Юрий Королков
Кио ку мицу (17) ((строго секретно))

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Кио ку мицу (Совершенно секретно — при опасности сжечь), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
SavaS (2017 г.)

Издание:

Автор: Юрий Королков

Заглавие: Кио ку мицу

Преводач: Кузман Савов

Година на превод: 1973

Език, от който е преведено: Руски

Издание: второ

Издател: Партиздат

Град на издателя: София

Година на издаване: 1985

Тип: роман — хроника

Националност: руска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ № 2

Излязла от печат: м. януари

Редактор: Надя Узунова

Художествен редактор: Александър Хачатурян

Технически редактор: Тодор Бъчваров

Художник: Тотю Данов

Коректор: Мария Александрова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2457

История

  1. — Добавяне

Семейство Терашима

Пожарите и времето бяха пощадили жилището на Сабуро Терашима, останало от баща му, даже от дядо му, който някога бил сотсу — войник на местния военноначалник. Поради това Сабуро се смяташе за потомък на военни, но самият той никога не беше служил в армията. На село го считаха за селянин, макар че дълги години не бе притежавал нито педя земя и много време не бе живял в селото. Сабуро Терашима се върна на село и стана истински земеделец едва след смъртта на по-големия си брат, когато беше жив и баща му.

На младини Сабуро често казваше на жена си: „В нашето семейство ще броим до десет…“ Сабуро искаше да има много деца, и то само синове. Но съдбата не му отреди такова щастие. Отначало им се роди момиченце, което потъна като малко в дворната яма. После няколко години не се роди дете и Сабуро даже се замисли за развод — бездетството е един от седемте повода за развод, каквито са още бъбривостта на жената или крастата…

Но скоро Инеко му роди изведнъж двама сина. Каква радост беше!

Оттогава изминаха около двадесет години. Сабуро Терашима не че беше остарял — той не беше даже навършил петдесет, но престана да мисли за други деца. След синовете Ичиро и Дзиро жена му бе родила дъщеря, която нарекоха Юри — лилия. Сега тя караше петнадесетата си година.

Многогодишният труд не можа да замогне семейство Терашима. Сабуро горчиво се шегуваше с жена си: „Ти, Инеко[1], си единственият ориз в къщата ни… Но потърпи още малко, нека пораснат синовете ни, да видиш как ще заживеем…“

И ето че синовете пораснаха. От пролет до есен те работеха в бащиното си стопанство, а щом настъпваше зимата, заминаваха на юг към Осака, за градчето Хираката, където ставаха крабито — оризовари в малка примитивна фабрика за саке.

През последния сезон не работеха заедно. Във фабриката за саке за единия от тях нямаше място. Затова Дзиро постъпи на работа в някаква стара фабрика за макарони. Месеше тесто, прекарваше го през машината за изтегляне, сушеше на слънце и вятър жилавите, приличащи на завеса от тестени върви макарони, нарязваше ги, опаковаше ги и си мечтаеше за Фуджико, за която бе решил да се ожени веднага щом се върне напролет в село.

Тъкмо по това време се случиха събитията, които нарушиха спокойствието на остаряващия Сабуро. Една вечер през селото мина глашатай, който съобщи, че за славата на императора в армията се призовават мъжете, навършили деветнадесет години. Сабуро не спа цялата нощ. Щом работата опря до собствените му синове, той забрави разсъжденията си за камикадзе! А на сутринта в дома на Сабуро Терашима почука един жандармерийски капрал. Той носеше повиквателни за явяване в армията.

— Къде са синовете ти? — запита той. — Трябва да се извикат.

— Как да стане тая работа?

— Прати телеграма.

— А пари откъде?

— Такава чест за синовете ти — призовават ги в армията, а ти се свиди да поразвържеш кесията си… И това го прави потомък на сотсу…

Разбира се, Сабуро изпрати телеграма на синовете си. През нощта пак не затвори очи и още в зори изтича в студа до храма, за да моли боговете да не вземат синовете му…

Синовете му все пак бяха взети в армията, той беше уверен, че това се дължи на лошата поличба — беше си скъсал ремъка на старите гети.

