Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, корекция, форматиране
analda (2017)

Издание:

Автор: Драган Тенев

Заглавие: Чудната история на изкуството

Издание: второ

Издател: Български художник

Град на издателя: София

Година на издаване: 1978

Тип: очерк

Националност: Българска

Печатница: ДП „Георги Димитров“, бул. „Ленин“ № 117

Излязла от печат: 23. VI. 1978

Отговорен редактор: Доц. Любен Белмустаков

Редактор на издателството: Екатерина Коларска

Художествен редактор: Тома Томов

Технически редактор: Борис Карапетров

Коректор: Веса Апостолова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/673

История

  1. — Добавяне

„Куатроченто“ или началото на Ренесанса в Италия

Ако трябва да преведем на български италианската дума „куатроченто“ в буквалния й смисъл, тя не означава нищо повече от „четиристотин“. В Италия и по света обаче — що се отнася до изобразителните изкуства — „куатроченто“ има по-широк смисъл и италианците обозначават с него онзи период от своя Ренесанс, който се включва между 1401 и 1500 година. Вие знаете, че краят на 14 и началото на 15 век е бил онзи момент в историята на Европа, когато с най-голяма сила се пробужда личното съзнание на хората и интересите им към всичко, което засяга човека и света. Време на велики хуманисти — поети, учени, художници и мислители — „куатроченто“ не е изолирано събитие от общия ход на историята и е плод на цяла редица от борби, които водят големите предтечи от 13 столетие. От своя страна, самото то става „трамплин“ към достиженията на великаните от Зрелия Ренесанс. Италианското възраждане започва най-напред във Флоренция, озарява с пълния си блясък Рим и завършва във Венеция. Разбира се, това не значи, че и други огнища на изкуството в Италия не дават големи творби през неговото време. Но разликата между тях — Флоренция, Рим и Венеция — е тази, че те не се хранят със собствен сок, а със сока, който тече към стените им от тези три града.

По-голямата част от изкуството на Куатроченто принадлежи на Флоренция и на нейните велики синове или поне на онези от италианските майстори, които са работили сред нейните крепостни стени. В началото на 15 век Флоренция вече е най-богатият и процъфтяващ град в целия Апенински полуостров. Златото и разкошът й привличат всеки, който иска да опита щастието си в някое от изкуствата. В тази духовна столица на Италия от онова време поети, скулптори, живописци и артисти се ползуват с огромна популярност и почит. Всички ги познават, всички се надпреварват да им засвидетелствуват своето благоволение и внимание. Да им покажат, че ценят и обичат тяхното изкуство. Един разпространен навик за флорентинците от Куатроченто е навикът да наричат своите любимци само с малкото им име или пък с прякорите им. Като резултат от това, повечето от знаменитите „куатрочентисти“ остават познати на идните поколения не под истинските им имена. Ще ви дам един пример — чували ли сте някога за Александро дей Филипепи? Сигурен съм, че не! А той не е никой друг, освен прочутия и познат на цял свят Сандро Ботичели. Как се стига до това прекръстване? Много просто — Александро дей Филипепи останал сирак още на девет години и бил отгледан от своя брат, дебелия сарафин Джовани. Тъй като флорентинците викали на Джовани „Джовани ла боте“ или на български „Иван-бъчвата“, те постепенно свикнали да викат на малкото му братче „Сашо бъчвичката“ или на италиански „Сандро Ботичели“, въпреки че той бил слабичко и бледо дете! Но сега да оставим Ботичели да се „търкаля“ по пътя на своя възход и да видим с какво започва флорентинското Куатроченто.

И така — първите три големи имена, които дават характера и колорита на епохата, са имената на архитекта Филипо Брунелески, на скулптора Донатело и на живописеца Мазачо. Те са основоположниците на „новото“ и затова днес мнозина историци на изкуството ги наричат „бащи на Ренесанса“.

Филипо ди Сер Брунелески — първият от тримата велики — се родил във Флоренция през 1378 г. и започнал кариерата си на артист още като дете. Отначало той бил чирак в скулптурно ателие, но много скоро неговите интереси били погълнати от архитектурата и той й се посветил от все сърце. Запален строител, в един прекрасен ден младият архитект напуснал Флоренция и се упътил към Рим, с намерението да изучи на място римските строителни паметници, които по онова време не били все още така разрушени както са днес. Ако се решим да повярваме на първия биограф на Брунелески — неговия съвременник Манети — бъдещият велик майстор проявявал в Рим огромен интерес не само към инженерните и конструктивни похвати в строителството на римляните, но главно към тяхната архитектурна композиция. По всичко личи, че Рим на цезарите с огромните си строежи оставил дълбоки следи в съзнанието на Брунелески, защото когато той се завърнал във Флоренция след странствуванията си, веднага се нагърбил с един грандиозен ангажимент — да изгради проектираната някога от Арнолфо ди Камбио гигантска купола над „Санта Мария дел Фиоре“ — нещо, от което се отказвали всички преди него. Брунелески не се уплашил от огромните размери на работата, запретнал ръкави и пристъпил към своето крупно дело с жар и смелост на новатор. Със съвършено нови средства, използувайки напълно своя римски опит, той успял да издигне купола на „Санта Мария дел Фиоре“ в разстояние на няколко години. Когато всичко било готово и махнали скелите, флорентинците останали смаяни и очаровани от грандиозните размери и величествената красота на творбата му…

Но куполата на флорентинската катедрала не била единственото голямо и обновяващо архитектурно дело на великия Брунелески. Той оставил дълбоки следи в развитието на архитектурата в родния си град и с построената от него детска болница и приют „Оспедале дели Иноченти“, красивия „Палацо Пити“ — днес една от най-големите картинни галерии в Италия — фамилната капела на Медичите — „Сан Лоренцо“, знаменитата „Капела дей Паци“ и някои други постройки. Голямата заслуга на Брунелески като обновител била предимно в това, че той заменил в строежите си готическия стълб с античната колона и възвърнал към живота много от елементите на гръцката и римска архитектура, които съчетал идеално с вкуса на времето си, създавайки по този начин нова и съвсем различна от всички предишни архитектурна школа — първата през Ренесанса. Между талантливите ученици и последователи на майстора, име на големи архитекти през Възраждането оставили Леон Батиста Алберти, Микелоцо Микелоци, а по-късно и Роселино, Лаурана, Бенедето да Маяно и Сангало. Те и други талантливи апенински майстори украсили Италия с онези блестящи архитектурни паметници, на които се възхищаваме и до днес, заради спокойната им хармония и красиви пропорции.

