Юрий Королков
Кио ку мицу (11) ((строго секретно))

Към Япония

Курортният град Карлсбад, на който отново върнаха старото име Карлови Вари, преди около тридесетина години изглеждаше почти така, както изглежда и днес. Разположен сред зелена долина по двата бряга на една бърза, весело шуртяща река, той сякаш е застинал, вкаменен в късното средновековие. Тук всичко напомня нещо видяно другаде: ето някакви постройки от ханзейски селища, ето една улица от стара Прага, по-нататък своеобразни френски вили с амурчета върху фасадата, обкръжени с венци от каменни рози. А православната катедрала от Петрово време сякаш е пренесена от руския Суздал. Знаменитата колонада — корсо, където са разположени лековитите извори, е построена в древногръцки стил, а нейните каменни барелефи досущ приличат на барелефите на готическите храмове. Даже гористите склонове, надвиснали над долината, приличат на миниатюрен Кавказ…

Тук всичко напомня нещо и същевременно градът има свой неповторим облик, запазен от столетия.

Войната пощади Карлсбад. Американските летци не можаха да го открият сред планините и хвърлиха бомбите си върху работническото предградие. Главната загуба за града през войната беше колонадата над горещия гейзер, изобразявана във всички старинни гравюри.

Когато Гьоринг пристигна в окупирания Карлсбад, местните фашисти хенлайновци^[1] му подариха тази колонада, за да претопи метала й за нуждите на войната. Прекрасната колонада бе разрушена, но се оказа, че сплавта е негодна за военно производство. После хенлайновците се оправдаваха, че войната искала жертви.

Но всичко това се случи значително по-късно от събитията, за които става дума.

Ако тръгнете от горещия гейзер покрай църквата с тъмни, сякаш графитни куполи и се изкачите нагоре по каменните стъпала, веднага ще се озовете в лабиринт от малки, запустели, криви улички с каменна настилка. И до днес тук е запазена една триетажна сграда с потъмнял бронзов надпис — названието на пансиона.

Точно в края на лятото на 1933 г. един старомоден файтон с прибран гюрук спря пред входа на къщата и услужливият кочияш сне от капрата един сив кариран куфар, който по цвят приличаше на шлифера на пътника. Пристигналият беше човек на средна възраст, висок, с едри черти на лицето, оживено от съсредоточени, сиво-сини очи. Беше облечен в светъл пътнически костюм, който стоеше отлично на широкоплещестата му спортна фигура, и носеше вишнева вратовръзка.

Човекът отметна с ръка кичура тъмна, с кестеняв отблясък коса и накуцвайки, влезе в пансиона.

— Пристигнал съм за малко — каза той на съдържателката. — Добре би било да ме настаните на южната страна, но непременно в тиха стая. Не мога да понасям шума.

Пристигналият подаде паспорта си на хазайката. Тя го разтвори и запита:

— Господин Рихард Зорге?

— Да, Рихард Зорге. Но съм известен повече като Джонсън. Чували ли сте за такъв журналист? Това е литературният ми псевдоним. Впрочем наричайте ме, както желаете…

Елегантният чужденец, който умееше да се държи просто и непринудено, направи добро впечатление на съдържателката. Тя отведе госта на втория етаж и му отвори вратата.

В Карлсбад той пристигна от Мюнхен, за да се срещне с представител на Центъра, да му разкаже за последните си работи и да получи указания, преди да отпътува за Япония. За място на срещата неслучайно беше избран Карлсбад — тук имаше по-малко опасност да бъде подушен от гестаповските агенти.

Рихард обичаше този курорт. Беше идвал тук още когато работеше в Германия, и сега с удоволствие се отби преди заминаването, за да си почине същевременно някой и друг ден. Пък и по-добре беше да не се навира в очите на никого, още повече че съществуваше опасност да го поканят при Рибентроп. А никак не му се искаше да посещава министъра на външните работи.

