Юрий Королков
Кио ку мицу (38) ((строго секретно))

Финалът

Ешелоните вървяха на изток… Войната бе свършила и войниците се завръщаха по домовете си. Не в краткосрочен отпуск, а завинаги. Но мнозина продължаваха да служат в армията, те също се придвижваха на изток.

Полевата болница, в която работеше Ирина Микулина, също се прехвърляше в Далечния Изток. Но къде точно, не беше известно. Ирина завеждаше епидемиологичното отделение, но това беше само формално — през цялата война в тяхната армия почти не бе имало заболяване от нейната специалност. Затова при започването на всяко настъпление „епидемичното“ се превръщаше в обикновено хирургическо отделение. Ирина прекара войната на Северозападния фронт отначало край Парфин, в завода за шперплат, после на Валдайските възвишения, при Рига, а накрая в Рибинск. Тук именно ги свари заповедта да подготвят болницата за евакуиране. Къде и защо — не знаеха. Посочваше се само, че в еди-какъв срок със собствен транспорт болницата трябва да пристигне на еди-коя си гара. Дадоха им срок една седмица и Ирина помоли началника на болницата да я пусне за малко в Москва.

Не беше се прибирала вкъщи от четири години. Майка й, единственият човек, с когото си кореспондираше, пишеше рядко. С другите си близки и познати бе загубила връзка. По средата на войната някъде й се мярна Юрий Ерохин и отново изчезна. Майка й беше писала, че идвал Юрашка, питал за нея и взел адреса й. Но от Ерохин не бе получавала нищо. Може и да се е загубило писмото му. А може и да го няма вече — война е! Може би и Вадим вече не е жив… Ирина и пред себе си не искаше да признае, че именно заради него бе тръгнала за Москва.

Отседна при сестрата на покойния си втори баща на улица Оръжейна. Говориха до полунощ, а сутринта отиде в града, като каза, че имала да урежда някои работи.

До центъра отиде пеша. Мина край няколко телефонни будки и все не се решаваше да се обади. Тя бе запомнила наизуст домашния телефон на Вадим, който беше отдавна записан в бележника й.

До „Метропол“ телефонната будка беше свободна. Ирина влезе в нея и за да не се разколебае, бързо набра номера.

— Слушам! — чу се мъжки глас.

— Може ли да се обади някой от Губанови?

— Ирина! Ти ли си?!… Това беше почти вик, радостен и изпълнен с учудване.

Тя също позна гласа на Вадим и няколко секунди не можеше да каже нищо от вълнение.

— Ирина!… Откъде се обаждаш? Ей сега ще дойда при теб! Толкова много искам да те видя.

— Аз също, Вадим… Много.

— Хайде да се срещнем веднага в пощата.

— Добре… Но къде точно?

— При гишето за писма до поискване.

— Аз съм наблизо, идвай.

— Тръгвам, ще дойда след петнадесет минути!…

Той почти тичаше към нея и с две ръце хвана подадената му ръка.

— Ирина!… Колко е хубаво! Намери се най-после!…

Вадим беше в униформа на полковник. Той почти не беше се изменил, беше същият, както там, на гарата, когато беше изскочил от градинката да я изпрати. Само върху лицето му — от бузата до брадичката — бе се появил дълбок белег от рана.

— Къде ще отидем? — запита Ирина.

— Където искаш!… Ще поседнем в „Артистичното кафене“, а после…

— После трябва да замина, Вадим. В Москва съм само пътьом.

— Аз също съм така… Какво щастливо съвпадение!

Беше рано преди обяд и почти всички масички в кафенето бяха празни. Настаниха се в дъното на залата.

— Хайде, Ирина, разказвай… Ти си все същата… Кажи къде изчезна?

— Ти къде изчезна? Аз ти писах няколко писма до поискване, но всички се връщаха обратно… Ожени ли се?

— Нямаше време, воювах — шеговито отговори Вадим. — Реших да отложа сватбата, докато се пенсионирам. Вече наближава… Военните години се броят една за две… Аз вече не помня кога сме живели без война — ту една, ту друга…

— Година за две ли? Аз пък мисля, че всяка година трябва да се счита най-малко за четвърт век. За онези, които останаха живи. Какво ли не видях през тия години, Вадим.

— И все пак, това вече е минало. Помниш ли: „Но има време пак да почнем отначало, войната ни научи на това…“ Нали, Ирина, не е късно?

— Не зная — отговори тя замислена.

Вадим й съобщи, че също е получил назначение за Далечния Изток. Записа си номера на военната й поща и адреса на майка й.

— Сега вече няма да те изгубя!… Знаеш ли — призна той, — когато тичах към пощата, много се страхувах, че няма да те намеря там… Боях се да не те загубя пак.

Две седмици по-късно Ирина беше в Забайкалието. Сега вече наистина й се отвори работа в епидемиологичното отделение на болницата! Получи се заповед личният състав от армията да бъде имунизиран против редица инфекциозни болести и на първо място против пастеурела пестис — белодробна чума, огнища на която могат да възникнат на територията на Северен Китай. Тази заповед беше изпратена до всички далекоизточни армии, на които предстоеше да водят бойни действия в Манджурия.

 

 

Веднага след изпробването на атомната бомба Гроуз изготви заповед от името на генералния щаб на Съединените щати. Строителят предприемач вече съставяше заповеди на върховното главнокомандване!

„509-и комплексен авиополк да пусне първата специална бомба след 3 август, веднага щом метеорологичните условия позволят това, по една от следните цели: Хирошима, Кокура, Немигата и Нагасаки. За военния и цивилния научен персонал, който ще наблюдава и зафиксира резултатите от атомния взрив, да се отдели специален самолет, придружаващ самолета — носител на бомбата.

Право да разпространява каквато и да е информация, отнасяща се до използването на този вид оръжие срещу Япония, имат само военният министър и президентът на САЩ…“

Пристанището Нагасаки беше включено от генерал Гроуз в последния момент на мястото на древната японска столица Киото. Гроуз беше уведомен специално, че в Нагасаки е разположен лагер с английски и американски военнопленници — ако се хвърли бомба в този град, те ще загинат.

— Ще бомбардираме — заяви безапелационно Гроуз.

Обхванатият от смъртоносните си идеи атомен маниак обричаше на атомна смърт стотици американски войници и офицери.

За изходна база на авиационния полк отначало беше определен остров Гуам, който по това време американски десантни войски бяха отнели от японците. Но Гроуз промени дислокацията на полка тежки бомбардировачи. Той предложи базата да бъде на тропическото островче Тиниан, с буйна растителност, коралови рифове и стръмни конуси на угаснали вулкани. Остров Тиниан е разположен на около сто мили по-близко до целта, отколкото остров Гуам. Това беше много важно.

През нощта срещу шести август 1945 г. един бомбардировач „Б-29“ под командуването на майор Изерли излетя от остров Тиниан и пое курс на север към бреговете на Япония. Екипажът трябваше да прелети 2320 километра до Хирошима. Преди да излети, екипажът присъствува на богослужение за успешно изпълнение на бойната задача. Молебенът се извършваше пред друг самолет, също „летяща крепост“, който стоеше наблизо до полосата за излитане. На борда му беше написано: „Енола Гей“ — името и презимето на майката на полковник Тибетс, на когото беше възложено да пусне специалната бомба над определената цел. В търбуха на самолета още предната вечер беше натоварена „тиквата“, този път вече с атомен заряд. Пред тази бомба, като пред бога, католическият свещеник вдигаше ръце към небето и молеше за сполука…

След няколко часа майор Клод Изерли стигна благополучно до бреговете на Япония. Небето над Хирошима беше ясно. От десет хиляди метра височина много добре се виждаха улиците, градските квартали, парковете и блесналата на слънцето водна повърхност на каналите… Изерли поддържаше радиовръзка със самолета на полковник Тибетс. Командирът на авиационния полк летеше на стотина километра зад него. Майор Изерли му предаде само една дума: „Действувайте!“ Това беше сигналът, че бомбата може да се хвърли. После добави: „Видимостта е отлична“ — и повтори: „Действувайте!“

Изерли поведе самолета си в обратен курс. Той бе изпълнил задачата си.