По същото време, докато Филипо Брунелески изучавал античните паметници в Рим, един друг негов съгражданин, Лоренцо Гиберти, роден в същата 1378 година, постъпил на работа в най-реномираното златарско ателие на Флоренция и се заел да изучава гравьорския занаят. Когато Брунелески се завърнал от папската столица, флорентинската община обявила конкурс за направата на северната врата на градския Баптистерий. На конкурса се явили трима души — архитект Филипо Брунелески (той бил и превъзходен ваятел), гравьорът Лоренцо Гиберти и прославеният сиенски скулптор Якопо дела Куерча. Поръчка за направата на врата спечелил „гравьорът“ Гиберти!

Артист, в чието изкуство имало много преживелици от готиката, съчетани с реализъм, Лоренцо Гиберти употребил двадесет години докато извая и отлее от бронз поръчаната му грамадна врата. Когато тя била готова и я поставили на мястото й, флорентинците, без да се замислят нито за миг, му поръчали да направи и третата врата на Баптистерия им.

Вратата на Гиберти била върховно постижение на неговия гений. Привидно и в двете й половини маестро Лоренцо повторил онова, което бил направил на времето си и Андреа Пизано в първата врата, но при вратите на Гиберти се получило нещо друго, което е твърде трудно да се опише с думи. Когато човек застане пред „източната врата“ на Баптистерия във Флоренция, той вижда веднага до каква степен сръчната ръка на умелия ваятел е успяла да предаде нежния пейзаж на Тоскана, по който са изобразени библейски сцени. Телата на човешките фигури, участвуващи в тях, са пълни с живот, изящество и лиризъм, а пространството — с въздух! Величието на Лоренцо Гиберти — ваятеля, който окончателно открил пътя на Донатело — се разбира още по-ясно, когато човек си даде сметка, че той пръв, преди художниците на Куатроченто се помъчил да предаде на бронза обем и перспектива, без да има за това пред себе си никакви други образци, освен фреските на Джото. Когато Микеланджело видял вратата, направена от Гиберти, той казал с възхищение: „Тази врата е достойна да бъде врата на Рая!“ За съжаление, безценната похвала не могла да бъде чута от скромния „гравьор“ майстор Лоренцо, който починал още в 1455 г. изпратен до гроба си с почести, каквито Флоренция дотогава била отдала само на Джото…

Може би ще бъде любопитно да научите, че между чираците на маестро Гиберти, които се въртели около него, докато великият майстор леел големите бронзови врати на Баптистерия, имало и един на име Донато ди Нѝколо ди Бето Барди, на когото всички викали галено Донатело. Този „малък Донато“ бил вторият от „бащите“ на Ренесанса, за, който споменахме в началото, и неговият гений скоро го извел до най-високи ваятелски постижения.

Но да започнем историята отначало. И така — чиракът на маестро Гиберти се родил във Флоренция около 1386 г. и като своя майстор започнал кариерата си в гилдата на златарите, но скулптурното длето му се нравело повече от гравьорския резец, и той му се посветил изцяло. Когато в първите години на новия век Филипо Брунелески се упътил към Рим, за да види и изучи на място изкуството на древните, Донатело тръгнал с него. В Рим двамата флорентинци, които по цели дни прекарвали сред руините от времето на цезарите, си спечелили прякора „иманярите“, но дългите часове пред античните статуи и релефи в Папската столица не отишли напразно за Донатело и когато се завърнал в родния си град, той отворил собствено ателие и започнал къртовска работа. Надарен от природата с неизчерпаема енергия и бликащ талант, младият майстор създал в началото на кариерата си един релеф „Благовещение“, изпълнен с лирична красота и навей от „Треченто“, но още втората му поръчка — образите на няколко пророци за камбанарията и фасадата на „Санта Мария дел Фиоре“ и статуята на Св. Марко за „Ор Сан Микеле“ показали, че той е реалист от най-първа величина, скъсал напълно с мистицизма на средните векове. „Св. Марко“, който бил завършен преди другите скулуптурни фигури, спечелил на Донатело всеобщо признание. Когато по-късно Микеланджело видял тази могъща, здраво стъпила на земята мраморна фигура на старец с лъвска глава и ръце на работник, чрез чиято стоика Донатело възвръщал на живот изгубената през Средновековието „стойка на Поликлет“, той се провикнал възторжено: „Като гледам този евангелист, мога наистина да повярвам онова, което е написано в евангелието му!“ Със „Св. Марко“, с четиримата пророци по фасадата на „Санта Мария дел Фиоре“ и с по-късния образ на „Св. Георги“, изваян от майстора по поръчка на гилдата на оръжейниците, великият ваятел на Куатроченто окончателно унищожил и последните остатаци от мистицизма на Средновековието в скулптурата на Италия и открил пътя, по който по-късно щял да мине дори и самият Микеланджело. Навлязъл във ваятелството на своя век със смелия замах на новатор-реалист, Донатело скъсал окончателно с трактовката на темите от предишното столетие и поставил в центъра на своето творчество човека — богатата духовно и ярко индивидуално изявена човешка личност. Поклонник на природата, опрян на миналото, Донатело пръв сред майсторите на Куатроченто успял да представи органическата цялост на човешкото тяло, неговата маса и тежест и с това превърнал своето изкуство в един непрекъснат изблик на новаторски хрумвания, които станали за столетия напред основа в развитието на европейската скулптура. Почитател на древността, великият флорентинец никога не чувствувал достиженията на античните майстори само като опит на миналото и образци за подражание, а се стараел да ги направи актуални, да ги насити с настроенията на своя век и по този начин да им вдъхне вечността на живота. Суров реалист, претворяващ природата със силата на таланта си, без никаква сянка от идеализация на действителността, Донатело изваял в образите на своите пророци лицата на някои от съгражданите си. В един от тях — „Йов“ — флорентинците веднага познали почитания и умен, но съвсем плешив Джовнаи Керекини, когото всички наричали шеговито „Ло Цуконе“, т.е. „Тиквеника“ и това прозвище останало и на каменния пророк, като символ на могъщия реализъм на Донатело. Преди няколко години, когато се разхождах с един мой стар италиански приятел по площада пред „Санта Мария дел Фиоре“ и разглеждах прочутото творение на Арнолфо ди Камбио и Брунелески, той ми посочи „Тиквеника“ и каза усмихнат: „Както виждаш в моя роден град винаги е имало не само артисти, но и знаменити шегобийци! — той вдигна рамена. — Какво искаш, такава е Флоренция и такава ще си остане до века — изпълнена винаги с многопосочен творчески устрем и сточни оценки в изкуството дори и когато се шегува. Трудно е да я излъжеш…“

