Драган Тенев
Чудната история на изкуството (11)

„Източна империя“ и Средновековна България

Възходът на Византия — „Източната империя“ — започнал от онзи момент, когато готите на Одоакър свалили от престола на цезарите последния римски император и единствен духовен и политически наследник на Рим станал Константинопол. Докато в Италийския полуостров варварите рушали безогледно древните паметници на римската цивилизация, във Византия царял относителен мир и над нейното небе блестели звездите на Александрия, Антиохия и Атина — три от най-големите културни огнища на елинизма. В самото сърце на Източната империя в кацналия на брега на Босфора Константинопол, там, където се пресичали търговските пътища от Азия и Европа — също кипял богати разностранен икономически и културен живот. По шумните и многолюдни улици на столицата се чували говори от Изток и от Запад, срещали се хора от всички народности и раси, разменяли се художествени ценности от четирите краища на света. И ето, в този клокочещ, пъстроцветен „Нов Вавилон“, център на могъща централизирана държава постепенно взело да се заражда и да се обособява ново изкуство. Няколко века по-късно то щяло да окаже дълбоко влияние над изкуствата на Запад и на целия Славянски свят…

Ако искаме да бъдем исторически точни, можем смело да кажем, че византийското изкуство е рожба от смешението на три главни източника — античните и елинистически традиции на миналото, изискванията на възтържествувалата християнска религия и изтънченото художествено виждане на Азиатския изток, с който Византия поддържала трайни и неразривни духовни връзки. Но, за да закръглим картината, трябва веднага да прибавим — тази сложна творческа ферментация не настъпила само механично и главният катализатор, който спомогнал за нейното успешно осъществяване, бил творческият темперамент на самите народи, населявали Византия. Той споил отделните елементи в едно единно цяло и чрез него дал възможност на Византия да реши много от творческите задачи на своето съвремие въз основа на миналото. В световното изкуство се появили нови и непознати дотогава изразни форми и средства.

През целия 4 и почти до края на 5 век византийците заимствували готови антични форми за строежа на култовите си постройки, но към 500-та година те успели да създадат своя самобитна храмова сграда. Тя станала прототип на всички бъдещи византийски черкви и била коренно различна от християнската базилика на Запад не само в общия си конструктивен план, но и във всичките си детайли. Чрез нейното осъществяване архитектите на Източната империя се справили веднъж завинаги с проблема за куполна сграда върху четириъгълна основа — нещо, което убягвало дори на самите римляни. Днес като най-блестящ пример на византийско куполно здание се сочи прочутата цариградска черква „Св. София“, най-големият храм на източноправославната вяра. „Св. София“ била издигната от императора Юстиниян. Проектите й изготвили двама малоазиатски архитекти — Антимий от Трал и Изидор от Милет.

Съобразявайки се с повелите на християнската религия и с деспотичната власт на Юстиниян, които трябвало да намерят израз във величието на тяхната сграда, Антимий и Изидор съумели наистина да създадат импозантен храм, продължаващ да поразява и до днес не само със стиловата си и конструктивна завършеност, но и със своите гигантски размери и разточително великолепие.

Според византийските хронисти строежът на „Св. София“ продължил пет години — от 532 до 537 — и в него участвували повече от 10 000 работници. Когато престолната катедрала била завършена и куполата й се извисила в небето, един от съвременниците — византийският летописец Прокопий, отбелязал в своите анали: „Новата черква е тъй голяма, че господствува над града като кораб над разлюляно море!“ Искам веднага да ви уверя — сравнението на Прокопий е не само картинно, но напълно валидно и до наши дни, защото „Св. София“ е наистина нещо изключително! В основите си — без притвора и атриума — тя има размери 77 на 71 метра. Пред главната й фасада е изграден великолепен атриум и от него се влиза в самата черква. Вътрешността на храма изглежда още по-внушителна. Издигащата се над централното му помещение куполът е с диаметър 31 метра и отстои от пода на скромната височина 54 метра, извисяваща се като същинско небе. Огромната й окръжност е опряна на четири гигантски арки с нейния диаметър, а апсидата в дъното на централния храмов кораб е също нещо изключително! Архитектурната композиция на „Св. София“ е извънредно сложна и се подава на описание много трудно.