Полковник Тибетс, който бе нарекъл своята „летяща крепост“ на името на майка си, Енола Гей, водеше в бордния дневник подробни бележки, по часове и минути. Той диктуваше на Парсънс, който отговаряше за безотказното действие на атомната бомба:

„6 август 1945 г. 2 часа и 45 минути.

(«Старт» — беше записал той веднага щом самолетът легна на курс).

3 часа и 00 минути. Започна окончателното сглобяване на устройството.

(Беше решено бомбата да се приведе в готовност за действие чак във въздуха, за да се предотврати рискът от атомен взрив при излитането.)

6 часа и 05 минути. Прелетяхме над остров Иводжима и взехме курс към империята.

7 часа и 30 минути. Включени са червените стебла на взривателя.

7 часа и 41 минута. Започнахме да набираме заповяданата височина. Съгласно съобщенията на майор Изерли времето в района на целта е благоприятно.

8 часа и 38 минути. Набрахме височина единадесет хиляди метра.

8 часа и 47 минути. Проверена е изправността на електронните взриватели.

9 часа и 04 минути. Летим право на запад.

9 часа и 09 минути. Вижда се целта — Хирошима.

9 часа и 15,5 минути. Бомбата е хвърлена.“

Полковник Тибетс направи остър завой и със слизане започна да се отдалечава от целта. Докато бомбата падаше почти десет хиляди метра, преди да експлодира, самолетът „Енола Гей“ успя да се отдалечи на около двадесет километра. След петдесет секунди взривната вълна настигна бомбардировача и го тласна настрани. Грамадна тъмносива маса надвисна като гъба над града…

През това време генерал Гроуз играеше тенис. Той постави при телефона, монтиран на кортовете, дежурен офицер, на когото бе заповядал да му докладва всеки петнадесет минути дали са получени някакви известия.

Като завърши играта, Гроуз се отправи с жена си и дъщеря си да обядва в армейския клуб. Именно тук му беше предадено съобщението:

„Резултатите отговарят напълно на предвижданията. Пълен успех. Видимите последици са по-големи, отколкото в Ню Мексико.“

Гроуз прекъсна обяда си и тръгна да подготви отчет за президента Труман. Същия ден президентът на Съединените щати направи изявление по радиото, което се препредаваше от всички американски радиостанции:

„Преди шестнадесет часа — каза Труман — американски самолет хвърли атомна бомба над град Хирошима, важна база на сухопътните войски в Япония. Хвърлената бомба има мощност, която се равнява на двадесет хиляди тона тринитротолуол. Нанесеният удар ни дава невиждана в историята мощ…“

Но американският президент не казваше истината — в Хирошима нямаше двадесет и пет хилядна войска, както се съобщаваше по радиото. Гарнизонът в Хирошима наброяваше всичко два батальона японски войници…

В продължение на няколко часа в Токио не знаеха за катастрофата, сполетяла Хирошима. Едва привечер в генералния щаб се получи странна телеграма:

„Град Хирошима само за един миг бе напълно унищожен от една бомба…“

Това изглеждаше невероятно. Но допълнителните сведения потвърждаваха първото съобщение. Градът Хирошима е разрушен и продължава да гори; пострадали са сто и петдесет хиляди жители, половината от които са убити… Над града е хвърлена атомна бомба.

В генералния щаб си спомниха за учения Йошио Нишима, който от много години се занимаваше с проблемите на ядрената физика. Намериха го и късно през нощта го доведоха в щаба.

— Какво можете да кажете по този повод? — попита началникът на генералния щаб, след като запозна учения с информацията, получена от Хирошима.

Даже сред дребните си съотечественици Нишима се отличаваше с ниския си ръст. Той изглеждаше хилав и боязлив. Ученият винаги се бе държал настрани от войната и политиката. Сега го молеха да спаси Япония. Лицето му стана сивопепеляво, когато слушаше началника на генералния щаб.

— Да, твърде е възможно това да е истина — едва промълви той с побелели устни. — Навярно това е действително атомна бомба…

— Ще можете ли да ни направите също такава бомба, например за половин година? Половин година ще можем някак си да удържим.

— Не — поклати глава отрицателно Нишима, — за това няма да ми стигнат и шест години. Преди всичко ние нямаме уран…

— Но как можем да се защитим от атомните удари? Може ли да ни дадете съвет?

— Съвет? — усмихна се горчиво Нишима. — Унищожавайте всеки вражески самолет, веднага щом се появи в японско небе. Какво друго мога да ви посъветвам…

В кабинета на императора, непосредствено до неговата библиотека, беше свикано заседание на дзюсините, на всички бивши министър-председатели на Япония. От кабинета беше изнесено бюрото и на мястото на императорското кресло се издигаше тронът на Хирохито — сто двадесет и четвъртия император на страната Ямато. От висотата на трона си императорът съзерцаваше с разстроено лице насядалите пред него съветници и слушаше противоречивите им изказвания. Тук бяха принц Коное, генерал Тоджо, Вакацуки, Окада, Хирота, действуващият премиер Судзуки… Всички, които през тия години бяха стояли начело на властта. След мукденския инцидент, когато правителството се възглавяваше от генерал Танака, бяха се изредили седемнадесет кабинета. Всеки от тях носеше своя дял от отговорността за политиката на императорска Япония. Сега в двореца се бяха събрали всички останали живи бивши премиери и императорът искаше да изслуша мнението им.

Две седмици преди това президентът на Съединените щати Труман и министър-председателят на Великобритания Чърчил бяха публикували в Потсдам декларация, с която искаха безусловната капитулация на Япония. Декларацията беше подписана и от Чан Кайши, което бе раздразнило особено много военните кръгове на Япония. Ултиматумът беше отхвърлен, но взривът на атомната бомба в Хирошима ги караше още веднъж да обсъдят исканията на англосаксонците.

Лорд-пазителят на печата маркиз Кидо не беше дзюсин, но взе думата пръв. Кидо изрази най-дълбокото си съболезнование на императора по повод смъртта на принц Линчин, загинал в Хирошима, и каза, че сега „не следва да се принуждават русите да пият вряла вода“, т.е. не трябвало да се дразнят. Това щяло да даде възможност благополучно да се завърши войната в Тихия океан.

Началникът на генералния щаб генерал Умедзу, доскоро командуващ Квантунската армия, подкрепи маркиз Кидо. Той считаше, че хвърлената в Хирошима атомна бомба, разбира се, усложнявала войната, но това събитие не било в състояние да реши нейния изход. Труман шантажирал Япония с атомната бомба. Умедзу доложи на императора, че след капитулацията на Германия Квантунската армия, разположена край границите на Съветска Русия, е преминала към отбранителна тактика. Трябвало да измине известно време, преди империята отново да се върне към плана „Кан Токуен“, към стратегическото придвижване на север, в съветските територии на Далечния Изток. Тъй като сега не се налагало Квантунската армия да води бой със съветските войски в Манджурия, тя можело да бъде прехвърлена на островите на империята и тогава не се знаело ще могат ли американците да спечелят победа, въпреки че разполагали с атомно оръжие. Той добави, че въоръжените сили на Япония разполагали с изключително силно бактериологично оръжие, което по ефект не отстъпвало на атомната бомба. На Квантунската армия са дадени указания да се готви за военни операции от голям мащаб в самата Япония.

