Юрий Королков
Кио ку мицу (20) ((строго секретно))

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Кио ку мицу (Совершенно секретно — при опасности сжечь), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
SavaS (2017 г.)

Издание:

Автор: Юрий Королков

Заглавие: Кио ку мицу

Преводач: Кузман Савов

Година на превод: 1973

Език, от който е преведено: Руски

Издание: второ

Издател: Партиздат

Град на издателя: София

Година на издаване: 1985

Тип: роман — хроника

Националност: руска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ № 2

Излязла от печат: м. януари

Редактор: Надя Узунова

Художествен редактор: Александър Хачатурян

Технически редактор: Тодор Бъчваров

Художник: Тотю Данов

Коректор: Мария Александрова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2457

История

  1. — Добавяне

Мостът Лугоуцяо

И все пак братята близнаци Терашима трябваше да се разделят…

От онази студена и влажна нощ, когато войниците бяха вдигнати по учебна тревога и заведени в града на „учение“, беше изминало около един месец. Войниците бяха почнали по малко да забравят онези събития, когато три дни и три нощи гладни като бездомни котки мръзнеха на улицата и снегът покриваше с плътен пласт раменете и шапките им…

Бяха им казали тогава, че някой искал да убие императора и те трябвало да изпълнят своя дълг — да защитят сина на небето.

После сякаш ги бяха забравили. И изведнъж им съобщиха точно противоположното, че са се били опълчили против императора, покрили се с позор и сега техният полк трябвало да бъде разформирован, а войниците пръснати. Полкът действително бе разоръжен, а войниците, подобно на новобранци, бяха изпратени в Китай за попълване на войсковите части. Ичиро попадна в Северен Китай, а Дзиро в Манджурия. Но преди да бъдат натоварени на парахода, всички войници бяха заведени в храма на прадедите да се помолят за императора. Те изслушаха писмената клетва за вярност на императора, крещяха „Бандзай!“, пиха свещено саке от мънички като напръстници порцеланови чашки, после бяха натоварени на парахода във войнствено настроение…

Ичиро беше запомнил завинаги как на село, след като получи повиквателната, вървеше пред новобранците и носеше на рамо голяма гребачка, подобна на дървената лопата, с която баща му вееше ориз. И всеки изпращач отбелязваше върху гребачката своя йероглиф — с пожелание като ориз от казан да загребва новобранецът успехи във време на война. В Китай нямаше война, във всеки случай Ичиро още не бе взел участие в бойни операции, но съдбата бе започнала сякаш да му се усмихва — войникът Ичиро успя все пак да постигне нещо. За това той беше задължен на своя земляк Ишияма, който служеше трета година в армията. Излезе, че той бил роден в съседната префектура и даже бил идвал в селото на Терашима. Приятно е да срещнеш земляк в чужбина. Те се запознаха и сприятелиха.

Ишияма един от първите в ротата намери някаква дървена каца за къпане, която при поход безропотно носеха вместо него китайци. Обикновено той обещаваше, че ще им плати, но никога не го правеше. Просто ги прогонваше с ритници, ако му досаждаха, а понякога ги заплашваше, че ще ги застреля. В горещи дни се потапяше до шия в напълнената с вода каца и седеше клекнал, наслаждавайки се на прохладата, а после разрешаване снизходително и на приятелите си да се изкъпят. Подражавайки му, много войници също си намериха такива каци и безплатни носачи. Това облекчаваше войнишкия живот и даже създаваше някакъв походен комфорт.

Напоследък полкът, в който служеха Ишияма и Терашима, беше разположен на лагер край някаква рекичка с ниски блатисти брегове в околностите на Пекин. Едни от войниците живееха в стари китайски казарми, други по селата, а някои на палатки, разпънати в една ливада. От другата страна на реката бяха се разположили китайски войски — в градчето Ванпин, оградено с крепостна стена, която някога е била бяло варосана, но сега отново бе придобила землистоглинения си цвят. През реката към градската врата Куананмин водеше стар-прастар мост с каменни сиво-зелени лъвове. Грубо издялан от камък, на брега стърчеше един слон. Казваха, че бил на повече от хиляда години. Във фанзите около каменния слон живееха войници — цял взвод, а в задните дворове край полевата кухня имаше каци и даже дървени корита, в които се къпеха.