Някога вътрешната украса на гигантската черква е предлагала на посетителите си една от най-фантастичните гледки на Средновековието. Направена с източно великолепие и разточителство, тя се състояла от разноцветни мрамори, от много фрески и мозайки, направени от дребни каменни, стъклени и емайлови кубчета, обагрени в изумруденозелено, в кобалтовосиньо, в златно, пурпурночервено, бледорозово, нежно сиво или виолетово…

На този приказен блясък в под куполното пространство и олтара, където свещениците нзвръшвали зашеметяващи с блясъка и театралността си литургии, рязко контрастирали потъналите във вечен полумрак галерии, предназначени за обикновените богомолци. Този своеобразен социален контраст бил създаден, с цел да се изтъкне още повече божествената власт на императора и да се потъпче самочувствието на народните маси. Да се потисне техния бунт и да им се внуши чувство за собствената им малоценност.

Сега, за съжаление, цялата украса на „Св. София“ е изчезнала. Тя е стояла непокътната на мястото си почти до края на 15 век, но когато турците превърнали храма в джамия, я унищожили. Някои частични реставрации от средата на миналото столетие и направените напоследък, далеч не могат да дадат идея за онова, което е било. Ето защо всеки, който иска да види автентични византийски мозайки и да си състави някаква представа за византийската живопис от 5 и 6 век, трябва да отиде в Равена.

Равена е малък, скучен италиански градец на брега на Адриатическо море. Той е прочут само с две неща: с мозайките на неговите старинни византийски черкви и с това, че там е издъхнал Данте Алигиери. Щом сме вече в Равена, нека започнем най-напред с мозайките от мавзолея на Гала-Плацидия, дъщерята на император Теодосий. Те са не само най-старите, но и най-хубавите византийски мозайки в града. Датират от началото на 6 век.

Когато човек влезе в сетното жилище на отдавна починалата царска дъщеря, той остава прехласнат от пъстроцветните му стени, над които танцува бледорозовата светлина на деня, промъкнала се през тъничките алабастрови „стъкла“ на тесните прозорци. Тази неповторима светлина прави всяко емайлово, позлатено или седефено кубче от мозайките на безименните художници да блести с неподражаема мекота. Цветът, който преобладава тук, е тъмносиньото. Върху неговия фон се редуват едно след друго пищно оцветените изображения на светии, на Христос, на животни и цветя, на трепкащи звезди и малки ангели. Всяка една от мозаичните фигури е завършен сам за себе си образ, но той е идеално свързан с цялата библейска композиция.

Когато човек се насити да гледа чудесата на „Гала Плацидия“, той отива в прочутата осмоъгълна черква, „Сан Витале“, построена от „варварина“ Теодорих. В долната част на нейната апсида се намират двете може би най-прочути византийски мозайки от Юстинияново време — „Юстиниян със свитата си“ и „Теодора сред своите дами“. Мозайките, разположени една срещу друга, са монументални и изобразените в тях фигури са с нормален човешки ръст. Лицата им гледат към зрителя в пълен фас и портретната прилика на Юстиниян, Теодора и епископ Максимиан е очевидна. Заедно с тази прилика в трактовката на образите има и подчертано желание да им се придаде величие и властно изражение. Всички фигури в двете мозайки са третирани плоскостно, очертани със силен контур, внушаващ нотка на неземност. Заедно с надвисналия над тях „Христос в рая“ заобиколен от Сан Витале и ангели, мозайките на Юстииияновата свита и на Теодора с дамите й са едни от върховете на византийското мозаично изкуство от 6 век.