— Според достоверни сведения от нашето разузнаване — завърши Умедзу — англосаксонското командуване възнамерява да стовари през ноември свои войски на остров Кюшу и да предприеме решителна битка в равнината Канто.^[1] Свещеният вятър камикадзе ще ни помогне така да разгромим врага върху земята на Ямато, както това е станало по време на монголското нашествие. Сега ние имаме бригада камикадзе от четири хиляди души, готови да умрат за императора. Ние ще употребим нашето секретно оръжие и ще унищожим врага… Хако ичио! — възкликна Умедзу, поклони се към императора и седна на мястото си.

Сред дзюсините се изтръгна въздишка на облекчение — още не всичко е загубено! Но в този момент, нарушавайки всички традиции на съвещанията в присъствието на императора, влезе неговият адютант и зашепна нещо развълнувано на ухото на маркиз Кидо.

— Ваше величество — обърна се към императора лорд-пазителят на печата, — от Москва е получено съобщение, че Съветска Русия е обявила война на императорска Япония. Руските войски са преминали в настъпление в Манджурия по цялата граница на фронт от пет хиляди километра…

В кабинета на императора настъпи тягостно мълчание.

Намесата на Съветска Русия във войната променяше военната ситуация, за която току-що бе говорил генерал Умедзу.

Принц Коное каза:

— Сега ние сме изгубили войната… Безсмислено е да я продължаваме. Да помислим за нашето бъдеще. Ние трябва повече да се опасяваме от комунизма, от бунта на японските бедняци, отколкото от капитулацията пред Съединените щати. По-добре капитулация, отколкото революция…

Стана от креслото си премиерът Судзуки. Обикновено той говореше тихо, като затваряше очи, за да не разплиска мъдростта, съдържаща се в думите му. Но този път речта на премиера беше развълнувана и рязка. Той подкрепи принц Коное.

— Атомната бомба, хвърлена в Хирошима, ни причини тежък удар. Войната със Съветска Русия окончателно ни поставя в безизходно положение…

Генерал Умедзу възрази на дзюсините.

— Ние още можем да се съпротивляваме — заяви той. — Под оръжие в японската армия сега се намират седем милиона души; пет милиона и половина от тях са в сухопътните войски. Ние ще снемем войски от другите фронтове и ще укрепим Квантунската армия. Ще отблъснем настъплението на русите. Свещеният вятър камикадзе, изпълнен с черна смърт, ще донесе гибел на враговете!

Умедзу все още се надяваше на секретното оръжие, на бактериологичната война.

Заседанието на дзюсините, започнало сутринта на девети август, продължи целия ден и завърши късно през нощта. Стигнаха до извода, че войната с Русия създаде безнадеждна ситуация. И все пак на нещо се надяваха. На какво? Синът на небето, императорът на Япония, даде заповед до Квантунската армия „да води упорита борба в районите, фактически заети от японски войски, и се готви за военни операции, които ще бъдат предприети по плана на върховното главно командуване“.

Но чудото не стана.

Още два месеца преди капитулацията на фашистка Германия, когато на Запад продължаваха напрегнати боеве, съветското командуване започна да прехвърля войски в Далечния Изток. Това се правеше в съответствие със задълженията пред съюзните държави, влизащи в антихитлеристката коалиция.

На 11 февруари 1945 г. на съвещанието на големите трима в Ялта Чърчил, Рузвелт и Сталин бяха подписали споразумение, според което съветските въоръжени сили се задължаваха да започнат война с Япония два-три месеца след завършване на войната в Европа. Това съвпадаше с държавните интереси на Съветския съюз. Седемдесет и пет години империалистическа Япония беше се стремила да завладее руските земи в Далечния Изток. Това беше станало основа на външната й политика. Курилските острови, Сахалин, Приморието, Сибир, целият Далечен Север чак до море Лаптеви бяха обект на въжделенията на японските милитаристи. Агресивните домогвания прерастваха във въоръжени конфликти, в големи и малки войни.

Нима не трябваше при тези условия да се осигури завинаги мирът на съветските далекоизточни граници?! На пети април 1945 г. съветското правителство денонсира пакта за неутралитет с Япония.

През лятото на 1945 г. съветските въоръжени сили съсредоточиха в Далечния Изток двадесет армии. През тези месеци в Забайкалието, Приморието и Монголската народна република бяха прехвърлени от Западния фронт около четиридесет и пет дивизии. Те се присъединиха към онези четиридесет дивизии, които през цялата война с фашистка Германия стояха на далекоизточните граници в очакване на удар от страна на Квантунската армия. А през ония години на Запад — при Москва и Сталинград, в Украйна и Белорусия, край Севастопол — беше скъп всеки батальон, всеки войник…

Влаковете се движеха на изток в непрекъснат поток…

В началото на август на далекоизточните граници, простиращи се на няколко хиляди километра, беше съсредоточена армия от един и половина милиона бойци. В жива сила съветските войски превъзхождаха един път и половина Квантунската армия, а по отношение на бойната техника превъзходството беше още по-значително: в артилерия и танкове — пет пъти по-голямо. Двата фронта — Забайкалският и Далекоизточният — разполагаха с двадесет и шест хиляди оръдия — пет хиляди и петстотин танка и самоходни оръдия, повече от три хиляди самолета…

През нощта срещу девети септември, точно три месеца след капитулацията на хитлеристка Германия, едновременно с обявяването на войната съветските войски преминаха в настъпление. Гигантската подкова на фронта се простираше от Посиетските низини до пустинята Гоби в центъра на азиатския материк. Този фронт бе един път и половина по-дълъг от целия съветско-германски фронт, който доскоро разсичаше Русия и с краищата си опираше в две морета: на юг — в Черно море, а на крайния Север — в Баренцово море. Един път и половина!

Боевете се водеха на Сунгари и Амур. Преодолявайки труднопроходим терен, войските напредваха през хребетите на Голям Хинган, настъпваха през безводните горещи пясъци и скалисти плата на Вътрешна Монголия. Краищата на гигантската подкова отстояха на няколко хиляди километра един от друг и ръката на въоръжения войник свиваше подковата. Замисълът на съветското командуване бе за три седмици да обкръжи, разсече и принуди Квантунската армия да капитулира.

Неопределеното, половинчато решение на съвета на дзюсините, които се съвещаваха от сутринта до късно през нощта през първия ден на войната, никак не повлия върху развитието на бойните действия. Американците хвърлиха още една атомна бомба — този път върху пристанището Нагасаки, макар да беше ясно на всички, че и без тази бомба Япония е победена. В Нагасаки загинаха тридесет и пет хиляди жители, шестдесет хиляди бяха ранени, обгорени и ослепени от атомния взрив. Взривът унищожи военнопленническия лагер на американски войници, разположен в района на пристанището. Много момчета от Вирджиния и Тексас, от Филаделфия и Сан Франциско загинаха от бомба, изготвена в тяхната родина, загинаха безсмислено и жестоко. И генерал Гроуз знаеше, че тези хиляди американски момчета ще загинат.

Бяха изминали шест дни от преминаването на съветските войски в настъпление. Все по-тясно и по-неотвратимо се свиваше подковата на фронта, превръщайки се в обръч около Квантунската армия. Шестнадесет от седемнадесетте мощни укрепени района, построени от японските инженерни части, паднаха под ударите на настъпващите войски. Като преодоляха Голям Хинган, армиите на Забайкалския фронт излязоха на оперативен простор в Централната манджурска равнина. Шеста танкова гвардейска армия — хиляда ревнали машини — се насочи към Мукден и Синцзин.

Съпротивата беше сломена. На четиринадесети август император Хирохито свика министерския кабинет и висшия военен съвет и им прочете рескрипт за прекратяване на войната. Очите на негово величество бяха просълзени. Маркиз Кидо записа императорския указ на магнетофонна лента, извади ролката с лентата от апарата и я отнесе в кабинета си. За да не се затруднява негово величество, речта на императора щеше да бъде препредадена по радиото посредством магнетофонен запис.