По приетия обичай Сабуро заведе синовете си в храма, за да съобщи на предците за голямата промяна в живота на синовете му и те заминаха в армията.

И все пак боговете не оставиха без внимание синовете на селянина Терашима. Те бяха изпратени в Токио, където нямаше никаква война; тук и други като тях селски синове, облечени в неугледна защитна униформа, живееха в дълги като дълъг път казарми. Мнозина от тях бяха доволни. Всеки ден получаваха дажбата си ориз, а що се отнася до службата, до суровата военна мущровка, тя не им се струваше по-тежка от полската работа.

Всички по-старши от обикновените войници — от капрала до командира на ротата (другите, по-горни началници бяха недосегаеми като императора) — внушаваха, че послушанието и изпълнението на заповедите е висша войнишка добродетел. Войниците трябваше да повтарят като училищен урок: войната е благо. Народът Ямато е висша раса, която е предопределена от небето да господствува отначало над Азия, а после над целия свят. В изпълнение на тази велика мисия всеки японски войник има предимство пред другите — да умре в служба на императора…

Изтичаше последният зимен месец — февруари 1936 г. Доскорошните новобранци, послушни като млади теленца, изпълняваха безпрекословно всяка заповед на офицерите. Маршируваха с часове по казармения плац, стреляха по мишени, мушкаха с щиковете сламени чучела, крещяха „Бандзай“ и старателно повтаряха поученията за висшата японска раса, предназначена да господствува над света. Понякога войниците биваха вдигани по учебна тревога и в прогизналата тъмнина на нощта пълзяха като змии по влажната студена земя, бързо се изправяха на крака и се втурваха в атака срещу невидимия противник.

Веднъж войниците от първа дивизия бяха вдигнати по тревога, както обикновено през нощта, раздадоха им бойни патрони и ги натовариха на открити камиони. Но този път неизвестно защо камионите не потеглиха, както винаги, по посока на Йокохама, а завиха към центъра на столицата. Токийските улици бяха необичайно безлюдни и само военната автоколона осветяваше с фаровете на камионите фасадите на къщите, рекламните табели и витрините на магазините. Колкото повече се приближаваха камионите към центъра, толкова къщите ставаха все по-високи, жълтата светлина на фаровете, отразявайки се в стъклата на витрините, вече осветяваше само първите етажи.

Колоната мина край императорския дворец, ограден със стена от дялан камък и тесен ров, напълнен с вода. Войниците се покланяха благоговейно на жилището на императора, отдаваха му чест.

С неподвижни лица те седяха невъзмутимо върху дървените пейки като ученици в клас, само че още по-сбито — от един камион войници би могъл да се напълни цял клас, ако можеха отново да станат ученици… Братята Терашима седяха един до друг. Дзиро си мислеше, за чернооката Фуджико и беше натъжен. Ичиро си припомняше забавните разкази на своя баща и това го развеселяваше. Мислеха за различни неща с еднакво безстрастни лица.

След като отминаха парка Шибуя, камионите завиха към огромната сграда на парламента. Контурите на зданието с квадратна кула едва се очертаваха, върху фона на изтичащата нощ. Част от колоната продължи към полицейското управление, а на ротата, в която служеха братята Терашима, бе заповядано да се построи, без да чука с прикладите по асфалта.

Приближи се някакъв офицер с каска, меч и бели ръкавици. Командирът на ротата застана „мирно“ пред него и почтително изслуша заповедта му.

— Зад парламента се намира резиденцията на министър-председателя. Незабавно да се обкръжи зданието и да се заемат всички изходи. Движението по улицата да се прекрати. И при най-малка съпротива да се употребява оръжие, да се стреля без предупреждение…

Командирът на ротата изкомандува „Бегом марш!“ и сам изтича напред; войниците с пушки на рамо се втурнаха след него, като затропаха по асфалта с токовете на обувките си. Най-отзад, както на учения, двама войници също бегом теглеха ротната тежка картечница, после залегнаха с нея на пресечката.