Владяла Равена близо два века, Византия оставила своите следи и в другите й християнски светилища — в черквите „Сант Аполинаре Нуово“ и „Сант Аполинаре ин Классе“, в „Батистеро дели Ортодоси“ и в „Батистеро дели Ариани“. По техните изпълнени с мозайки стени също има значителни художествени ценности. Особено двете „шествия на светците“ в „Сант Аполинаре ин Классе“, които са от Юстинияново време.

За да закръглим представата си за византийската живопис от първия цъфтеж на византийското изкуство, мене ми се ще да ви кажа няколко думи и за византийските миниатюри от онова време. Впрочем, какво представляват миниатюрите?

Те са мънички рисунки-илюстрации, които изпълват пергаментните страници от житията на светци или пък хрониките.

Най-старите византийски миниатюри напомнят много елинистическата живопис. В тях, с малко изменена линия, продължават традициите на елинистическите художествени школи. В пейзажа има въздух и светлина, човешките фигурки са обемни. Ала така е само в най-ранната епоха. Скоро черквата протяга дългата си ръка и над този клон от изкуството. Под нейната сянка животът изчезва. Всичко става условно, плоско и аскетично. Искрата на миналото загасва окончателно в името на една нова вяра, която отрича земното и вярва само в небесното…

И ето — затваряйки страниците на последния ранновизантийски пергамент с миниатюри, ние неусетно стигнахме и до скулптурата на Византия.

Но къде са нейните статуи? Паметниците й? Те са толкова редки — предимно в източните провинции на империята, че във Византия е твърде трудно да се говори за кръгла скулптура в истинския смисъл на думата. Над този вид изкуство черквата веднага поставя „вето“! Тя го смята за идолопоклонническо и заради това длетата на византийските скулптори отправят своя резец към капителите на църковните колони, към рязаните каменни плочи и по олтарите, към дървото и слоновата кост. Под сръчните ръце на майсторите излизат неповторимите резби на черковните иконостаси, на владишките тронове на разпятията, кутиите за църковните дарове и т.н.

Като един от най-изящните и най-стари образци на приложното майсторство на Византия от периода на Юстиниян днес се смята прочутият трон на епископа на Равена Максимиан, изработен от скъпо дърво, слонова кост и благородни метали. В неговата украса могат да се видят истински шедьоври на миниатюрната скулптура… След смъртта на Юстиниян и с края на 6 век във византийското изкуство настъпил рязък упадък. Във Византия пламнали междуособици — на престола й се възцарили императорите „иконоборци“. Иконоборците признавали като единствен символ на вярата само кръста и заради това унищожили всички стари икони, като забранили рисуването на нови. За сметка на църковната живопис по тяхно време се създало светско изкуство, но то не оставило почти никакви трайни следи.

Когато в 9 век кормилото на Византия попаднало в ръцете на Василий I — родоначалник на Македонската династия — нещата в „Източното царство“ се променили чувствително. Василий се показал мъдър управник и успял да осигури на страната си продължителен мир и икономическо благоденствие. Неговите приемници се придържали към същия „политически курс“ и така продължило близо три века. Създали се материални предпоставки за нов разцвет на византийското изкуство.

Един от най-важните държавни актове на императорите от Македонската династия, който има пряка връзка с изкуството, била отмяната на иконоборството. Благодарение на това започнали да се рисуват хиляди нови икони, да се правят мозайки и да се строят черкви. За разлика от миналото, византийските архитекти от 9 век не се стремели вече към грандиозните храмове на Юстинияновата епоха, а напротив — проектирали и строели малки „кръстокуполни“ черкви с изящна и скъпоценна украса. Възвръщането на цялата византийска наука и култура от 9 век към културата и науката на античния свят, подмамило и художниците да се опитат да възвърнат някои от изразните средства и форми на древните. Създали се доста реалистични образи, но това вбесило „черковните аскети“. Те свикали веднага Вселенски събор, който трябвало да се справи с надигащото се „езическо изкуство“. Съборът заседавал дълго и най-накрая установили сюжетите на всички евангелски и библейски сцени, които можели да се рисуват по стените на черквите. Към това той уточнил и начина, по който трябвало да се рисуват „светите образи“ на Христос и Мария, на светците и на мъчениците, на пустинниците. Всяко отстъпление от този начин на творчество щяло да бъде смятано като ерес и да се наказва най-жестоко. И ето — по силата на едно земно решение, небесните поселници загубили много от предишната си жизненост.