След като изваял „Св. Георги“ през 1416 г., Донатело се сдружил с архитекта Микелоцо и заедно с него до 1425 г. направил няколко папски гробници, прочутата „Кантория“ във флорентинската катедрала и цяла своя поредица от статуи, най-прочутата, между които е неговият бронзов „Давид“ — първото голо тяло в скулптурата на Куатроченто. Донатело, който дотогава ваял фигурите си само с оглед да бъдат поставяни пред стена или в ниши, направил „Давид“ този път така, че да може да бъде разглеждан от всички страни.

Ето го древният еврейски овчар, победил Голиат и спасил народа си от неговите врагове. Майсторът го е представил не в традиционния му библейски образ на старец с палмово клонче в ръка, а като юноша в разцвета на младежките му сили. Изправен, с меч в ръка, бронзовият „Давид“ не излъчва гордото самочувствие на победител като мощния „Св. Георги“ — светецът-рицар в „Ор Сан Микеле“ — и неговото леко отпуснато тяло напомня най-хубавите антични образци, на юноши…

След известния теракотен бюст на флорентинския управител „Николо да Удзано“ Донатело напуснал Флоренция, посетил още веднъж Рим, а после бил извикан в Падуа, където Венецианската република му възложила редица поръчки. Една от тях била паметникът на кондотиера „Гатамелата“ (Пъстрата котка). Конният паметник на Гатамелата е първият конен паметник на Ренесанса. Безспорно, идеята за създаването му е била навята на Донатело от паметника на Марк Аврелий в Рим, но въпреки това майсторът оставил в падуанското си творение много от своята бляскава индивидуалност и от своя творчески гений. Ето — пред нас е безстрашният предводител на наемниците — хората, които са готови да се сражават под командата на всеки господар, който обещае да напълни джобовете им със златни скуди. Той прелива от сила, смелост, мощ и непоколебима вяра в своята сила. Монументалният властен „Гатамелата“ е възседнал своя едър, малко тромав кон и те двамата представляват устремено напред и неразривно свързано единство. Бронзовият кон и конникът му са високи почти три и половина метра, а целият паметник с пиедестала достигат височината от единадесет. Погледнат от всички страни, той има еднакво силно силуетно въздействие и образът на кондотиера, очистен от всякакви излишни подробности, покорява със своите широко изваяни форми.

Завърнал се във Флоренция след десетгодишно отсъствие, Донатело направил до края на живота си много бронзови релефи и някои статуи, склопвайки очи през 1466 година. Водил здравия и прост живот на труженик, големият майстор бил обичан и уважаван от всички. Неговите съвременници, ваятелите Якопо делла Куерча, Лука делла Робия, Бернардино Роселино и Дезидерио да Сетинияно, които също били талантливи скулптори, никога не достигнали гения на този изключителен творец и неговото изкуство станало върха на скулптурата от Куатроченто. Нека с впечатленията от него да напуснем ваятелските ателиета на Флоренция и да надзърнем при художниците, за да видим какво правят и те.

Колкото и да е тъжно, но явно личи, че след смъртта на Джото в живописта на Италия настъпил цял век застой. Учениците на големия предтеча на Ренесанса и неговите последователи, нито можели да го настигнат, нито да го надминат и тяхната най-голяма слабост била подражателството. Те тъпчели на едно място и повтаряли онова, което създал Джото. Но ето че в първите години на 15 век във Флоренция пристигнал един млад монах на име Джовани да Фиезоле, роден в селцето Викиьо. Фините черти на лицето му издавали чувствителен и пълен с доброта характер. Още преди да облече расото, младият монах опитвал да рисува и неговите картини се харесвали на съселяните му. Джовани да Фиезоле, който по-късно станал „Ил беато фра Анджелико“ — „Блаженият брат Анджелико“ все още не бил художник, освободен напълно от мистицизма на отминалото Средновековие, но той бил първият от флорентинските майстори, за когото съвременниците му казвали: „Фра Анджелико рисува така, сякаш е присъствувал на сцените, които изобразява!“ Може би ще ви бъде любопитно да научите, че Католишката черква е допуснала в лоното на светците си само един-единствен художник „удостоявайки“ го със званието „блажен“ и този художник бил именно Фра Анджелико. Син на бедни селяни, започнал кариерата си в един доминикански манастир във Фиезоле, фра Анджелико най-вероятно учил отначало при някои от сиенските майстори и неговите успехи започнали още от първите му работи. Той рисувал дълги години светци и мъченици по олтарите на италианските черкви, но никога не поискал нито стотинка за работата си. Самоотвержената му смиреност и любовта му към бедняците, на които помагал, с каквото може, го направили извънредно популярен сред народа. Научил за него, папа Евгений IV му предложил да го направи владика на Флоренция, но бедният художник отказал да приеме високия сан и заявил, че неговата вяра и изкуството му са достатъчни, за да бъде щастлив на грешната земя…