Настъпи мрачно токийско утро. Падаше сняг и вятърът го духаше като бял пух по тясната улица край кафявата стена на резиденцията на министър-председателя. Към желязната врата се приближи група офицери. Те звъняха, чукаха, но никой не излизаше, сякаш цялата резиденция беше мъртва. Заповядаха на войниците да разбият вратата, но металът не се поддаваше на ударите с прикладите. Тогава войниците се вкопчиха като мравки в крилото на вратата, вдигнаха го от пантите и го изместиха настрани. Групата офицери нахлу в двора и се втурна към зданието, тъмнокафяво като стената. Заудряха с приклади по вратата, разнесе се звън на счупени стъкла, за няколко мига всичко затихна, после от резиденцията се чуха откъслечни пистолетни изстрели.

Това беше всичко, което видяха войниците новобранци, изведени от казармата на „нощно учение“. Няколко батальона от първа дивизия, поддържани от трети гвардейски полк и други войскови части, заеха централния район на Токио — района Коджимачи, в който се намираха правителствените учреждения, парламента и резиденцията на министър-председателя. Войските бяха обкръжили даже и императорския дворец, но не посмяха да проникнат отвъд дворцовите стени, където живееше благословеният Хирохито — синът на небето.

Така започна фашисткият метеж в Япония сутринта на 26 февруари 1936 г. Начело на метежа стояха капитан Андо и поручик Курихара от първа дивизия, разквартирувана в Токио. Заедно с тях в метежа взеха участие още двадесет офицери и хиляда и четиристотин войници и подофицери, но подофицерите, както и войниците, нямаха никаква представа за какви „учения“ бяха вдигнати посред нощ.

Разбира се, в подготовката на заговора участвуваше и неизменният Окава, човекът с хищен профил и очи трепанги, скрити зад дебелите стъкла на роговите му очила. Той беше скоро освободен от затвора, където се намираше във връзка с убийството на премиера Инукаи. И веднага се включи в новия заговор.

Представителите на гумбацу — военната клика, които се стремяха към безконтролна власт в страната на Ямато, посрещнаха със задоволство метежа. Още щом започна метежът военният министър генерал Кавасами издаде заповед да се разпространят позиви на метежниците из цялата страна. Той веднага обяви военно положение в страната и обсадно положение в Токио до ликвидирането на метежа. В заповедта му се изброяваха войсковите части, на които се възлагаше да поддържат спокойствието и реда. В този списък фигурираше и 1-ва токийска дивизия, извършила военнофашисткия метеж. На нея се предписваше да осигури контрола по въвеждане на обсадното положение в района, където е дислоцирана, тоест в централния район на столицата — Коджимачи…

В първите часове на метежа заговорниците нахлуха в резиденцията на министър-председателя Окада и го застреляха в упор с пистолет. Такава поне беше новината сутринта на двадесет и шести февруари. Министърът на финансите Такахаши беше съсечен със саби, лорд-пазителят на императорския печат адмирал Сайто и главният инспектор по военното обучение генерал Ватанабе бяха убити, а главният камерхер на двореца Судзуки беше тежко ранен…

Метежниците продължаваха да безчинствуват, центърът на града се намираше в тяхна власт, но във вестниците не се появяваше нито един ред за това, докато висшите военни власти не определиха отношението си към метежа.

В деня, в който избухна военният метеж в японската столица, германският посланик фон Дирксен, без да подозира нещо за токийските събития, рано сутринта замина за Йокохама, където беше пристигнал на официално посещение германският крайцер „Карлсруе“. Фон Дирксен се придружаваше от военните аташета, членовете на германското посолство и кореспонденти. Липсваше само Рихард Зорге. Фон Дирксен запита къде е той и всички разбраха, че посланикът е недоволен от отсъствието на видния германски кореспондент.

Зорге се присъедини към сътрудниците на посолството едва на палубата на военния кораб, където фон Дирксен минаваше покрай редицата на почетния караул от моряци, строени в негова чест. Паул Венекер — военноморски аташе, изгладен и колосан по случай тържеството, пошепна на Рихард:

— Господин посланикът пита за тебе. Къде се загуби?