Докато между 9 и 11 векове черквата във Византия правела всичко възможно, за да задуши и най-малката искрица на „светско“ отношение към живописта, цариградският императорски двор, жаден за разкош и великолепие, станал мощен лост за развитието на приложните изкуства. В работилниците на художествената промишленост навлезли много нови хора и от труда на техните майсторски ръце потекъл потокът на чудните византийски златно тъкани платове, на прекрасните им филигранни, метални, стъклени и керамични изделия, носещи отпечатъка на тънък вкус и голямо професионално умение. Именно по същото време, под влиянието на Изтока, във Византия започнали да произвеждат и прочутия „клетъчен емайл“. Златните предмети, украсени с такъв емайл, станали символи в целия средновековен свят на съвършена тонова хармония и на съвършена изработка.

От периода на второто процъфтяване във византийското изкуство се запазили доста художествени паметници. Сред тях особено голямо внимание заслужават прекрасните мозайки в манастира на Дафни, близо до Атина, мозайките в черквата „Св. Лука“ във Фокида, мозайките на киевската „Св. София“, онези в прочутия „Сан Марко“ във Венеция и във византийските черкви в Сицилия и Южна Италия. За пълнота към тази живописна сбирка трябва да се прибавят и чудесните миниатюри от съхранявания в Париж „Гръцки Псалтир“, от ватиканския „Мнелогий на Василий II“, освен това още няколко броя хроники и евангелия…

Когато в 1204 г. кръстоносците превзели Константинопол и Византия изчезнала от политическата карта на Европа, заменена от Латинската империя на кръстоносците, средновековното византийско изкуство се приютило в земите на необятния славянски свят. Там — на чужбина — съхранило своите стилови особености, то срещнало традициите на местните художествени школи в България, Сърбия Влахия, Молдавия и Русия и от тази разнолика среща се родили стотици прекрасни архитектурни и живописни творения, които ни възхищават и до днес.

Естествено, България, най-близката съседка на колосалната Византийска империя, първа изпитала плодотворното влияние от контакта с византийската култура и изкуство. Българското изкуство, което се зародило още в края на 7 в. заедно с образуването на Първата българска държава, направило най-ранните си стъпки в земи, където изобилствували тракийски, гръцки, римски и ранновизантийски художествени паметници. Основните образци на неговата младост били прабългарското народно изкуство, изкуството на местните славянски племена и спомените от пластичното и архитектурно майсторство на неговите предшественици. Ала граничещата с Византия току-що родена България не можела да отбегне и могъщото течение на византийското изкуство. И именно тук — сред този пълноводен поток — се проявил творческият гений на нашия народ и на българските художници, които съумели да пречупят всички византийски и чужди форми през призмата на своето българско виждане и да оставят по този начин ярък народностен колорит над всичко, създадено от тях през вековете.

Ако се обърнем към панорамата на българското минало, ние ще видим, че един от най-старите паметници на нашето изкуство са внушителните развалини на дворците, черквите и другите официални сгради на древните ни столици Плиска и Преслав. Надживели времето и разрухата, те свидетелствуват убедително за строителството на нашите прадеди и техните монументални размери, недвусмислено говорят за съществуването на силна и централизирана държава, която е имала нужда от символи на своето могъщество и власт.