Най-известните творби на монаха-художник днес са двете му картини върху един и същ сюжет — „Коронясването на Мария“ — едната, от които се намира във Флоренция, а другата — по-хубавата — в Лувър. И тя както повечето творби на Фра Анджелико, носи онзи въздух на щастие и блаженство, които той придава на всичките си образи. Че това е така, говорят ясно и другите му творби с трагични сюжети като „Снемане от кръст“, „Смъртта на Франциск Асизки“ и пр., в които се вижда, че Фра Анджелико не е бил в състояние да предаде човешката скръб и мъка. Въпреки някои остатъци от мистицизъм в изкуството на Фра Анджелико, той все пак е истински ренесансов художник. Един типичен ранен „куатрочентист“, изпълнен с жизнерадост, утвърждаваща живота, а не аскетизма на миналото. И ето — след Фра Анджелико, малко по-млад от него, но неимоверно по-талантлив, пред нас се възправя третият от великите „бащи“ на Куатроченто — синът на флорентинския нотариус Джовани ди Симоне Гуиди — Томазо Гуиди, горещ почитател на Джото и ученик на Мазолино. Роден през 1401 година, точно на превала на века, маестро Томазо умрял едва 27-годишен, смазан от мизерията и недоимъка, но той създал през кратките си земни дни такива живописни шедьоври, че нито един художник от 15 и 16 векове не започвал кариерата си, преди да отиде във флорентинската черква „Санта Мария дел Кармине“ да ги види. Да се поучи от тях. Впрочем, какво толкова направил този Томазо Гуиди? Най-напред той се обличал извънредно небрежно, бил лишен от изискани маниери, ругаел наляво и надясно и — беден като църковна, мишка — правел дългове, които никога не можел да изплати, та затова още като юноша си спечелил прозвището „Мазачо“, което преведено на български означава нещо средно между „дебелак“ или „негодник“. Ала заедно с това прозвище, превърнало се в спътник на неговата неувяхваща слава, гражданинът Томазо Гуиди нарисувал в младините си онези неповторими фрески със сцени от легендарния живот на свети Петър и „Изгонването на Адам и Ева от рая“ в параклиса Бранкачи на „Санта Мария дел Кармине“, които го обезсмъртили. Убеден реалист, художник, който рисува само природата около себе си, Мазачо изписал първите голи тела в живописта на Ренесанса и чрез тях открил пътя за Венерите на Джорджоне и Тициан. Творец надарен с поразителен за времето си замах, Мазачо станал истинският голям новатор на Куатроченто и първият бунтар на епохата си срещу линеещите традиции на Средновековието. Предаден всецяло на живописта, метеор, чиято светлина била твърде непонятна за повечето от съвременниците му, младият флорентински художник не само че развил постигнатото от Джото, но той тласнал изкуството на Куатроченто по съвсем нов път и по този начин открил огромни хоризонти пред творците на изобразителното изкуство. Но колко различен бил животът на двамата великани на четката. Докато джотовите дни приличали на някакъв неспирен триумф, Мазачо бил самотен и тъжен. Преследван от кредитори, потиснат от грижата за ежедневния хляб, повечето болен и неразбран от хората около себе си, той крачел трудно по своя житейски друм. Ала Мазачо бил велик дух и смело се изправил, въпреки всичко, срещу догматизма на миналото и смело пристъпил към бъдещето. Тънък познавач на тайните на живописта, великият художник наситил всичките си творби с човечност и те преливали от бурни и силни страсти. Четката на майстора посрещала проблема за светлосянката, обемността на фигурите и пространството с лекота и вещина. Мазачо пръв в историята на живописта потърсил точно съотношение между образа на човека и неговото вътрешно съдържание и пръв преминал към съвършено нов и сложен композиционен ред, представящ няколко отделни, но органически свързани помежду си моменти. В малкото си творби майсторът разказал християнски легенди, но навсякъде рисувал живи земни хора. Той поставил своите герои в един съвършено нов пейзаж без излишни подробности, неговата четка обобщила всичко и композициите му се наситили с динамизъм и драматизъм.

Ето неговите Адам и Ева! Какъв контраст с миналото, с традициите на предшествениците му. Пред вас крачат не сенки, а двама напълно живи хора, срамуващи се от своя грях. Те оплакват загубения рай и гледат миг по-скоро да се скрият от погледа ви. Дори ангелът, който лети над тях е твърде земен за един небесен служител. Явно — Мазачо е верен, на себе си даже и когато се отнася до поданици на небето.

Но ето и другите творби на майстора в капела Бранкачи и на първо място „Христос, апостол Петър и митаря“. Каква трезва и рационална композиция навсякъде. Какви здраво стъпили на земята напълно обемни човешки фигури, свързани помежду си от общите чувства и преживявания. Каква раздвиженост и каква монументалност. Не може да се спори — Мазачо пръв преди другите си събратя е направил за живописта на Куатроченто онова, което, е сторил Донатело за скулптурата му. Сега пред изкуството на Италия стои сигурно трасираният път, по който блестят жалоните, положени от гения на великия флорентински „негодник“, унищожил и последните мрачни зари на залязващото Средновековие…

Кой пръв ще тръгне след него?

Няколко души. Един от тях се казва Андреа дел Кастаньо, селянин роден в селцето Муджело, но дошъл във Флоренция още съвсем млад. Темпераментен и ярък художник, последовател на Мазачо и убеден реалист, маестро Андреа се опитал да съчетае в живописта си традициите на своя по-млад събрат и пластичността на Донатело. Отначало младият пришелец, както и всички флорентински живописци, станал член на гилдата на дрогеристите, но неговият талант твърде скоро го наложил на вниманието на съгражданите му, които достойно оценили неговото майсторство още от първите му прояви. През 1453 година флорентинската управа възложила на Кастаньо да нарисува обесването на група бунтовници и тази картина спечелила на художника прякора „Андреа дели Импичати“, което преведено точно означава „Андрей-Обесникът“.

