Юрий Королков
Кио ку мицу (28) ((строго секретно))

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Кио ку мицу (Совершенно секретно — при опасности сжечь), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
SavaS (2017 г.)

Издание:

Автор: Юрий Королков

Заглавие: Кио ку мицу

Преводач: Кузман Савов

Година на превод: 1973

Език, от който е преведено: Руски

Издание: второ

Издател: Партиздат

Град на издателя: София

Година на издаване: 1985

Тип: роман — хроника

Националност: руска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ № 2

Излязла от печат: м. януари

Редактор: Надя Узунова

Художествен редактор: Александър Хачатурян

Технически редактор: Тодор Бъчваров

Художник: Тотю Данов

Коректор: Мария Александрова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2457

История

  1. — Добавяне

Сред пясъците на Номонган

Отвъд реката, зад Аргун, беше родината й. Страната, която тя напусна почти преди десет години заради любовта си към един човек, когото сега беше намразила до дъното на душата си. Оксана стоеше над реката. Долу се завихряха и се образуваха плавни, прозрачни водовъртежи, изчезваха и отново се появяваха.

Ако вярваше в бога, тя неуморно би молила всевишния да й дари една, още само една среща с човека, чието име Оксана не споменаваше даже в мислите си. Той беше „той“ — безлично местоимение, — човек, опустошил душата на оскърбената жена. Оксана си беше дала клетва да го намери и унищожи…

Оксана Орлик все още беше красива и беше се обрекла на изгарящата я жажда за отмъщение. Но лицето й, наподобяващо антична резба върху камък, бе посърнало, в очите й гореше зъл пламък. Върху красиво удължената й шия, когато извиваше главата си, изпъкваха обтегнати като тетива сухожилия.

Никой не знаеше къде бе скитала през тези години Оксана. Пък и самата тя не можеше да си спомни за това. След като в Улан Батор избяга посред нощ от Ирина Микулина, тя излезе от града в степта и дълго се скита из „Долината на смъртта“, където монголците изхвърлят своите покойници. Рунтавите кучета, които обитаваха пристанището на мъртвите, не я закачаха. Оксана излезе на Калганския път и се присъедини към някакъв камилски керван. Много път измина, за да стигне до Хималаите и да открие сектата на художника Рьорих. Но не я намери.

Високи хребети и дълбоки долове преградиха пътя й. Вероятно беше се сбъднало онова, което се предсказваше в писанието на сектата, водачите не искаха да я въведат в планините, тя беше дошла сама, пътят бе преграден от свличащи се сипеи…

„И ако пътникът премине всички препятствия, то дъжд от камъни ще го отнесе, за да не стигне до братството…“

После загуби памет за четири години. Окопити се в Манджурия, в лудницата на емигрантския руски общовоенен съюз, който се издържаше с волни пожертвувания. Съзнанието й, замътено от толкова дълго време, се прочисти отново, но решимостта й да намери Злото остана.

Оксана бе назначена като болногледачка в една болница в Хайлар, а след една година я преместиха в Харбин в епидемиологичното отделение. Тя стана мълчалива и затворена, предпазлива и хитра като диво животно. Мисълта й работеше остро и тя прецени: ако е служил при японците, ако по-рано е живял в Харбин и е общувал с руските белогвардейци, не може да не дойде отново в този град.

Оксана го срещна на улицата. В манджурска военна униформа Кондратов вървеше с бърза крачка по тротоара. Оксана тръгна след него и го проследи до Борсовата улица в центъра на града. Там той изчезна във входа на някакво голямо здание, пред което стояха японски часови. На фасадата му имаше табела: „Управление по водоснабдяване и профилактика на частите от Квантунската армия“. Оксана чака дълго и когато той излезе от управлението, тръгна подире му като вълчица, която следи жертвата си.

Тя научи, че Кондратов идва в управлението често, почти по едно и също време и прекарва тук около час, час и половина; живее в малка едноетажна къща през няколко квартала от Борсовата улица. Оставаше неясно едно — защо носи военна униформа, щом се занимава с водоснабдяване…

Оксана още не беше мислила какво точно, но тя знаеше, че нещо ще направи…

Той трябваше само да я срещне „случайно“ и да падне в капана й.

В часа, когато Кондратов обикновено излизаше от управлението, Оксана вървеше спокойно по Борсовата улица. Тя мина край него, полуобърната в профил и почти веднага чу забързаните му крачки.