Някога старобългарските дворци, а след покръстването и черквите са били украсени богато, но от всичко това до нас са достигнали само отломки и единственото ехо от великолепието им звучи все още в описанията на прочутия „Шестоднев“ на Йоан Екзарх… Освен развалините в Плиска и Преслав друг внушителен и импозантен паметник на старобългарското изкуство от времето на хановете е изсеченият в скалите край с. Мадара великолепен „Мадарски конник“ — единственият скален релеф в Европа от тази епоха. Скулптура с ясни и обобщени форми, издържани изцяло в декоративно монументален стил, „Мадарският конник“ се отличава с голяма пластична внушителност и представлява блестящ символ на мощ и победа. Измежду останките на декоративната скулптура от Първата българска държава особено място заемат плочите от червен пясъчник, които се намериха в Стара Загора. Според археолозите тези плочи са били ваяни през 10 и 11 век и отгоре им са изобразени фигури на лъвове, лъвици, грифони и други митични образи, в които народната фантазия е въплътила своите приказни видения. Изображенията са изпълнени в плосък релеф и тяхната линия е извънредно динамична и изразителна.

Намерените останки от украшения за колани, златни, сребърни и медни съдове и накити, а така също и някои керамични изделия говорят, че в първите векове от съществуването на нашата държава в България е имало високо развити художествени занаяти. Блестящо свидетелство за това е намереното в Унгария „Наг Сент Миклошко златно българско съкровище“. То е извънредно характерен паметник на приложните изкуства от епохата и съдовете му поразяват с устойчивите си и монументални форми, с пищността на украсата от човешки и животински фигури, преплетени с богати растителни орнаменти.

След приемането на християнството от Византия през 865 г. влиянието на византийското изкуство в България се засилило още повече. В това време по негов маниер дошъл от Изтока, върху фасадите на българските черкви се появили изобилни украшения от разноцветни емайлови плочки във форма на четирилистници и панички. Техните свежи цветове оживили много предишния монотонен изглед на голите каменни стени. Едно твърде оригинално и интересно творение на епохата били и каменните плочи, украсени с инкрустирани в тях разноцветни камъчета, цветни стъкла и емайлови плочки, които се използували също като декоративни елементи.

Колкото се отнася до живописта на Първата българска държава, ние можем само да предполагаме, че тя е следвала главно византийските образци, колкото се отнася до периода след покръстването ни. Единственият паметник на българската живопис от това време е керамичната икона на „Св. Тодор“ от древния манастир в Патлейна, близо до Преслав, където са намерени следи от керамични работилници.

Когато първата българска държава била победена от Византия в 1018 година, в развитието на българското изкуство настъпил значителен застой. Икономическото и духовно робство се отразили пагубно главно върху стила на архитектурата. Но въпреки това в този период също били построени няколко много известни български старини — Костницата в Бачковския манастир, най-старата част на Боянската черква, черквата „Йоан Богослов“ в Земенския манастир и черквата „Св. Стефан“ в Несебър. Извънредно интересни живописни творения от този мрачен период са оцелелите стенописи в Бачково и някои фрески из българските земи, в които личи типичният за епохата византийски стил.

Византийското иго било прорязвано често от светкавиците на народни въстания. Най-после с въстанието на Асен и Петър между 1185–1187 г. България отново станала свободна страна. В ново престолния град Търново се поставили основите на Втората българска държава. През този период българските архитекти вече не строели монументални дворци, както някога, и сега тяхната дейност се съсредоточила главно в издигането на истински замъци-крепости върху естествено защитени места.

Новите икономически условия на епохата наложили и нови архитектурни форми. Размерите на сградите от Втората българска държава били сравнително малки, съпоставени с миналото и цялата им архитектоника се подчинявала на задачата не да бъдат само символи на мощ и власт, а да представляват сигурни убежища срещу нашествия или народни бунтове.

Измежду най-характерните паметници на светското строителство от Втората българска държава са крепостта „Баба Вида“ във Видин на Дунава, „Асеновата крепост“ край Асеновград, останките от дворците на Царевец, „Хрельовата кула“ в Рилския манастир и някои други, докато в култовата архитектура челно място заемат трите търновски черкви „Св. Димитър Солунски“, „Св. Четиридесет мъченици“ и „Св. Петър и Павел“. Те представляват интересни образци на еднокорабна, трикорабна и кръстокуполна черкви от Втората българска държава с интересна полихромна украса. Към черковната колекция на същата епоха непременно трябва да се прибавят и кръстокуполната черква „Св. Богородица Петричка“ край Асеновград, а така също и черквите в Несебър, построени от печени тухли и камък. Най-блестящият в конструктивно и декоративно отношение образец между тях е кацналата на високия морски бряг черква „Св. Иван Алитургитос“, т.е. „Св. Иван Неосветени“…

