Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)
Сканиране, корекция, форматиране
analda (2017)

Издание:

Автор: Драган Тенев

Заглавие: Чудната история на изкуството

Издание: второ

Издател: Български художник

Град на издателя: София

Година на издаване: 1978

Тип: очерк

Националност: Българска

Печатница: ДП „Георги Димитров“, бул. „Ленин“ № 117

Излязла от печат: 23. VI. 1978

Отговорен редактор: Доц. Любен Белмустаков

Редактор на издателството: Екатерина Коларска

Художествен редактор: Тома Томов

Технически редактор: Борис Карапетров

Коректор: Веса Апостолова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/673


Векът на титаните

Ако погледнем днес 16 век само през очите на ценителя на изкуството, ние ще трябва да признаем веднага, че той наистина е бил век на апогей в италианския Ренесанс. Поровим ли се обаче в историята му, ще открием бързо, че по същото време до този необикновен духовен подем в Апенинския полуостров е крачил и един значителен политически и икономически упадък. Как да си обясним подобно странно и необичайно явление? Главно с обстоятелството, че докато в онези дни изкуствата на Италия се движат напред все още с огромната инерция на възхода, придобита през Куатроченто, италианското първенство в търговията с Изтока започва да залязва. На превала между 15 и 16 в. в живота на европейските народи настъпват важни и съдбоносни събития. На първо място Византия пада под турска власт и флотата на Отоманската империя се настанява в басейна на Средиземно море, прерязвайки много от търговските артерии на Венеция и Генуа. В същото време португалските моряци успяват да заобиколят нос Добра Надежда — най-южната точка на Африка — и откриват нов път към екзотичните земи на подправките. Жадни да изместят италианците във вековния им монопол над черния пипер, португалци, испанци, холандци и французи се спускат по него. Притокът на злато към апенинските земи намалява. И въпреки това съкровищата в касите на италианските градове са все още така големи, че дразнят апетита на току-що излюпените абсолютни монархии в Западна Европа. Като по даден знак испанци и французи нахлуват в Италия. Свободата и независимостта на апенинските градове-републики започва да агонизира. Възползувана от това обстоятелство, феодално-католишката реакция в полуострова надига глава, съюзява се с нашествениците и се опитва да върне своята изгубена власт. В отговор на всичко туй републиканска Италия въстава. Италианците грабват оръжието и от Алпите до Сицилия пламва мощно народоосвободително движение, което достига кулминационната си точка с флорентинските въстания през 1493 и 1530 г., с опита на Рим в началото на 16 в. да изгони французите и с мощното антифеодално течение във Венеция, което продължава чак до края на същото столетие.

В годините на тежката борба стремежите на революционните сили в Италия стават същински трамплини за подема на културата и изкуството в полуострова. Много от артистите на епохата въплъщават ярко в своите произведения идеалите на народа за свобода, независимост и републиканска власт. През тези дни на изпитания й войни, на героизъм и подлост, старата Флоренция продължава все още да бъде най-голямата люлка и закрилница на италианското изкуство. Ала часовете на флорентинската свобода са преброени и ревнивите римски папи, които се съюзяват с нашествениците, за да закрепят своята собствена власт в Италия, започват да разхубавяват Рим и се стремят да го утвърдят като център на католишкия свят. Папското злато привлича в древната столица на цезарите най-известните и добри архитекти, ваятели и живописци от втората половина на Куатроченто, които оставят дълбоки следи в изкуството на Вечния град. Именно тези следи стават основа за началото на зрелия Ренесанс в Италия — последното стъпало, по което геният на нейния народ ще стигне до съвършенство. Върховете на това съвършенство овладяват петима титани — Донато Браманте, Леонардо да Винчи, Рафаело Санти, Микеланджело Буонароти и Тициан.

Да започнем с Първия от тях — архитект Браманте, автор на плана, по който е построен най-колосалният християнски храм в света — римският „Св. Петър“. Стопроцентов „плебей“, както и повечето велики ренесансови майстори на Италия, маестро Донато д’ Анджело Браманте се появил на света в една полусрутена хижа, сгушена под мощните стени на замъка Фермияно, отстоящ само на няколко километра от умбрийското градче Урбино. Това станало през 1444 г. и изглежда, че детството и юношеството на бъдещия архитект преминали в ателието на някой урбински художник, при когото той изучил „занаята да рисува човешки фигури и лица“, защото по-късно бил приет в гилдата на градските живописци и почнал да си изкарва хляба като художник. Първите значителни прояви на Браманте — живописеца били няколко серии от фрески в миланския дворец „Каза Панигарола“, които му донесли много пари и много слава, но начеващият художник се отказал от боите и четката още в началото на своята кариера и предпочел да се отдаде изцяло на архитектурата. Желанието да възкреси старите архитектурни традиции на римляните в Апенинския полуостров го преследвало отдавна. И ето — поклонник на Витрувий — Браманте показал още с първите си стъпки като строител, че не желае да следва утъпкания път на своите съвременници, а се стреми към нещо различно, което да насочи архитектурата в родината му по съвършено ново направление. Най-ранните прояви на маестро Донато били малката изящна черквица „Санта Мария Нуова“ в Абите грасо, базиликата „Санта Мария“ в Милано и баптистерия към миланския храм „Сан Сатиро“. Те станали първо стъпало за архитектурата на Италия през Зрелия Ренесанс.

Около 1499 г. Браманте напуснал Ломбардия и през пролетта на 1500 година се озовал в Рим. Тук, заобиколен от развалините на Пантеона, Колизеума, Каракаловите бани, арките й колоните на императорите, той се отдал на трескава дейност и дебютирал като архитект във Вечния град с построяването на един параклис в двора на черквата „Сан Пиетро ин Монторио“. В 1502 г. първото му римско творение било завършено. Римските граждани го харесали много и тъй като малкият параклис им напомнял за кръглите италийски храмове, те го кръстили веднага „Ил Темпието“, т.е. „Храмчето“. Трябва да признаем, че римляните проявили добър вкус, защото „Ил Темпието“ впечатлява и до днес със своята изящна овална форма, с елегантната си купола и 12-те дорийски колони, които го обкръжават. Макар и малък по размери, той има съвършени пропорции и от него се излъчва очарованието на една архитектура, която търси ефекта не в някаква претрупаност на украсата, а главно в простотата и чистотата на линиите.

С построяването на „Храмчето“ пътят на Браманте към великите дела в столицата бил открит и гениалният архитект зачакал своя час, уверен, че скоро ще може да изрази целия си творчески устрем с построяването на някакъв колосален паметник. За щастие на изкуството този час дошъл много по-скоро, отколкото го очаквал дори и самият майстор. Изгарящ от желание да издигне на мястото на старата базилика „Св. Петър“ друг величествен храм, който да побира хилядите богомолци, стичащи се във Ватикана от всички краища на Европа, папа Юлий II обявил конкурс за проект, на нова черква. Браманте се явил на конкурса, победил сравнително лесно най-сериозния си конкурент, знаменития архитект Джулиано ди Сангало, и папата го назначил за изпълнител и ръководител на бъдещия строеж. Сега пред безграничните амбиции на великия майстор нямало вече никакви пречки и той можел най-сетне да осъществи младежките си мечти.

