин започва да залязва. Военните му успехи също не са блестящи. В района на Шанхайхуан ние сме принудени да създаваме укрепления, за да не допуснем в Манджурия сбиване между китайските генерали. Не е изключено да ни се наложи да подскажем на хунхуза да се премести от Пекин в Мукден, а войските му да разоръжим.

— Че какво ще прави в Мукден?! — решително възрази полковник Кавамота. — Да се отстрани и край! Ние знаем, че хунхузът се среща тайно с някакъв ловък американец.

— На мен това ми харесва повече — усмихна се Окава. — Трябва да си развържем ръцете, за да вървим по императорския път. Япония е първата държава, създадена от божественото провидение, и затова тя трябва да господствува над целия свят. Такава е божествената мисия на страната Ямато. Аз говорих за това, когато японските войски бяха в Сибир, а сега говоря за това в Манджурия… Каляската на императора не може да заобикаля гъсеницата, която пълзи на пътя й. Разбирате ме, нали, Кавамота сан?

— Да, напълно… Но дали да не привлечем полковник Доихара? Той сега е в резерва на генералния щаб.

— Мисля, че това може да се направи — бавно каза Хонджо. — Нужен е само императорски указ, че Доихара получава право да служи в китайските войски.

Разговорът ставаше все по-откровен. Впрочем, върху това, изглежда, повлия и изпитото саке — обикновено оризовата ракия предразполага мъжете към откровени разговори…

Срещата в „Ямато хотел“ стана рано през пролетта, а през март с височайши указ полковникът от японската армия Доихара Кендези получи императорско разрешение да премине на служба във войските на китайския маршал Чжан Цзолин. Доихара зае скромната длъжност адютант на японския съветник при щаба на управителя на трите китайски Източни провинции генерал Нанао. До излизането на императорския указ Доихара се числеше като сътрудник на втория, разузнавателния отдел на японския генерален щаб.

Изминаха още три месеца… Военните събития се усложниха. Войските на Чжан Цзолин се оттеглиха с боеве към Манджурия зад Великата китайска стена. Маршалът трябваше да напусне древната столица и да се премести в Мукден — така му подсказаха от щаба на Квантунската армия.

Една нощ, за да не прави впечатление, специалният влак на маршал Чжан Цзолин потегли от Пекин. На перона на пекинската гара маршалът беше изпратен от военния съветник генерал Нанао и неговия адютант Доихара. Съветникът трябвало да остане по неотложна работа в Пекин и възнамерявал да тръгне за Мукден със следващия влак. Когато сигналните светлини на последния вагон на маршалския влак изчезнаха в мрака на нощта, Доихара изпрати телеграма в Мукден, адресирана до някакъв едър търговец на жито. Телеграмата съдържаше само няколко думи:

„Изпращам три вагона боб“. Това означаваше — маршал Чжан Цзолин пътува в третия вагон.

Веднага щом полковник Кавамота получи тази телеграма, той разпореди да се действува. Рано сутринта на другия ден всички бяха по местата си. Полковник Кавамота се придружаваше от капитан Удзуки и няколко миноподривници от двадесети сапьорен батальон, извикани от Корея. Взривният заряд беше поставен под моста, където се пресичаха железопътните линии. Кавамота се изкачи на железопътния насип и дълго гледа в посоката, откъдето трябваше да дойде влакът. Но беше още тъмно и през бинокъла се виждаха само неясните силуети на телеграфните стълбове и губещите се в далечината железопътни релси.

Когато се разсъмна, Кавамота дочу усилващ се грохот. Вдигна ръка и се загледа с немигащи очи към влака, който се приближаваше към моста с голяма скорост… Ето третият вагон се изравни със заряда. Кавамота рязко свали ръката си. Тежък взрив разтърси тишината. Огън, прах и дим изригнаха към небето. Дрънченето на железата се сля със затихващото ехо на взрива. Сапьорите започнаха да се оттеглят, но се завърза престрелка. Кавамота беше вече успял да избяга и се скри във високия гаолян, но скоро се върна и заповяда да се прекрати стрелбата.

След малко всички се събраха на пътя при камиона. Полковникът преброи хората — и десетимата бяха налице. Кавамота скочи в кабината, а войниците и капитан Удзуки — в каросерията. Шофьорът запали двигателя. После направи голям кръг и влезе в града от другата страна.

 

 

За мнозина от императорския двор събитията, свързани с гибелта на маршал Чжан Цзолин, оставаха неясни. Военните мълчаха. Но последният член на Генро^[4], най-старият от старите съветници на императора, принц Сайонджи, отбеляза тогава в дневника си следното:

„Това е твърде странно събитие. Никой не казва нищо за него, но дали не е замесена тук японската армия?“

Волю-неволю наложи се министър-председателят Танака да докладва всичко на императора. При личната си аудиенция генералът докладва нещата под формата на размисли, но зад тях той скриваше личното си отношение към събитията.

— Що се отнася до инцидента, свързан с взривяването на влака на Чжан Цзолин — каза той, — подозирам, че в армията има неколцина подстрекатели. Във връзка с това днес наредих на военния министър да извърши разследване.

Военният министър изслуша указанието на министър-председателя. Невъзмутимо и вежливо той му отговори:

— Танака сенсей^[5], аз ще направя всичко, което зависи от мен…

На връщане от резиденцията на министър-председателя той се отби в генералния щаб. Развълнуван и обезпокоен, министърът сподели с генерал Койшо — благоразумния Койшо, както го наричаха:

— В двореца е създадено настроение да се разследват причините за гибелта на Чжан Цзолин. Министър-председателят току-що ми съобщи това. Той желае да мине за ясновидец и изказва предположението, че смъртта на маршала е дело на военните.

— Той иска да бъде пророк? — възкликна Койшо. — Но пословицата казва: предсказателят сам не знае своята съдба!

— И аз мисля така — каза военният министър. — Да не си е въобразил, че е гъсеница, която трябва да бъде заобиколена от каляската…

— Истинските самураи, прославящи родината, заслужават всякаква похвала — добави Койшо. — Трябва да направим всичко, разследването да не се състои.

Министър-председателят Танака попадна между два огъня. Неговите противници побързаха да се възползват от създалата се обстановка.