— Ксана! Ти ли си?!… — Той я настигна, противен, с едро чело и увиснала челюст.

— Най-малко съм очаквала да те видя тук…

Оксана не проявяваше нито вражда, нито отвращение, а само най-обикновено безразличие.

— Веднага познах профила ти, красива си като преди…

— Какво значение има това сега?

— Радвам се, че те намерих…

Оксана сви рамене.

— Мислех, че си се върнала там, при болшевиките…

— Не!…

Той я изпрати до болницата, където Оксана държеше малка стаичка.

— Може ли да се отбия при тебе?

— Недей…

— А кога ще се срещнем?

— Защо?…

Сега вече той търсеше среща с Оксана, причакваше я пред болницата, канеше я да отидат някъде, молеше я да го приеме на гости. Най-после тя му разреши. Той стоеше сред стаята, грамаден и леко подпухнал.

— Помниш ли юртата ни?

— Помня я…

Той се опита да я прегърне, но Оксана се отдръпна.

— Имаш ли си някого?…

— Не!… — каза Оксана.

Студеното равнодушие на Оксана го вбесяваше. Веднъж тя се съгласи да прекара една вечер в негова компания. В мръсната кръчма „Питер“ се сервираше студена смирновска водка и кисели краставички. Обслужваха ги келнери, облечени в ленени рубашки до коленете, препасани с копринени шнурове. По стените висяха безвкусни картинки, изобразяващи стария Петербург.

На масата бяха насядали десетина души и между тях някакъв дребничък японец, колега на Кондратов, някакъв мургав субект с тясно лице — Константин Владимирович, на когото Кондратов угодничеше отвратително, макар че фамилиарно го наричаше Костка. В компанията имаше три превзети, прекалено деколтирани жени, които пиеха водка наравно с мъжете.

Като си пийнаха, заговориха за атаман Семьонов и почнаха да спорят около някакво ново негово назначение, но субектът с тясното лице вдигна ръка, за да възпре спорещите:

— Тук не му е мястото!…

Кондратов заведе Оксана до дома й с файтон, беше пиян и през целия път се опитваше да я прегърне. Оксана отхвърляше ръката му.

— Знаеш ли кой е Константин Владимирович? Знаеш ли? — питаше той. — Самият Радзаевски!… Председателят на руския фашистки съюз… А японецът е полковник Асано. Аз служа при него…

Той се хвалеше пиянски и с още някои други свои познанства.

— Тогава защо не ме наредиш чрез тях на някаква хубава работа?

— Защо не! Само една дума да им кажа… Ще те наредя!…

След една седмица Оксана постъпи на работа в учреждението с дългото наименование: „Управление по водоснабдяване и профилактика на частите от Квантунската армия“. Тя правеше проби и лабораторни анализи на водата, която се донасяше в бутилки с етикети, обозначаващи наименованията на водоемите. С какво се занимават останалите сътрудници на управлението й беше неясно…

След неуспехите, постигнали го преди седем години, Кондратов се бе завърнал в Харбин. Той беше вече на четиридесет години, но продължаваше да си остава Сашка — подпухналото момче за всичко, готов като келнер в белоемигрантска кръчма да служи на всеки, който му плати. Той се занимаваше със снабдяването на отряда на полковник Асано. Превозваше бутилки с проби от водите на Аргун, Сунгари, езерото Ханко и други манджурски водоеми; разпределяше вмирисани на пот червеноармейски униформи, неизвестно откъде и защо донесени в отряда и даже… доставяше плъхове, изтърсвайки ги с погнуса от капаните, поставени по разни хамбари и складове. Кой знае защо японското командуване се нуждаеше от неизброимо количество плъхове.

В Манджурия имаше три специални отряда: на гара Сунгари — кавалеристи, на гара Хан дае цзи — пехотинци, а в Хайлар — един казашки отряд. Отрядите се командуваха от бившия хорунжий[1] в царската армия Матвей Маслаков, помощник на Радзаевски, но главна роля тук играеше полковник Асано, на чието име се и наричаше обединеният отряд. В известна степен отрядите наподобяваха есесовските части в Германия и се формираха от младите членове на руския фашистки съюз, създаден по указание на щаба на Квантунската армия. В секретната директива на командуващия армията се казваше именно така: „Без оглед на пола и желанието им белогвардейците трябва широко да се привличат за войната срещу Съветска Русия и особено за тайната война…“

Председател на фашисткия съюз беше избягалият от Русия Константин Радзаевски. Към съюза на руските фашисти се водеше сборният отряд „Асано“, наброяващ около седемстотин души.