Според плана на Браманте новият „Св. Петър“ трябвало да има формата на „гръцкия кръст“, в центъра, на който да се издигне гигантска купола, равна по размерите си с онази на Пантеона. Около нея майсторът предвиждал да групира четири по-малки куполи-сателити, а зад самия корпус на черквата възнамерявал да построи огромен парк и да разположи сред зеленината му комплекс от здания, парадни дворове и аркади. Юлий II одобрил проектите на Браманте, отпуснал нужните средства и строежът на грандиозния храм започнал при необикновена тържественост. Папата не пестял пари и маестро Донато работел с широка ръка, но в момента, когато по-голямата част от „Св. Петър“ била вече завършена, „наместикът на бога“ издъхнал и докато кардиналите изберат нов папа, изграждането на огромната базилика спряло. Това станало в началото на 1515 г., а на следващата година при подновяването на работите умрял и самият Браманте. Смъртта попречила на гениалния архитект да завърши колосалното си дело и — странна шега на съдбата — най-смелата мечта на целия му живот, гигантската купола над неговия „Св. Петър“ с почти 40-метров диаметър била издигната не от друг, а от неговия смъртен враг — великия Микеланджело Буонароти.

Освен с построяването на „Св. Петър“ името на Браманте останало свързано в историята на италианската ренесансова архитектура още и с постройката на бляскавия римски „Палацо делла Канчелерия“, с прекрасната „Каза Санта“ в Лорето, с красивата „Санта Мария делле Грацие“ в Тоди и някои други граждански и култови сгради. Браманте изчезнал от света, но делото му останало и продължило да живее в творбите на неговите ученици. Чрез гения си великият майстор довел ренесансовата архитектура в Италия до най-високата й точка на развитие и благодарение на възкресените от него антични форми и стилове повечето от знаменитите архитектурни паметници на италианците от първата половина на 16 век носели белега на съвършена хармонична, макар и малко студена красота. В тях липсвала талантливата игра на фантазията, проявена от майсторите на Куатроченто, но в замяна на това тук всичко било подчинено на общи строги правила, които влияели не само на конструктивния скелет на сградите, но и върху тяхната декоративна цялост и придавали на архитектурните творби особен блясък и внушителност…

Между учениците на Браманте най-значително име оставили Балтазаре Перуци, Антонио ди Сангало, племенникът на Джулиано и Пиро Лигорио, архитектът, който построил вълшебната „Вила д’Есте“ в Тиволи. В нейния парк има сто фонтана. Нека ги оставим да пръскат сребърните си струи, да кажем сбогом на Рим и отново да се върнем в старата Флоренция, където около 1470 г. в работилницата на маестро Андреа дел Верокио — живописец и скулптор — имало един осемнадесетгодишен ученик на име Леонардо да Винчи. Незаконен син на богатия флорентински нотариус месер Пиеро да Винчи и на една красива селска девойка, този Леонардо бил роден, в малкото селце Винчи през 1452 г. Хубавец, строен и неимоверно силен, той танцувал чудесно, пеел като славей, свирел на лютна, умеел да се фехтува отлично и бил непобедим в борбата. Но с това неговите качества не свършвали, защото Леонардо бил страшно енергичен и дяволски начетен, обладавал смайващи за възрастта си знания по математика, история, механика, поезия, анатомия, философия, алхимия и всички знания на столетието. Веднъж, претрупан от много поръчки, Верокио накарал Леонардо да нарисува в почти готовата му картина „Кръщение Христово“ още едно коленичило ангелче до онова, което бил нарисувал самият той. Бъдещият велик художник веднага се заел с възложената му работа и когато я свършил, Верокио останал изумен. Прибавеното от ученика ангелче рязко се отличавало от останалите малко сухи и ъгловати фигури в картината и сякаш щяло да проговори. То било напълно одухотворено живо човешко същество, имало свободно пространствено разположение в рамките на цялостната композиция и рисунъкът му показвал ръка на талантлив майстор. Възхитен от постижението на Леонардо, Верокио го прегърнал и легендата твърди, че от този ден нататък той не се докоснал повече до четките си и до края на живота си се занимавал само със скулптура. Тази малка случка с русото ангелче на Леонардо през 1472 г. в ателието на маестро Верокио станала необозримата граница между залеза на Куатроченто и ранната зора на зрелия Ренесанс в Италия.

Щом Леонардо завършил обучението си при своя учител, той станал член на гилдата на флорентинските дрогеристи, където членували и художниците, понеже приготвяли боите си сами и веднага бил приет на служба в двора на Медичите. Обезпечен материално и пълен с енергия, младият майстор развил тук трескава дейност като художник, ваятел, учен и несравним организатор на дворцови празненства и представления. Една от най-ранните му картини — „Благовещение“, днес в Уфиците — била нарисувана по това време. С нея пръв между съвременниците си Леонардо се опитал да създаде нов тип жизнена човешка красота, различна от красотата на слабите и нежни мадони ла куатррчентистите и всички признали, че успял. Макар и композицията на „Благовещение“ да не била все още напълно освободена от маниера на Куатроченто, двете фигури в нея — онази на ангела и на Богородица, които изпъквали върху фона на прекрасния тоскански пейзаж — били съвсем одухотворени и чувствата изпълващи сърцата им в момента, се виждали ясно…

Около 1481 г. Леонардо получил поръчка да нарисува едно „Поклонение на влъхвите“ за някой от безбройните монашески ордени във Флоренция. Тук вече — майстор с чувствителен опит и творческа зрелост — той прибягнал до нова композиция — пирамидална — и се помъчил, да изрази вълнението на старите поклонници не само посредством израза на лицата им, а главно посредством техните пози и жестове. И това било нещо съвсем ново в италианската ренесансова живопис… Макар че Леонардо не завършил картината си, както и много други свои творби, тя пак останала едно динамично и вълнуващо произведение.

От първия период на Леонардовото творчество, наречен „флорентински“, освен споменатите две картини останали и още няколко: един „Сан Джеронимо“ — сега във Ватиканската пинакотека, двете мадони — „Мадона Бенуа“ и „Мадона Лита“ в ленинградския Ермитаж, които са малки, но изящни табла, представящи Богородица не вече като небесна царица, а като щастлива от майчинството си земна жена, портретът на „Джиневра дей Бенчи“ в галерията на Лихтенщайн, някои скици на негови изчезнали картини, етюди на ръце и лица, рисунки на растения и раци, известни ръкописи и първите наброски на неговите знаменити „Либри ди ноте“ (Книги на нощно размишление), които са пръснати в библиотеките Уиндзор, Дувър, Торино и другаде.