— Идиот! — отговори сърдито Зорге. Той не подбираше изразите, когато му досаждаха. — Ти не знаеш ли, че в Токио има въстание, че министър-председателят е убит?

— Не говори глупости!… Нищо не съм чувал…

— Ти затова си морски аташе, за да не знаеш нищо — сряза го Зорге.

Той изчака да свърши церемонията, приближи се до посланика и тихо го посвети в тазсутрешните събития.

— Но защо никой не ми е докладвал за това! — възкликна фон Дирксен. Излизаше, че кореспондентът е по-добре осведомен за онова, което става в столицата, отколкото цялото негово посолство!

Фон Днрксен беше крайно раздразнен, но се сдържаше, външно не показваше вълнението см. Това се дължеше на дипломатическия му опит и на страха да не предизвика пристъп на астмата, която се изостряше винаги щом започнеше да се нервира.

Фон Дирксен съкрати максимално церемонията, свързана с посещението на кораба, и се върна в града.

Германското посолство се оказа в района на въоръжените действия против метежниците. Министърът на вътрешните работи Гото позвъни по телефона и предупреди германския посланик, че сградата на посолството трябва да бъде освободена, а сътрудниците му да бъдат евакуирани от застрашения район. Фон Дирксен не се съгласи — твърде много тайни пазеха стените на посолството. Посланикът нареди всички да останат по местата си, каквото и да се случи, само да не се приближават към прозорците, за да не бъде ранен някой от случаен куршум.

Като окачи слушалката, фон Дирксен измърмори:

— Може би следва веднага да се дадат на господин Гото ключовете от шифровата стая или от секретния ми сейф…

Херберт фон Дирксен беше напълно уверен, че нито една от доверените му тайни на германския райх не може да се промъкне извън посолството. За тази цел той беше готов да не пожали нито себе си, нито сътрудниците на посолството…

Токийският метеж предизвика сензационни съобщения в световния печат. На събитията се отзова и кореспондентът на „Франкфуртер цайтунг“ доктор Рихард Зорге. В предадената за вестника статия, той писа:

„Въстанието в Токио не е само дръзко дело на буйни глави…“

Той не се съмняваше, че зад гърба на офицерите метежници, най-старшият от които беше с чин капитан, стояха други сили — промишлените и милитаристичните групи в Япония. Защото неслучайно най-влиятелните лица изчезнаха от Токио в навечерието на събитията — значи те са знаели за готвещия се метеж.

Метежът продължи два дни и половина. Из страната се разпространяваха най-невероятни слухове. Правителствените учреждения, овладени от метежниците, бездействуваха. Затворена беше токийската борса. Радиото пазеше мълчание. Мълчаха и вестниците, но жителите на столицата разбираха, че става нещо сериозно, и се изказваха неодобрително за действията на заговорниците. Това принуди военната клика да промени отношението си към метежа, още повече че военноморският флот на котва в Токийския залив беше решително против метежниците.

Военното министерство, което от първия момент наричаше участниците в метежа „отряд, вдигнал се на борба в защита на националния държавен строй“, на четвъртия ден от събитията ги обяви за метежници и военните кръгове предприеха мерки за потушаване на метежа.

Но още по-голяма сензация от самия метеж беше съобщението, че министър-председателят Окада е жив. Защото император Хирохито, след като му бе докладвано за събитията и за смъртта на премиера, беше издал специален рескрипт, в който изразяваше височайшето си монаршеско съболезнование. Правителственият кабинет в пълен състав бе подал оставка и съставянето на нов кабинет императорът беше възложил на министъра на вътрешните работи господин Гото.

Столицата се готвеше за тържествено погребение на покойния премиер Окада. Зверски обезобразеният труп на шефа на кабинета предстоеше да бъде изгорен. Преди да започне траурната церемония, всички се кланяха на портрета му, полагаха венци, но в последния момент Окада се яви сам на погребението си…

Както се изясни, офицерите метежници сбъркали министър-председателя с неговия секретар, полковник Мацуи. А самият Окада успял да се скрие в резиденцията си в едно тясно като сандък скривалище против земетресение. Това направи много по-силно впечатление, отколкото самият метеж. Започнаха сложни уточнявания на отношенията.

