Драган Тенев
Чудната история на изкуството (16)

В дните на предтечите

Четиринадесети век…

Отдавна вече над Италианските земи е изчезнала могъщата и обединяваща сянка на Рим — „Господаря на света“! Метрополия на мощна и горда империя в миналото, сега Апенинският полуостров не е нищо повече от една жалка и разединена земя, в която множество градове-републики и няколко линеещи феодални княжества враждуват вечно помежду си. И все пак, въпреки нескончаемите раздори и явната политическа слабост на полуострова, Италия е едно от най-богатите кътчета на Средновековна Европа и там кипи трескав творчески живот. Послужила като огромен военен трамплин на амбициозните католишки папи по времето на Кръстоносните походи, разпокъсана и разединена, Италия е съумяла да си извоюва за по-малко от два века положението на единствен и най-голям посредник в търговията между Изтока и Запада. Корабите на нейните генуезци и венецианци са пълни господари в Средиземно море и безспирно носят към бреговете й несметни богатства. Приятно подрънкващите златни скуди развързват ръцете на ловките апенински търговци и занаятчии. Те успяват да откупят неусетно свободата си от феодалните сеньори или пък да я отвоюват с кръв и основават своите мощни независими селища-градове. Градовете растат бързо и към тях се стичат хиляди бегълци от феодалите, предлагащи на господарите им своя евтин труд само срещу защитата на градските крепостни стени. И ето постепенно става нещо много важно — центърът на цивилизацията се измества. Манастирът и старият феодален замък на „негова светлост“ благородника-земевладелец, около който някога се е съсредоточавал целият частен и обществен живот на ранното Средновековие, трябва да отстъпят своето първенство пред крепнещата сила на новото творение на свободните граждани — града! Още един път в историята на човечеството, живецът на вечно крачещата напред човешка култура напуща полето и отново се връща сред градските стени, както е било и в древността…

Градовете стават скоро средище не само на създаващата се буржоазна промишленост, но и средище на новата буржоазна култура. Жадна за злато и власт над другите съсловия, първата европейска буржоазия в Апенинския полуостров е изпълнена с неудържим устрем да утвърди превъзходството на своите току-що родени възгледи над онези на феодалното общество. Подготвяла се дълго за своя час, съзнаваща паричната си и военна мощ, тя прави всичко възможно да помете аскетизма на фанатизирания католицизъм на Средновековието и да го замести с критичната мисъл и знанието, родено от опита, които ще й позволят да стане пълновластен господар на страната. Икономическата съдба на Италия отрежда италианците първи между всички европейски народи да прекрачат синора между умиращото Средновековие и зората на новите времена, които чукат по вратата на историята. Разбира се, практически това не се осъществява мигновено и „прекрачването“ трае приблизително цели два века. Но какво са два века за човечеството, което от незапомнени времена върви по пътя на прогреса?

Докато французите, германците, англичаните и другите народи отвъд Алпите изграждат своите готически катедрали, а на Изток Византия се мъчи да възвърне предишното си величие чрез династията на Палеолозите, Италия отдавна вече е влязла в допир с бляскавата цивилизация на Изтока. Нейните моряци, авантюристи и търговци са донесли в полуострова й не само подправки, коприна и злато, но и древната мъдрост и ученията на гръцките философи, които разкриват един мир, коренно различен от онзи, за който им говорят безбройните попове и монаси. Смелите пътешественици разказват небивали неща за приказни дворци на стари източни властелини, разправят за големи строежи, оставени от римляните в Сирия и Египет, за гигантската купола на „Св. София“ в Константинопол, за пищния разкош и красота на живота в екзотичните страни. Хората от полуострова слушат със зяпнали уста. „Значи може да се живее и така!“ — казват някой от тях, но веднага в съзнанието им проблясва: „Но нали светата църква забранява такива земни удоволствия! Нали бог наказва с вечните пламъци на ада всеки сластолюбец и чревоугодник, всеки, който не мисли благочестиво!“ В същото време, из италийския полуостров биват открити хиляди антични статуи и барелефи с изпочупени ръце и носове. Колкото и странно да прозвучи, но италианците от 14 век откриват красотата на собственото си тяло именно благодарение на тях. Те са изненадани, смутени и очаровани! Та човекът наистина е най-съвършеното творение на природата, както казват гръцките мислители! И ето — погледите на хората бавно се отвръщат от мъртвешки застиналите византийски образи и за първи път от дълги векове насам поглеждат човека и заобикалящите го гори и поля. За първи път се вслушват в трепета на собственото си сърце, чиито удари заглушават злокобните ужаси, с които ги заплашват поповете, ако посмеят да бъдат щастливи на този свят. Замлъкналата лира на поетите отново запява. И сега нейните песни не славят вече бога или мъчениците му, а красотата на мадоните и любовта, радостта да се живее. В 13 и 14 векове в Италия се раждат Данте, Бокачио и Петрарка. Те са последователи на поетите от „ил долче стил нуово“ — новият изящен стил — и написват своите безсмъртни произведения на „волгаре“ — онзи простонароден италиански говор, който разбират всички апенинци от Алпите до Сицилия. Това е може би най-големият удар върху Средновековието в Италия! Това е първата стъпка към демократизирането на литературата и изкуството в полуострова. От нейните семена ще се роди обновителната буря на Ренесанса и удивителните постижения на хуманизма…