На другия ден сутринта Рихард стана рано, каза на съдържателката, че ще закуси навън, и излезе от пансиона. Нямаше още осем часа, когато мина край горещия гейзер и излезе на крайречната улица с дъсчени павилиончета, където вече продаваха брошки, копчета, евтини герданчета и разни други дреболии. Пред един комфортен ресторант с широки витрини и несъразмерно тесен вход забави крачка. Още предната вечер Зорге се беше отбил тук и затова влезе в облицованата с розов полиран камък сграда уверено, като постоянен посетител.

По това време в обширния ресторант, изпълнен с кресла, почти нямаше посетители. Тук всичко изглеждаше богато и солидно: и меките дълбоки кресла, наредени като слонове около малки кръгли масички, и портиерът със златните ширити, и сдържаните келнерки със закопчани догоре дрехи, които приличаха на монахини с белоснежните си колосани бонета. Всичко бе делово и строго! Зорге избра една маса до прозореца и си поръча закуска. На същата маса седеше още един посетител и увлечено четеше вестник. Той погледна разсеяно Зорге, който го запита дали мястото е свободно, кимна утвърдително и отново заби поглед във вестника.

Още от входа Рихард бе успял да разгледа този човек: нисък, рус, с хлътнали очи — първите външни белези съвпадаха.

Съседът на масата мълчаливо си допи кафето, извади портфейла си, порови се в него и с досада сви рамене.

— Извинете, не бихте ли могли да ми развалите — обърна се той към Зорге и сложи пред него една петдоларова банкнота.

— Страхувам се, че не — Зорге извади от портфейла си подобна банкнота и я сложи до първата. — И аз имам само пет долара, нямам по-дребни…

Непознатият взе банкнотата на Зорге, погледна номера й и я прибра в своя портфейл. Зорге направи същото с неговата. Нямаше съмнение, номерата почти съвпадаха. Крайните две цифри бяха последователни — седем и осем.

Русият стана от масата, остави някакви дребни пари и без да дочака келнерката, излезе от ресторанта. Преди да си тръгне, той каза тихо:

— Аз съм Лудвиг… Днес в пет зад пощата… При изхода от града, нагоре по реката… Ще вървите след мен…

Смесил се с тълпата летовници, в уреченото време Зорге се разхождаше край реката.

Той мина край една помпозна врата с каменни борчета, които приличаха на едроглави мечета, и излезе към пощата. Тя имаше стилизирана архитектура, напомняща конна пощенска станция, с конюшни в плочестия двор, псевдостаринна странноприемница и модерен ресторант с просторна остъклена веранда.

Още отдалеч Рихард забеляза Лудвиг, който вървеше срещу него. Лудвиг също го забеляза сред тълпата, веднага се обърна и енергично закрача обратно по шосето с вид на човек, който прави дневната си разходка.

Той вървеше, без да се оглежда, свърна към моста, премина оттатък реката, прекоси низината и започна да се изкачва по една пътечка нагоре. Тук се разхождаха по-малко летовници. Лудвиг забави крачка, за да изчака Зорге. Тръгнаха заедно. Под краката им шумоляха ланшни кафяви листа.

— Сега здравейте! — весело извика Лудвиг и здраво стисна ръката на Зорге. — Имате сума поздрави, но най-напред за работата: кога възнамерявате да заминете?

Лудвиг говореше немски без акцент, но Рихард знаеше, че този човек, който крачеше енергично по нагорнището с него, беше от Москва.

— Паспортът е готов — отговори Зорге. — Поръчах си билет за Ванкувър. Предпочитам да пътувам през Канада. Параходът тръгва от Хамбург в събота.

Той говореше лаконично, стегнато, защото знаеше отлично, че разговорът им може да бъде неочаквано прекъснат.

— Заминавате като кореспондент, нали?

— Да… Съобщих вече за това в Центъра. Вероятно още не са получили съобщението ми. Акредитиран съм като кореспондент на „Франкфуртер цайтунг“, но ще представлявам още два, а може би и три малки вестника… Поръчах си вече визитни картички.