Именно тук, при моста Лугоуцяо станаха събитията, които послужиха за начало на голямата война, която бушува дълги години в континентален Китай.

Командирът на японската дивизия, разположена в района на Лугоуцяо, почти всяка нощ провеждаше тактически учения. Обикновено те започваха след залез-слънце и завършваха към разсъмване. Денем войниците си отспиваха или се скитаха без работа по брега на реката.

Рано сутринта преди този злополучен ден войниците се връщаха в лагера. Когато минаваха през селото, Ишияма побутна с лакът Ичиро:

— Я гледай, патици…

Зад един плет, в тесен курник от бамбукови пръчки, седеше голяма бяла патица с патета.

Войниците изостанаха и се приближиха до плета.

— Хайде влизай, дай си пушката.

Ичиро се прехвърли през плета, но в това време от фанзата излезе една стара китайка. Ичиро се спря уплашен.

— Карай, карай — насърчи го Ишияма. Той заплаши китайката с юмрук и вдигна предупредително пушката си. Китайката се скри изплашена във фанзата.

Ичиро измъкна патицата от курника, откъсна й главата и я прехвърли през плета. Белите пера на птицата се обагриха с кръв. Войниците я хванаха за крилата и се затичаха да догонят взвода.

Сутринта не можаха да почистят патицата — изпратиха ги в наряд. След закуската легнаха уморени да спят и се събудиха, когато дневната горещина бе започнала да спада.

— Май че се е вмирисала — каза Ичиро, като измъкна трофея си от скривалището и го подуши.

— Няма й нищо, ти още не си ял такъв дивеч — отговори безгрижно приятелят му.

Ишияма изпрати Ичиро за мокра глина, а той се залови да изкорми патицата. Направо с перата той я намаза с глина и я сложи на огъня.

Патицата действително беше чудесна. Приятелите се нахраниха до пресищане, но жалко беше да се остави такава вкусна храна и Ишияма изглозга всичко до последната костица. А през нощта пак отидоха на учение. Прибягваха, атакуваха и Терашима не забеляза как Ишияма изчезна някъде.

Нощното учение завърши малко по-рано от обикновено, войниците се построиха, извършена бе проверка и се оказа, че войникът Ишияма не е в строя. С това именно започна всичко. Търсиха, викаха, но Ишияма не се обаждаше. Командирът на взвода доложи на ротния, ротният в полка, от полка в дивизията, а там решиха да вземат съответни мерки.

Пръсна се слух, че някой чул изстрел откъм китайската страна, че изсвирил куршум и се чул някакъв вик. Началникът на специалната служба на дивизията позвъни по телефона в китайския щаб и поиска да извикат генерала. Разбуден, генералът запита със сънен глас какво обича господин японският офицер.

— Вашите войници са отвлекли наш редник — каза началникът на специалната служба. — Командирът ми заповяда да изразя най-строг протест и поиска незабавно да се предприемат мерки.

— Добре — отговори китайският генерал, — ще заповядам да се разследва случаят и утре ще ви съобщя, но аз мисля…

— Не, не, японската армия не може да понесе такива оскърбителни действия. Ние си запазваме правото да искаме удовлетворение. Командирът на дивизията заповяда да предам, че ние сами ще претърсим града, затова дайте си нареждането да бъде пропуснат наш отряд през вратата Куан анмин. Ние сами ще се погрижим да издирим изчезналия редник.

Началникът на специалната служба говореше предизвикателно, крещеше, настояваше.

— Но ние не можем да пуснем вашите войници, трябва да получа разрешение от командуването…

— В такъв случай ние ще заемем града без вашето разрешение.

Той тръсна слушалката и се обади по друг телефон:

— Започвайте атаката… Да, да, говоря по заповед на генерал Доихара.

… Един японски батальон, поддържан от артилерия, започна да щурмува градската врата при моста Лугоуцяо. Китайските части оказаха съпротива. Завърза се нощен бой, който не даде резултати.