Ако искате да чуете историята на италианското изкуство от дните на великите предтечи на Възраждането, ние неминуемо трябва да тръгнем от Флоренция, да минем през Пиза и оттам да се спуснем в Сиена — третия град от „триъгълника“, в който са били родени или пък са живели хората, подготвили изкуството за гениалните творби на Леонардо, Микеланджело и Рафаело.

И така — да започнем нашата разходка от площада пред голямата флорентинска катедрала „Санта Мария дел Фиоре“. Колко красива е тази старинна черква с фасада от разноцветни мрамори и как добре се свързва с останалите сгради по площада около нея. Ето — това е центърът на най-чудния от чудните италиански градове на Ренесанса, който върна изкуството на човека такова, каквото го бяха създали свободните от страха на ада велики майстори на гръцката древност.

В 1296 год., когато маестро Арнолфо ди Камбио — най-прочутият архитект на своето време, роден през 1240 година в селцето Вал д’Елза започнал да чертае плановете на „Санта Мария дел Фиоре“, Флоренция била вече между най-богатите градове на Италия. Търговията и занаятите й процъфтявали — сукната, коприната и нейните банки били прочути по целия тогавашен свят. Флорентинците — бедни и заможни — обичали искрено изкуствата и ги покровителствували от сърце. Десетки знатни граждани — меценати — подпомагали художниците, скулпторите и занаятчиите — майстори на приложните изкуства, като откупували веднага техните произведения или просто им отпущали парични помощи и дарове. Желаещи да затъмнят славата на другите градове, гражданите на Флоренция, които отдавна вече не харесвали старата си катедрала, решили да построят нова съборна черква и възложили това дело на маестро Арнолфо. Те познавали добре своя стар архитект, който бил ученик на прочутия в цяла Италия скулптор Николо Пизано и от време вече се възхищавали на построената по негови планове черква „Санта Кроче“. Маестро Арнолфо приел поръчката им и веднага се заловил за работа. Той имал богат опит и владеел добре занаята си. Работил в много италиански градове, Арнолфо ди Камбио забелязал на редица места в Ломбардия, Тоскана и Сицилия опити на негови предшественици за възкресяването на римските архитектурни традиции, но за съжаление той бързо се убедил, че това никога не надминавало рамките на опита. Този факт го довел до убеждението, че подобна несполука се дължала най-много на влиянието на чуждестранните строителни школи, които намирали последователи в Италия. През 13 в. в Апенинския полуостров, или по-скоро в северната му половина, била на мода готическата архитектура. Преминала Алпите, готиката на французите намерила доста добър прием в Ломбардия и се спуснала на юг, но крайният предел на нейните завоевания в Апенинския полуостров достигнал до Рим и тя не могла да продължи по-надолу. Готиката променила в Италия коренно своя първоначален конструктивен характер и загубила височината, която имали строежите й на Запад. Италианците видоизменили доста готическата линия и — поклонници на най-различни апенински традиции — създали някакви своеобразни архитектурни хибриди от местно и външно влияние.

