Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)
Сканиране, корекция, форматиране
analda (2017)

Издание:

Автор: Драган Тенев

Заглавие: Чудната история на изкуството

Издание: второ

Издател: Български художник

Град на издателя: София

Година на издаване: 1978

Тип: очерк

Националност: Българска

Печатница: ДП „Георги Димитров“, бул. „Ленин“ № 117

Излязла от печат: 23. VI. 1978

Отговорен редактор: Доц. Любен Белмустаков

Редактор на издателството: Екатерина Коларска

Художествен редактор: Тома Томов

Технически редактор: Борис Карапетров

Коректор: Веса Апостолова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/673


Рожба на два свята

По своята същност Елинизмът представлявал извънредно сложно културно-историческо явление. Той обхванал един период от близо три века и през това време гръцката цивилизация невлязла дълбоко в бита и живота на целия античен свят от Марсилия до Индия. Именно в това необятно географско пространство елинското изкуство се срещнало с изкуствата на другите древни народи и благодарение на своето по-голямо съвършенство оказало силно влияние над тяхното развитие, но в този контакт и самото то възприело много от източния вкус. В разноликата среща между Изтока и Запада се създали нови изразни форми и средства. Родило се елинистическото изкуство.

Главните културни огнища на елинизма пламтели в египетската Александрия, в основаната от Селевкт Първи Антиохия в Сирия, в малоазийската столица на Аталовците — Пергам и на остров Родос. В тях, както и във всички останали елинистически заселища от тази епоха, кипял бурен живот. Жадни да подражават на източните монарси, наследниците на Александровото царство били славолюбиви мъже. Те се ограждали с разкош и огромни свити, строили си приказни, дворци и паркове, а заедно с това — тщеславни и суетни — се нагърбили и с ролята на покровители на науката и изкуството. Естествено, първото изкуство нужно на подобен, преливащ от желание за разкош свят, била архитектурата. Или по-точно — градоустройствената архитектура. Новите елинистически селища никнели като гъби. Как трябвало да ги построят? Не можело и дума да става за градове от типа на Вавилон или Атина!

Тогава?

Тогава елинистическите архитекти се ориентирали към градоустройствен план, развит около две основни оси — широки, пресичащи се на кръст улици. На мястото на пресечката им те оформили градския площад — „агора“, а около него издигнали храма на града, двореца на монарха, базиликата, гимнастическите палестри, баните, библиотеката и другите обществени сгради. Самите градски квартали разположили край двете централни улици по същия начин, както и в нашите собствени градове. Най-голямата заслуга на новото елистическо строителство бил стремежът не вече само към красота, но и към хигиена. Нещо, на което по-рано не обръщали много внимание. Тъй като нововъведените през елинизма технически способи на масово строителство се оказали твърде неустойчиви на времето, голяма част от елинистическите здания рухнали, а онова, което оцеляло, било доразрушено от варварите. Единствените сведения за тях останали главно по книгите на древните писатели. В една такава книга е описан и прочутият „Александрийски маяк“ на остров Фарос, който бил висок цели 135 метра! За съжаление от него не останало нищо друго, освен нарицателното „фар“ по името на острова, където бил построен.

Новите елинистически заселища имали ненаситна нужда от ваятели, художници, каменоделци, железари и изобщо майстори-приложници. Елада разполагала с неограничено количество подобни „кадри“ и тя на драго сърце ги разпръснала по четирите краища на света. На изток и на запад закипяла трескава художествена дейност. Ако трябва да спрем и разгледаме подробно резултатите й, надали ще ни стигнат сто страници, затова аз ще ви кажа само по две-три думи за нейните най-значителни паметници. И така — да започнем със статуите и релефите. Те изпълват европейските музеи, преживяли времето, варварските нашествия, верския фанатизъм на кръстоносците и на папите. За съжаление по-голямата част от тях са римски копия, а не оригинали, но въпреки това в изработката им ясно личи как първоначалните им създатели упорито са се мъчели да се пригодят към вкуса на епохата си. Техническото изпълнение е превъзходно, но тук вече се вижда, че времето на Фидий и другите майстори от миналото е отлетяло безвъзвратно.

В скулптурната колекция на елинизма едно от първите места заемат портретните бюстове. Те са верни творби, отразяващи не само портретната прилика с портретуваните монарси, придворни, учени или философи, а и частици от тяхното вътрешно „аз“. След каменните портрети следват скулптурните групи и голите Афродити. Прототипът на повечето Афродита е праксителовата „Афродита Книдска“ и като две от нейните най-хубави елинистически посестрими се смятат „Капитолийската Венера“ в Рим и флорентинската „Венера Медичи“!