Всички бяха потиснати от настъпилата тежка атмосфера. Генерал Тоджо мълчеше навъсен, макар че трябваше да каже нещо. Той не можеше да се примири с такъв обрат на събитията — нацията трябва да се призове на свещена война! Да победят или да загинат всички… Рескриптът на императора само ще размекне нацията.

В главата на представителя на военния клан се раждаха нови вероломни мисли: императорският рескрипт трябва да се унищожи! Но как да стане това? Тоджо посвети в плановете си адютанта на негово величество генерал Хонджо…

Напоследък лорд-пазителят на печата живееше в двореца, понеже личната му резиденция, къщата му на Акасака, беше разрушена от американски бомби при последното въздушно нападение над Токио. В дворцовите апартаменти на маркиз Кидо постоянно звучеше радио; той не го изключваше, за да може да чува всички новини. По радиото обявяваха и въздушните тревоги. И изведнъж радиото млъкна посред нощ. Кидо не беше още заспал, току-що си беше легнал. В спалнята му влезе камердинерът и с пресипнал глас съобщи, че в двореца избухнал бунт и охраната престанала да се подчинява. Заговорниците офицери търсели лорд-пазителя на печата, за да вземат от него императорския рескрипт за прекратяване на войната… Заговорниците завзели императорската библиотека.

Кидо се облече бързо, взе със себе си магнетофонния запис и се скри в стаята на придворния лекар. Скоро след това в кабинета му нахлуха офицери, въоръжени с мечове. От скривалището си Кидо видя заговорниците, които сновяха из кабинета му. Един от офицерите държеше в ръка самбо — старинен поднос и гол кинжал за харакири.

— Ще му дам самбо — възбудено викаше офицерът — да си направи харакири или ще го убием като куче!…

Кидо се вцепени от страх. Камердинерът обясни, че маркиз Кидо сан е отишъл по всяка вероятност в резиденцията си.

— Ще го намерим там! — викаха офицерите, като напускаха кабинета. — От дън земя ще го измъкнем…

Когато гласовете на заговорниците се отдалечиха, Кидо допълзя до кабинета си и се спусна към телефона. Но всички апарати бяха изключени, заговорниците бяха изолирали двореца от външния свят. Лорд-пазителят на печата бързо вдигаше телефонните слушалки, но те не даваха никакви признаци на живот; и изведнъж в една от тях се чу мек сигнал. Това беше прекият телефон, съединяващ кабинета му с министерството на военноморския флот. Кидо предупреди дежурния за събитията в двореца и се залови да унищожава най-секретните документи. Заговорниците можеха всяка минута да нахлуят отново.

Те действително се върнаха, след като не бяха открили Кидо в разрушената му къща. Кидо успя да слезе в подземното противовъздушно скривалище и да заключи след себе си тежката бронирана врата. Сега той се чувствуваше в относителна безопасност.

Цялата нощ бунтовниците се щураха из кабинета му. Кидо чуваше над главата си тропота на краката им. Помощ пристигна чак на сутринта. Командуващият токийския гарнизон сам дойде в двореца и заповяда на войниците от императорската гвардия да се приберат в казармите. Войниците се подчиниха на заповедта и под строй напуснаха двореца. За тях послушанието беше висша проява на воинския им дълг. Законът Бушидо! Що се отнася до бунтовниците офицери, всички те се оттеглиха в планината Атаго и там свършиха със самоубийство, като се взривиха с гранати.

Бунтът в двореца беше потушен и редът възстановен, но не можа да се изясни кой бе вдъхновител на този заговор. Адютантът на императора генерал Хонджо не посвети никого в тази тайна…

Япония се призна за победена. Началникът на генералния щаб Умедзу предаде на шефа на военната полиция заповед, която подлежеше на незабавно изпълнение. Заповедта изискваше да се унищожат всички секретни документи на империята.

„Документите, които могат да нанесат ущърб, ако попаднат в ръцете на противника — нареждаше Самбо Хомбу, — трябва да бъдат унищожени колкото е възможно по-скоро. Книжата трябва да се изгорят в противовъздушните скривалища, като документите се хвърлят в огъня един по един. Секретните материали, нужни за по-нататъшно използване, като списъци на левонастроени елементи, на всички подозрителни лица да се пренесат срочно на сигурни места…“

В Токио и другите градове на Япония, във военните щабове и държавните учреждения пламнаха книжни клади. Заедно с тръпчивия дим в небето се издигаше пепел; във въздуха се виеха черни вихрушки, вятърът трупаше по улиците траурни преспи. Военната полиция унищожаваше всичко, което можеше да разкрие тайни от държавна важност.

Генерал Умедзу написа още една заповед, която бе изпратена в щаба на Квантунската армия под формата на строго секретна шифрограма: незабавно да се унищожи всичко, свързано с работата на седемстотин тридесет и първи институт и неговите филиали. За унищожаването да се използват отряди камикадзе…

Императорският рескрипт за капитулацията на страната Ямато беше прочетен по радиото. Военните действия на Тихоокеанския театър бяха прекратени. Американският флот — стотици кораби — се насочи към бреговете на Япония, за да окупира повалената страна. Но в Манджурия военните действия все още продължаваха.

 

 

Въпреки императорския рескрипт Квантунската армия продължаваше да се съпротивлява. Войските не бързаха да сложат оръжие, надяваха се на нещо, протакаха. Гигантската битка, обхванала територията на Манджурия, Сахалин и Курилските острови, се разпадна на отделни, самостоятелни и неуправлявани от единен център бойни огнища. Войната догаряше като голямо пожарище. Отделни дивизии, полкове, малки групи японски войници, загубили връзка с щабовете си, се задържаха на укрепени рубежи, биеха се в планините и в глухата тайга. По железниците и шосетата се точеха войскови ешелони — командуването на Квантунската армия се опитваше да изведе от удара остатъците от войските си. Войната свършваше, но не беше завършена. А времето течеше…

Военното разузнаване на Съветската армия съобщаваше с предположение, че американците се канят да окупират част от китайското крайбрежие, преди съветските войски да стигнат до него. При тези условия не биваше да се губи време. Щабът на Забайкалския фронт се реши на рискована стъпка — да стовари въздушни десанти в дълбокия тил на Квантунската армия: в Харбин, Мукден, Дайрен, Порт Артур… Десантниците трябваше да изпреварят поне с няколко дни сухопътните войски, които напредваха към крайбрежието.

Малко по-късно, когато американските генерали почнаха да пишат мемоарите си, те потвърдиха тогавашните донесения на съветското разузнаване: вашингтонските политици се разпоредили да бъде окупирано източното крайбрежие и да се заемат позиции в континентален Китай.

„На тринадесети август — писа адмирал Шерман, — в един от последните дни на войната излетях със самолет за района на бойните действия, връщайки се там, след като бях посетил Щатите. Нощта прекарах в Гуам, където адмирал Нимиц ми съобщи, че току-що получил директива от президента Труман да окупира пристанището Дайрен около бившата японска база Порт Артур, преди русите да навлязат в него…“

Но не беше съдено плановете на Труман да се сбъднат.

 

 

Транспортни самолети, придружени от изтребители, летяха към Мукден. Летяха в разгънат строй и под тях далече долу, плаваше назад кафявата земя. Беше утрин.

Майор Жигалин, заместник-командир на десантната група, влезе в кабината на летците, застана зад щурмана и през рамото му се загледа в разтворената пътна карта. Като надвикваше рева на мотора, щурманът се обърна към него и извика на ухото му:

— Китайската стена… Скоро ще стигнем. — Той посочи към хаоса от планински хребети, безжизнени и диви. Вдясно, където свършваха планините, започваше широка равнина, простираща се до самия хоризонт, покрита с мозайка от ниви и мрежа от канали, с мътната зеленина на езера, губещи се в сивата мъгла.