Сам възпитаник на Тосканската строителна школа — школата, която обичала да строи черквите си със своеобразен вид и пропорции, а после да облицова фасадите им с разноцветни мрамори — Арнолфо ди Камбио начертал плановете на „Санта Мария дел Фиоре“, като употребил навсякъде диагонално пресичащите се готически сводове. Верен обаче на родината си, той проектирал своята черква с извънредно дебели външни стени, за да избегне подпорните арки, като решил да издигне на тяхно място над пресичането на трансепта с „хора“ грамадна купола, подобна на онези, които правели римляните. За съжаление, смъртта попречила на прочутия маестро Арнолфо да осъществи грандиозния си проект. След като го погребали с големи почести, флорентинците възложили завършването на работата му на много известния художник Джото, който веднага се заел да издигне в близост на „Санта Мария дел Фиоре“ една висока камбанария. В строежа на голямата флорентинска катедрала Джото бил наследен от архитекта Франческо Таленти и когато след много години тя била вече готова, липсвала само гигантската купола, замислена от Арнолфо ди Камбио. Никой от тогавашните италиански строители не се наемал да я издигне и чудото на нейното съграждане щяло да бъде извършено малко по-късно от великия ренесансов архитект Брунелески…

Ако искаме да поговорим изчерпателно за своеобразната италианска готика от времето на предтечите, ние ще трябва да съставим едни извънредно дълъг списък от имена на абатства, черкви, манастири и шартрьози, които са пръснати из цяла северна и средна Италия. Тъй като това ще бъде невъзможно, аз ще спомена само най-известните от него: — флорентинските черкви „Санта Кроче“, „Санта Мария Новела“ и „Ор Сан Микеле“, великолепната Сиенска катедрала, построена от архитектите Лоренцо Майнати и Андреа Орканя, катедралата в Орвието, прочутият милански „Дуомо“ — най-голямата готическа черква в Апенинския полуостров, която побира 40 000 души, катедралите в Генуа и Ферара, падуанската базилика „Сант Антонио“, шартрьозата в Павия и още някои други, които са шедьоврите на онази архитектура, която откри пътя за великите строежи на Ренесанса. За да закръглим представите си за строителството на италианското „треченто“, аз ще прибавя към току-що изброените черкви и имената на още някои граждански постройки от епохата, които заслужават да се знаят. Но преди да почна да ги изброявам, нека ви кажа, че в Италия по това време било особено модно да се строят грандиозни общински домове. Великолепието и грандиозността на тези „палаци публичи“, както ги наричат италианците, били символи на градското благоденствие и мощ. И ето — в съревнованието между градовете-републики за повече блясък се родили хармоничният „Палацо публико“ в Сиена, прочутите „Палацо дела Синьория“ и „Палацо дел Подеста“ или „Барджело“ във Флоренция, грандиозният „Палацо делла Раджионе“ в Падуа, приказният „Палацо Дукале“, т.е. „Палатът на дожите“ във Венеция и др. Но общинските домове не били единствените граждански строежи от това време и заедно с тях изникнали и много частни дворци на богати градски фамилии. Извънредно известни и добре запазени до днес са например дворците на флорентинските богаташи Фрескобалди, Спини и Даванцати, на сиенската фамилия Толомей и още много други. Ала колкото и хубави да са дворците от това време, които споменахме досега, тяхната красота бледнее пред блясъка и разкоша на връстниците им — патрицианските домове по двата бряга на „Канал Гранде“ във Венеция. Един от тези домове — прекрасна архитектурна перла от началото на 15 век — е прочутата „Ка д’оро“, построена от майсторите Матео Равери и братята Бон — големи венециански строители. Поредицата на гражданските строежи от дните на предтечите в Италия завършва с прочутите италиански „лоджии“, които архитектите от 13 и 14 векове строели обикновено в центровете на градовете. В тях се извършвали разни държавни работи или церемонии. Най-известната между всички средновековни лоджии в Италия е Флорентинската „Лоджия дей Ланци“, която била проектирана и построена от Бенчи ди Чионе и Симоне Таленти.

С тази прочута старина ние ще изоставим архитектурата на предтечите и ще се занимаем със скулпторите от епохата. Впрочем, кой е най-известният ваятел в Италия през 13 столетие? Безспорно това е признатият от всички маестро Николо Пизано — първородният син на простия зидар Пиетро Пулиезе. Къде се е родил и при кого е учил? Италианските му биографи, които твърдят, че е живял между 1206 и 1280 година искат да ни уверят, че е познавал добре френската пластика, а някои от тях дори смятат, че е посещавал и самата Франция. Известни черти на творчеството му действително говорят за леко влияние на готическата скулптура, но ако вие отидете в Пиза и разгледате направения от него амвон, ще почувствувате веднага, че се намирате не пред имитатор, а пред артист, мъчещ се да пробуди ваятелството на страната си от дълбокия му сън и да го върне към реализма на неговото антично минало. Маестро Николо скулптирал амвона на пизанския Баптистерий, за който говорим, през 1260 година. Майсторството и съвършеното владеене на длетото, с който са направени барелефите му, говорят за ваятел, познавал отлично тънкостите на „занаята“ си. Композицията на всички барелефи в амвона е ясна — участвуващите в тях фигури са многобройни и добре подредени. Лицата на хората имат твърде сдържано изражение. Техните жестове са отмерени и тържествени, формите им — земни и обемни, а драпировката на дрехите им дооживява впечатлението от цялостната творба. Безспорно, тук маестрото се е повлиял от барелефите на римските саркофази, запазени в пизанското „Кампо Санто“, но той е погледнал и живите хора около себе си. От всичко това се е родила първата лястовица на Ренесанса в италианската скулптура.