И все пак, въпреки изключителната хубост на тези каменни красавици те не са върхът на ваятелството от тяхната епоха и палмата на първенството в елинистическата скулптура държи безсмъртната „Венера Милоска“, създадено от длетото на скулптора Агезандър. Днес, макар и осакатена — без ръце, „Венера“ оставя у зрителя неотразимо впечатление със своето тържествено и спокойно величие, напомнящо за най-добрите образци на гръцката класика. В парижкия Лувър, където се намира, „Венера“, се пази още един от шедьоврите на елинизма — „Победата от Самотраки“. И тя представлява среща с длетото на голям майстор, но в нея не е показано спокойствие, а кипящ вътрешен живот. Радост и възторг от победата, които неволно преминават и у зрителя. Някога, преди 24 века, „Победата от Самотраки“ е стояла върху своя оформен като нос на кораб пиедестал, изграден в скалите близо до мястото, където гръцката флота разбила египтяните, и е изглеждала по-иначе. В липсващите й сега ръце е имало фанфара, с която тя е тръбяла в чест на падналите в боя херои. Днес „Победата“ няма дори и глава. И въпреки това нейният неудържим устрем се чувствува във великолепно предадената поза, в нейните, едри и мощни форми.

Продължим ли по списъка на елинистическите шедьоври след „Венера“ и „Победата от Самотраки“, ние неминуемо ще достигнем и до забележителните творби на пергамците.

Пергам е бил столица на царството, което в 2 в. пр.н.е. спряло нашествието на тракийските гали към Мала Азия. В чест на тази победа, пергамският владетел Евмен II поръчал на своите скулптори да изваят много статуи на гали и ги подарил на различни чужди елинистически светилища. Някои от тях попаднали на Капитолийския хълм в Рим и така достигнали до наши дни. Две от най-хубавите скулптурни творения на Пергамската школа са „Галът, убиващ жена си и себе си“ и „Умиращият гал“. И в двете ярко е показана склонността на пергамците към драматични и героични теми. По-ефектна и по-силна е втората — фигурата на „Умиращият гал“. В нея е предадено с голяма сила, как сразеният варварин чувствува, че умира, прободен от вражески меч. Той преживява последните мигове на своя живот и по наведеното му лице се чете мъката от раздялата с живота. Дали в мислите му не витаят смътните северни видения на неговата далечна родина или пък там се мяркат образите на русокосите му деца?

Още един друг внушителен спомен от победата на Пергам над галите бил и откритият през миналия век „Олтар на Зевс“. Странно съвпадение — немският инженер Хуман отишъл в Мала Азия да строи някаква турска железопътна линия, а първото нещо, на което се натъкнал при започване на работата си бил „Пергамският олтар“ — едно от седемте чудеса на Древния свят! Сега реставриран в по-голямата си част, прочутият олтар се намира в „Пергамон музеум“ в Берлин и там, освен стълбата и колонадата му, могат да се видят и доста останки от неговия блестящ фриз, с традиционната гръцка „Гигантомахия“. Във фриза дълъг 120 м. изработен с техниката на „висок релеф“, позволяващ свободно да се предаде всяка героична тема, има няколко кулминационни точки. Една от тях е моментът, в който Зевс хвърля мълнии, а неговата дъщеря е хванала косите на повален титан и не желае да го пощади, въпреки молбите на майката на титана Геа. В целия фриз особено силно впечатление правят изработените с най-голяма вещина прически, облекла, сандали и оръжия на сражаващите се, където нищо не е повторено два пъти. Древните автори уверяват, че релефите по фриза на „Пергамският олтар“ били изваяни от много ваятели, но до нас са достигнали имената само на трима от тях — Дионисиад, Орест и Менекрат…

И след Пергам — ето ни на остров Родос! Какво са оставили родосците? Главно — много статуи. Най-прочутите между тях са скулптурните групи на „Лаокоон“ и „Фарнезийският бик“. Намерен през 1506 г. сред развалините на Титовите бани в Рим, „Лаокоон“ бил смятан от древните като „най-хубавата скулптурна творба на света“, но днес специалистите го разглеждат с по-критично око и му отричат първото място. Въпреки това „Лаокоон“ е внушителен. Той е дело на трима скулптори — Агезандър, Полидор и Атенодор, които поискали да разкажат чрез него онзи миг от гръцката легенда, според която Аполон изпратил две змии да удушат троянския жрец Лаокоон: и неговите синове, защото жрецът дръзнал да се възпротиви на волята на боговете, решили да дадат победата на ахейците и предупредил съгражданите си да не внасят в града дървения кон, носещ гибел на Троя.

Длетото на ваятелите пресъздало точно драматичната минута, когато тримата мъже със сетни сили се мъчат да се освободят от отровните прегръдки на змиите. Голите тела на Лаокоон и синовете му са моделирани с очевиден реализъм. Моделировката им показва чудесно познаване на човешката анатомия, но изразът на лицата им е доста пресилен и напомня театрална гримаса. Микеланджело, който се възхищавал от великолепно изваяния „Лаокоон“, ходил нощем да опипва статуята в тъмнината, за да почувствува още по-силно нейната съвършена пластичност, но той пръв показал пресилеността на израза в лицата на тримата мъже.