Всички членове на отряда носеха временно манджурска военна униформа, но полковник Асано често им казваше чрез преводачите: „Вие сте гръбнакът на бъдещата руска освободителна армия. Когато освободим Русия от болшевиките, всеки от вас ще стане управител администратор, нещо като малък военен губернатор в родината ви. Разбира се, ако служите сега добре.“ И всички тия „сашковци кондратови“ се стремяха да заслужат това, хранеха надеждата, че ще дойде време и те да станат хора…

Около три години преди това една група от отряда „Асано“ беше прехвърлена на съветска територия. Японският полковник беше им казал, че трябва да преминат известна „практика“. Тогава за пръв път стъпи в родината си и Сашка Кондратов. Хвърлиха отрова в няколко кладенеца, нападнаха от засада граничния отряд, убиха някакви хора в едно гранично село, но обкръжени от колхозници и бойци от граничния отряд, побягнаха обратно през Аргун, като успяха да отмъкнат със себе си червеноармейските дрехи на убитите граничари.

По препоръка на Кондратов в отряда „Асано“ постъпи и Оксана Орлик. Тя също се облече в манджурска военна униформа. Натрапничавата мисъл да унищожи Злото не я напускаше, но преди всичко в нея зрееше решението Кондратов да загине така, че от него да се отвърнат всички, даже ония, на които служеше сега…

Оксана стоеше на брега на Аргун и равнодушно гледаше как Сашка Кондратов хвърляше далече във водата някакви дънери и дълго следеше накъде плават. Тук Аргун се блъскаше в един скалист рид, завиваше наляво и течението отнасяше дънерите към съветския бряг.

Когато постъпи в отряда, на Оксана беше възложено да се грижи за санитарното състояние на групите, които се изпращаха в глухите, гранични райони. Защото управлението на Борсовата улица се занимаваше не само с водоснабдяване, но и с профилактика. През пролетта тя бе ходила с една експедиция в Барга, край границата с Монголия. Една седмица прекараха сред пясъчните дюни, обрасли със саксаул и хилави треви близо до Номонган Бурд обо — района на високите пясъчни могили. Хълмовете напомняха на Оксана един худон, също така унил и безлюден, като тези места, където бе преживяла със Сашка повече от две години. По склоновете на хълмовете пасяха говеда; чии бяха те, не можеше да се разбере, тъй като наоколо нямаше нито един аул; виждаше се само една самотна юрта, в която живееха баргутите пастири, пазещи стадото. Край юртата експедицията опъна палатките си и паркира двата камиона, боядисани с цвета на пясъците и тревата.

Японецът ветеринар преглеждаше добитъка и Оксана ходеше след него с брезентова чанта, в която държеше шишета с дезинфекциращи разтвори на лизол и сублимат. Кондратов и неколцина косачи отиваха при близкото езеро, край бреговете на което растеше сочна и гъста трева. Те превозваха тревата в стана и я сушаха. Когато наближи денят, в който експедицията трябваше да напусне Номонган Бурд обо, пастирите подкараха рунтавите кози, овце и камили към приготвеното им сено, напръскано предварително от ветеринаря с някаква течност от термоси, крито се пазеха под ключ в зелени железни сандъци. След напръскването той свали престилката си и дълго ми ръцете си със сублимат. А на Оксана японецът бе наредил да дезинфекцира с карбол палатките и камионите.

Останалото, недоядено сено беше събрано на куп и изгорено, а всичко наоколо бе залято с креозол. На сутринта пастирите подкараха стадото към монголската граница, съпровождано отдалеч от Кондратов и двама японски войници на коне. Върнаха се малко преди тръгването, когато палатките и цялото имущество беше вече натоварено на камионите. С това задачата на профилактичната експедиция беше изпълнена.

И ето отново тайнствена експедиция, но този път край бреговете на Аргун. Отначало пак със същия ветеринар японец Сашка дълго време пълзя по брега да избира някакво място, а тази сутрин заедно с Оксана тръгнаха към реката. Ветеринарят още спеше; предната вечер той дълго беше пил с Кондратов и сега не можеше да се събуди. А Кондратов (през всичките тези месеци Оксана нито веднъж не го назова по име), преди да тръгне, бе изпил още една чашка.