След свършването на амвона на Баптистерия, Николо Пизано бил повикан да направи амвона и на катедралата в Сиена. Той работил върху тази творба от 1265 до 1268 година и заедно с него в нейното изграждане и украсяване взели участие учениците му Арнолфо ди Камбио — сиенецът Лапо и синът му Джовани Пизано. В Сиена маестро Николо отишъл още по-напред по пътя на реалистичното изкуство. Той изоставил напълно римските образци и се опитал да възпроизведе живота, който заобикалял него и учениците му. Като резултат на тези творчески търсения се появило великолепно творение, което окончателно открило пътя на великите майстори на длетото през Ренесанса. Преди да склопи очи, Николо Пизано направил още една значителна творба — градската чешма на площада в Перуджия.

Джовани Пизано, също много талантлив ваятел, надминал баща си в скулптурното майсторство. Той изваял барелефите и фигурите на амвоните в Пизанската катедрала и катедралата в Пистоя, оставил много статуи по фасадата на черквите в Сиена, Флоренция и Падуа и една от неговите последни творби била статуята на „Мадоната с детето“ в Прато. Легендата му приписва и скулптурната украса на гроба на папа Бенедикт XI…

Посетите от Николо и Джовани Пизано семена на нова реалистична скулптура дали богата жътва. В цяла Италия се създали школи от техни последователи и между учениците им се прославили сиенците Лоренцо Майната, Джовани ди Балдучио и някои други, които следвали вярно стъпките им. В края на 13 и началото на 14 век във Флоренция станал много популярен още един скромен ваятел на име Андреа да Нино да Понтадера, когото за краткост наричали Андреа Пизано. Той нямал никакви родствени връзки с другите двама Пизано, но също бил надарен творец и направил по поръчка на флорентинската община първата бронзова врата на Баптистерия във Флоренция. Тази великолепна творба, която предшествува вратите на Гиберти в същото здание със значително число години, възпроизвежда 28 библейски сцени. Всяка една от тях е съвършено скулптурно произведение, напоено с атмосфера и настроение. Андреа Пизано и неговите ученици украсили със статуи камбанарията на „Санта Мария дел Фиоре“, а неговият син Нино Пизано се прехвърлил във Венеция и занесъл духа на възраждащия се реализъм и по брега на Адриатическото море.

С Нино Пизано и някои негови ученици-венецианци завършва поредицата на значителните скулптурни творци от пред ренесансово време и пред нас се възправя неотразимият художник на „треченто“, приятелят на Данте, Анджолето ди Бондоне, когото всички познават под съкратеното име Джото. Нека кажа веднага — Джото не е бил случайно явление в живописта на Италия от 13 в. и пътят на неговото появяване бил подготвен от римските художници Якопо Торити, Филипо Рузити и главно от Пиетро Кавалини. Всичките споменати художници творили през 12 и 13 векове и правели опити да се освободят от опеката на византийските образци, които ги гледали от мозайките на италианските черкви, като с тази си дейност придвижили напред италианската живопис от епохата. Истинското обновление на живописта в Апенинския полуостров настъпило обаче едва с появяването на Джото.