Едно от най-ярките проявления на изкуството през Втората българска държава станала живописта. Нейният център и главно огнище се намирали в Търново, където работили прочутите майстори от Търновската живописна школа. Художниците от Търновската школа били преди всичко блестящи миниатюристи. Създадените от тях миниатюри са познати в целия свят. За съжаление, трите оцелели свитъка с техните най-прочути рисунки — „Евангелието на Иван Александър“, знаменитата „Манасиева хроника“ и „Томичевият псалтир“ не се намират в България. Евангелието на Иван Александър, пазено в един от Атонските манастири, е било отнесено в края на миналия век от англичанина Кързон в Бритиш музеум, хрониката на Василий се пази във Ватиканската библиотека, а „Томичевият псалтир“ е в Москва. В миниатюрите и на трите паметника има портретна прилика с изобразените царе и велможи и те са забележителни художествени произведения на българската ръка. В тях е отразено много от бита, нравите, архитектурата и изобщо живота на нашата родина в онова далечно време.

Творческият идеал на майсторите от Търновската школа бил — пожизнено и по-изящно изкуство! Този идеал намерил върховното си въплъщение в стенописите на Боянската черква, изписани от ръката на неизвестен, но гениален майстор. Нарисувани през 1259 година, Боянските стенописи са наша национална гордост. Тяхната слава отдавна е преминала границите на отечеството ни и ние можем само, да кажем, че те са един от първите лъчи сред мрака на Средновековието, които възвестиха Ренесанса…

В Бояна, в полите на Витоша, близо до София, върху стените на древната Боянска черква се намират два от най-хубавите портрети на средните векове — образите на севастократора Калоян и неговата жена Десислава, които са били дарители на храма. В тях трептят искри на живот и човешки чувства. Най-голямата заслуга на безименния майстор в Боянските стенописи е неговата удивителна по онова време дързост да „очовечи“ образите на Христос и на останалите светци. Да им предаде черти на своите съвременници и нарушавайки строгите черковни канони, да отправи изкуството ни към Ренесанса. С каква забележителна проникновеност, емоционалност и вълнуваща психологическа характеристика са нарисувани образите, на хората в сцената „Малкият Христос“, който разговаря с книжниците в храма. Колко обаятелен е образът на юношата от „Слизането в ада“! А нима фигурата на архангел Гавраил не е ренесансова по своето изящество и по лиричността си?

Прегледайте всички Боянски стенописи и вие ще видите, че композицията им изобилствува с детайли, свидетелствуващи за големите жизнени наблюдения на създателя им. Образите в отделните сцени са силно индивидуализирани и тяхната характеристика е дадена свободно и смело. Всяка фигура е изящна, моделировката й е мека, а колоритът — прекрасен. В стенописите на Боянската черква има очевиден стремеж към битопис. В „Тайната вечеря“ например софрата е типично българска и по нея се виждат нашенска ряпа и чесън, а върху коленете на апостолите е преметнат дълъг бял пешкир — месал за бърсане — обичай, който съществува у нас и до днес. С вълнуваща изразителност боянският майстор е съумял да предаде и човешките чувства. Нима неутешимата майчина скръб не личи във всяко ъгълче на нарисуваното от него „Разпятие“…

Освен Боянските стенописи, в България има още няколко забележителни паметника на средновековната ни живопис. Това са стенописите в Земенския манастир, стенописите от скалните черкви при с. Иваново, Русенско, фреските в селската църквица в Калотино и др. Нека погледнем най-напред стенописите от Иваново. Каква прелест е скрита в тези творения на българската живопис от 14 век! Каква ярка следа от миналото ни, от нашето изкуство!