На брега той и каза:

— Стой тук, няма да те изям…

Тя се изкачи по-нагоре върху един камък, загладен от водата и обрасъл с мъх откъм сенчестата страна. Сашка стоеше край водата и хвърляше в реката изсъхналите дънери, сякаш се забавляваше. Пистолетът, който висеше на кръста, му пречеше, и той го хвърли заедно с колана близо до себе си. Най-после той престана да играе и извика:

— Оксано, дай ми престилката!… Кажи да носят…

— Какво?

— Те знаят…

Оксана отиде до един от камионите и подаде на Сашка престилката. Той се обърна с гръб към нея „Завържи ми я.“ С погнуса, като се стремеше да не се докосне до горещия му гръб, тя завърза отзад връзките. Двамина донесоха един железен сандък, снеха катинара му и си отидоха. Кондратов извади един термос, същия, с какъвто си служеше ветеринарят при Номонганските пясъци — с изображение на момиче с розови бузи, наливащо чай от термоса в синя чашка.

— Какво е това? — запита Оксана.

— Подарък от онзи бряг… — усмихна се Сашка с изкривени устни. Той нагази до колене във водата, полите на престилката му се накиснаха и потъмняха. Кондратов стоеше изправен целият в бяло, като санитар, запретнал ръкавите си над лактите. После отвори капака, наклони термоса и в реката потече гъста белезникавосива течност: в този момент обаче той се подхлъзна, загуби равновесие, размаха термоса и изведнъж лицето му се промени — съдържанието на термоса бе потекло по ръката му.

— Сублимат!… Дай сублимата! — извика изплашено той.

— А какво е това?

— Сибирка!… Дай сублимата…

— Значи така… Ти…

Оксана престана да се владее… Трябваше само да докопа пистолета. Тя хвърли санитарната чанта на земята и като се преструваше, че я откопчава, протегна ръка към кобура и измъкна от него пистолета му. В този момент Кондратов плакнеше ръката си във водата и не видя нищо. Той се изправи и закрачи към брега. Оксана се обърна към него и стреля отгоре, надолу… После още и още веднъж…

От близкото хълмче към брега на Аргун тичаше ветеринарят японец.

— Хома угей! — процеди през зъби Оксана и тръгна срещу него…

… Закараха я в Хайлар с вързани ръце в каросерията, като ветеринарят през целия път стоеше с насочен пистолет срещу нея. Убитият Кондратов лежеше до краката й, покрит с брезент. В Хайлар Оксана беше предадена в жандармерийското управление, а оттук бе препратена в Харбин. Случаят беше изключителен и полковник Асано заповяда да бъде изпратена в Пинфан, в отряд №731. Полковникът, както и всяко жандармерийско управление, имаше право самостоятелно да изпраща „специални пратки“ в Пинфан, откъдето никой не се връщаше…

Един камион, боядисан като затворническа линейка, отнесе арестуваната в научноизследователския отряд №731. Изведоха я от камиона и я предадоха на дежурния в униформа на капрал, застанал пред бариерата на входа; капралът се разписа, че е получил затворник 937 — в затвора не съществуваха имена; той погледна в план-схемата на затворническите етажи, намери една свободна клетка и постави върху нея кръстче.

Сред звънка тишина Оксана беше отведена на третия етаж. Тикнаха я в една клетка от дебели железни прътове с нисичка вратичка, през която човек може да се промъкне само пълзешком…

 

 

На 14 май 1939 г. кавалерийски отряд японо-баргути от около триста саби атакува една монголска застава, завладя аула Дунгур и преследвайки монголските граничари, излезе на източния бряг на река Халхин Гол, като навлезе в монголска територия на около двадесет километра. След челния отряд минаха в конен строй още четиристотин кавалеристи.

От първите дни на януари досега японските войски бяха нарушили повече от тридесет пъти монголската граница в района на пясъчните възвишения Номонган Бурд обо. Но този последен удар на японо-баргутската конница, поддържан от действията на авиацията, беше особено силен.

В този ден, без да знае за последните събития, старши лейтенант Афиноген Биков, назначен за командир на сборен мотострелкови батальон, излезе на разузнаване към Тамцан Булак, където по заповед на щаба на корпуса батальонът трябваше да се съсредоточи в случай на непредвидени действия от страна на противника.