А Ичиро Терашима упорито продължаваше да търси приятеля си и в края на краищата го намери. Ишияма клечеше в храстите със смъкнати гащи…

— Къде изчезна, бе човече? Търси те цялата дивизия, мислеха, че са те откраднали китайците…

— Не мога да мръдна от мястото си — жално изстена Ишияма. — Сега съм като каца с пробито дъно…

Стана ясно, че през нощта по време на учението стомахът му се разстроил неудържимо и войникът Ишияма малко преди проверката се отбил зад храстите да свърши работа, в която никой не би могъл да го замести.

Терашима поведе разслабения си приятел към разположението на взвода. Колкото повече се приближаваха към стария мост, толкова по-ясно се чуваше пушечната стрелба и толкова по-силно гърмяха оръдията, поставени на позиция в ливадата сред ниския храсталак. Дим не се виждаше, само алените пламвания раздираха предутринната мъгла едновременно с грохота на изстрелите. Светеше луната и нейната бледобисерна светлина сякаш се смесваше с розово-лилавите сенки на отминаващата нощ.

— Май че стрелят с бойни — каза Ишияма, като се ослушваше.

Той не подозираше, че тази внезапна тревога се бе вдигнала заради него. Но на войника не му беше до стрелбата. Той непрекъснато се спираше, бързо приклякваше и Терашима съчувствено го изчакваше, докато Ишияма тръгне отново.

Минаха край фанзата с изкривения плет, от която вчера бяха откраднали бялата патица.

— Много беше тлъста, та сигурно затова — предположи Ишияма.

— А може да се е поразвалила — възрази Ичиро. — И моят стомах също се бърка…

Най-после войниците се прибраха във фанзата близо до каменния слон. Терашима остави приятеля си и изтича да докладва на командира, че е намерил изчезналия Ишияма. Младият войник не беше лишен от тщеславие — искаше пръв да съобщи новината на ротния.

Боят при градската врата продължаваше, китайците упорито се съпротивляваха; съседният батальон също ги атакува, но и той не можа да проникне в града. Като научи, че войникът му е жив и здрав, командирът на ротата заповяда на Терашима да отидат заедно в щаба на полка. Той също смяташе, че новината, която му съобщи редник Терашима, има значение.

Вървяха по брега на реката, но куршумите на отбраняващите се китайци, стигаха и дотук. Няколко пъти залягаха на земята, когато огънят ставаше особено плътен и куршумите започваха остро, като комари, да пищят над главите им. Това бяха първите куршуми, чийто писък Ичиро Терашима, потомъкът на сотсу, чуваше в живота си.

В щаба Ичиро отново повтори онова, което бе докладвал на ротния командир. Но почти не го слушаха. Явно не им беше до него. Офицерите стояха в блиндажа и наблюдаваха боя. Някой каза:

— Сега това няма значение…

— Изпратете войника по-далеч в някоя тилова болница — каза генерал Доихара. Той беше огорчен от ненавременното завръщане на намерения редник. По-добре да беше безследно изчезнал!…

— Слушам, господин генерал! — отговори командирът на полка.

Войникът Терашима не знаеше кой е Доихара, той даже не различи генералските му пагони.

Войните започват по различен начин и генералите Итагаки и Доихара знаеха как да правят това. Този път продължителната, кръвопролитна война между Япония и Китай започна за това, че войникът Ишияма беше ял много тлъста патица.

Японският генерален щаб разглеждаше нападението върху Китай като подготовка за голяма война против Съветския съюз.

В същото време японски войски продължаваха да се съсредоточават и в района на китайската стена; те бяха готови да преминат в настъпление, но за тази цел пак беше нужен „инцидент“. Повод за такъв се появи на 7 юли 1937 г. при старинния мост Лугоуцяо, или Марко Поло, както го наричаха чужденците. Мостът се намираше на двадесет ли от Пекин. Както стана известно, генерал Доихара Кендези беше пристигнал предварително на мястото на предстоящите събития…

Когато избухна войната, Зорге препоръча на Вукелич бързо да замине за Китай на мястото на военните действия. Френският кореспондент беше писал много за новия въоръжен конфликт и неговите кореспонденции се появиха в парижките вестници. Тези кореспонденции и секретната информация, която той изпращаше в агенция „Хавас“, изиграха несъмнено своята роля в оценяването на далекоизточните събития. Въз основа на обширната информация, която идеше от Китай, в това число и съобщенията на Бранко Вукелич, френският министър на външните работи мосю Делбос каза на заседание на парламента:

„Японската атака в крайна сметка е насочена не против Китай, а против СССР. Японците се стремят да овладеят железопътната линия от Тянцзин до Бейпин и Калган, с цел да подготвят атаката си срещу Транссибирската железопътна линия в района на езерото Байкал и срещу Вътрешна и Външна Монголия.“

Тайните планове на японските военни кръгове станаха достояние на печата, за тях се заговори открито…

Центърът в Москва чакаше от Зорге постоянната и допълнителна информация. Всеки път, когато се свързваше с „Висбаден“, Макс Клаузен получаваше за Зорге лаконични и настойчиви радиограми: „Съобщете какво става в Китай.“

Тогава Рихард сам реши да замине за Китай, за да си изясни обстановката и да провери изводите, които разузнавачите правеха във връзка с разгърналите се там военни събития. Той беше съгласен с Ходзуми Одзаки, който твърдеше, че Япония задълго ще затъне в Китай, че започналата война няма да й донесе решаващи успехи. Ходзуми не криеше мнението си и при всяка среща с Коное било на сбирките на „любителите на закуски“, било при аудиенциите си в кабинета на министър-председателя, той непрестанно твърдеше, че войната в Китай само ще изсмуче националните ресурси, ще отслаби икономическия потенциал на Япония. Що се отнася до Китай, съпротивата му все повече щяла да нараства и да пробужда нови сили за борба с експедиционните японски войски. Но княз Коное упорито защищаваше своето мнение.

Разбира се, доктор Зорге беше в течение на разговорите, които Одзаки водеше с премиера Коное. Именно във връзка с тях решиха да се направи всичко необходимо, за да се затрудни победата на Япония над Китай. Трябваше да се помогне на китайските национални сили да усилят съпротивата срещу японската агресия. Още повече че Чан Кайши беше принуден да възглави антияпонската борба и да сключи примирие с китайската народна армия, възглавявана от комунистите. Такова бе гледището на Рихард Зорге.

Оформянето на документите не предизвикваше особени затруднения. Визите, паспортът, препоръчителното писмо от японския генерален щаб — всичко това беше вече в джоба му. Рихард трябваше да направи само прощална визита на германския посланик Херберт фон Дирксен.

Зорге се заседя при посланика до късно през нощта. Разговорът често преминаваше на отвлечени теми. И двамата бяха страстни колекционери — събираха древни източни статуетки, и беседата на тази тема беше истинско удоволствие за тях.

Зорге разказваше как в Киото успял да купи на безценица една чудесна статуетка на Буда от Майтрея. Нямаше съмнение, че това е работа на северни майстори — съчетание на наивен примитивизъм с изключително изкусна резба, която предаваше най-тънките нюанси в характера на божеството, или по-скоро в характера на самия резбар.

— Как успявате да намерите такива уникуми! — извика фон Дирксен, без да скрива завистта си.

— Просто ми върви — усмихна се Зорге. — Вероятно това е компенсация за скитническия ми нрав. Обичам да скитам по света.

Под тавана светеше ярко блестящ полилей, на бюрото, върху тежка поставка, също гореше лампа. Беше включен и лампионът между кожения диван и креслата. В едното кресло седеше възрастният, вече побелял посланик фон Дирксен. Той обичаше ярката светлина и нито едно ъгълче от кабинета не беше в сянка. В тази ярка, дразнеща светлина бръчките, с които бе набраздено лицето на Зорге, изглеждаха още по-дълбоки, а той самият — значително по-възрастен от своите четиридесет и две години. Затова пък очите му бяха по-сини и под широките вежди погледът му беше по-младежки. Изразът на лицето му непрекъснато се менеше — то беше ту сурово лице на скит, ту ставаше изведнъж детски добродушно и тогава от очите му, които допреди малко хвърляха искри, се излъчваше мека, добродушна топлина.