Меаду много произведения, нарисувани през сравнително дългия му живот, „Обесникът“ оставил една бляскава серия от портрети на древни мъдреци и съвременни нему политици и военачалници, изписани по стените на вила Пандолфина. Като най-сполучлив между тях се смята портретът на кондотиера „Пипо Спано“, но не по-малко ефектни са и изображенията на Фарината дели Уберти и някои други. Убеден реалист, Андреа дел Кастаньо изпълвал всичките си религиозни картини с образите на тоскански селяни и така пръв от всичките художници на Куатроченто вмъкнал в изкуството и оставил на поколенията портрета на хората от епохата, които обработвали нивите и полята на Италия. Една от най-характерните творби на майстора е неговото изпълнено с драматизъм „Разпятие“, където ясно личи, че той е бил горещ поклонник на обемността на човешката фигура. Разпънатият тук Христос прилича повече на изваян, отколкото на нарисуван…

А сега — след „Обесника“ Кастаньо нека да ви запозная и с една интересна „птица“ синьор Паоло ди Доно, наречен впоследствие Пало Учело заради непреодолимата му страст да се занимава с пойни птички и кафези. Маестро „Учело“, т.е. „Пилето“ бил син на високопоставен флорентински бръснар-хирург и умеел да поставя пиявици и да лекува цирей. Баща му, който искал синът да се издигне и напредне в живота, го дал да чиракува при прочутия Лоренцо Гиберти, наместо да се занимава с хорските коси и бради. Като изкарал стажа си при своя майстор, Паоло Учело се отправил във Венеция и работил там дълго време като „мозаист“ рисувайки заедно с това и фрески. Главната заслуга на Паоло Учело за ренесансовата живопис била откриването на перспективата.

Всъщност — какво точно означава „перспектива“ в изобразителните изкуства?

Най-просто казано, това е възможността да нарисуваме един предмет в пространството в трите му измерения или още по-просто — този предмет да бъде нарисуван в пространството така, както изглежда. Сега да се разберем правилно — Паоло Учело не открил самата перспектива. Хиляди художници преди него често рисували своите пейзажи и фигури с правилен усет за пространство. Но те правили това не според някакви правила, а по-скоро по интуиция. Учело просто открил правилата, по които същото нещо можело да става и по разум и с тези правила отворил нова страница в историята на живописта. В големите му композиции — бойни сцени от неговото съвремие, изпълнени с пространство, наситено с образите на сражаващи се хора и препускащи коне — всичко било представено вече не само в движение, но и в дълбочина. Паоло Учело толкова се увличал по откритата от него перспектива, че той често жертвувал за нейна сметка много от художествената стойност на своите картини.

Когато погълнат в работата си Паоло Учело не се сещал да яде по два-три дни и хазайката му го подканяла да се храни, увещавайки го с разни вкусни гозби, които му приготвяла, художникът й отговарял усмихнат: „Синьора Бианка, няма нищо по-сладко от перспективата! Моля, оставете ме на мира!…!“

Докато Маестро Учело обучавал своите флорентински колеги на откритите от него закони на перспективата, във Флоренция станало нещо твърде важно: буржоазното управление на занаятчиите и търговците било свалено и властта върху града преминала в ръцете на Козимо дей Медичи, посрещнат възторжено от населението на града „като спасител от произвола на богатите буржоа“.

Управлението на Медичите — знатна патрицианска фамилия на банкери, която произхождала от един обикновен средновековен аптекар, бил период на процъфтяване на флорентинската наука и изкуство. Големи меценати и почитатели на науката и изкуството, новите управители на Флоренция направили твърде много за процъфтяването на художествената дейност в подвластния им град. По техен почин се основала прочутата „Платонова Академия, създала се голямата флорентинска «Библиотека Лоренциана» и собственият им дворец се превърнал в истински музей от картини и статуи. При многото разкопки в Тоскана, предприети по тяхна поръчка, били открити, извънредно ценни антични статуи и една се оказала знаменитата «Венера Медичи». Богатите флорентинци, които искали да подражават на своите нови господари, също отворили широко вратите на своите дворци и извикали десетки художници, за да ги украсят и нарисуват. Всичко това довело изкуствата на Флоренция до небивал разцвет…

Властвуването на първия от Медичите — управителят Козимо Дей Медичи — съвпаднало с един важен момент от развитието на Ренесансовата живопис. По негово време художниците от Куатроченто, които все още не можели да излязат в творчеството си от религиозните теми и сюжети, започнали да ги обновяват, като вмъквали в тях и някои нови елементи. Така например те продължили да рисуват библейски истории и събития, но правели това вече не в историческия декор, в който трябвало да бъдат представени религиозните легенди, а в декора от площадите и улиците на техния собствен град. Това довело до «обличането» и на фигурите в отделните композиции, не със старинните одежди на миналото, а с облеклата на самото Куатроченто. Навикът лицата на светците, пророците и мъчениците да не се измислят, а да се рисуват по модели, също си пробил път и скоро публиката от 15 в. започнала да вижда в картините на своите любими художници лицата на познатите и приятелите си, които «действували» не на фона на някакъв мистичен или тайнствен пейзаж, а сред панорамата на флорентинските улици и площади.

Тъй като по средата на Куатроченто техниката на «алфреското», която все още не можела да бъде заменена с нещо по-подходящо и не позволявала да се рисуват дребни детайли и подробности, то и картините на «куатрочентистите» ставали доста големи. На размерите им повлияли донякъде и самите библейски сюжети и случките от живота на Христос и Мария, в които винаги участвували много хора.