Зорге усмихнат извади от джоба си една визитка и я подаде на Лудвиг:

„Доктор РИХАРД ЗОРГЕ

кореспондент в Япония.

Вестници «Франкфуртер цайтунг» (Франкфурт на Майн)

«Бьорзен куриер» (Берлин)

«Амстердам ханделеблад» (Амстердам)“

— „Франкфуртер цайтунг“ е най-солидният вестник — каза Зорге. — Неофициално той се поддържа от директорите на „ИГ Фарбен“. Разпространен е сред германската интелигенция. Засега Гьобелс не се занимава с този вестник. Мисля, че всичко мина благополучно, но отказах да направя заключително посещение в министерството на пропагандата. Това би могло да предизвика допълнителна проверка на моята персона… Същото е и с встъпването ми в нацистката партия. Това ще направя в Токио, там е по-просто и главното — ще бъда по-далеч от полицейските архиви.

Зорге разказа за дейността си през последните месеци. Лудвиг изглежда беше добре информиран за работата на разузнавача — разбираше го от половин дума, а понякога даже го прекъсваше с някоя кратка фраза: „Зная… зная… Чел съм го…“

Завръщането на Зорге в Москва почти съвпадна с трагичните събития в Германия. В последния ден на януари 1933 г. пламна Райхстагът, Хитлер заграби властта и в Германия се развилия страшен терор. През май съветският разузнавач се намираше вече в този ад, където цареше фашистки произвол, преследваха комунисти, социалдемократи, профсъюзни функционери и много други демократично настроени германци, хвърляха ги в концлагери и ги подлагаха на мъчения или ги убиваха. Не може да има никакво съмнение, че в полицията се е запазило досието и на комунистическия редактор, на партийния активист Рихард Зорге, който беше участник в килското, хамбургското, спартаковското и саксонското въстание. След хитлеристкия преврат старите полицейски архиви, разбира се, са преминали в ръцете на гестапо. При тези условия дори самото завръщане на Зорге във фашистка Германия със собственото му име и презиме беше героична постъпка. Но комунистът Зорге прие този риск.

Разбира се, беше голяма дързост пристигналият от Москва комунист да се яви пред редактора на влиятелния германски вестник и да му предложи услугите си като кореспондент в чужбина. Но именно в тази дързост Стареца виждаше успеха на операцията. Стареца беше Ян Карлович Берзин, наричан още Павел Иванович — легендарният човек, който от много години вече стоеше начело на съветското разузнаване.

Рихард ясно си спомняше как стана всичко. Берзин го въведе в кабинета си, спря се посред стаята, хвана го за раменете и като се отдръпна от него, го погледна в очите:

— Браво, Рихард, браво…! Поработи добре! Всички са доволни от теб. Но трябва да ти призная, че Китай е само началото. Ела да поговорим. — Без много приказки Берзин направо го запита: — Какво ще кажеш за действията на Хитлер?…

Ян Карлович седна зад бюрото си, а Рихард — в креслото срещу него. Берзин беше висок колкото Зорге, но по-набит в раменете, с широко лице и ниско подстригана коса. На рубашката му имаше орден „Червено знаме“, широк офицерски колан стегнато опасваше снагата му. Той постави големите си ръце върху бюрото и опря на тях брадичката си в очакване на отговора.

Рихард също беше мислил много за това. Хитлер на власт, това означаваше скорошна война и преди всичко война против Съветския съюз. Още там, в Шанхай, той рязко се нахвърляше срещу онези, които приемаха фашизма като нещо временно, преходно. Зорге отлично се ориентираше в политическата обстановка в Германия. Той задълбочено анализираше положението и стигаше до извода, че по-нататъшните събития могат да доведат до обединяване на международната реакция и преди всичко в самата Германия, в Япония и Италия… Идването на Хитлер на власт потвърждава направения извод. Сега може да се очаква, че силите на фашизма безспорно се готвят за широко настъпление против демокрацията…

Рихард отговори на Берзин:

— Мисля, че сега фашизмът несъмнено печели известни позиции в света. Познавам обстановката в Япония, Германия и Италия… Фашизмът засилва влиянието си и това до голяма степен увеличава заплахата от война срещу Съветския съюз.