Жигалин погледна нататък, но не видя стената — тя се сливаше с хребетите и планинските разклонения. Жигалин се вгледа по-внимателно и все пак я откри, камуфлирана от сенките на скалистите върхове, пълзяща по ръба на планинските хребети. Като я видя, той закима утвърдително на щурмана.

Овладян от напрежението, което неизбежно съпътствува очакването на близкия бой, Жигалин си помисли: може би това е последният бой на последната война, която съдбата ми е отредила…

Това, че войната отиваше към своя край, беше ясно. За него това бе четвъртата война: Хасан, Халхин Гол, Германия и отново с японците… А мнозина от тях бяха закачили от първата световна война, от гражданската, от конфликта на Източнокитайската железопътна линия, Испания, Китай, Финландия… Големи и малки войни — всички се бяха струпали на едно поколение.

Някога той беше скъсан на изпит по география — не можа да намери на картата пустинята Гоби, или Шамо, както я наричаха в учебниците за средните училища. Напразно Юрка Ерохин пред целия клас високо му подсказваше — не му помогна… (къде ли е сега Юрка Ерохин, дали е жив?). След десетина години Жигалин сам бе попаднал в пустинята Гоби, прекоси я с танков гвардейски полк… Сега гвардейците летяха със самолети към Мукден, за да завършат по-бързо войната. Беше ударил дванадесетият час на войната. Някак си необичайно е да се измерва войната в часове, когато досега се е мерила в години. Какъв ли ще бъде късметът на десантниците в последния бой?!

Но боят завърши благополучно за гвардейците, без загуби, даже весело…

Скоро се показа градът, голям и равен. Встрани от него се виждаше летището, към което се бяха насочили десантните самолети. Изтребителите изскочиха напред и се спуснаха заплашително на бръснещ полет. Очакваха съпротива, но съпротива не последва. На летателното поле имаше японски самолети, някои от които бяха разбити — само самолетни скелети с обгорели, сякаш овъглени мотори. Срещу десантниците не излетя нито един ред трасиращи куршуми, не се чу нито един изстрел от зенитни оръдия. Сякаш издухани от вятър, хората се разбягаха от летището в различни посоки.

Транспортните самолети направиха кръг над града и се насочиха за кацане. Двеста гвардейци десантници излязоха от самолетите и се пръснаха по летището.

Недалеч от мястото, където се приземиха десантниците, стоеше голям транспортен самолет с японски опознавателни знаци. Изглежда току-що бе кацнал или всеки миг бе готов да излети. Витлата му се въртяха, образувайки, прозрачни дискове. От търбуха на самолета излизаха хора с вдигнати ръце, във военна униформа със защитен цвят и оранжеви акселбанти. Военните безропотно откачваха мечовете и пистолетните си кобури и ги хвърляха на земята в нозете на десантниците.

Сред тях се суетеше един цивилен слаб и висок като върлина китаец с големи рогови очила и тъмен костюм, увиснал на мършавата му фигура. От нагръдния джоб на сакото му се подаваше крайчеца на кърпичка, бяла като яката на ризата му, извадена над сакото. Той изведнъж привлече вниманието на Жигалин. Обкръжен от военни — японски генерали и гвардейци десантници, — този човек правеше впечатление на странен самотник, изглеждаше някак излишен. Преводачът на десантната група притича до майора и доложи:

— Другарю майор, задържахме японски генерали. С тях е и император Пуи… Канили се да излетят за Токио, но не успели.

Жигалин се приближи до японския самолет. Цивилният с къса, сякаш атрофирана брадичка се представи:

— Бивш император на Манчукуо Хенри Пуи. Моля ви, господин офицер, да ме вземете под свое покровителство.

До Пуи стоеше дребничък японски генерал с измачкана фуражка, прилична на пилотка с къса платнена козирка. Даже с високата си фуражка той беше с цяла глава по-нисък от пленения император.

— Генерал Йошиока, министър на двора на негово величество — представи се дребният генерал с акселбанти.

От самолета излизаха все нови пасажери — свитата на доскорошния император и военни чинове от японската армия. Между тях беше Таракасуки, сменил този път одеждите на епископ от шинтоистката църква с генералския мундир на жандармерийското управление на Квантунската армия. Всички изглеждаха объркани, но японските генерали се перчеха и пъчеха като петли, когато отдаваха чест на съветския майор.

Само преди няколко дни генерал Йошиока, дългогодишен министър на двора на негово величество, беше влязъл в императорските апартаменти и поставил пред Хенри Пуи акт за отричането му от престола.

— Трябва да го подпишете — каза му деловито той. — Утре заминаваме за Токио.

— Но аз не мога толкова бързо да се приготвя! — проплака императорът. — Нужно ми е време…

Йошиока беше неумолим — съветските войски бяха наближили към Синцзин.

Но след като позвъни в щаба, той се съгласи:

— Добре, ще заминем след три дни, но акта за абдикацията подпишете незабавно.

Пуи взе четчица, внимателно я потопи в малахитовата мастилница с разреден туш и постави родовия йероглиф на Цинската династия върху разтворения свитък от жълта коприна. Подписът беше скрепен с личния императорски печат. Отричането свърши. Свърши ерата на Кан Де, епохата на царуването на манджурския император. В суматохата на военните дни никой не забеляза това събитие.

След отричането на Пуи от престола министърът на двора му Йошиока се намираше неотлъчно при императорската особа. По негова заповед ексимператорът замина с влак за Корея. Придружаваха го японски войници — нещо като охрана или конвой. Оказа се обаче, че пристанищата на Северна Корея по това време бяха вече блокирани от съветски кораби. Наложи се да се връщат обратно. С малки рейсови самолети ексимператорът и неговата свита се прехвърлиха в Мукден, откъдето с голям транспортен самолет трябваше да продължат за Токио. И тъкмо в тоя момент, като изневиделица, непосредствено преди излитането, на летището се приземиха руски десантници с автомати.

Бившият глава на марионетната държава Манчукуо, скалъпена в щаба на Квантунската армия, най-много се страхуваше японците да не го ликвидират на път за Токио. Можели да го отровят или разстрелят, или да измислят кой знае какво… Затова първото нещо, което направи Пуи, като видя съветския офицер, бе да му отправи молба за покровителство. Вместо за Токио ексимператорът бе изпратен в Хабаровск с един от транспортните самолети, докарали в Мукден гвардейци десантници. Като пленник той не искаше да си има нищо общо с японците — нито с министъра на двора генерал Йошиока, нито с жандарма епископ Таракасуки; отказа даже да лети в един самолет с тях. Страхуваше се и от двамата. Пуи не бе забравил смъртта на жена си — малката Суан Те.

Пленените японски генерали — съветници на императора — бяха откарани с друг самолет. Машините излетяха една след друга от мукденското летище и взеха курс към Хабаровск.^[2]

… Изминаха още две седмици — нито война, нито мир. Частите на Квантунската армия неохотно и лениво слагаха оръжие, но ту тук, ту там пламваха кратки хватки с отделни японски поделения, начело на които стояха фанатизирани офицери.

В Мукден беше най-спокойно. Двестата десантници заеха големия индустриален град с два милиона жители. Гвардейците овладяха щаба на фронта заедно с командуващия генерал Ушироку Дзюн, железопътната гара, претъпкана с военни ешелони, мукденския арсенал, който беше снабдителната база на Квантунската армия, освободиха лагера с английски и американски военнопленници… Майор Жигалин беше претрупан с работа, посъвзе се малко едва когато в града влязоха предните части на танковата армия.

На другия ден Жигалин посрещна транспортни самолети, които летяха за Порт Артур също с десант. И първият, който скочи на земята от разтворения люк, беше Ерохин.