Ако трябва да вярваме на Вазари, един от първите биографи на великите италиански художници, Джото се родил около 1266 година в някакво тосканско селце. Син на селянин, бъдещият велик майстор на четката, трябвало да пасе овцете на баща си още от дете и наместо да скучае през дългите часове на самота сред полето, той започнал да „рисува“ с кремък върху скалите пладнуващото си стадо. Прочутият флорентински живописец Чимабуе, който бил вече много прославен със своята знаменита „Мадона деи Ручелаи“, нарисувана от него в „Санта Мария Новелла“, видял случайно „картината“ на малкото овчарче и тя му харесала. Той взел селянчето със себе си във Флоренция, приел го като ученик в ателието си и му дал първите уроци по живопис. След като Джото се научил да смесва боите и да рисува самостоятелно човешки лица и фигури, той се разделил с Чимабуе и тръгнал да странствува из родината си. Работата водела младия живописец ту на север, ту на юг и той успял да опознае, освен Флоренция, Падауа, Асизи, Равена, Рим и много други италиански градове. В Рим Джото видял за първи път творбите на Пиетро Кавалини и останал поразен от неговото разбиране за пространство, епичност на сюжета и пластичност на формата. Римският майстор използувал нашироко светлосянката на древните художници и умеел да постига чрез нея значителна обемност и материалност на рисуваните от него човешки фигури, а композициите му не следвали строгия византийски маниер и той разполагал техните образи в пространството на перспективно предадени храмови интериори. Срещата със смелия новаторски талант на Кавалини оставила дълбоки следи у Джото и флорентинецът — не имитатор, а истински творец — последвал примера на римлянина, преодолявайки хладината и безстрастието в образите му и в следващите си творби създал хора, изпълнени с буйни и горещи чувства. Именно тези творби, наситени с драматизъм и тънък психологически анализ, го направили първия истински предтеча на ренесансовата живопис в Италия. Богат и уважаван гражданин, прочут артист и всепризнат талант, Джото склопил очи във Флоренция през лято 1337 на нашето леточисление, изпратен до вечното си жилище от всички флорентинци. Джото бил мъртъв, но славата на велик художник, която го следвала през целия му живот не само че не помръкнала след неговото изчезване, а напротив — продължила да блести и до днес. На какво се дължи това? Най-много на обстоятелството, че Джото успял пръв да освободи италианската живопис от тягостното и сковаващо влияние на аскетичните византийски образци и да я насочи по нов път, изпълнен с живот, човешки чувства и вълнения. Нека да се разберем правилно — изкуството на големия пред ренесансов майстор, такова, каквото го виждаме днес, след като вече познаваме шедьоврите на великите ренесансови художници наистина трудно може да се нарече изкуство, освободено напълно от средновековните традиции и византийската скованост, но въпреки това не трябва да забравяме, че то е било „най-динамичната живопис на времето си“ и е дало онзи първоначален импулс на италианската школа, която по-късно роди Леонардо, Рафаело и Микеланджело. Живял на превала на две епохи — бавно умиращото Средновековие и гърчещото се в родилни мъки ново време — Джото бил свидетел на големи исторически събития в живота на Апенинския полуостров и на кървави класови стълкновения в самата Флоренция, която в неговите дни приличала на арена, където се сражавали предтечите на пролетариата срещу първата европейска буржоазия. Син на Средновековието като Данте, Джото трябвало да излее вълненията на съвременниците си и своите собствени мисли в кръга на средновековните сюжети, но въпреки това неговият гений успял да отрази повея на времето дори и в този стеснен за един творец кръг. И ако по сюжетите си той принадлежал на миналото, то неговата трактовка на темите и неговите изразни средства били вече в бъдещето. Именно те му позволили да влее и въплъти в творбите си нов смисъл. Енергичните, смели и волеви хора и характери на епохата му, чиито образи той пренасял в стенописите си не можели да бъдат изобразявани повече с традиционните средства на условната, плоскостно-декоративна византийска живопис. И ето — Джото се обърнал към естествената обемност на човешката фигура, търсейки материалността и плътността на нейните форми, моделирайки я енергично чрез играта на светлосянката. Триизмерните тела в неговите раздвижени композиции изисквали пространство, за да се движат. Прекарал младостта си сред природата, Джото я обичал и я познавал като никой друг. Четката му пренесла опиянението й в неговите фрески и там проблеснало синьото италианско небе, изплували далечни силуети на планини, стволове на дървета и тучни зелени поля. Естествено, подобен пейзаж не можел да се предаде със сухия колорит на византийците и Джото го нарисувал с естествените багри на природата. А това било първият смел опит да се влее живот на италианската живопис и да се освободи от всякаква условност.