Ян Карлович се съгласи със Зорге.

— А това значи — добави Берзин, — че ние трябва да знаем плановете на вероятните си противници, да проникваме в техните организации… Това е нашият принос в защитата на страната. Да знаеш какво мисли противникът — значи да провалиш агресивните му планове или във всеки случай да ги изпревариш… Главното е да се отклони заплахата от война. Така ли е?

— Точно така! — възкликна Зорге. — И аз бих ви помолил, Ян Карлович, да изпратите мене за изпълнението на тази задача. Имам някои съображения в защита на собствената си кандидатура.

Насаме Зорге наричаше Берзин с истинското му име.

— Именно за това те повикахме от Китай — каза Берзин. — Да помислим заедно…

Много пъти още те се срещаха в кабинета на Берзин. Като на шахматна дъска двамата пробваха различни варианти, отхвърляха ги, отново се връщаха към тях и постепенно се оформяше планът, който получи названието „операция Рамзай“ — дума, в която се включваха инициалите на Рихард Зорге.

Разбира се, размишляваха те, Зорге трябва да е бил добре познат на старата немска полиция. В полицейските архиви вероятно има подробна справка за неговата работа. Би трябвало да се очаква, че това обстоятелство вещае неизбежен провал. Но, от друга страна, на хитлеристите едва ли им е до архивите сега, нямат време — те току-що започват да си създават апарат за контраразузнаване, държавна тайна полиция. Точно това обстоятелство трябва да се използва. След година, дори след половин година ще бъде вече късно — държавният апарат на политическото разузнаване ще бъде стабилизиран и ще започне да действува. В бъркотията, предизвикана от разрушаването на стария апарат и разместването на хората, няма да бъде толкова трудно да се проникне в главната квартира на противника. А времето не чакаше. Завземането на властта от Хитлер все повече усложняваше обстановката. Далеч преди подпалването на Райхстага нацистите крояха планове за разбойнически поход против съветската страна.

Веднъж по време на разговора си с Рихард Ян Карлович се приближи до библиотеката, взе една книга с кафяви корици и я запрелиства. Това беше книгата на Хитлер „Майн кампф“. Берзин намери нужния му пасаж и го прочете:

„Ние преминаваме към политиката на завоюване на нови земи в Европа. А щом са нужни нови територии в Европа, общо взето, това може да се постигне само за сметка на Русия. Всички предпоставки за това са назрели.“

Ян Карлович хвърли книгата на бюрото.

— Виждаш ли за какво си точат зъбите! — каза той. — Историята няма да ни прости, ако изтървем времето. Струва ми се, че ние решаваме правилно: през Германия да проникнем в Япония и там да получаваме информация за агресивните планове на фашистка Германия. Именно там!

След това, като удряше по навик с единия си юмрук дланта на другата ръка, Берзин се спря пред Рихард и добави:

— В нашата работа пресметливостта, най-дръзката смелост и трезвият риск трябва да бъдат съчетавани с най-голяма предпазливост. Това е нашата диалектика!… Разбираш ли?

Да, Рихард разбираше този човек, когото уважаваше, обичаше и считаше за свой учител. Той се прекланяше пред Ян Карлович, представителя на по-старшето поколение революционери в Русия.

Ян Берзин, човек с младежко лице и неспокоен характер, имаше голям житейски и революционен опит. Бит с казашки шомполи, три пъти раняван в бой с жандармите, осъден на смърт, а после на доживотна каторга, Петер Кюзис още на шестнадесет години побеля напълно. Когато избяга от далечна Якутия и скришом, посред нощ, се добра до къщи, майка му не можа да го познае. Той се усмихна:

— Така и трябва да бъде… Сега аз съм Берзин, Ян Берзин, а Петрик вече не съществува. Той е изчезнал безследно някъде в Сибир, сред тайгата… Знаеш ли, мамо, аз взех името на баща си. И никога няма да го посрамя, никога!…

Ян остана завинаги верен на тази клетва. През февруари, през юлските дни на седемнадесета година, през Октомврийската революция Ян Берзин бе на своя революционен пост. Сражава се срещу юнкерите, участвува във въоръженото въстание в Петроград, после в Латвия…

Берзин бе разказал всичко това на Зорге между другото.