Освен командира на батальона, седнал отпред до шофьора, в газката пътуваха неговият заместник по политическата част — старши политрук Владимир Жигалин, свръзката на командира на батальона Степан Демченко, червеноармеец на служба първа година, и преводачът Гоможап, командирован от монголската дивизия.

След боевете при Хасан Жигалин прекара два месеца в болница, остана известно време в резерв, а след това получи назначение в сборния мотомеханизиран батальон. Биков и Жигалин получиха назначението си едновременно, още през март, но докато се извършваше формирането на батальона, докато се получи полагащата му се техника и докато се придвижат на седемстотин километра от железопътната линия, изминаха още около два месеца…

Пътуваха мълчаливо. Афиноген поднесе през рамото си назад отворен пакет „Беломор“, но Жигалин отказа — от цигари още повече му съхнеше устата. Отношенията му с командира на батальона бяха добри. Те, както се казва, бяха свикнали един с друг, но между тях още нямаше приятелска близост. И затова в разговорите се ограничаваха само със споделяне на разни спомени от живота си, или говореха по служба, но парливи, злободневни теми, вълнуващи и двамата, не засягаха. Старши лейтенант Биков беше дошъл в армията с комсомолски набор, беше завършил средно училите, преди да дойде в батальона беше командувал рота и нямаше достатъчно опит. Той не скриваше това, в поведението му нямаше и сянка на самонадеяност, искаше простичко съвети и може би затова се харесваше на Владимир. Но Жигалин чувствуваше липсата на Юрка Ерохин, с когото можеше да говори за всичко, както със самия себе си. В болницата той бе получил от него две писма, а когато беше в резерв — още едно. Юрка му писа, че е останал в дивизията, намекна му, че очаква ново назначение и с това кореспонденцията им приключи. Владимир му писа на домашния адрес, но отговор не получи.

До Халхин Гол пътуваха по камениста степ и през целия път не срещнаха нито един аул, нито една юрта. Само далеч по посока на солените езера забелязаха говеда, които пасяха. Може би пастирите щяха да им дадат вода, но решиха да не се отбиват никъде — скоро трябваше да излязат на реката. Халхин Гол изникна пред тях внезапно, огледалото на спокойната река блесна съвсем наблизо… Ако се съди по картата, някъде вляво трябваше да се намира понтонен мост, но за да се отиде до него, трябваше много да се заобикаля и да се връщат обратно; затова решиха да се прехвърлят със сал. Няколко коли чакаха сала от другата страна.

Пиха вода, напълниха си манерките и седнаха встрани на стръмното да си поговорят.

— Да — каза проточено комбатът, — ясно е, че тук няма да се пие газирана вода!…

— А за гориво какво ще правим? — запита Жигалин, като огледа пустинната степ наоколо, по която не се виждаше нито едно дръвче. — С какво ще браним хората? С какво ще готвим?…

— Трябва да се искат допълнителни коли и на всяка цена цистерни.

Започнаха да пресмятат: за батареята самоходни оръдия — боеприпаси, за гаубичната батарея — боеприпаси, за ротата бронирани коли — боеприпаси и гориво, за целия личен състав — продоволствие, вода и пак гориво. Както и да го въртиш, без допълнителни коли няма да може.

— А и какво участъче са си избрали японците! — обади се Биков. — Казват, че покрай границата прекарали железопътна линия. А ние…

— Също като при Хасан — потвърди Жигалин. — Там също най-напред си бяха построили път. С това започват… Бих искал да знам къде ли сега строят железници край нашите граници — можеш да си сигурен, че там ще се воюва…

— Добре — прецени Биков, — вода, да речем, ще извоюваме оттук, от реката, ами останалото — от седемстотин и петдесет версти ли ще го мъкнем?

— И това само за нас — каза Жигалин, — ами ако конфликтът се изостри, ако се прибави и една дивизия, както при Хасан, с тиловете й, с всичките й опашки…

Прехвърлиха се през Халхин Гол и продължиха по-нататък. Скоро срещнаха двама монголски войници. Възпирайки разпенените си коне, те разказаха, че служат на граничната застава и носят донесение до щаба на монголската дивизия. Днес японците бомбардирали заставата и конни баргути преминали границата. Настъпвали около триста души, а в заставата имало само двадесет граничари. Водел се бой.