Един от най-изтъкнатите и колоритни живописци на границата между първата и втората половина на Куатроченто бил знаменитият Фра Филипо Липи, роден през 1406 година, загинал трагично от отрова в Сполето през пролетта на 1469 година. Авантюристичен дух, за който расото било само една непоносима тежест, наложена в младините му от неговите родители, Фра Филипо имал безкрайно интересен живот, изпълнен целия с приключения и премеждия. Неговият биограф Супино разказва много увлекателно как Липи бил пленен от пиратите-мюсюлмани и как успял да избяга от арабските тъмници в Алжир. За разлика от своя «блажен» събрат Фра Анджелико, Филипо Липи бил изцяло земен. Той се влюбил в една красива монахиня — Лукреция Бути — захвърлил расото си, отвлякъл я от манастира й и я направил своя съпруга, а после — дори модел на повечето от неговите знаменити «Мадони». Поклонник на изкуството на Мазачо и сам той реалист в пълния смисъл на думата, Фра Филипо Липи обикновено рисувал на мястото на малкия Христос своя син. Вие можете да видите и днес това миловидно дете, прегърнато от Лукреция Бути в неговата «Мадона с младенеца» във флорентинската галерия «Пити». Лицата и на двамата са изпълнени с чисто, човешко щастие и бликаща радост.

Повечето от знаменитите картини на Фра Филипо, като например «Поклонението на влъхвите» и др., са пръснати из големите европейски музеи, а в Италия с особена слава се ползуват неговите фрески в катедралата на Прато. Една от тях — «Танцът на Саломе», която човек може да гледа, без да се насити с часове, е истински шедьовър, роден от четката на голям, майстор…

Не по-малко известен и не по-малко сръчен, но съвършено различен по темперамент и склонен към идеализация, бил съвременникът на Фра Филипо Липи — всеизвестният флорентинец Беноцо Гоцоли, или на български «Беноцо пъпчивия». Една от най-прочутите му картини — а той е нарисувал много е «Пътуването на царете», която се намира в «Палацо Медичи». В нея с голямо майсторство и тънко чувство за колорит, въпреки че сюжетът на картината е библейски, маестро Беноцо е изобразил членовете на фамилията Медичи, византийския император Михаил Палеолог и цариградския патриарх, които придружени от голяма свита, пътуват към Витлеем в един пейзаж, изпълнен с фантастични, скали и дървета. Сред тях бягат ловци и кучета. Всички участници в сцената, са облечени със съвременни флорентински дрехи. Желанието на художника да представи Медичите в най-благоприятна светлина, т.е да ги идеализира, е подчертано явно. И това може би е единственият малък дефект на онова голямо майсторство, с което е нарисувано всичко. Щом заговорихме за портретна прилика в картините на «куатрочентистите» няма да бъде излишно да ви кажа, че през тяхното време се появил и един нов живописен жанр — индивидуалният портрет. Изчезнал от историята на изкуството с падането на Римската империя, индивидуалният портрет напълно разцъфнал през зрелия Ренесанс. Един от неговите пионери и най-големи майстори през 15 век станал Пиеро дела Франческа. Макар и роден в Умбрия, в близкото до Перуджия градче Борго ди Сан Сеполкро, Пиеро дела Франческа работил предимно във Флоренция и всъщност бил неин духовен син. Той нарисувал многобройни портрети на млади момичета, чиито лица излъчват мека красота и лъчезарно изражение. За да покаже, че познава тайните на перспективата — сам той бил автор на един трактат върху нейната същност — майстор Пиеро винаги поставял моделите си на фона на някаква улица или пък на фона на поля и планини. Два от най-хубавите портрета на Пиеро дела Франческа са тези на «Федерико ди Монтефелтро», херцог на Урбино и неговата съпруга «Батиста Сфорца», които се намират във флорентинската галерия «Уфици». В тях той е успял да достигне до тънко предаване на вътрешната същност на своите модели и не е пожертвувал точното си впечатление от тях, рискувайки дори и да не им се хареса. Като върховно постижение в изкуството на маестро Пиеро дела Франческа някои специалисти смятат неговото табло «Поклонението на влъхвите», която се намира в Националната галерия в Лондон.

През втората половина на Куатроченто, когато над Италия надвиснали черни облаци — в 1469 г. — начело на управлението на Флоренция застанал най-блестящият представител на Медичите — Лоренцо Медичи, наречен впоследствие «Ил манифико» — «Великолепният». Всеки, който познава добре италианското Възраждане, знае, че Лоренцо е бил една от неговите най-колоритни фигури. Човек с огромна култура и знания, поклонник на античната философия и Платон, любител на древната поезия и самият той поет (не лош), Лоренцо Медичи бил управител със здрава ръка. Скоро неговият дворец станал истинско средище на художници, поети, философи и учени, а Флоренция се обърнала в някакъв огромен театър, където — имитирайки цезарите — новият управител организирал пищни тържества: карнавали, турнири и народни празници…

Големите флорентински майстори от времето на Лоренцо Ил Манифико продължили традициите на своите предшественици от първата половина на Куатроченто, но те отишли много по-напред от тях в техническо и сюжетно отношение и така подготвили пътя на бъдещето на Ренесанса, в който италианското изобразително изкуство достигнало своя апогей. Най-популярният художник във Флоренция от втората половина на века бил Доменико Бигорди, когото всички наричали Гирландайо. Той живял между 1449 и 1494 година. Само 45 години. Но през този не особено дълъг живот Гирландайо създал великолепни картини и изписал много иконостаси на черкви. Твърде прочути са неговите фрески в «Санта Мария Новела» — «Рождество» и «Явяването на ангела», които ни го показват като художник верен на природата. Гирландайо умее да подрежда добре фигурите в своите композиции и неговият колорит — плътен и наситен — е блестящ. Убеден реалист, големият майстор на Куатроченто е оставил и множество портрети на млади жени и момичета, а в Лувъра може да се види неговия знаменит «Портрет на дядо и внучка» — изпълнен с топлота и човешки чувства.

Увлечен от пищния вихър на епохата, в някои от своите произведения Гирландайо изменил на творческата си линия — да бъде художник на флорентинските «еснафи» и достигнал до един своеобразен реализъм. Тази промяна в стила му личи най-добре в някои от неговите късни произведения, където фигурите стават монументални, стъпили са сигурно на нозете си и гледат уверено и надменно.