— От това са ми побелели косите! Полицейските кучета и тайните агенти ме научиха на ум и разум. Шест години съм се учил в училище и почти още толкова съм прекарал по затворите. Добре, че успях да съкратя това учение — избягах от каторгата…

Когато Зорге и Берзин се изморяха, Ян Карлович предлагаше да изиграят една партия шах, за да си „избистрят мозъците“. Пиеха гъст, силен чай и отново се залавяха да размишляват гласно за предстоящата „операция Рамзай“, и отново, сякаш между другото, Ян Карлович говореше за характера и целите на съветските разузнавачи.

Рихард си спомни една фраза, която Берзин беше подхвърлил в разгара на шахматната партия:

— Знаеш ли, Рихард, какво ще ти кажа? Човек трябва винаги да бъде нащрек, а в лицето на противника си да вижда не глупав и ограничен човек, а хитър и умен враг. И да го побеждава с мъжество, дързост, находчивост и остър ум… Извинявай за сентенциите, но ето, виж — ти пристигаш в Берлин…

И отново шахът е изоставен, а чаят, забравен на масата, изстива. Планът на операцията е вече оформен, трябва само да се доуточнят подробностите — защото всяка подробност може да бъде причина за поражение или неуспех.

— В нашата работа, в съветското разузнаване, човек трябва да носи горещо сърце на патриот, студен разум и железни нерви — казваше Берзин. — Ние сме хора на високия дълг и със своя труд трябва да направим всичко, за да предотвратим войната и по-специално войната между Япония и Съветския съюз. Това е основната задача на твоята група. Но, разбира се, ти трябва да знаеш и плановете на нашите врагове в Германия… Това е трудно, дяволски трудно, но трябва да се направи, Рихард. Разбираш ли ме?

Берзин имаше този навик — да пита разбрал ли го е неговият събеседник, сътрудник или съмишленик.

Когато идеята на „операция Рамзай“ беше изяснена, започнаха да обмислят тактическата и организационната страна на работата. Преди всичко Зорге трябва да се установи не в Германия, а в Токио, но да проникне там през Германия. Да бие на два фронта. Да се прикрива с нацистка фразеология, да спечели доверието им. За тази цел Зорге трябва да използва старите си връзки с деловите кръгове, връзките, които бе установил в Китай. Как да се направи това практически? Берзин се осланя на самия Зорге — той има похват, навик, най-после интуиция на опитен разузнавач.

Би било най-добре, ако Зорге има възможност да замине за Япония като кореспондент на някой солиден германски вестник. Ян Карлович се съгласи със Зорге, който предложи да използват „Франкфуртер цайтунг“. Там той все още имал някакви връзки. Така и решиха. Берзин помоли Рихард непрекъснато да го осведомява за хода на работата. Връзката ще бъде обикновената, но ако се наложи — чрез специален човек.

На сбогуване началникът на разузнаването извади от касата си две американски банкноти от по пет долара и подаде едната на Зорге.

— Другата ще получиш в размяна, когато пристигне нашият човек. Можеш да му се доверяваш като на мен. Бъди сигурен, че аз съм изпратил доверен човек.

И ето вече трети месец, откакто Зорге е напуснал Москва. Берзин беше изпратил своята връзка и Рихард му разказваше сега какво е успял да направи през това време.

Те се изкачваха все по-високо по полегатата пътечка и излязоха на северната страна на обраслия с гъста гора хълм. Изглежда слънцето рядко надникваше тук, защото пътечката беше покрита с тъмнозелен мъх. Хора нямаше. Двамата седнаха на една уединена, грубо скована от пръти скамейка над стръмния бряг на реката.