През лятото на 1482 година Леонардо напуснал Флоренция и постъпил на служба като „придворен инженер и художник“ в двореца на миланския херцог Лудовико Мавъра, при когото прекарал без прекъсване цели 16 години. До 1499 г. — времето, по което французите превзели Милано. Дългият престой в ломбардската столица бил извънредно плодовит период от живота на Леонардо и великият син на Италия написал през него много от своите разнообразни научни трудове, построил големи военни укрепления, начертал проектите си за летателен апарат, за тъкачни станове, за танк, за артилерийско оръдие, изстрелващо снарядите под налягане на пара, и т.н. Паралелно с всичко туй, Леонардо изваял глинения модел за конната статуя на Франческо Сфорца, чичото на неговия покровител, над който работил цели 16 години, нарисувал едни от най-забележителните си живописни творения и основал художествена академия, като написал за учениците й знаменития си трактат „За живописта“. Днес неговият оригинал се намира в музеите на СССР. В трактата между другото великият живописец и учен развил основната мисъл, че „художникът трябва да черпи само от природата и да се състезава с нея“. Вещ познавач на анатомията, правил много дисекции над трупове с риск на живота си, Леонардо отдавал голямо значение на опознаването на човешките образи, а така също и на перспективата.

Неговите 235 анатомически рисунки от онова време, които нарисувал, за да онагледи лекциите си, се намират днес в лондонската Кралска библиотека и специалистите ги оценяват на повече от един милион долари.

От знаменитите произведения на Леонардо, направени в Милано, като изключим неговите рисунки, проектите му и разрушената от френските артилеристи конна статуя на Франческо Сфорца, до нас са достигнали само три големи негови живописни творби. Първата от тях е световноизвестната „Мадона в пещерата“ — една съвършена в композиционно отношение творба. Четирите й човешки фигури — Мадоната, коленичилият ангел и двете деца — са изпълнени с богат вътрешен живот и трепет. Леонардо ги е нарисувал на фона на фантастичен скалист пейзаж, възможен само в неговото необуздано въображение, и ги е потопил в мека, разтапяща контурите им светлина, която изпълва цялата пещера зад тях с въздух. Ето — тази „въздушна атмосфера“ е прочутото Леонардово „сфумато“, което превръща картините му в поетични видения, изпълнени с приказност. Сега „Мадоната в пещерата“ заедно с втория милански шедьовър на Леонардо — портрета на Лукреция Кривели, наречен „Ла бел Ферониер“, се пази в Лувъра и е един от най-ценните образци на богатата му колекция.

А сега след току-що споменатите две картини пред нас се изправя третото велико произведение на Леонардо, създадено в Милано. Това е неговата несравнима с нищо „Тайна вечеря“, която е изписана върху източната стена в трапезарията на манастира „Санта Мария делле Грацие“. Легендата разказва, че когато Леонардо направил първите й скици върху бялата стена, той седнал на една пейка и почнал да ги съзерцава с дни, потънал в дълбок размисъл. Игуменът на манастира, който не бил доволен от „лентяйството“ на Леонардо, се оплакал на Лудовико Мавъра, че ги е изиграл и е взел парите им, без да работи нищо. Херцогът извикал Леонардо и му предал оплакването на строгия игумен.

— Ваша светлост — усмихнал се Леонардо — игуменът наистина има известно право, но, повярвайте ми, никак не ще ми бъде лесно да намеря на земята образ, подходящ за лицето на Христос, а докато го измисля ще ми трябва много време. Не по-малко време ми е нужно и за лицето на гнусния предател Юда, образ също непосилен за един земен художник. Ако все пак отецът-игумен бърза с поръчката си, аз мога да нарисувам на мястото на Юда него и тогава ще свърша възложената ми работа по-скоро!

Херцогът, който бил човек с чувство за хумор, се разсмял от сърце, а игуменът на манастира не стъпил повече в трапезарията, докато Леонардо работел там…

Макар че „Тайната вечеря“ била стенопис с религиозен характер, майсторът си поставил за цел да покаже чрез нея една чисто земна трагедия. Той групирал дванадесетте фигури на апостолите в четири групички, по трима около централния образ на композицията — Христос — и за да го отдели и подчертае още повече, го нарисувал точно на фона на големия прозорец в дъното на залата, където вечеряли. Даден е моментът, в който Христос казва: „Тази вечер един от вас, ще ме предаде!“ Душевното вълнение и разнообразната гама от кипящи чувства, избухнали в различните апостоли, са изразени блестящо. Всеки жест и всяко движение говорят за тях! Ето нежният Йоан може би ще припадне от тревога. Тома протестира. Вартоломей се кълне във вярност. Петър иска да извади ножа си и да прободе предателя и т.н. В центъра на тази буря от смущение и уплаха, величественият образ на Христос продължава да бъде спокоен. Той е облян от струящата отзад светлина и Леонардо събира в него като във фокус онази чудна нравствена сила на вътрешно убедения човек, готов да умре за идеите си. Новото привнесено от Леонардо в трактовката на сюжета на „Тайната вечеря“ е, че той поставя Юда не вече настрана, както го рисуват „куатрочентистите“, а от лявата страна на самия Христос. Така контрастът между вроденото благородство на чистия образ и зловещия профил на предателя е подчертан още по-силно. Юда се е дръпнал малко назад и цялото му същество издава безпокойство: „Откъде ли знае?“…

Достигнала до нас в твърде жалко състояние, „Тайната вечеря“ на Леонардо преживяла не едно премеждие. Когато французите превзели Милано, те превърнали манастирската трапезария в „Санта Мария делле Грацие“ на конюшня и техните коняри и стрелците им се забавлявали като замервали лицата на светиите с камъчета. По-късно, когато в Ломбардия нахлули австрийците, те нарисували над нея герба на своя кайзер, а след тях монасите на манастира й прибавили и една странична врата. Но все пак колко трудно е да се развали едно гениално творение! Дори и в печалното състояние след внимателните реставрации „Тайната вечеря“ пак останала като едно от най-грандиозните постижения на човешкия дух в целия италиански Ренесанс и всеки, който е имал щастието да я види, я помни за цял живот…

След като напуснал Милано, Леонардо се приютил за две години във Венеция, прекарал известно време във Флоренция, посетил Рим, оттам се върнал отново в Милано и най-накрая се установил във Франция като придворен художник на крал Франсоа Първи. Настанен в замъка Клу близо до Амбоаз, Леонардо преживял в чужбина само три години и на 2 май 1519 г. издъхнал. Погребали го с царски почести.