А сега след срещата ни с талантливия Гирландайо, позволете ми да ви запозная и с още двама други извънредно интересни артисти от втората половина на Куатроченто. Те са били едновременно художници и скулптори и заемат едни от най-почетните места сред, творците на епохата си. Първият от тях — по-възрастният се казва Антонио дел Полайоло. Той се родил в 1432, а починал в 1498 година. Както виждате и неговият живот не бил от най-продължителните, но колко пълноценно е преживял той своите земни дни. Полайоло бил син на златар. Баща му поискал да го направи гравьор на благородни метали, но синът предпочел бронза и станал скулптор. Работил с Гиберти при отливането на големите врати на Баптистерия, Полайоло се сдружил с Донатело и възприел от приятеля си суровия реализъм на израза и анатомическата точност във възпроизвеждането на човешките форми. С името на Полайоло като скулптор са свързани прочути статуи и скулптурни групи на Ренесанса. Едно от най-изразителните му творения е «Херкулес, който задушава Антей». То се намира в Националния музей във Флоренция и е истински апогей на реалистичната скулптура. Полайоло направил и надгробните паметници на няколко папи в римския храм «Св. Петър». Като художник, знаменитият скулптор работил предимно в помощ на своя брат — големия «куатрочентист» Пиеро Полайоло, но от него останали и някои самостоятелни живописни работи, които се смятат от специалистите като извънредно ценни. Това са картините «Мъките на Св. Себастиян» и «Дафнис и Хлоя». Те се намират в Лондонската национална галерия. Във «Уфици» се съхранява диптихът, в който Полайоло е изобразил борбите на Херкулес с Хидрата и с Антей. Вторият от знаменитите скулптори-художници, за който ви споменах преди малко е Андреа дел Верокио. Той също бил флорентинец. Живял между 1435 и 1488 година. Поклонник на античната скулптура, майстор на изящната форма, Верокио отстъпва в своя реализъм от постиженията на Донатело, но неговият скулптурен гений е тъй голям, че се откроява ярко върху фона на епохата. Сръчен златар изящен живописец, Верокио бил учител на четирима велики ренесансови майстори — Перуджино, Лоренцо да Креди, Ботичели и Леонардо да Винчи. Една от първите значителни творби на Верокио е гробницата на Пиеро и Джовани дей Медичи в сакристията на флорентинската черква «Сан Лоренцо» но онова, с което той се нарежда в безсмъртната редица на великите майстори, са неговият бронзов «Давид», статуята на «Детето с рибата», групата на «Тома Неверни и Христос» в една от фасадните ниши на «Ор Сан Микеле» и най-вече — конната му статуя на кондотиера Бартоломео Колеони във Венеция. Тази изключителна творба — една от най-изразителните статуи на целия италиански Ренесанс — била поръчана на майстора от венецианците, които искали да обезсмъртят славата на своя кондотиер. Верокио успял да направи от глина фигурата на Колеони и коня, но когато се заел с тяхното отливане от бронз, смъртта му попречила да завърши наченатото дело. Неговата работа била доведена докрай от венецианския архитект Антонио Леопардо, който станал и създател на чудесния пиедестал, върху който стоят сега Колеони и неговият могъщ кон.

Между творбите, създадени от Верокио-художника, е известна малката картина «Кръщаването на Христос», която се намира в «Уфиците». Тя е изпълнена изрядно и точно, но в нея липсва онова движение и сила, които се виждат в скулптурните произведения на големия майстор. Единственият лъч от живот и красота в това произведение е само едното от двете коленичили ангелчета — русичкото — в левия край. То е било нарисувано от четката на неговия ученик Леонардо да Винчи, който по това време имал едва двадесет одини…

Продължавайки през дните на Куатроченто ние трябва непременно да се срещнем и с една от най-блестящите звезди в яркото съзвездие на художниците от времето на целия италиански Ренесанс. Тази звезда се нарича Сандро Ботичели. Ако си спомняте, аз започнах моя разказ за Куатроченто с историята на това име. Сега искам да разправя нещичко и за удивителния творец, който го е носил. И ака — той се родил във Флоренция. Най-напред учил при един книговезец, но скоро разбрал, че може да рисува хубаво и брат му Джоани го дал да чиракува в ателието на фра Филипо Липи, а после и в ателието на Верокио. Ботичели направил главоломно бързо своята кариера. Но той не възприел реализма на двамата си учители и неговото изкуство тръгнало по пътя на една изтънчена лирика. Линията на рисунката му станала същинска трептяща музика. Ботичели пресъздавал традиционните религиозни сюжети с голяма свобода и потапял всичко в красотата на някаква езическа атмосфера, напомняща картините на античните майстори. Много от неговите най-прочути творби като «Пролетта» и «Раждането на Венера» са нарисувани върху класически сюжети и фигурите в тях са митологически. Голото женско тяло тук е дадено от Ботичели с изящна грация, с нежност на линията. В лицето на неговата «Венера» няма меланхолията на мадоните от Куатроченто, и тя е пълна с жизненост и трепет. При Ботичели багрите са меки, цветовете — пастелни. Триизмерността в картините му се получава не от владеенето на перспективата, а от играта на светлината и сянката.

В художественото наследство на Ботичели, което е доста голямо, се намират и извънредно интересните илюстрации, които той е направил по поръчка на Медичите към «Божествената комедия» на Данте. Увлечен от Савонарола и неговите проповеди за покаяние и отричане на всичко земно, вече старец, Ботичели — човекът, който съживил сюжетите на древната митология и върнал на света езическата красота в нейния най-чист вид, се отрекъл от всичко земно и прекарал последните години от живота си в пълна самота. Той угаснал тихо, забравен от хората, през 1510 година, оставайки на поколенията своето крупно живописно творчество, от което се учили много големи майстори на века след него.

Между най-способните ученици на Ботичели бил Филипино Липи, синът на фра Филипо Липи, който също завещал една доста разнообразна сбирка от картини и фрески. Те не отстъпват по нищо на онези на предшествениците му. С Филипино Липи, с Лоренцо ди Креди и Рафаелино дел Гарбо завършва бляскавата поредица на най-изтъкнатите флорентински «куатрочентисти». Те оставили значителни следи в развитието на живописта на техния век и утвърдили реализма в изкуството на своята епоха.