— Докладвайте на Стареца — продължаваше Зорге, — че успях да получа препоръчително писмо до германския посланик в Токио Херберт фон Дирксен. Написа го директорът на химическия концерн „ИГ Фарбен“ от Лудвигсхафен. Той е далечен роднина на посланика фон Дирксен и негов покровител. В Китай направих някои търговски услуги на химическия концерн, когато изучавах банковото дело в Шанхай. Директорът се обади по телефона и в редакцията. След това пред мен се отвориха много врати…

Редактор на „Франкфуртер цайтунг“ все още бил един либерално настроен човек, когото нацистите не успели да сменят. Той посрещнал учтиво Зорге, разпитал го за Китай, изслушал внимателно желанието му да се заеме с кореспондентска работа и без много колебания му предложил да сътрудничи на вестника.

— Аз вече съм чувал за вас, господин докторе! Редакцията на „Франкфуртер цайтунг“ ще се радва да й бъдете сътрудник. За вас са ми говорили някои твърде почтени хора. Други препоръки не са необходими… И представете си, вие идвате тъкмо навреме — нашият токийски кореспондент възнамерява да се върне в Европа. Мястото му остава вакантно…

Сега на Рихард Зорге предстояло да преодолее още едно сериозно препятствие — амтслайтера — специален пълномощник на нацистката партия в редакцията на вестника. Такива представители се бяха появили във всички германски учреждения след Хитлеровия преврат. Без тях никой не смееше да направи крачка; те решаваха и въпросите за благонадеждността на заминаващите в чужбина.

Зорге се явил при амтслайтера следобед. Зад бюрото седял възпълничък млад човек със заоблен гръб и издадена челюст. Дълбоките белези, от които било насечено лицето му — следи от многобройни студентски дуели, — му придавали свиреп израз. Било топло и амтслайтерът седял с разкопчана есесовска куртка.

Още от вратата Зорге извикал „хайл Хитлер!“ и изпънал ръка за фашистки поздрав. След това без заобикалки преминал към делови разговор.

— Казвам се Зорге — започнал той и се отпуснал в креслото. — Заради калпавия режим на Ваймарската република осем години прекарах зад границите на фатерланда. Сега се завърнах и искам да служа на фюрера и на възродения от него райх. Предлагат ми да замина за Япония като кореспондент на вестника. Нужен ми е съвет: как да постъпя.

Зорге бил усвоил добре елементарната терминология на хитлеристите, техните примитивни идеи и лозунги и без особен труд успял да се представи в разговора за убеден нацист, който желае да служи на фюрера. Само след един час двамата с амтслайтера били вече на „ти“, а вечерта, седнали в „Кайзерхоф“, любимо място на франкфуртските нацисти, пиели ракия и бира, удряли с халби по масата, пеели песни и псували евреите и комунистите.

Амтслайтерът бил още трезв, макар че движенията му ставали все по-неуверени. Той казал на Зорге:

— Ти, братле, не се тревожи… Човек може да служи на фюрера навсякъде. В Япония също трябва да имаме сигурни хора… Я по-добре да пийнем!… Цум вол!

След около три седмици всички документи били оформени и амтслайтерът обещал на Зорге преди заминаването да му уреди среща с Гьобелс — така постъпвали всички акредитирани кореспонденти, преди да заминат за чужбина. Рихард благодарил на новия си приятел, но взел решение да избегне аудиенцията.

— Това е всичко — завърши разказа си Зорге. — Предайте на другарите, и преди всичко на Стареца, моите най-горещи поздрави. Кажете му, че ще стоя на поста си докрай… Нека да изпращат по-бързо хората и преди всичко радист.

— Ще предам непременно — отвърна Лудвиг. — От Центъра ме помолиха да ви съобщя: поддържайте засега връзка чрез Шанхай. Хората ще пристигнат след вас. Ще бъде даден сигнал веднага след пристигането ви в Токио… Павел Иванович ме помоли още веднъж да ви напомня, че Центърът се интересува от следната информация: първо, каква е политиката на Япония по отношение на Съветския съюз след завземането на Манджурия; второ… — Лудвиг изброяваше един след друг въпросите, по които Центърът очакваше съобщения от Зорге.