Неговият събеседник Херберт фон Дирксен, педантичен, стегнат дипломат от старата германска школа, отривисто посмукваше пурата си и изпускаше кълбета дим, които изглеждаха прозрачни сред ярката светлина.

— За съжаление, аз съм прикован към креслото, към бюрото, към кабинета — каза Дирксен. — Кореспондентът има повече възможности от дипломата.

— Мога да ви помогна — засмя се Зорге. — Да знаете — ако ме убият в Китай, завещавам ви колекцията си. Съгласен ли сте?

Фон Дирксен вдигна предупредително ръка:

— Слушайте, господин Зорге, не съм суеверен, но все пак на ваше място не бих се шегувал така преди заминаването си… Защо да предизвикваме съдбата?

— Отказвате ли? — продължаваше да се шегува Зорге. — В такъв случай вие няма да загубите нищо, даже и ако остана жив! Аз ще ви подаря статуетката от Майтрея! Още утре ще ви я донеса.

— Безсилен съм срещу такава съблазън — разсмя се фон Дирксен.

Посланикът харесваше този весел и подвижен кореспондент, който умееше да се ориентира прекрасно и в най-сложната политическа обстановка. Фон Дирксен беше вече от няколко години в Япония, считаше се за осведомен човек, но винаги слушаше с готовност мнението на франкфуртския кореспондент — енциклопедически образован човек.

— Е, какво ще кажете за своето пътуване? — запита фон Дирксен. Беседата, заради която Зорге беше дошъл при посланика, се приближаваше към кулминацията си. — Как преценявате обстановката в Китай?

— Тя не ме учудва — отговори Зорге. — Във всеки случай поведението на Япония е логично. То произтича от цялата й дългогодишна политика.

— Тоест?

— Вижте какво, четиридесет и пет години преди Руско-японската война в японския флот имаше само един парен кораб — увеселителната яхта, която английската кралица беше подарила на микадо. Пък и тази яхта си стоеше привързана на кея, защото не знаеха как да се оправят с парния двигател. А в началото на века Япония разполагаше с мощен и модерен военноморски флот от около сто и петдесет вимпела и с водоизместимост близо триста хиляди тона! Сега, както чувам, японците щели да спускат на вода един от най-големите в света линейни кораби — „Ямато“, с водоизместимост повече от шейсет хиляди тона. Това означава нещо… Аз съм свикнал да оперирам с факти.

— Да, но сега вече наближаваме втората половина на нашия век. — Фон Дирксен каза това, за да предизвика събеседника си. Зорге го разбра и продължи още по-разпалено:

— Искам да кажа, че военният флот не се строи за увеселения, макар че началото на военния флот на Япония беше положено от една увеселителна яхта. Това се потвърждава например от Руско-японската война. Тя започна с едно нападение на японски кораби върху руска ескадра. Това е вече двадесети век. Не е ли така? Японският флот, както и армията им, е основа на агресивната политика, насочена към създаването на „сфера на съвместно процъфтяване на велика Азия“. Спомнете си: отначало завладяване на Корея, после интервенция в Русия, окупация на Манджурия, а сега война в Китай. Дълбоко съм убеден, че японската експанзия няма да се ограничи с нахлуването в Китай. Впрочем нашето положение там е твърде сложно. От една страна, ние се сближаваме с японците, а от друга — помагаме на Китай, доставяме оръжие за Чан Кайши и държим в китайската армия военни съветници.

Фон Дирксен следеше с все по-голям интерес хода на разсъжденията на своя експанзивен събеседник. Не можеха да се отрекат на кореспондента логика и политически усет. Германският посланик в Токио отдавна се тревожеше от ситуацията, създадена в Далечния Изток. Фон Дирксен имаше голям дипломатически опит, но в дадения случай още не беше решил как да излезе от сложното, даже деликатно положение. Сега много неща зависеха от това, как той ще информира министерството на външните работи в Германия. Фон Дирксен каза замислено:

— В Далечния Изток ние продължаваме да следваме политиката на неутралитет.