От последния творчески период в живота на гениалния майстор, който италианците наричат „скиталчески“, останали сравнително малко живописни творби: проекта за „“Битката при Ангияри", вълшебният портрет на „Мона Лиза“, познат под името „Ла Джоконда“, голямата композиция „Св. Ана с Мадоната и младенеца“, един „Йоан Кръстител“, който прилича повече на древен Бакхус, отколкото на християнския светия, и още някои по-малки творби. За щастие на Франция споменатите току-що три големи картини са притежание на Лувър. Тъй като не мога да ви разкажа подробно за всичките, ще спомена няколко думи единствено за „Джокондата“. Разправят, че като модел за този феноменален портрет позирала красивата неаполитанка Мона Лиза, съпруга на флорентински банкер Дзенобио дел Джокондо. Според легендата Леонардо я рисувал почти четири години и, за да предизвика върху устните на „божествената Лиза“ загадъчната й усмивка, той често турял в действие най-разнообразни забавления. Дали всичко това е било точно така — трудно мога да твърдя, но сигурно е друго — „Джоконда“ наистина е едно от най-големите живописни творения на всички времена и епохи! Дело, което сякаш надхвърля човешките възможности. Десетки поети са й посвещавали стихове, хиляди хора са я описвали и всеки от тях е искал да изтълкува посвоему загадъчната и усмивка, ала нищо от всичко туй не е могло да достигне до възвишеността и съвършенството на самата „Мона Лиза“. Нарисувана от Леонардо на фона на тайнствен пейзаж, който още повече засилва загадъчността на нейната усмивка, безсмъртната дама стои спокойно вече близо пет века в позлатената си рамка и ви гледа оттам с леко, присвити устни. Тя е изпълнена със самочувствието за своята хубост и е подчертано одухотворена. Леонардо е постигнал изящната моделировка на нейните форми, като е използувал богатата гама на полутоновете и едва уловимите преходи от светло към тъмно. И въпреки че целият колорит на големия портрет е издържан само в кафяво-зелени тонове, в него блестят безброй оттенъци от преживявания и чувства, които ще вълнуват всеки, който застане пред безсмъртната творба на Леонардо, докато тя съществува…

Оценен от съвременниците си като гениален майстор, Леонардо бил наречен от Базари „божествен и неповторим артист“ и това схващане на първия му биограф й критик продължило да се споделя от всички бъдни поколения. Върховен синтез на цялото ренесансово изкуство и знание, универсален гений, надарен с най-разностранни способности, Леонардо обагрил с безсмъртие всичко, до което се докоснала ръката или мисълта му. С дейността си като живописец този ненадминат магьосник на четката положил основите на новата живопис и станал неин родоначалник. В неговото изкуство форма и съдържание се слели в едно безпротиворечиво цяло й образът на човека, окончателно скъсал с небето. Станал земен, изпълнен с вяра в своите сили, жаден да покори земята и висините на небосвода. Леонардо превъзмогнал сухата и ъгловата линия на куатрочентистите и пръв между живописците на своята епоха отдал истинска дан на анатомическата точност на човешкото тяло, разкривайки по този начин нови и необятни простори пред изкуството на бъдещето. Той допринесъл не малко за развитието на перспективата, а неговите научни открития в различните области на науката и стремежът му за завладяването на небесния простор станали трамплин към не едно откритие…

Леонардо имал много ученици и подражатели — Бернардино Луини, Андреа Солари, Марко д’Оджоне, Гауденцио Ферари, знаменитият Содома и др., които иначе били талантливи и надарени майстори, но те не успели да излязат от орбитата на неговата сянка и тяхното творчество никога не надминало границите на подражанието. Леонардо преминал като комета през небето на своя век и оставил след себе си огнена диря. Ако след смъртта му пламъкът на голямото изкуство през зрелия Ренесанс не угаснал, това се дължало само на обстоятелството, че по същото време в Италия вече били родени двама равни нему — Рафаело и Микеланджело…

Да ви представя най-напред Рафаело Санти — гениалната издънка на умбрийската земя, който бил син на посредствения художник и поет Джовани Санти. Той се родил в малката, но оживена столица на Федерико да Монтефелтро през 1483 г. и детството му преминало в Урбино. Рафаело получил първите уроци по живопис от баща си, а по-късно, когато той умрял, мащехата му го дала да продължи образованието си в ателието на художника Тимотео Вити. Тук още 16-годишен юноша, младият урбинец нарисувал своята най-ранна самостоятелна картина: „Сънят на рицаря“. През 1499 г. Рафаело напуснал родния си град и се преселил в Перуджа, където станал ученик на прочутия Пиетро Ванучи — наречен Перуджино. Той престоял там няколко години и след като изписал заедно с учителя си безброй фрески в местните черкви и в „Борсата“, напуснал ателието му и се отправил към пулсиращото сърце на Тоскана — Флоренция. Тук в града на Данте и Беатриче, младият провинциалист заварил една кипяща творческа атмосфера, над която витаел геният на Леонардо и проблясвали първите мълнии от изкуството на Микеланджело. Рафаело прочел трактата на Леонардо „За живописта“ и той му направил силно впечатление, като го тласнал към сериозното изучаване на проблемите на анатомията и перспективата. Работещ от сутрин до вечер в ателието на Фра Бартоломео, един от най-интересните ренесансови художници, младият урбинец постепенно усвоил от него не само ново отношение към моделирането на формата, но овладял и тънката игра на светлосянката. Повлиян от Леонардо, той започнал да отбягва рязката светлина в картините си, а композицията му взела да губи геометричната си скованост и симетричност, придобити при Перуджино.

Дните, прекарани във Флоренция между 1504 и 1508 г., били извънредно важни за възхода на Рафаело като художник и той нарисувал тогава по-голямата част от своите прочути мадони. Ярки творчески постижения, те представлявали значителна крачка напред в неговото развитие и в тях проблясвала първата искра на гения му, която скоро щяла да го отведе до Пантеона на безсмъртните. Пръснати в наши дни из европейските музеи от Мадрид до Ленинград, флорентинските мадони на Рафаело не са тайнствено усмихнатите видения на Леонардо, а напълно земни същества. Рисувани от натура, те представляват майки-красавици с блестящо бяла кожа, които притискат в нежните си ръце здрави розови бебета и в израза им трепти щастие, породено от тяхното майчинство. Макар колоритът на тези мадони да не е особено блестящ и ярък, той все пак е по-свеж от приглушената тонова гама на Леонардо и това ги прави още по-близки до действителността, която е заобикаляла самия Рафаело. Днес като най-хубави от флорентинските мадони историците смятат „Мадоната на великия херцог“, „Красивата градинарка“, „Мадона Алба“, „Мадоната с птичката“, „Мадоната под балдахина“ и някои други, ала колкото и да са прекрасни, всички споменати красавици отстъпват пред двете по-късни творби на Рафаело — „Сикстинската мадона“ и „Мадоната на стола“, които той създал между 1513 и 1516 г., когато вече се намирал в Рим.