Юрка сякаш не се изненада, че среща приятеля си, когото не бе виждал през цялата война.

— Сайонара! — весело извика той по японски. — Здравей… Знаех си, че някъде ще те видя!… Спомняш ли си Киплинг — ако един моряк иска да срещне друг, нека го чака в лондонските докове или в пристанището на Порт Саид. Така и ние — ако не Берлин, Мукден…

— А ти все още с Киплинг ли живееш? Я виж ти, станал си капитан, Юрка — каза Жигалин, като оглеждаше приятеля си.

— Освен това съм и военен преводач!… Като ме пратиха при Старая Руса, искаха изобщо да ме отпишат, но аз се измъкнах от болницата и отидох на преводачески курсове. Ето че японският език влезе в работа — помниш ли училището?

— Старая Руса, казваш? А завода за шперплат знаеш ли го?

— Че как да не го зная! Точно в него отнесоха бездиханното ми тяло — в полевата болница.

— Чакай, чакай, кога беше това? Аз също лежах там.

Изясни се, че и двамата по едно и също време бяха лежали в болницата, устроена в завода за шперплат.

Чу се команда: „По самолетите!“ — и приятелите се разделиха; едва успяха да си разменят номерата на военната поща.

В момента, когато в Токийския залив пусна котва американският линеен кораб „Мисури“, бойните действия на съветските войски едва-що бяха завършили.

Повтори се същото, което стана в Европа. Също като германските войски японците се стремяха да спечелят време, с цел да се предадат на американците.

 

 

Рано сутринта на 2 септември 1945 г. в пристанището на Йокохама цареше необикновено оживление. От кея на пътническото пристанище към „Мисури“, украсен с флаговете на обединените нации, сновяха бързоходни миноносци. Те прекарваха на борда на кораба делегатите на съюзните страни, журналисти, свещеници, представители на американската армия и флот, интенданти и обслужващ персонал — всички, които имаха някакво отношение към предстоящата церемония върху палубата на „Мисури“. Утринната мъгла розовееше в лъчите на току-що изплувалото слънце. Над водата се издигаха ажурните скелети на подемните кранове на йокохамското пристанище, плаващи докове, търговски кораби, океански лайнери, прилепени към пирсовете. По непонятни причини войната не засегна йокохамското пристанище, неговите корабостроителници, в които от десетилетия се строяха военните кораби на императорска Япония. Върху стапелите и сега се виждаха огромни недостроени корпуси.

Сред грамадното количество струпана техника в центъра на залива стоеше „Мисури“. Преди един час неговите очертания едва се забелязваха в дрезгавината на настъпващия ден. Сега той сякаш бе снел маскировъчните си мрежи, разкрил бе огромния си корпус, оръдейните кули на главните калибри, могъщите надстройки, бронираните бордове, димовите си тръби, приличащи на притихнали, леко димящи вулкани.

На горната палуба беше поставена канцеларска маса, застлана със зелено сукно, два стола, — за съюзниците и за японците. Столовете не бяха поставени един до друг, а от двете страни на масата — един срещу друг, за да не би победеният противник, не дай боже, даже в дреболиите да се чувствува равностоен партньор. Генерал Макартър бе обмислил цялата церемония до най-малки подробности — той не бе забравил своя позор, когато трябваше да бяга от японците на Филипините, оставяйки на произвола на съдбата поверените му войски.

Корабният свещеник прочете пред микрофона благодарствена молитва, произнесе няколко думи за победата и чак след това бе даден сигнал японците да се качат на палубата. Пръв по стълбите се изкачи министърът на външните работи Шигемицу. Той вървеше, подпирайки се на бастун, облечен в черен смокинг и с висок цилиндър, като влачеше тежко изкуствения си крак. Двама чиновници, също в черни смокинги и цилиндри, го водеха под ръка. Шигемицу пристъпваше с безизразно лице, без да се оглежда настрани, и в настъпилата тишина се чуваха само глухите удари на протезата му в бронираната палуба: чук… чук… чук… — монотонно и гръмко.

След Шигемицу с бодра походка крачеше генерал Умедзу, бившият командуващ Квантунската армия. Той беше без ордени и самурайски меч — неизменния атрибут на японския офицер: само оранжевите акселбанти, увиснали унило от рамото му, говореха за генералското му звание. Имаше вид на военнослужещ, излязъл от гауптвахта.

След него крачеха останалите членове на военната делегация, също без ордени и мечове. Те стигнаха до определеното им място по средата на палубата и се построиха в две редици от по пет души. Отпред, като на преглед, застанаха Умедзу и Шигемицу.

Така престояха цели пет дълги минути под суровите погледи на хората, събрани върху палубата на линейния кораб. Минути на позор! Имаше нещо унизително в това безсмислено очакване, измислено от Макартър. За всички събрани на кораба… А дежурният щабен офицер не бързаше. Тук всичко беше разчетено до секунда. Но ето, дежурният офицер погледна часовника си, постави върху масата две папки, разтвори ги и се отдръпна настрани.

С жест, пълен с пренебрежение и превъзходство, генерал Макартър направи знак на японците да дойдат при масата и да подпишат акта. И отново заудря глухо по палубата изкуственият крак на Шигемицу, и отново двамата чиновници секретари, хванали го под ръка, му помагаха да направи няколко крачки… Шигемицу седна на стола, протегна неловко непослушния си крак, извади от джоба си автоматична писалка… тя не пишеше. Сухото перо само се плъзга и дращи хартията… По челото на барон Шигемицу избиват бисерни капки пот. Макартър го гледа снизходително. Секретарят в черно бързо му подава друга писалка и Шигемицу, неуспял да сдържи тежката си въздишка, подписва двата акта за безусловна капитулация.

После мястото му заема Умедзу; той подписва бързо актовете, като оперативна заповед в щаба си, и също се оттегля встрани.

Към масата със зелено сукно се приближи подчертано бавно Макартър, спокойно извади от джоба си шепа автоматични писалки, избра си два „паркера“ и без да бърза, подписа актовете — единия екземпляр с едната писалка, а другия — с втората. После стана от масата и веднага подари писалките на двама генерали — на Персивал и Уенрайт. Десет дни преди това съветските десантници в Мукден бяха освободили от японски плен тези генерали. Сега те присъствуваха на заключителната церемония по случай завършването на войната и Макартър с театрален жест ги даряваше с писалките сувенири, с които току-що бе подписал акта за безусловна капитулация.

Последователно пред масата застават съветският генерал Деревянко, представители на Англия, Канада, Холандия, Китай, Нова Зеландия… — представители на страните, които бяха в състояние на война с Япония. Делегатите на съюзните страни слязоха в каюткомпанията; върху палубата на крайцера останаха японците в усамотена групичка. Известно време те се суетиха край масата — не знаеха какво да правят. Щабният офицер им предаде папката с подписания акт и ги изпрати до борда. Шигемицу и неговите секретари, облечени като факлоносци на погребение, заслизаха надолу по стръмната стълба на американския крайцер.

В безоблачното небе на Токийския залив сияеше слънце… Разрушеният, превърнат в руини град Йокохама се очертаваше от борда на „Мисури“ под ослепителната вече есенно студена светлина. Това съвсем не беше онзи град, който преди дванадесет години Рихард Зорге бе видял, когато, току-що пристигнал в Япония, слизаше по стълбата на океанския лайнер. Много години Рамзай и неговите другари бяха предупреждавали японските управници да не предприемат военни авантюри на Изток. Ако управниците се бяха вслушали в тези предупреждения, не би се стигнало нито до клокочещия адски огън от атомната гъба над Хирошима, нито до руините на Токио, нито до пепелищата на Йокохама…

Измина още един ден и император Хирохито сред гробно мълчание прочете в парламента акта за безусловната капитулация. Това трая само няколко минути. С традиционната каляска, заобиколена от почетен кавалерийски ескорт, императорът потегли към резиденцията си. Американските запалителни бомби не бяха пощадили императорския дворец; оцеляла бе само жилищната му сграда. Спасиха я изкуствените езера, каналите, обрасли с лилави ириси, и високите каменни стени около нея.