— Какво да правим? — запита Биков и без да дочака отговор, заповяда на шофьора да обърне колата. Той реши да постави заслон, ако баргутите успеят да се промъкнат дотук, да събере всички, които са на преправата…

— Другарю комбат — намеси се изведнъж в разговора свръзката Демченко, разрешете ми да остана тук, засега ще ги задържа…

Той гледаше с молещи очи Биков и на мургавото му юношеско лице се появи руменина от обхваналото го вълнение.

— Я го виж! Сам с ръчна картечница против конна лавина… Нов Чапаев!… Да тръгваме!

Като изпревари монголските граничари, препускащи към дивизията, газката се понесе обратно към преправата. Всички бяха вдигнати, събраха цялото налично оръжие. Но хората бяха малко — около двадесет и пет души, а оръжието — три картечници и десетина винтовки. Биков изведе хората в степта и им заповяда да се окопаят. На Жигалин каза:

— Вземи колата и отивай за подкрепление. Нека ротата бронемашини да побърза.

Жигалин скочи в газката и двамата с шофьора потеглиха да посрещнат сборния батальон, който маршируваше насам.

В района на преправата баргутските конници бяха задържани, но по на север противникът излезе на брега на Халхин Гол. През следващите дни боевете продължиха с променлив успех. Двете страни набираха сили за нанасяне на удар.

В боевете на четиринадесети май монголските граничари загубиха няколко души убити, а повече от двадесет бяха ранени. На преправата също имаше загуби: трима бойци изчезнаха безследно, сред тях беше и свръзката на комбата, красноармеецът Демченко. Стьопа Демченко, който мечтаеше за звезди, за откриване на нови светове. Миналата есен той не бе постъпил в астрономическия факултет, а бе дошъл в армията, за да отслужи редовната си военна служба.

Сборният мотомеханизиран батальон на старши лейтенант Биков разби предните японски части, премина на източния бряг на Халхин Гол и се укрепи на около десет километра от реката. Батальонът, наброяващ хиляда и двеста души, с две батареи самоходна и гаубична артилерия и една рота бронирани коли, отблъскваше непрестанните и все по-нарастващи удари на японските войски. Войските на противника превъзхождаха няколко пъти по численост силите на батальона. Той водеше отбранителни боеве в северния участък на фронта, разтегнал се сега през степта на седемдесет километра. Южният участък на фронта се отбраняваше от монголската дивизия, също прехвърлила се през Халхин Гол, но основните удари командуващият Шеста японска армия генерал Огисо Рипо нанасяше по отбранителния район на сборния руски батальон, за да го отхвърли от ключовите му позиции. На двадесет и осми май, малко след полунощ, между реката и пясъчните хълмове на Номонган Бурд обо един японски пехотен полк отново премина в атака, а откъм фланга му настъпиха кавалерийски части, за да отрежат и обкръжат батальона на Биков. Атаката беше отбита, но само убитите бяха повече от седемдесет човека.

Следващият удар, също през нощта, японците нанесоха с помощта на танкове. Осемдесет машини със запалени фарове в развърнат строй се понесоха през степта срещу позициите на сборния батальон. Танковата атака също беше отбита. Рано сутринта на другия ден батальонът на старши лейтенант Биков нанесе на японците контраудар, като хвърли в боя ротата бронирани автомобили. Срещният бой продължи до пладне и беше крайно ожесточен. Японските конници се хвърлиха със саби върху бронираните коли, конниците бяха покосявани от картечниците, но те с фанатично упорство продължаваха да се сражават. Японците понесоха тежки загуби, но сборният батальон, изтощен от многодневните боеве, не беше в състояние да постигне успех. През юли съветското командуване заповяда да се премине към отбрана по целия фронт. Това веднага беше отбелязано от японска страна, в щаба на армията на генерал Огисо Рипо — денем и нощем в разположението на съветско-монголските войски се извършваха фортификационни работи. Войсковото разузнаване донасяше, че русите са се отказали от активни бойни действия, че са явно изтощени и не са в състояние да водят настъпателни операции. Наближаваше решителният ден за пълно разгромяване на съветските войски. Огисо Рипо тържествено съобщи за това в Токио и в щаба на Квантунската армия.