Рисувана някога за олтара на черквата „Сан Систо“ в Пиаченца, откъдето носи и името си, днес „Сикстинската мадона“ се намира в Дрезденската картинна галерия. Тя е лъчезарен образ, в който Рафаело не повтаря нито едно от лицата на своите предишни мадони и е възвишена творба-видение, слизащо от небето, притиснало в обятията си своя малък син. Детето й е спасителят, който трябва да донесе мир и правда на земята. В цялото изражение на „Сикстинската мадона“ се усеща, че тя предчувствува трагичния жребий, отреден за нейната рожба, но въпреки това в очите й грее решителността за великата жертва в името на човешкото щастие и това я прави още по-прекрасна. Още по-величава…

Може би никъде повече, отколкото в „Сикстинската мадона“ Рафаело не е успял да получи такъв пълен и хармоничен синтез между жизненоправдивото човешко лице, скрепено с чертите на идеалната земна хубост. Никъде повече, отколкото тук не е успял да предаде трогателната душевна чистота и израза на най-съкровените идеали на ренесансовия хуманизъм. Строгата уравновесеност в композицията на творбата му, прекрасните коленичили фигури на св. Сикст и св. Варвара, двете ангелчета, обобщените форми на всички образи и бляскавия колорит придават на „Сикстинската мадона“ такова неотразимо величие, че изправен пред нея човек се прехласва, поразен от гения на неповторимия майстор на идеалната красота…

А сега две думи и за „Мадоната на стола“. Както при „Мадона Алба“ от флорентинските дни, Рафаело повторил при нея опита да изгради произведение в кръгла форма. Той постигнал поразителна свобода в групирането на отделните фигури, а заедно с това успял да подчини и целия композиционен ритъм на картината на кръглия формат на рамката. В резултат се получила знаменита живописна творба — един от върховете в изкуството на Рафаело.

Препоръчан на папата едновременно от херцога на Урбино и от своя земляк Браманте, Рафаело се упътил за Рим в началото на 1508 година. По същото време амбициозният и войнствен Юлий II, който на никаква цена не желаел да се настани в апартамента на своя предшественик, заповядал на Браманте да му приготви нови покои в един от етажите на Ватикана. Тъй като папата не харесал фреските в две от избраните от Браманте зали, той наредил да ги изтрият от стената и да нарисуват на тяхно място нови. За украса на двете „станци“ папският секретар Чезаро извикал няколко прочути художници, между които бил и Содома, но Юлий II не харесал тяхната работа и ги изгонил всички, като възложил цялата украса на стените и таваните на Рафаело. Младият 25-годишен живописец, който дотогава бил рисувал само сравнително малки по размерите си картини, се заел с грандиозната поръчка и й посветил цели шест години. Трябвало да нарисува осем големи композиции — четири в „Ла станца делла Сенятура“, представляващи апотеоз на теологията, философията, поезията и юриспруденцията, и четири в „Ла станца д’ Елиодоро“, разказващи за „чудесата“ и подвизите на черквата в различни трудни за Европа и света моменти. Естествено сюжетите на грандиозните стенописи били измислени от самия папа и от неговите приближени, така че за Рафаело оставало само да ги осъществи такива, каквито ги вижда във фантазията си. И все пак това не било лека работа и тя му костувала много труд и сили, десетки безсънни нощи и страшно напрежение на волята. Въпреки всичко Рафаело се справил с трудностите и така постепенно се появили „Диспутът за причастието“, „Атинската школа“, „Парнас“ и „Тържеството на закона“, които, изплували една след друга по гладките стени на „Ла станца делла Сенятура“, и „Изгонването на Хелиодор от Йерусалимския храм“, „Спасението на св. Петър“ и другите две грамадни композиции, нарисувани в „Ла станца д’ Елиодоро“. Тъй като е невъзможно да ви опиша всичките, ще ви кажа няколко думи само за „Атинската школа“ — най-прочутата от всички. Първото впечатление от нея, когато човек се промъкне през тясната врата на не особено голямата „Станца делла Сенятура“ — помещението, където е заседавал духовният съд на Юлий II — е замайващо. Пред очите на зрителя се открива просторът на огромна антична базилика. В средата й, във втория план на самата композиция, за да й се предаде още по-голяма перспективна дълбочина, са изправени фигурите на Платон и Аристотел, централните образи в нея. Рафаело е съумял да охарактеризира идеално чрез майсторството си двата антипода на древната философска мисъл. Ето го Платон — за него материалният свят не е нищо друго, освен отражение на идеите. Но Аристотел не е съгласен. Той му опонира и, посочил напред с ръка, се мъчи да докаже, че човекът може да опознае природата чрез сетивата си и да я подчини на своята воля. Встрани от двамата порещи гиганти на древната философия е групата на Сократ, самотната фигура на Зенон и легналият на стълбите Диоген. На преден план се виждат Питагор и Евклид, а подпряният на мраморната катедра е Хераклит, основоположникът на древната материалистическа мисъл. Някои историци на изкуството са склонни да приемат, че Рафаело е скрепил в образите на философите някои от чертите на своите велики съвременници. Така например те твърдят, че Платон е Леонардо да Винчи, Хераклит — Микеланджело, Евклид — Браманте и т. н.

Наред с необикновена производителност и трудолюбие в Рим Рафаело изпълнил с фрески целия таван на Ватиканските „лоджии“ в покритата галерия „Сан Дамазо“, нарисувал прочутите си стенописи с митологически разкази във „Вила фарнезина“ и създал, освен това множество портрети и живописни творби. Като резултат на чудовищната му трудоспособност се появили и редица творби в римските черкви „Санта Мария дел пополо“, „Сан Агостино“, неотразимите му „Сибили“ в параклиса „Санта Мария делла Паче“, проектите за няколко големи гоблена, изтъкани впоследствие в Брюксел, и още много други творби.

Днес като най-хубави портрети на Рафаело от римските му дни се смятат неговите ненадминати в целия Ренесанс образи на Юлий II, портретът на папа Лъв X, „Ла дона велата“ (Дамата с воала), „Ла Форнарина“ (Фурнаджийката) и портретът на приятеля на художника — хуманиста Балтазаре Кастильоне. Особено изразителен и внушителен между тях е „Юлий II“, който се пази в Уфиците. Той е блестящ психологически анализ, без никаква милост към амбициозния и войнствен папа, който извикал в лицето на германския император: „Вън варварите от Италия!“, и се смята като едно от най-ценните съкровища в портретната живопис от всички времена. Не по-малко значителен по своя психологизъм е и портретът на Лъв X. „Ла дона велата“, която мнозина приемат, че е образът на Мария Бибиена, годеницата на Рафаело, умряла малко преди да се ожени за него — е друг от върховете на творчеството на великия майстор. Тя е сполучлива конкурентка на „Ла Форнарина“, която гениалният Рафаело също обичал…

Освен като художник Рафаело оставил име и като архитект. След смъртта на Браманте папата му възложил ръководството на строежа на „Св. Петър“ и Рафаело нанесъл в плана на черквата не една удачна поправка. Освен това той начертал и плановете на красивия параклис „Киджи“, на бляскавата римска „Вила Мадама“ и на флорентинския дворец Пандолфини…

Преживял целия си живот в труд и радост, великият живописец бил извънредно весел, сърдечен и общителен човек, готов да подаде ръка на всеки страдащ. Единствената черна сянка в целия му живот била ревността, която изпитвал към гения на работещия заедно с него във Ватикана Микеланджело. Роден под щастлива звезда, Рафаело не бил магьосник и новатор като Леонардо, нито пък наранен титан като Буонароти. Чудовищно трудолюбив, великият урбинец отразил в изкуството св спокойната човешка радост, чистото щастие и идеалната човешка красота. С изкуството си Рафаело съумял да предаде ярко много от идеалите на католическата църква. Той склопил очи на 6 април 1520 г. Имал едва 38 години! Цяла Италия изтръпнала и потънала в скръб. „Боговете прибират млад онзи, когото обичат!“ — казвали смирено римляните, които минавали край ковчега му. До него била изправена незавършената му картина „Преображение“. Рафаело бил погребан в Пантеона и денят, в който зазидали праха му сред корпуса на древния храм, станал ден първи на безсмъртието му…

Великият майстор оставил много ученици. Най-талантлив сред тях се оказал Джулио Романо. И ето че след него — последния ярък отблясък от гения на Рафаело — дойде ред да ви разкажа и за Микеланджело Буонароти, феноменалния скулптор, живописец, архитект и поет, когото съвременниците му наричали „титана с четирите души“!