Каляската се носеше безшумно по площада, който стигаше до дворцовия мост. Тук синът на небето бе посрещнат от демонстранти, надошли от целия град. С появяването на императорския кортеж те като по команда застанаха на колене. Скръстиха молитвено ръце и почнаха да молят императора да им прости, че са загубили войната и са му причинили толкова огорчения… Стояха на колене войници и обикновени токийци, офицери и няколко генерали. Някой от тях извика.

— Ние пак ще тръгнем по императорския път!… Нека ни прости императорът!… Хако ичио! Хако ичио!

Генералите продължаваха да изповядват закона Бушидо. Руините около дворцовия площад, сринатият град, разрушената страна не бяха ги научили на нищо… На нищо! Съпровождана от конни гвардейци, каляската на императора премина по дворцовия мост и изчезна в отвора на вратата. Демонстрантите почнаха да се разотиват. Няколко умиращи останаха да лежат в праха на площада. Те си бяха направили харакири в името на императора, на когото бяха причинили огорчения…

 

 

И ето бойните действия като че ли бяха завършили… Но скорпионът, попаднал в безизходен огнен обръч, се унищожава чрез собствената си отрова… В Манджурия изведнъж, без видими причини, пламнаха епидемии, открити бяха чумни огнища и случаи на заболяване от тиф и холера… Сред животните започва епизоотия на шап и сибирска язва… С необикновена бързина отряди епидемиолози бяха натоварени на самолети и като десантни войски излетяха за манджурските градове.

Началникът на специалния епидемиологичен отряд капитан Ирина Микулина попадна в Харбин. Тук, близо до града, бяха констатирани случаи на тежки заболявания, наподобяващи пастеурела пестис. Лекарите терапевти не успяха да установят окончателната диагноза и капитан Микулина с лекарите от отряда замина за железопътната гара Пинфан, където се намираха подозрителните болни.

Отбиха се от шосето и се спряха пред вратите на бившето военно градче. Сега то бе разрушено. На мястото на сградите стърчаха овъглени стени — следи от скорошен пожар. Част от зданията бяха съвсем разрушени като след бомбардировка; виждаха се само купища тухли, а между тях някакви изпочупени машини и котли, започнали да ръждясват. Само в дъното на района беше оцеляла някаква едноетажна постройка, прилична на барака, обградена с бетонна стена и бодлива тел. Тук именно лежаха болните с неизяснена диагноза. Ирина си постави марлена маска и влезе в помещението.

Не можеше да има никакво съмнение — болните са заразени от пастеурела пестис. Бяха няколко души и всички се намираха в тежко състояние. Военният лекар, който дежуреше тук, съобщи, че двама от болните умрели днес — един японски войник и русин белоемигрант. И двамата, както и всички останали, работели в японския научен институт, разположен на територията на разрушеното военно градче.

— Вижте, колега, какво намерихме у японския войник — каза лекарят и взе внимателно в ръката си някакъв бастун с отвиваща се дръжка. Вътре в бастуна имаше стъклена колба с гъмжащи в нея бълхи.

— Свържете се със санитарното управление на фронта — нареди Микулина. — Съобщете, че в района на Пинфан са констатирани случаи на пастеурела пестис.

— Нима мислите… — Лекарят терапевт пребледня и не се доизказа. Той знаеше какво означава пастеурела пестис. Още от студентски години помнеше, че Юстиниановата епидемия от чума бе изтребила за половин век сто милиона жители на Европа и Средния Изток. Но това е било преди едно хилядолетие, а сега…

— Почти съм уверена в това — каза Ирина. — Направена ли ви е профилактична ваксина?

— Да, разбира се… Но аз съм бил в контакт с болни…

Нещо жегна и самата Ирина. Тя изтръпна, като видя болните и чу острата им мъчителна кашлица. Но скоро се овладя.

— Надявам се, че всичко ще свърши благополучно — опита се тя да успокои терапевта. — Позвънете в санитарното управление… Необходима е строга карантина.

Ирина даде разпорежданията си на работниците от епидемиологичния отряд и отново влезе в стаята, където лежаха болните. Вероятно тази стая бе някаква канцелария на японците. Пред входа бяха нахвърлени купища книжа и бюра, натрупани едно над друго.

— Всичко това да се изгори — продължаваше да разпорежда Микулина.

В една отделна стаичка лежеше жена, настанена тук със същите симптоми, каквито имаха и останалите. Ирина я заговори и й подаде термометър. Жената я гледаше с големите си, хлътнали очи.

— Ирина?… Не можете ли да ме познаете, докторе? — запита неуверено тя, когато Ирина отново се приближи до нея.

Нещо познато се мерна в чертите на тази изнурена, застаряваща жена. Но Ирина не можа да си спомни откъде я познава.

— Аз съм Орлик… Оксана… Нима толкова съм се променила!

Ирина мълчеше, поразена от срещата. В паметта й се бе запазило красивото лице на лилия, изсечено от твърд камък, с фини, благородни черти… Сега пред нея лежеше стара жена с пергаментово лице, прорязано от дълбоки бръчки.

— Как ме позна, Оксана?! — възкликна Ирина. Тя беше с марлена маска и само горната част на лицето й оставаше открито.

— По гласа и очите… Отначало се усъмних, но щом проговори… Кажи ми, Ирина, мислиш ли, че съм хванала пастеурела пестис?

— Не зная — излъга Ирина.

— Разбира се, това не може да бъде. Аз толкова години живях тук сред чума; японците казваха, че имам абсолютен имунитет.

— Къде тук?

— Ти нищо ли не знаеш, Ирина?!… Тук — в разсадника за чумни бацили.

Оксана почна да разказва несвързано, възбудено…

— Ще ти разкажа накратко, за да смогна… Ще почна от края… Но уверявам те, че не съм болна от чума!

Действително, болестта у Оксана протичаше особено, не като другите. Тя не се задъхваше от пристъпи на мъчителна кашлица, нямаше треска и мъчително главоболие. И все пак това беше пастеурела пестис, както бе потвърдено от посявката на бацили в питателна среда. В зрителното поле на микроскопа се виждаше прозрачната верижка от смъртоносни бацили…

Оксана разказа какво се бе случило в изследователския институт преди седмица и половина. Тя отдавна била преместена от затвора в подземието, където хранела мишките и плъховете. Прилошавало й като гледала тези лакоми и отвратителни гризачи!… Това продължило много време. Оксана не помнеше колко месеца, а може би и години. Наскоро чула далечен гръм. Долепила ухо до бетонния под на подземието. Всеки ден тътенът се приближавал и нараствал. Японците станали неспокойни и нервни. Чула няколко несвързани думи от един капрал: „… война… русите настъпват…“ А после започнало всичко това… Капралът й заповядал да отвори клетките и да пусне плъховете. За пръв път вратите на подземието били оставени отворени. Оксана вече знаела какво вършат в института японските бактериолози и с какво се занимава научният институт — произвежда чума, холера, сибирска язва! Затова държат в клетките хора и плъхове…

— Живеех сред бацили, вдишвах ги в дробовете си заедно с въздуха, бях цялата просмукана от тяхната отрова — разказваше Оксана, приповдигнала се на леглото. — Знаех всичко и молех съдбата само сега да не умра, щом не умрях преди това… Разбрах, че се извършва още едно Зло и се ужасих, макар да мислех, че съм загубила способността да се ужасявам. Японските учени искаха с моите ръце да пуснат чумата от подземието. Но ми провървя — успях да открадна две туби бензин, които стояха при входа, разлях бензина и го подпалих… После се скрих, а японците нямаха време да ме търсят. А може и да са помислили, че съм изгоряла заедно с плъховете… Измъкнах се от ямата, когато японците бяха вече разрушили градчето и се изтегляха с автомобили… Много се уморих, Ирина, нека си почина малко и после ще ти разкажа останалото.