Със своя рескрипт императорът вече беше обявил Окада за мъртъв, а в действителност той беше жив. Но от друга страна, императорът на Япония, синът на небето, царуващ в епохата Шоуа, на чийто портрет се кланят като на икона, не може да греши… Такова нещо не беше се случвало още през две хиляди и шестстотингодишното съществуване на империята! Това наистина усложняваше нещата. Тогава беше прието предложението на благоразумния Кидо за виновен да бъде обявен самият министър-председател Окада, който се бе осмелил да излъже императора, да го заблуди. Ето защо той трябваше да подаде оставка заедно с кабинета си. Именно към това се стремяха военните кръгове.

Господин Окада се извини на императора, че с поведението си е причинил неприятности на сина на небето и се отказа от своите пълномощия на министър-председател.

Като кандидат за поста министър-председател беше посочен членът на Тайния съвет и председател на фашисткото „Дружество на държавните устои“ Кинчиро Хиранумо, но тази личност беше прекалено компрометирана. Хиранумо беше известен с десните си, открито фашистки убеждения. Предложен беше още княз Фузимаро Коное, член на императорското семейство и председател на Палатата на перовете. Но князът, пресметлив и внимателен, отказа да възглави правителството и тогава се спряха на кандидатурата на Хирота, когото поддържаха и армията, и военноморският флот. Коки Хирота беше един от най-старите дипломати, започнали дипломатическата си служба с разузнавателна работа, който не бе преустановил връзките си с военните от генералния щаб. Половината си живот, а Хирота беше вече към шестдесетте, той бе прекарал на дипломатически постове, включително и като участник в икономическата мисия в Далечния Изток през годините на японската интервенция. По време на мукденския инцидент Хирота беше в Москва и възглавяваше японското посолство. На пръв поглед той нямаше никакво отношение към мукденските събития, но въпреки това по настояване на генералния щаб получи правителствена награда „за заслуги в инцидента през шестата и седмата година от епохата Шоуа“. Така беше отбелязано в грамотата, която му бе връчена заедно с ордена „Изгряващото слънце“. Полезната му информация от Москва по време на инцидента и твърдата му политика по отношение на Съветския съюз бяха му създали популярност сред военните кръгове.

Отсега нататък армията започна открито да определя политиката на правителството. Като военен министър в състава на кабинета бе включен генерал Тераучи, който бе на действителна военна служба. Това също не беше случайност — военната клика беше успяла да издействува императорско решение, според което военен министър можеше да бъде само генерал на действителна служба в армията. Не можеше да се смята за случайност и обстоятелството, че новият военен министър беше син на фелдмаршал граф Тераучи, който заемаше същия пост по време на руско-японската война. Това назначение говореше за несъмненото усилване на антисъветските настроения в новия кабинет на премиера Хирота.

Офицерите, организирали февруарския метеж, не бяха нужни повече на военната клика. Те бяха съдени от специален трибунал и деветнадесет от тях осъдени на смърт по ускорена процедура. А военното положение, въведено през дните на метежа, продължаваше да съществува; то бе отменено чак през лятото, когато правителството на Хирота укрепи позициите си.

Метежът несъмнено ускори фашизирането на Япония, която неотклонно вървеше към война. Такъв извод правеше Зорге в обширното си донесение до Центъра, което изпрати през Шанхай със специален куриер.

Февруарските събития се отразиха и върху дипломатическата атмосфера. Германо-японските отношения придобиваха все по-тесен и поверителен характер. Що се отнася до отношенията между Япония и Съветския съюз, те все повече и повече се влошаваха. Не бе изминал и месец от метежа, когато щабът на Квантунската армия провокира въоръжени сблъсквания на манджуро-съветската граница. Паднаха първите ранени и убити от двете страни. Растеше напрежението и на границата с Монголската народна република.

Рихард трябваше на всяка цена да отиде лично в Манджурия.

Бележки

[1] Инеко — оризово зрънце.