В цялата история на изкуството трудно може да се намери друг творец, в който така пълно да се сливат в едно артистът и гражданинът, творецът и човекът. Живял близо 90 години, Микеланджело могъл да наблюдава трагичната история на родината си в продължение на цял век. Свидетел на революционния подем в нея през младежките му години, по-късно той станал очевидец и на агонията на нейната свобода. На крушението на най-светлите й ренесансови идеали, сринати в праха от копията на чуждите нашественици и от меча на местната феодално-католишка реакция. Естествено всичко това не могло да не остави дълбоки следи в развоя на неговото творчество. Макар че Микеланджело останал верен докрай на хуманизма и на реалистичните тенденции в изкуството на италианското Възраждане, в някои от произведенията му се промъкнали първите искри на тревогата и неспокойството от предстоящата катастрофа. От смазването на онези сили, които извели човечеството от мрака на Средновековието до светлината на Ренесанса…

Самотен, необикновен гений, надарен с невиждан замах и сила, който не може да се сравни с нещо преди или след него, Микеланджело се родил в селцето Капрезе на окръга Казентино през 1475 г. Син на скромно семейство, той получил първото си образование вкъщи и едва на 14-годишна възраст бил даден да учи живопис в ателието на Гирландайо. Тъй като веднага показал явно предпочитание към скулптурата, баща му го преместил в работилницата на ваятеля Бертолдо да Джовани, ученик на Донатело.

Маестро Бертолдо внушил на ученика си почит към античните форми и в първия период от творчеството на младия Микеланджело се чувствувало, че той черпи от древните не малко от вдъхновението си, но за опитното око било очевидно, че дори и в тези първи стъпки на младежа има нещо индивидуално и силно, което непременно ще го изведе по пътя на голямото изкуство. Необикновеният ваятелски талант на юношата-скулптор обърнал внимание на Лоренцо Великолепни и той му отворил широко вратите на своята резиденция, където по онова време се намирала най-голямата световна сбирка от антични статуи. Общуването с просветения владетел-хуманист и с неговите приятели позволило на Микеланджело да влезе в допир не само с древното изкуство, но и с древната научна мисъл и поезия. Пълен с устрем, младият скулптор сътворил през ранните си години редица релефни образи и кръгли статуи на митологически същества. Най-значителното от всички тях бил релефът с „Битка на лапитите и кентаврите“, където окончателно прозирал личният творчески темперамент на Микеланджело и неговото предпочитание към вечната тема в изкуството — борбата между доброто и злото. За съжаление бъдещият майстор не могъл да завърши докрай това свое произведение и след смъртта на Лоренцо в 1499 г., когато над Флоренция се спуснали облаците на войната и бунта, той се преместил във Венеция, а по-късно се върнал в Болония, където по поръчка на градската управа изваял за черквата „Сан Доменико“ фигурите на един ангел и двама пророци. Носталгията по любимия град го измъчвала и въпреки опасната анархия, която царяла във Флоренция, подвластна сега на Пиеро Медичи, Микеланджело се върнал у дома. Горещите проповеди на Савонарола спечелили сърцата дори на мнозина хуманисти и артисти, поразили младия ваятел със своята нетърпимост към злото, но те не му повлияли никак, що се отнася до пълното отрицание на изкуството, проповядвано от религиозния фанатик, и той продължил смело по своя творчески път.

В началото на 1496 г. Микеланджело бил вече в Рим, където две години по-късно изваял своята знаменита „Пиета̀“, намираща се в римския „Св. Петър“. Поставена в голяма ниша надясно от парадния вход на катедралата, „Пиета̀“ е едно от най-прекрасните и вдъхновени творения на цялата световна скулптура. В нея липсва склонността към класическата симетрия от младините на Микеланджело, и тук всичко е сведено до пълната хармония на разлети линии, следващи се една друга като тонове на музикално произведение. Майчината скръб на Богородица, която държи върху коленете си тялото на своя мъртъв син са предадени без патетични жестове и сълзи. Всичко е съсредоточено само в погледа на очите, който пада над отпуснатата ръка на Христос. Няма стон, ни вопъл. И все пак страданието е показано изцяло и се чувствува във всяка фибра на Мадоната… Майсторството, с което е изваяна „Пиета̀“, е съвършено и говори за първата крачка на гений, отправил се към безсмъртието. Когато тя била готова и я поставили на мястото й в „Св. Петър“, противниците на Микеланджело признали нейното техническо съвършенство, но съскали ехидно: „Въпреки всичко неестествено е, че майката е представена по-млада от сина си!“" Микеланджело, който стоял настрана и чул забележката им, процедил през зъби: „Изворът на красотата и правдата не остарява никога…“ Нямали какво да му отговорят! От Рим Микеланджело се прехвърлил в Сиена, където изваял няколко големи фигури за местната катедрала и в 1501 г. се завърнал във Флоренция. Градската управа веднага му поръчала „Давид“ — една от неговите най-прочути творби. „Давид“, чиито гипсови отливки могат да се видят във всяка художествена академия или музей, бил създаден от майстора при доста необикновени обстоятелства. Един негов колега — флорентински скулптор — трябвало да издяла образа на някакъв пророк за фасадата на „Санта Мария дел Фиоре“ от дадения му от флорентинската община мраморен блок. Скулпторът не успял да направи нищо и развалил мрамора, а той струвал цяло състояние. За да спаси събрата си, Микеланджело се наел да извае от развалената и безформена каменна маса образа на библейския овчар. Така почти случайно била създадена една от най-прочутите скулптурни фигури на всички времена. Отначало „Давид“, над който Микеланджело работил цели две години, стоял на градския площад пред зданието на флорентинската „Синьория“, но впоследствие бил прибран в залите на Академията и на мястото му поставили негово точно копие от бронз, което мнозина туристи смятат за оригинала.

„Давид“ ще си остане завинаги апотеоз на хубост и сила. Голото тяло на младия библейски овчар е стройно и изправено. Неговият гръден кош издава мощ и сила. Мускулите му са еластични и добре моделирани. Главата — необикновено красива. По високото чело се сипят гъсти къдри и човек трудно може да си представи по-добре изразена мъжка красота от тази, излязла под гениалното длето на Микеланджело. За разлика от Донатело майсторът представил своя Давид не в момента на неговата победа, а в минутата, когато изпълнен с решителност, очаква страшния Голиат. С това той искал да покаже по алегоричен начин, че и малката Флоренция е готова да посрещне своите врагове и да се сражава за свободата и независимостта си срещу всеки нашественик — чужденец или свой.