„Фарнезийският бик“ — също имал за сюжет митологическа легенда. В тази легенда се разправяло за жестоката царица Цирцея, която измислила страшна смърт за добрата и красива Антиопа. Тя накарала синовете й да завържат майка си, която не познавали, за рогата на един бик, та бикът да я направи на пихтия като се блъска из дърветата и скалите, но синовете, разбрали, че Антиопа е тяхна майка и завързали за рогата на бика самата Цирцея. Кръвта на царицата се стекла най-напред в поток, а после образувала и реката Диркея, чиито води са останали червеникави завинаги…

В художествено отношение и „Фарнезийският бик“ като „Лаокоон“ представлява майсторско дело що се отнася до моделировката на отделните му фигури, но тук дарува бездушност и студенина, а самата композиция е претрупана — изпълнена е с много предмети и дори треви и цветя. Създателите й са навлезли в област чужда на скулптурата — живописта…

Един куриоз — някога, по елинистическо време на остров Родос се издигала прочутата, висока 33 метра бронзова статуя на бога Хелиос — още едно от „седемте чудеса“ на Древния свят. Хелиос държал в ръката си голям факел, а двата му крака били стъпили на два бряга на малко заливче и под него според описанията на древните „можела да премине цяла флотилия от кораби“. Във вътрешността на статуята имало стълбичка, по която се изкачвал човекът, който палел вечерно време факела на бронзовия бог, за да ориентира корабите, приближаващи скалистия бряг на Родос. „Родоският колос“ паднал при силното земетресение през 227 г. пр.н.е. и неговите останки били пренесени на континента. Натоварили ги на 900 камили и ги продали като „вторични суровини“ по източните пазари. За да завършим разходката си сред елинистическите скулптурни произведения, нека разгледаме накрая и алегоричната статуя на „Нил“, направена от майсторите на Александрийската школа. Ето — тук витае същата слабост, както и при останалите им творби — в болшинството си портрети на негри или философи — виждате съвършена професионална техника, отлично познаване на формите на човешкото тяло, а заедно с това — застиналост и абсолютна липса на мярка към предаване на подробностите. Чрез „Нил“, александрийците поискали да представят „бащата на страната“ заедно с шестнадесетте му деца — лактите, докъдето достигали разливите, носещи плодородната наносна почва. Мъничките, пълнички дечица, които се катерят по тялото на лежащия гигант, са именно те. Най-мъничкото от тях е стъпило върху рога на изобилието и държи в ръката си житен клас.

Александрийската скулптурна школа допринесла най-много за развитието на световната скулптура със своята „малка пластика“, чрез която се поставило началото на „битописа“, „парковата скулптура“ и т.н. Ето релефа на „Селянина, който отива на пазар“, „Детето с Гъската“ и другите прочути фигурки. Те са пълни с живот, с движение, с дълбок житейски смисъл. И показват едно от най-интересните лица на многоликия елинизъм — неговите обикновени хора…

Единствените паметници, които могат да ни дадат относителна представа за елинистическата живопис, са оцелелите стенописи в Помпей. Болшинството от тях са точни копия на елинистически живописни творения, някои от които са възпроизведени и в подовите мозайки. Впрочем, мозайката — изкуство донесено от Изтока — създало едни от най-прелестните творения на елинистическия свят. Човек може да гледа до безкрай елинистическите мозайки в Националния музей в Неапол, където се намира една от най-богатите световни колекции и няма да се насити на тяхната неувяхваща красота и меките им пастелни тонове.

И ето — завършихме още една глава от нашата книга. В края й ще ви кажа: елинистическият свят гъмжал от художници, поети и философи. В него рамо до рамо съществували разкошът и мизерията, луксът и несретата. Той бил гнил и разяждан от противоречия. И в него често просветвали светкавиците на бунта. На въстания на роби и на бедни. За да запазят своя ред, господарите в елинистическите царства повикали на помощ римските легиони. Римският орел разперил криле над безкрайните им владения и неговата сянка ги превърнала в римски провинции. Ала римляните се показали мъдри завоеватели. Те не разрушили нищо, а напротив събрали внимателно всички художествени съкровища на елинистическия свят и като истински победители — без да заплатят нито един сестерций — ги пренесли у дома си. Но ето че гръцките образци и традиции неусетно взели да стават култ за римлянина и той ги възприел изцяло, а чрез Рим гръцкото изкуство продължило своя път през вековете, за да разцъфти отново в изкуството на Ренесанса.

— Елада е била прекрасна дори и в гибелта си! — извикал двадесет века по-късно Хегел, един от най-големите мислители в историята ла философията. Ще трябва да признаем, че е имал право.