Окупирането на Манджурия даде възможност на японската армия да се придвижи към далекоизточните граници на Съветския съюз и Монголската република. Това изменяше рязко политическата обстановка в Далечния изток и засилваше заплахата от война. При тези условия за страната беше жизненоважно да се знае как ще действува сега Квантунската армия, с какви сили разполага и изобщо какви сухопътни, морски и военновъздушни сили може да хвърли Япония срещу Съветския съюз. Трябваше да се знае също какъв е изобщо военният потенциал на страната, в която агресивно настроените генерали така упорито се стремят към власт.

Това бяха военнотехнически и икономически проблеми, от които се интересуваше разузнавателният Център, но той се интересуваше и от политически проблеми. Много неща в международната обстановка ще зависят от това, как ще се развият отношенията между Япония и Германия, след като Хитлер бе завзел властта. Отношенията между тези две страни, най-вероятни противници на Съветския съюз, могат да служат като чувствителен барометър на агресивните им намерения.

Лудвиг сбито изброи въпросите, които интересуваха ръководството на Центъра.

В света ясно се очертаваха две огнища на война — на Запад и на Изток. На Рихард Зорге и на неговите хора предстоеше да влязат в двубой с надвисналата над света война, да осигурят безопасността на съветската държава.

— Да повторя ли задачата? — запита Лудвиг.

— Няма нужда — възрази Зорге, — мога да разчитам на паметта си. Освен това ние сме обсъждали тези проблеми в Москва.

Разузнавачите се върнаха по различни пътища — Зорге по горските пътечки се изкачи към горната част на града и скоро беше в пансиона, а пратеникът от Центъра излезе на шосето и се смеси с тълпата празнично облечени летовници. Уговориха се да се срещнат на другия ден: Лудвиг трябваше да предаде на Рихард свързочна техника.

През нощта времето се развали, а на сутринта заръмя ситен топъл дъжд. Зорге и Лудвиг се срещнаха в градинката при паметника на Карл IV. Сякаш приведен, той стоеше под дъжда в каменната си мантия с каменните атрибути на отдавна изчезналата си власт. Рихард помоли за огънче, запали и се отдалечи, стиснал в ръката си полученото пакетче. Нищо повече не си казаха — пратеникът от Москва и разузнавачът, който заминаваше за Япония.

Като се прибра, Рихард разтвори полученото пакетче. В него имаше няколко брошки, гердан, гривничка… Всичко, като че ли купено от щанд за сувенири и бижутерия. Освен това — един използван билет за Парижката опера без контрола, една половинка от малка любителска фотография, една германска книжна марка с откъснат номер и още няколко дреболии…

След два дни Рихард щеше да замине за Мюнхен, да се види с по-големия си брат. Влакът тръгваше късно вечерта и Рихард излезе да се разходи из града. Привличаше го една улица, чието название беше научил от майка си едва при последното си пристигане в Хамбург.

Майка му, Нина Семьоновна, украинка, свързала съдбата си с бащата на Рихард, беше нещо като пазителка на семейните реликви, предания и легенди за родословието на семейство Зорге. Когато отношенията между родителите на Рихард още не бяха помрачени от житейски разногласия, които имаха може би и политически оттенък, Нина Семьоновна Зорге, по баща Кобелева, се беше сприятелила чрез писма с брата на Рихардовия дядо — Фридрих Зорге, съратник на Маркс, макар и никога да не беше се срещала с него.

В своите писма до снаха си старецът всеки път разказваше за някакъв епизод от своя живот, за своите срещи и възгледи. Постепенно, със задълбочаването на тяхната дружба, Фридрих Зорге отделяше в писмата си все повече място за миналото, за преживяното. Той цитираше извадки от своята кореспонденция с Маркс и Енгелс, с които беше дружил, които дълбоко уважаваше и чиито възгледи споделяше. С Енгелс го свързваше още нещо — и двамата бяха участници в Баденското въстание, свързваше ги бойна дружба в революцията, обхванала всички европейски страни.