По времето, когато завършвал „Давид“, Микеланджело се заел и с първата си живописна творба „Светото семейство“, а така също и със скиците на една голяма фреска в залата на „Синьорията“, където Леонардо да Винчи рисувал вече унищожената впоследствие „Битка при Ангиари“. Поради стечението на обстоятелствата той не могъл да осъществи този стенопис и в 1505 г. отново се озовал в Рим, където трябвало да започне работа върху проекта за голямата гробница на папа Юлий II. Грандиозните планове на Микеланджело за „вечно жилище“ на папата предвиждали скулптурна група с 40 фигури, в които „Мойсей“ била една от второстепенните. Юлий II ги одобрил и изпратил Микеланджело в Карара, за да си избере сам нужния мрамор, но осем месеца по-късно се отказал от първоначалния проект и от него върху гроба му в римската черква „Сан Пиетро ин Винколи“ останала само фигурата на „Мойсей“, с която Микеланджело създай своето най-съвършено олицетворение на образа на силния човек, чиято воля за власт и мощ не познава никакви граници, Легендата разказва, че когато „Мойсей“ бил завършен, образът му се сторил толкова жив на неговия създател, че Микеланджело го ударил с чука си и извикал: „Мойсей, говори!“ Разбира се, каменната фигура не отговорила, но изкуството, вложено в нея, от векове вече красноречиво говори на хиляди хора за феноменалното изкуство на скулптора-титан. Някога до „Мойсей“ стояли и двамата прочути „Роби“ на майстора, които изнесени оттам, сега се намират в Лувъра. Те са още едно доказателство за безсмъртния гений на великия ваятел…

Ревнив към успехите на Микеланджело, Браманте непрекъснато търсел случай да злепостави своя велик съперник пред папата. И ето, когато Юлий II решил да украси с фрески тавана на „Сикстинската капела“, той му подшушнал да възложи тази работа на Микеланджело с надеждата, че знаменитият скулптор ще се провали като художник. Въпреки че Микеланджело не познавал добре фресковата техника, той приел папската поръчка и се качил на предварително приготвената скеля. Превит на две, несравнимият творец прекарал върху скърцащите й дъски близо четири години. Трябвало да изпише един таван с размери 48 на 13 метра. Това правело точна 524 квадратни метра фрески! А освен тях в страничните стени и ъгли бил длъжен да нарисува и още много други фигури. Микеланджело стиснал зъби и неговият мрачен гений повел ръката му по изгладените стени. Работата била непоносимо тежка и изнурителна, но той не спирал нито за миг и когато всичко било завършено, върху тавана на „Сикстинската капела“ се появили 343 човешки образа и фигури, нарисувани от великия майстор без ничия помощ!

В края на краищата, когато измъчен и болен, с изкривен за цял живот врат Микеланджело слязъл от скелята, пред очите на изумените му съвременници се разкрила най-необикновената гледка, която не можела да се сравни с нищо създадено преди нея, от който и да било художник. Дори и прочутите фрески на Рафаело в „Станците“ бледнеели пред изображенията на този свод, където се виждали различни моменти от „сътворението на света“. По тавана на „Сикстинската капела“ Микеланджело нарисувал: „Отделянето на светлината от мрака“, „Сътворението на луната и слънцето“, „Отделянето на водата от сушата“, „Сътворението на Адам“, „Сътворението на Ева“, „Грехопадението“, „Потопът“ и др. библейски сцени. В ъглите между отделните композиции, в пандантивите той изписал тела на силни младежи, а в дванадесетте сводести арки фигури на замислени библейски пророци или буйни сибили. Най-чудноватото в тези плуващи като в истинско небе човешки образи било това, че те не приличали на живописни изображения, а по-скоро наподобявали фигури, издялани от камък. Благодарение на контура им и на играта на светлосянката Микеланджеловите образи притежавали пълна обемност и техните плавни и изразителни жестове говорели красноречиво за душевното им състояние. В религиозния сюжет на тази гигантска стенопис великият майстор влял дълбок ренесансов смисъл, който звучал като апотеоз на човешкия ум, въдворил порядък в хаоса, подчинявайки света на началата на разума и хармонията. Образите на неговия Адам, и на юношите, на пророците и сибилите — древните ясновидки — били образи на красиви и духовно силни хора, но над тях не се извисявало вече безметежното небе на изкуството от Куатроченто и в погледите им се четяла тревогата за смътното бъдеще, в което хората щели да бъдат принудени да се борят за своето щастие. Безсъмнено — макар и скрит в тишината на Ватиканската капела, Микеланджело чувал болезнения стон на своята поробена родина и той вълнувал неговото сърце, където се раждали сенките, изписвани от неговата ръка.

След смъртта на Юлий II новият папа Лъв X — член на фамилията Медичи — поръчал на Микеланджело да направи фасадата на параклиса „Сан Лоренцо“, където се помещавала фамилната гробница на голямото патрицианско семейство, и Микеланджело работил 4 години върху тази поръчка, но в 1520 г. папата анулирал договора за нея. В същата година един друг Медичи — кардинал Джулио Медичи, който по-късно станал папа под името Климен VII, възложил на Микеланджело да направи известни пристройки в „Сан Лоренцо“ и да извая скулптурните фигури на неговите знатни роднини Джулиано и Лоренцо Медичи, като постави върху капаците на саркофазите им четири алегорични статуи. Микеланджело работил две години върху новата поръчка, но в 1527 г., когато испанците се втурнали в Италия и разграбили Рим, във Флоренция избухнало въстание, Медичите били свалени от власт и в града се обявила република. Щом Климен VII научил за това, той сключил мир с испанците, съюзил се с тях и се нахвърлил върху Флоренция. Флорентинците посрещнали нападателите мъжествено и градът на Данте издържал едномесечна обсада, но накрая бил принуден да се предаде на превъзхождащия го противник. Участвувал в отбраната на Републиката като ръководител на укрепяването на града, Микеланджело трябвало да бяга, за да не бъде убит. Четири години по-късно, в 1531 г., Климен VII му обещал опрощение, ако той завърши наченатата работа в гробницата на Медичите. Микеланджело нямал избор и отново взел длетото и чука. Сега вече той потърсил да предаде в образите на Джулиано и Лоренцо Медичи не тяхната точна портретна прилика, а по-скоро да изрази диаметрално противоположните им характери — нещо, в което успял превъзходно. Когато двете големи каменни статуи били готови, Микеланджело ги поставил в плоски ниши над саркофазите, на двамата покойни принцове, а върху капаците на самите саркофази издялал четирите си прочути алегорични фигури „Нощта“, „Денят“, „Зората“ и „Здрачът“, чрез които изразил обхваналия го песимизъм от нещастията на родината му, гърчеща се отново в железните обятия на „светата черква“, взела връх във властта над полуострова.

Когато поетът Паоло Строци видял готовата гробница на Медичите, той харесал „Нощта“ извънредно много и й посветил стих, в който прославял идването на деня след спокойния безметежен сън на нощта.