Пламъкът на новото флорентинско изкуство запалил много художествени огнища из целия Апенински полуостров. Пиеро дела Франческа занесъл неговата искра в областта Умбрия и я предал. на своите ученици. От тях най-значителни творби създали Мелоцо да Форли и Лука Синьорели, живели и двамата през втората половина на 15 век.

Мелоцо рисувал във Ватикана, в двореца на дука на Урбино, в катедралата в Лорето. Рисунъкът на неговите картини е верен на природата, сигурен и елегантен. В композициите му има лекота и грация, а неговите ангели са прочути сред любителите на живописта от Куатроченто.

Лука Синьорели бил чувствително различен от своя съвременник. Той умеел да моделира голи тела и познавал съвършено анатомията на човешкото тяло. Фрески от Синьорели могат да се видят в «Сикстинската капела» във Ватикана, в неаполитанската черква Монте оливо, в Сиена и в катедралата на Орвието, където той изписал голямата си композиция — «Краят на света» — импозантна реалистична картина, която оставя незабравимо впечатление със своя реализъм и ужас.

По времето, докато работели Мелоцо и Синьорели, в градчето Перуджия се създала една твърде интересна живописна школа. Неин най-голям и най-значителен представител станал прочутият Пиетро ди Кристофоро Ванучи от селцето Кастел делла Пиаве — наречен просто Перуджино. Живял между 1446 и 1523 година, Перуджино оставил удивително живописно наследство и неговите картини, изпълнени със сладка сантименталност и грация, не са лишени от движение. Перуджино учил във Флоренция при Верокио и Пиеро дела Франческа, а сам станал учител на Рафаело и на Пинтурикио. Неговите картини са разпръснати буквално из цяла Италия, а голяма част от тях се намират и в европейските галерии. Тъй като за първия му ученик Рафаело ще ви разкажа специално, тук сега ще спомена само втория — Пинтурикио. Той оказал силно влияние върху художниците от италианския юг и специално върху неаполитанските майстори. Днес някои от неговите най-добри картини се намират в Лувъра и Лондонската национална галерия.

В областите на Северна Италия Ренесансът започнал малко по-късно и там имена на големи и оригинални художници се появили едва след началото на 15 век. Ярки колористи и оригинални творци, художниците от Севера се обособили в три основни школи: Падуанска, Ферарска и Венецианска. На венецианците ще посветим отделна глава, а сега да кажем по нещичко само за падуанците и за ферарците. В Падуа най-голям майстор бил Андреа Мантеня — едно от удивителните явления в живописта на Куатроченто. Първите си стъпки в живописта Мантеня направил в ателието на падуанския художник Скуарчоне, който самите италианци смятат като основател на Падуанската школа. Съвършен познавач на перспективата и анатомията на човешкото тяло, Мантеня бил реалист от ранга на най-големите флорентински «куатрочентисти». Неговите цветове са чисти и бляскави, а неговият рисунък — извънредно изразителен и жив. Мантеня рисувал в черквата на Еремитаните в Падуа, оставил много фрески във фамилния замък на Гондзагите и направил редица портрети на млади жени. По лична поръчка на маркиза Джан Франческо Гондзага, той изписал десет табла — «Триумфът на Цезарите» — разбуждайки античния сюжет в цялата му прелест. Живописта на тези табла напомня много релефите от римските саркофази.

Повечето от картините на Мантеня са пръснати из световните галерии. Едно от най-хубавите му творения, например «Разпятието», се намира в Лувъра, а други са в Берлин, Лондон, Ленинград и Ню Йорк. В известната пинакотека «Брера» в Италия се пазят няколко от най-добрите му женски портрети, поръчаните от Изабела д’Есте картини: «Минерва изпъжда пороците» и «Парнас» и неговото най-вълнуващо произведение «Пиета» или «Мъртвият Христос»…

Във Ферара сред първенците на Куатроченто могат да се споменат само Козимо Тура и Франческо Коса, плюс скромният им последовател Ерколе да Роберти. Картините и на тримата не надминават границите на обикновения талант и високата техника. В подобни мащаби са и постиженията на художниците от Ломбардската, Кремонската, Пиемонтската и другите местни школи на Севера, които храчат по утъпкания път на флорентинците, без да могат да дадат нито едно голямо име. Не по-цветущо е положението и с майсторите от италианския юг. Колкото до Сиена — второто от огнищата на предтечите — там художниците продължавали да следват образците на Симоне Мартини и нежните сенки на Дучио. Това довело тяхната школа скоро до положението на самотен остров сред бурно разрастващия се реализъм на Куатроченто и този остров не създал нищо значително. Сиена била изиграла своята историческа роля. Сега не й оставало друго, освен дългата агония на безсилието… Със Сиена ние ще завършим нашата малка разходка сред художниците на 15 век. Докато ви представях тези знаменити майстори на четката и обновители на човешкото изкуство, аз се опитах да ви нарисувам творческите им портрети с по няколко индивидуални щрихи. Сега запомнете нещо важащо еднакво за всички тях: Куатрочентистите“ са първите художници в новото време, които се опитаха да възвърнат на човечеството изчезналата красота на античното минало. Благодарение на тях изкуството се обърна отново към човека и го постави в центъра на своите творби. Така „възкръснаха“ голото човешко тяло, усмихнатото лице, устременият към бъдещето поглед. През Куатроченто художниците на Италия овладяха законите на перспективата и тя им даде огромни възможности на ново изобразяване на света. Родиха се картините от 15 столетие, в които „куатрочентистите“ се помъчиха да нарисуват образа на своя век, да изразят неговите мисли и вълнения, неговата вяра. Сама по себе си тази вяра беше бунт срещу мрака на Средновековието, и тя стана начало на един нов свят. Зарите му принадлежаха на Флоренция, но яркият блясък на неговото слънце озари Рим. Така се роди изкуството на 16 век, векът на титаните, в който създадената от човека красота отново достигна до върховете на гръцката класика, когато бе живял и творил „божественият Фидий“…