Дядото на Рихард беше умрял в Америка преди четвърт век; отдавна не беше между живите и баща му, но майка му грижливо пазеше в една гравирана касетка скъпите за нея писма. Между тези писма имаше и едно от Маркс, написано до стария Зорге от Карлсбад. Върху избелелия плик беше написан обратният адрес. И сега Рихард изпита желание да намери къщата, в която някога бе живял великият приятел на неговия дядо.

Той излезе от пансиона, премина оттатък реката и по другия бряг се изкачи до горната част на града.

Погълнат от мисли за миналото, Зорге крачеше из града. Това не бяха спомени. Рихард изобщо не познаваше дядо си, но изпитваше към него дълбоко благоговение като човек, който отдава дължимото на един напуснал вече живота свой съмишленик и съратник. Някак особено осезателно Рихард се почувствува наследник на идеите на дядо си. За това много бе допринесла майка му. В семейството тя беше нещо като брънка, която свързваше две поколения — поколенията на Фридрих и на Рихард Зорге.

Фридрих Зорге и неговите другари, станали пълноправни американци, никога не скъсали връзките си с Германия. Една от тези връзки била и кореспонденцията на Зорге с Маркс и Енгелс. Тя продължила десетки години и Фридрих Зорге, който цял живот пазил скъпите за него писма, ги публикувал малко преди смъртта си.

Рихард ги бе чел в издания на немски и на руски с предговор от Ленин, но още преди това много неща за тях му бе разказвала майка му. И още едно писмо си спомни Рихард… В семейството на Фридрих Зорге не всичко било благополучно; тревожела го съдбата на сина му. Адолф растял и се развивал като типичен американски млад бизнесмен, който не желае да има нищо общо с идеите на баща си, с идеите на хората, участвували в революцията, в борбата на Севера с Юга. В семейството назрявал конфликт. Почти в края на миналия век дядо му пише за своите огорчения на Енгелс, пише, че синът му работи като инженер и възнамерява да замине за Европа.

Рихард неволно се усмихна, като си спомни за този епизод. Как се сменят ролите. Дядо му е бил огорчен и тежко е преживял това, че американският живот развратил сина му: превърнал го в бизнесмен, в човек, който стои далеч от революцията. Но Рихард помни и друго — огорченията на своя баща, който се стремеше да направи от него предприемач търговец. А той стана революционер като дядо си и майка му беше на негова страна…

Вглъбен в тези мисли, Рихард бавно крачеше из града, търсейки улицата, която му трябваше. Той я намери, намери и къщата, в която бе живял Маркс — висока, с колони, с каменни мансарди и сводести прозорци. Тук и сега беше пансион. Рихард мина покрай входа и се върна обратно. Изведнъж той си помисли: „Защо ли ми е всичко това? Защо съм тръгнал да търся тази къща? Наивен романтик?…“ И сам си отговори: „Да, романтик!… Пазител на революционните традиции!“

Зорге се гордееше с дядо си и с неговата дружба с хората, определили и собствения му мироглед. До този мироглед той не стигна изведнъж. В борбата между бащата и дядото за Рихард Зорге можеше да победи предприемачът, бизнесменът. Но на това попречиха много неща и преди всичко животът, войната, революцията, задочното приятелство на Рихард с дядо му през десетилетията…

С топло чувство Рихард си помисли за майка си — той непременно ще я навести в Хамбург. Иначе кога ли биха се видели?

Погледна часовника си: имаше достатъчно време, но все пак трябваше да тръгва за гарата…

А след един месец, на 6-ти септември 1933 г., Рихард Зорге пристигна с кораб в Йокохама. Леко накуцвайки, той слезе на брега сред многогласния шум на пристанището.

Ето я най-сетне Япония…