Повечето от произведенията на Джото, достигнали до нас, са фрески. Както и всичките му съвременници, великият майстор също рисувал „ал фреско“ или на български „на прясно“, като прясно в случая се отнасяло до мазилката, върху която бивали рисувани самите стенописи. Техниката на такава живопис била следната — художникът нанасял боите си върху съвършено изгладената мазилка, докато тя била още мокра и когато водата се изпарявала, изображенията „изплували“ върху повърхността й. Ако вие бихте могли да разгледате най-хубавите творби на Джото в Асизи, във флорентинската черква „Санта Кроче“ и в прочутата „Капела дел’ Арена“ в Падуа, построена сред развалините на една стара римска арена от сина на лихваря Скровени, поставен от Данте в седмия кръг на неговия „Ад“, вие веднага ще разберете, защо Джото винаги е казвал, че „… изобразителното изкуство е триумфалната врата към изучаването на природата!“ Впрочем той е потвърдил това изказване не само с фреските в Падуа, но и с цялата си творческа дейност. Дете на епохата, преливащ от страстите и вълненията й, той отразил много от нейните идеи в своите произведения. Погледнете „Целувката на Юда“ в падуанската „Капела дел’ Арена“! Какво невиждано дотогава противопоставяне на възвишеното благородство и подлото предателство. Какъв тънък психологически анализ. Какво заклеймяване на предателя. Нима всичко туй не е ехо на дните, в които често борбите на народните маси във Флоренция са продавани за тридесет сребърника? Нима не е върховно презрение на артиста към онези, които нямат съвест? Стенописите следват един след друг — „Представянето на Мария в храма“, символ на нежност и красота; „Влизането на Христос в Йерусалим“, истинска тържествена процесия; „Сватбата в Кана Галилейска“ — празник не на библейски люде, а на съвременни нему флорентинци, и т.н. Навсякъде личи, че Джото умее да очисти всички излишни подробности от събитието, което разказва, за да подчертае неговата истинска същност. Да сложи ударението, където трябва. И прави всичко това с лекота, напомняща детска игра! През дългия си живот Джото рисувал с помощниците си в Асизи, в параклисите на флорентинската „Санта Кроче“ и във флорентинския „Палацо делла Подеста“, където изписал портретните образи на много свои съвременници — Шарл дьо Валуа, Брунето Латини, Корсо Донато и за наше щастие — на Данте — негов сърдечен приятел и вдъхновител. Това е единственият автентичен портрет на гениалния поет, достигнал до нас.

Влиянието на Джото заляло цяла Италия и по неговите стъпки тръгнали Тадео Гади, Джотино, Спинело, Аретино и много други. Единственият упрек, който можем да отправим към тези иначе талантливи майстори е, че били прекалено верни на своя учител и това именно дало голямото еднообразие на флорентинската школа от времето.

А сега — ето ни и пред Сиена — последният пункт от нашата разходка през „треченто“. Вечна конкурентка на Флоренция в търговията, занаятите и изкуствата, Сиена също създала през 13 век своя локална живописна школа, която дала няколко големи имена. Най-напред сред тях се нарежда прочутият Дучио ди Буонинсения, първомайсторът на сиенските живописци, който умеел да разказва в живописна форма живота на Христос и Богородица, по начин разбираем за всички. Дучио не достигнал никога майсторството на Джото, но той умеел да разтапя в меки и приятни сенки твърдите очертания на образите във византийските икони и така създавал едно приятно впечатление. Неговата голяма „Мадона с малкия Исус и различни светци“ се харесала толкова много на съгражданите му, че те я занесли, тържествено на ръце от ателието му до Сиенската катедрала, за която била предназначена.

Ученик и последовател на Дучио — Симоне Мартини — вторият от сиенските майстори, живял между 1285 и 1344 години. Той нарисувал безброй фрески и картини, но днес като най-хубави негови творби се смятат прочутата му „Маеста“ (Царствена Богородица), намираща се в парадната зала на сиенския „Палацо публико“ и портретът на сиенския, „Капитано дел пополо“ Гуидо Ричио да Фолияно, който е първият светски сюжет в пред ренесансовата живопис. Той е предаден извънредно живо, възседнал своя бял кон. Освен в Сиена, Симоне Мартини работил известно време и във Франция, в Авиньон, където неусетно, украсявайки папските дворци, пренасял и влиянието на сиенската живопис в чужбина.

Освен двамата именити художници, за които споменахме, в Сиена работили още и много талантливите братя Лоренцети — Амброджио и Пиетро, които били последователи на Мартини и умеели да рисуват хубаво подредени композиции и красиви човешки фигури. Със Сиена „триъгълникът“ на предтечите в Италия се сключва! Нека се надяваме, че онова, което видяхме в него ще ви помогне да почувствувате още по-добре изкуството на Куатроченто, което се приближава към нас с бързи крачки.