— И държим в Китай свои съветници начело с генерал Фалкенхаузен и неговия щаб! — иронично извика Зорге. Той се спря пред фон Дирксен, пъхнал едната си ръка в джоба и жестикулирайки рязко с другата, в която държеше недопушената си цигара. — Германските съветници бяха нужни, когато Чан Каиши воюваше срещу китайската Червена армия. А сега съветниците действуват срещу Япония. Време е Фалкенхаузен да се връща в Берлин. Да, да!… Това е един лакиран ботуш, а не човек. Нека марширува по „Унтер ден Линден“, тук той няма работа. Иначе ще забъркат някоя каша тия идиоти!…

В кабинета на германския дипломат рядко някой можеше да си позволи такива изрази. Фон Дирксен беше малко шокиран от несдържаността на Зорге.

— Ако се изключи излишната ви разпаленост, във вашите разсъждения има здрав разум — каза невъзмутимо фон Дирксен, — но ако отзовем военните си съветници, това би засилило позициите на русите. В политиката няма вакуум. Русите веднага ще заемат освободените от нашите военни съветници места в китайската армия и ние ще загубим играта.

— Преди всичко русите знаят какво искат, а ние не знаем — възрази Зорге. — Кремъл не желае Япония да се засилва и се обявява против нейната агресивна политика. Затова освен съветници той изпраща в Китай и свои доброволци летци. Та това не е тайна!… Позицията на русите е ясна. Спомнете си за съветския генерал Блюхер, главния съветник на китайската армия, който отлично знаеше какво иска в Китай — победа на националните сили. А ние какво искаме? Може би да помагаме на русите? Не го разбирам! Излиза, че ние сътрудничим на Съветите в японо-китайския конфликт…

Зорге запали угасналата си цигара и закрачи пред фон Дирксен, който не сваляше очи от него.

— Чан Кайши води двойна политика, двойна игра. Той мрази комунистите повече, отколкото японските империалисти. Японската армия е по-силна от китайската. Япония и с оръжие, и с подкупи ще победи продажните китайски генерали. Няма да се учудя, ако тя купи и самия Чан Кайши заедно с предприемчивата му съпруга. Тогава? Представяте ли си в какво положение ще изпаднат Фалкенхаузен и сътрудниците му? Ние не можем да рискуваме и да делим с китайците отговорността за поражението на Чан Кайши. Разгромът му ще бъде приписан на германските съветници… Фалкенхаузен трябва да се връща, докато не се е насадил на пачи яйца и не е насадил и нашия генерален щаб. Не мисля, че фюрерът ще бъде доволен от загубване на военния престиж на Германия. Тогава ще има да се търкалят глави. Да, да! И това ще бъде правилно! Това също трябва да се има предвид. Впрочем аз съм цивилен човек, може да не разбирам докрай тези работи, но и полковник От мисли същото. По военните въпроси той е много по-голям авторитет от който и да било друг. При това той умее да мисли не само с тясно военни категории…

Рихард заговори вече по-спокойно, като се разхождаше из кабинета.

— А що се отнася до нашата политика в Китай, ние трябва да укрепваме там своите икономически позиции… Япония, господин посланик, не ще посмее да ни изтласка от индустриалната, търговската, банковата и каквато и да било друга икономическа сфера. Грубо казано, ние трябва да си поделим с японците китайския пазар. Докато те воюват, ние трябва да заемем ключовите позиции в Шанхай, в Нанкин и във всички райони на страната. И трябва да го направим сега, иначе рискуваме да закъснеем за автобуса… Не сте ли съгласен с мен, господин фон Дирксен? Мисля, че в икономиката съм по-компетентен, отколкото по военните въпроси. Ненапразно съм изучавал толкова години банковото дело в Китай, макар че не можах да стана банкер, а само кореспондент…

В разсъжденията на Зорге имаше желязна логика. Същевременно в думите му се криеше дълбок таен умисъл. Отзоваването на германските военни съветници от Китай означаваше да се усили фронтът на борбата с милитаристична Япония и да нарасне влиянието на съветниците в Червената армия.

Съвсем не беше случайно, че в разговора си с фон Дирксен той спомена името на военния аташе полковник От. Зорге беше започнал сложна игра, която в случай на успех, обещаваше големи перспективи. По всички начини и навсякъде, където беше възможно, той се стремеше да раздува авторитета на военния аташе. Напоследък сред германската колония упорито се носеха слухове, че фон Дирксен напуска своя пост в Токио. Като роднина на един от рурските магнати Херберт фон Дирксен се ползваше с голямо влияние в германското министерство на външните работи. Говореха, че щял да стане германски посланик в Лондон. Рихард си помисли: защо пък полковник От да не заеме мястото на фон Дирксен?