Микеланджело, който видял, че смисълът му не бил разбран ясно дори и от поета, му отговорил със следния стих:

„По-добре да спиш,

по-добре да си камък

в този срамен и престъпен век!

Съдба завидна е да не усещаш

и да не живееш!

Затова, моля те — мълчи!

Не ме събуждай…“

За гробницата на Медичите Микеланджело започнал да вае и една „Скръбна мадона“, но поради интригите след убийството на Александро Медичи, той не могъл да завърши работата по нея и трябвало да напусне Флоренция завинаги и да се пресели в Рим. Тук, вече 60-годишен, „титанът с четирите души“ написал най-нежните си сонети, посветени на неговата недокосната любима — патрицианката Витория Колона, които са едни от най-хубавите лирични произведения в поезията на целия италиански Ренесанс.

В 1534 г. новият папа Павел III дал на Микеланджело званието „главен скулптор, архитект и живописец на Апостолическия дворец“ й го натоварил да нарисува най-колосалното си творение — „Страшният съд“, който трябвало да бъде изписан върху стената на „Сикстинската капела“. Непокорен и бунтовен дух, републиканец по убеждение, помнещ мрачните картини на Дантевия „Ад“ и не забравил все още горещите слова на Савонарола против греха, гениалният творец пристъпил към новата творба с подход твърде различен от онзи, с който започнал изписването на тавана в същата капела. В неговите мисли „Страшният съд“ трябвало да се превърне в символ на онова, което очаква всеки потисник или измамник, поробител или подлец. Да стане нетленен паметник на справедливостта, в чието тържество Микеланджело винаги твърдо вярвал. Тъй като не познавал половинчатите неща, майсторът се нахвърлил върху новата си работа с огън и страст. Той изоставил в „Страшният съд“ светлия колорит от тавана на капелата и започнал да гради всичко в новата композиция главно върху контраста от тъмно и светло. В центъра на гигантския стенопис той изписал възправената фигура на Христос-съдията, който приличал по-скоро на древния Луцифер, отколкото на върховен черковен съдник, а около него нарисувал десетки блуждаещи тела на летящите към бездната и огъня тела на грешниците. В израза на Христос не се чувствувало никакво милосърдие, както обикновено, и там блестяла жаждата за възмездие… Дни и нощи прекарал Микеланджело в „Сикстинската капела“ и когато завършил творбата си, тя подигнала истинска буря от възмущение в душите на „добрите католици“! Независимо от всичко обаче съвременниците признали, че върху стената на „Сикстинската капела“ се е родил най-големият шедьовър на световната живопис, пред който всеки зрител загубвал дъх. Въпреки това наследникът на папа Павел III намерил голите тела на грешниците и на Христос и „Страшният съд“ за твърде безнравствени и заповядал да ги „облекат“. И ето, с печалната задача „да поправи“ Микелавджеловата творба се заел второстепенният майстор Даниеле да Волтера. Когато гражданите на Рим научили какво става във ватиканската капела, те заклеймили папата със своите подигравки, а маестро Даниеле получил прозвището „гащаря“! До 1762 г. голите фигури на „Страшният съд“ били непрекъснато „дообличани“ от още няколко папи и въпреки това гигантската фреска не могла да бъде развалена. Геният надживял посредствеността. И паметта на Микеланджело останала да живее сред поколенията наред със спомена за титаните Есхил и Данте — първите, които дръзнали да се опълчат срещу небето…

Със „Страшният съд“ Микеланджело изчерпал всичките възможности на движението и на линията в живописта. Когато човек се изправи днес пред олтарната стена на „Сикстинската капела“, той онемява. Всичко пред него е тъй живо и внушително, че то остава завинаги в неговите спомени.

Верен на републиканските идеи, през време на бунта във Флоренция Микеланджело издялал един внушителен бюст на Брут, а по-късно, до края на живота си направил още два варианта върху темата на „Пиета̀“. След смъртта на Антонио ди Сангало той завършил започнатия от него римски „Палацо фарнезе“, проектирал самостоятелно черквата „Сан Джовани дей Фиорентин“ и изготвил проектите за градската врата „Порта Пия“. Негово дело станало и оформяването на големия площад пред Капитола. Но връхната точка в постиженията на Микеланджело-архитекта била постройката на гигантската купола над „Св. Петър“, замислена от неговия заклет враг Браманте. Днес куполата на „Св. Петър“ се смята като едно от чудесата на ренесансовата архитектура и смайва с гигантските си размери и чистата си линия. Нейният диаметър е почти 40 метра и заедно с нея най-голямата католишка черква достига височина от 135 метра! Ако трябва да сравним това гениално постижение на Микеланджело с нещо подобно в архитектурата преди него, можем да покажем само куполите на римския „Пантеон“, и „Санта Мария дел Фиоре“ във Флоренция, построена от Брунелески.

Титаничен майстор на длетото и четката, Микеланджело обичал да казва често, че всмукал любовта към мрамора още с майчиното си мляко, тъй като бил откърмен от жената на един беден каменар и прекарал целия си живот в творчески труд. Когато склопил очи в 1564 г., по негов завет тялото му било пренесено във Флоренция и погребано в „Санта Кроче“, сливайки се по този начин с безсмъртието на майката и люлката на италианския Ренесанс…

Изкуството на Микеланджело откликнало като могъщо ехо в целия 16 век. Той въплътил в него всичко най-ценно от втората половина на Куатроченто и първите петдесет години на своя век и така достигнал до зенита на италианския Ренесанс, записвайки името си в плеядата на най-великите творци от всички времена и епохи. Истински самотник в пластичните изкуства, за чийто титаничен гений ние все още нямаме мащаби, Микеланджело предпочитал скулптурата пред живописта и винаги се подписвал „Микеланджело-скулторе“, като смятал, че ваятелството е по-ценна художествена проява. Той познавал съвършено анатомията на човешкото тяло, избирал винаги най-мъчните му пози за възпроизвеждане и ги изобразявал с необикновена леснота. Всичко в изкуството му било осезаемо, материално и мощно. Недоволен винаги от себе си и от своите постижения — сигурен белег на гения — Микеланджело страдал дълбоко от физическата си грозота, причинена от удара на неговия приятел Пиетро Ториани, който счупил носа му с юмручен удар още през неговите младежки години, и затова предпочитал самотата. Той бил суров и строг с неприятелите си, но неговото сърце криело детска нежност за близките и приятелите му.

Със смъртта на Микеланджело поредицата от титаните на зрелия Ренесанс във Флоренция и Рим завършила. Италианската земя сякаш се уморила да ражда гении и сега й предстоял отлив. Ала преди този отлив да настъпи с пълната си сила и да превърне таланта в посредственост, по северното крайбрежие на Адриатика продължавало да свети огнището на Венецианците и сред неговата светлина се родили и творили последните големи художници от края на Ренесанса в италийските земи.

71_titani_1.jpg
72_titani_2.jpg
73_titani_3.jpg
74_titani_4.jpg
75_titani_5.jpg
76_titani_6.jpg