Борбата с чумното огнище, заплашващо да прерасне в епидемия, продължи упорито и доста време, макар бойните действия в Манджурия да бяха отдавна свършили. През цялото време Ирина водеше служебен дневник. Когато всичко свърши, дневникът трябваше да се изгори, както всичко, което бе имало досег с чумната зараза. Значително по-късно, след като се завърна вкъщи от войната, тя се опита да възстанови в паметта си някои бележки от дневника.

„Как странно се кръстосват съдбите на поколенията! — пишеше тя. — Баща ми загина от чума, спасявайки хората, и аз тръгнах по неговия път… Тогава още не знаех колко е трудно. В Манджурия изпаднахме в почти същата ситуация — в карантина сред болните. Само че тук имаше не колба с активна чума, случайно счупена от неграмотна санитарка, а епидемия, съзнателно разпространявана от учени микробиолози с докторски звания и във военна униформа. За това ми разказа Оксана, с която се срещнах след десетгодишна раздяла… Каква жестока съдба е сполетяла приятелката ми. Оскърбената Отмъстителка, съзряла световното Зло във вероломството на най-близкия й човек, Оксана даже не съзнаваше каква дълбока и жестока тайна бе разкрила, оживяла сред бактериологичния ад на японския научен институт. Тя умря от пастеурела пестис, макар че заболяването й протичаше толкова необичайно. Това бе последната смърт в разрушеното военно градче, което можеше да стане център на световно бедствие, като атомната бомба.

В живота си избрах професията на епидемиолог, човечна и благородна. Мечтаех да спасявам от епидемии, но се сблъсках с войната, толкова ужасна, колкото и най-страшната епидемия от чума, в която бацилите се превръщаха в оръжие.

Векове наред епидемиологията е изучавала способите за предпазване от болести. Тук аз видях следи на научно мракобесие от страна на цял колектив бактериолози, превърнали болестотворните бацили в свое оръжие. В разрушения институт е имало отдел за селско стопанство. Учените се специализирали в откриване на методи за унищожаване на пшеницата, ръжта и домашните животни — всичко, с което хората живеят, възнамерявали са да унищожат всичко това по метода на трайното заразяване на почвата, искали са даже да отровят земята, за да не могат хората да отглеждат на нея жито и да поддържат живота. Гордея се, че принадлежа към армията на страната, спасила планетата от черната смърт…“

 

 

За капитулацията на Япония Ханако Ишии чу по радиото. С печален глас императорът четеше рескрипта за приключването на войната. Ишии скочи веднага и почна да се приготвя да отиде в затвора Сугамо. Тя още не знаеше, че Ики сан не е вече жив. Тези тежки години, след като през онази дъждовна нощ се бе разделила с любимия човек, Ханако Ишии прекара в тъмна неизвестност. Не знаеше нищо за него, освен това, което пишеше във вестниците. А съобщенията бяха толкова оскъдни.

Пред вратата на затвора Сугамо се трупаха хора, които също искаха да научат нещо за арестуваните. Те се спускаха към излизащите през вратата затворници, вглеждаха се в лицата им, търсеха близките си, питаха какво е станало с тях… Един от затворниците каза, че Рихард Зорге бил екзекутиран преди около година. Изчезна и последната надежда.

После бе публикуван списък на всички екзекутирани през годините на войната. В него фигурираха и имената на Зорге и Одзаки, но къде е погребан Рихард, никой не знаеше. Ишии отиде при Асанума — служебния адвокат на Зорге, но и той не можа нищо да й каже; чувал само, че екзекутираните били заравяни в Дзасигатани, извън града.

Ишии почна да търси. Ходи в затвора, настоява да й разрешат да прегледа затворническите книги. Намери един документ, на който бе отбелязано: „Зорге, наричан Рамзай, е екзекутиран на 7 ноември 1944 г., в 10 часа, 36 минути и 16 секунди сутринта.“ Но не се посочваше къде е погребан. Някой й каза, че върху гробовете на бездомните в Дзасигатани се поставяли дървени табелки с датата на смъртта. Да потърсела. Но и там не откри нищо — годините биха тежки и дървените табелки бяха заграбени за отопление.

Четири години Ханако Ишии търси праха на Зорге. Търси сама, без ничия помощ, заобиколена от атмосферата на враждебност и подозрителност. Американските военни власти я арестуваха, подозирайки я, че не е японка, а левонастроената американка Смедли, Агнес Смедли. Нали в ресторантчето „Райнголд“ татко Кетел я наричаше Агнес…

Какво ли не преживя и не претърпя Ханако Ишии и все пак тя успя да открие останките на Рихард Зорге в гробищата Дзасигатани. Останките бяха изгорени и сред пепелта беше открито парче злато от коронки, които Рихард си беше поставил след катастрофата му с мотоциклета. В памет на скъпия й човек Ханако Ишии си поръча от това злато венчален пръстен и го постави на ръката си. Така тя се венча с Рихард Зорге, напуснал живота преди много години. Венча се в знак на безгранична женска вярност, в знак на дълбоко, незаличимо чувство…

После трябваше да откупи място в гробището Тама, но нямаше пари. То струваше невероятно скъпо. Цяла година съхранява урната със скъпата пепел в малката си къщичка край Токио. Събра всичко, което можеше, взе заем, продаде някои неща… Сама поръча паметник, сама състави надписа върху сивия гранитен камък.

Този паметник стои сред гробовете на гробището Тама, заобиколен от високи борове и грамадни вечнозелени криптомерии. Върху гранитната плоча с японски йероглифи и латински букви е изсечен надписът:

РИХАРД ЗОРГЕ

1895–1944

Тук почива герой,

КОЙТО ОТДАДЕ ЖИВОТА СИ В БОРБАТА

против войната, за мир в целия свят.

Роден в Баку през 1895 г.

Дошъл в Япония през 1933 г.

Арестуван през 1941 г.

Екзекутиран на 7 ноември 1944 г.

Когато прахът на Рихард Зорге бе погребан в гробището Тама, Ханако Ишии застана до гроба. Тя бе донесла цветя — карамфили и хризантеми, които Рихард толкова много обичаше. И една борова клонка с дълги меки игли. Донесе и една правоъгълна кофичка, едно малко бамбуково черпаче и кадила — крехки тънки пръчици, приличащи на борови иглици. Това бе нужно за погребалния ритуал.

Ишии положи цветята върху гроба, гребна от кофичката вода и поля камъка, за да не увехне никога в сърцата на потомците споменът за извършеното от човека, който лежи тук… Такъв е японският обичай.

После запали пръчиците и тънки зелени струйки се издигнаха към клоните на криптомерията… Ишии се наведе над гранитния камък и молитвено скръсти ръце… Тя стоеше до гроба — самата като паметник, като олицетворение на човешката вярност.

Годините произнесоха своята безпристрастна присъда и върху миналите събития, и върху делата на хората.

В света се бяха сблъскали две сили и беше победил разумът, хуманизмът. Благодарение на борбата на народите силите на войната бяха сразени. Жреците на Хачимана — бога на войната, — престъпните генерали Тоджо, Итагаки, Доихара, с които Рихард Зорге беше кръстосвал невидимия си меч, бяха обесени и времето засипа с праха на забравата техните следи…

А рицарите на светлината ще останат завинаги в паметта на човечеството. Всекиму заслуженото! Такава е присъдата на историята.