Според японски разузнавателни данни съветското командуване успяло да съсредоточи в района на конфликта край Номонган максимум единадесет хиляди щика и до хиляда саби. А в разпореждане на Огисо Рипо имало двадесет и две хиляди пехотинци и пет хиляди кавалеристи. Освен това по железопътната линия продължавали да пристигат нови войски. С пристигането на 7-а пехотна дивизия и други части императорската армия в района на Номонган щяла да получи шест пъти по-голямо числено превъзходство над противника…

Снабдяването на армията, съобщаваше Огисо Рипо, се извършва по план — създадените запаси са напълно достатъчни за водене на големи настъпателни операции. Що се отнася до противника, той е принуден да подвозва продоволствие и боеприпаси от седемстотин и петдесет километра, и то без всякакви пътища. Даже дървата за походните кухни се превозват с коли от разстояние пет-шестстотин километра… Освен това значителна част от техния транспорт трябва да се отделя за извозване на строителни материали за отбранителни съоръжения на позициите им.

Командуващият Шеста японска армия съобщаваше още, че в тила на противника избухнала епизоотия от скорбут и сибирска язва и съветските войскови части, вследствие на това не могат да използват монголския добитък за месо. Месо също трябва да се превозва от стотици километри…

Всичко това даваше на генерал Рипо солидно основание да гледа съвсем оптимистично на бъдещото развитие на военните действия. На командуващия 23-та пехотна дивизия генерал-майор Камацубара той заповяда да се подготви за настъпление, да разгроми отбраната на русите и с главните сили на дивизията да прекъсне комуникациите на противника. По такъв начин цялата групировка на русите ще се окаже в чувал и пътят за Забайкалието ще бъде открит.

На седми август Огисо Рипо получи от генералния щаб заповед. Поради много секретния й характер тя бе изпратена на командуващия чрез офицер за свръзка. В заповедта се казваше, че авиационният бомбардировъчен полк, придаден към действуващите войски, трябва да се подготви за нападение върху град Томск, разположен дълбоко в съветския тил. Нападението ще се извърши един ден преди общото настъпление в района на бойните действия, за да се деморализира противникът…

Командвашият разбра, че предстоящото нападение върху съветски тилов град ще бъде реванш за появяването на руските летци над остров Кюшу…

Огисо Рипо тържествуваше предварително, така както тържествуваше и командуващият Квантунската армия генерал Уеда. Всеки от тях смяташе, че скорошното разгромяване на русите при Номонган ще бъде негова лична заслуга…

В Токио тържествуваха, биеха литвари: успех, пълен успех! От Манджурия откъм монголската граница летяха победоносни вести. Генерал Уеда ставаше герой на деня. Военният министър Итагаки на драго сърце даваше интервюта: русите са безсилни пред японската доблест! Императорските войски имат числено превъзходство. Единственото разумно нещо, което направили русите, било това, че заели отбранителна позиция на новата линия, до която били принудени да отстъпят — в пясъците и доловете. Фактически русите вече признаха своето поражение, войските им са разгромени! Японската армия върви по императорския път!…

Всяко интервю с военния министър изобилствуваше с удивителни знаци.

На хоризонта отново се появи атаман Семьонов. Той се срещаше с Уеда и разговаряше за Забайкалието. Негови отряди, наброяващи седемстотин саби, стояха при Аргун и за всички беше приготвена червеноармейска униформа. Отрядите бяха готови да преминат съветската граница, за диверсионен рейд по Забайкалието. Те ще останат там, за да осъществят новата власт и да посрещнат с хляб и сол японската армия. А освен това атаманът имал резервна армия от още петнадесет хиляди саби. Само да се подаде команда и всички ще бъдат по седлата си… Разбира се, атаман Семьонов лъжеше безбожно, повишаваше цената си, но важно беше настроението му, неговата готовност да служи на императорска Япония.

Тези сведения Рихард Зорге получи от Бранко Вукелич. Той пак беше ходил в Манджурия, на мястото на военните събития, и беше гостувал на командуващия Квантунската армия. Посрещнали го като стар познат и разговаряли с него интимно и откровено. Вукелич беше научил, че нещата далеч не стоят така, както пишеха вестниците: в майските боеве например японските войски бяха понесли тежки загуби. И все пак те напират да се бият, размахват мечове — в буквалния смисъл на думата! Един кавалерийски отряд се беше нахвърлил със саби върху съветски бронирани коли. Безсмислен фанатизъм! Смелчаците бяха наречени камикадзе — смъртници на коне. Преди боя те бяха дали писмени обещания, подписани с кръв.