Зорге смяташе, че издигането на полковник От по йерархическата стълба би могло да му даде достъп до обширната секретна и засега недостъпна информация, която постъпваше в германското посолство. Имаше и още едно, немаловажно съображение — чрез новия посланик той би могъл в някаква степен да влияе върху политическите събития. Как беше успял например да убеди От в необходимостта да се изтеглят от Китай германските военни съветници.

Колкото повече мислеше Зорге над възникналата идея, толкова повече се убеждаваше, че тя не е чак толкова неизпълнима. Преместването на един военен деец на дипломатически пост би изглеждало като засилване на влиянието на генералските кръгове в Берлин. Като райхсверов офицер, свързан от много години с германското разузнаване, От разполагаше с отлични връзки сред висшите военни кръгове на райха. Там ще подкрепят кандидатурата му. Даже съветникът на Хитлер, генерал Кайтел по всякакъв начин протежира изпълнителния офицер, между другото далечен роднина на съпругата му… Трябва само тази идея да се подхвърли много внимателно, като се създаде впечатлението, че тя се е породила сама, да речем, у Дирксен или пък у Кайтел… Трябва с всички средствата се рекламира От.

При разговора с фон Дирксен Зорге имаше голямо желание да го запита за предстоящите промени в посолството, но се въздържа.

Фон Дирксен спадаше към породата на онези хора, с които Зорге правеше психологическите си експерименти. Тази вечер посланикът сам заговори за евентуалното си отпътуване от Токио. Наистина той говореше отвлечено, с намеци и предположения. После попита Зорге, какво мисли той за полковник От. Зорге отбеляза за себе си: значи системата, разработена от него, вече действува…

— В какъв смисъл — престори се, че не разбира Зорге. — Той е член на националсоциалистическата партия, примерен баща и съпруг…

— Аз питам за деловите му качества — прекъсна го фон Дирксен.

Зорге отбягна от пряк отговор:

— През време на последните маневри в Бад Кисинген полковник От беше в Германия, където е бил представен на фюрера. Фюрерът е разговарял повече от час с него във вагона си. Чух, че бил много внимателен към От и посрещнал добре разсъжденията му за нашата по-нататъшна политика.

Зорге свиреше на вярна струна — за фон Дирксен мнението на фюрера беше решаващо при оценката на, хората дори и в случаите, когато неговото лично мнение беше друго.

Деловата част на беседата беше изчерпана и посланикът заговори отново за народното изкуство, за ваятели и резбари.

Беше вече съвсем късно, когато Зорге се сбогува с фон Дирксен и излезе от посолството.

След няколко седмици германският посланик изпрати в Берлин едно обширно донесение, в което предлагаше настоятелно германските военни съветници да бъдат отзовани от Китай. Той писа:

„Нашите военни съветници начело с Фалкенхаузен ще трябва да споделят отговорността, в случай че китайската армия претърпи поражение. Може да се предполага, че ако германските военни съветници бъдат отзовани от Китай, мястото им незабавно ще бъде заето от руси. Обаче за представителите на германската армия тясното сътрудничество с представителите на Червената армия и болшевишка Русия не изглежда възможно…

По горепосочените причини, в съгласие с военния аташе господин От, предлагам незабавно да бъдат отзовани всички германски съветници, които още се намират в Китай.

Що се отнася до Северен Китай, той дълго ще бъде под контрола на японците и ние трябва да активизираме тук икономическата дейност на германските фирми.“

В невидимата борба за отзоваването на германските съветници от Китай победител излезе Зорге. На посланика фон Дирксен не минаваше дори през ум, че донесението му е било продиктувано от съветския разузнавач. Но в момента, когато шифровачът подготвяше телеграмата на посланика за изпращане, Зорге вече не беше в Токио. Той се намираше в центъра на военните събития, които се бяха разгорели в Северен Китай.