Но обстановката беше напрегната. Колкото и странно да е, съветските войски действително бяха преминали към отбрана. По всичко изглеждаше, че конфликтът ще се проточи до следната година. Този път Вукелич успя да посети и предните позиции. Нощем откъм траншеите той чуваше как на съветските позиции тракат лопати и громолят земекопни машини… Японското разузнаване беше прихванало и радиограми, от които се виждаше, че русите искат от своето командуване да се ускори изпращането на строителни материали и дават заявки за зимно облекло… Челни дозори бяха намерили един наръчник, предназначен за червеноармейци — как да се действува при отбрана. Показаха тази книжка на Вукелич и му преведоха някои пасажи от нея.

Несъмнено японците подготвяха ново настъпление, техни войски продължаваха да се трупат в района на конфликта.

Мияги уточни срока — настъплението ще бъде предприето на двадесет и четвърти август. От Порт Артур са докарали тежки крепостни оръдия, пред които не можела да устои никаква отбрана.

През тези дни Макс Клаузен работеше с пределно напрежение. Почти всеки ден той предаваше по етера, но за тази цел трябваше да пътува дълго и уморително на стотици километри от града, по крайбрежието и всеки път на ново място, за да обърка агентите на кемпейтай и радиотехниците от пеленгационните отряди. А здравето му беше започнало да се влошава, сърцето му изневеряваше — под очите му се появиха болезнени отоци.

Макс молеше Зорге да му разреши да предава по-често от къщи — наблизо бяха казармите на един гвардейски полк, който имаше свои радиостанции и под тяхно прикритие можеше по-лесно да се работи, но Рихард беше неумолим и разрешаваше предавания от квартирата само в изключителни случаи. Рихард знаеше колко методично и настойчиво японските контраразузнавачи следят неговата радиостанция. Трябваше да бъдат крайно внимателни. Единствената причина, за да отстъпи от това правило, можеше да бъде само болестта на радиста. Здравето на Макс все повече тревожеше Зорге. В едно от донесенията си той писа:

„Клаузен има сърдечен пристъп и обслужва радиостанцията в леглото… За съжаление, Макс е толкова болен, че не може да се разчита да възстанови предишната си работоспособност. Той работи тук пет години, а тукашните условия могат да подкопаят и най-здравия организъм. Сега усвоявам неговата специалност и сам ще се заема с работата му.“

Но болният Клаузен все още оставаше на поста си. Десет години вече в Япония и Китай той беше гласът на неуловимия и тайнствен Рамзай, от негово име се появяваше в етера и приемаше задачите, които се възлагаха на Зорге. Сега всичките му предавания се отнасяха предимно до събитията при Халхин Гол.

А там, в Манджурия, стана нещо неочаквано.

Японските войски се готвеха за последния съкрушителен удар: трупаха сили, привличаха резерви и артилерия. Шеста армия се свиваше като пружина, като кобра сред пясъците, за да се втурне напред. По указание на генералния щаб генерал Уеда подписа заповед и я изпрати с офицера за свръзка, за да не научи никой за деня и часа на настъплението. В пакета, зашит със специални конци и с личния восъчен печат на командуващия Квантунската групировка, с предупредителен надпис „Кио ку мицу!“ — се съобщаваше само на онези, които трябваше да знаят, че в името на божествения император и с благословията на прадедите настъплението срещу съветските позиции ще започне сутринта на двадесет и четвърти август, четиринадесета година от епохата Шоуа.

Военната тайна беше спазена. Но неочаквано — четири дни преди установения срок за настъпление — съветските войски изпревариха Квантунската групировка и й нанесоха удар с нечувана сила. Оказа се, че подготовката на съветските войски за продължителна отбрана е била военна хитрост: русите незабелязано бяха съсредоточили силите си за настъпление. След три дни Шеста японска армия, която наброяваше повече от седемдесет хиляди активни щика, беше обкръжена и започна унищожаването й.

Същия ден, 23 август на 1939 г., японското правителство получи още един удар: Германия подписа договор за ненападение със Съветския съюз. Двете страни се задължаваха да решават всичките си спорове по мирен начин.

При Халхин Гол Шеста японска армия загуби около шейсет хиляди убити, ранени и пленени. Съветско-монголските войски взеха много бойна техника и свалиха около двеста самолета. Такава беше цената на авантюрата, подготвена от гумбацу — кликата на японските милитаристи.

Бележки

[1] Подпоручик в казашките войски. — Б.ред.