В древните летописи е отбелязано, че скалните черкви край село Иваново са били основани някъде около първата половина на 13 век. Стенописите очевидно са от по-късно време. Те също, представляват шедьоври на средновековната българска живопис и в мекотата и нежността на техните тонове личи изкуството на големи майстори, на художници, които ако не беше дошло османското робство, сигурно щяха да подготвят идването на наш, на български Ренесанс. Връзката на стенописите в Иваново с Търновската живописна школа е лесно забележима. Но тук, за разлика от Боянската стенопис, има и нещо друго — нещо съвсем специфично. Живописците, които са работили тук, са били с подчертан вкус към нюансите, към психологическата задълбоченост на образите, които са рисували. Драматизъм и лични преживявания насищат лицата. Рисунъкът на отделните фигури е виртуозен, архитектурните фонове и пейзажите придават особена динамика на отделните сцени и всичко общо живее с един неувяхващ ритъм, роден от вдъхновението на голямо изкуство. Смело можем да кажем, че заедно с Боянските стенописи, стенописите от скалните черкви са шедьоври не само на българското, но изобщо на средновековното източноправославно изкуство.

В хуманизма на тази живопис лъха дъхът на гения на нашия народ, който винаги е бил близко до живота, дори и когато неговата четка е обслужвала догматиците на черквата…

През 14 век, успоредно със съществуването на Търновската живописна школа, се е развивала и живописта в Югозападна България. В някои от най-ранните стенописи в гробищната църква край село Беренде и болярската черква в Калотино, а най-вече в черквата в Земенския манастир личи наивитетът на простонародната живопис, свързана със старите местни традиции. Тук образите са непропорционални, плоско третирани в линеарно изявените контури, но независимо от това и те говорят за стремеж към самобитност, към национална изява. Заедно с постиженията на резбарите, златарите, железарите-майстори на кованото желязо, медникарите и останалите майстори на приложните ни изкуства те дават една относително пълна картина за постиженията и стремежите на художествените творци от Средновековна България. Може би българското национално изкуство щеше да създаде още много шедьоври през следващите векове, но османското нашествие на Балканите спря развоя на нашата национална художествена и строителна школа. Над България падна мрак и започнаха дните на петстотингодишното робство. Но искрата на българското изкуство не угасна. Под пепелта остана гореща жарава. Тя запали пламъка на Възраждането ни.

Но нека пак да се върнем във Византия от 1204 г.

И така — казахме, че една голяма част от византийските майстори се отправили към славянските земи, а други тръгнали на Запад — към Европа. Те се пръснали по целия й юг и в Апенинския полуостров останали множество следи от тяхното изкуство. Така например, в Италия византийците украсили с прекрасни мозайки „Палатинския параклис“ в Палермо, катедралата „Санта Мария дел Амирале“ и съборната черква в Чефалу, а в Рим техните сръчни ръце покрили с мозаична живопис апсидата и стените на малката, но много изящна черква „Санта Мария Антика“. В цяла Италия, като изключим Равена, византийското изкуство от средните векове оставило най-дълбоки следи във Венеция. Венецианците, които векове наред поддържали оживени търговски и духовни връзки с „Източната империя“ построили своята градска катедрала „Сан Марко“ по византийски образец. Първата мозайчна украса на „Сан Марко“ изцяло била проектирана и направена от византийски майстори, а прекрасното табло на иконостаса му — прочутата „Пала д’ Оро“ — изкована от злато и обсипана със скъпоценни камъни и емайлови миниатюри на Христос и светците, също била дело на византийската ръка. Но с това византийският принос към красотата на Венеция не свършвал и двете големи черкви във венецианската лагуна на островите Мурано и Торчело също са дело на византийски архитекти и мозаисти.

Пищните византийски мозайки във Венеция били първата школа на блестящите венециански колористи от Ренесанса, които оставили дълбоки следи в развоя на световната живопис.

След дълги войни, когато в средата на 13 век византийците най-после успели да прогонят кръстоносците от Константинопол и Византия възкръснала от пепелищата на своята опожарена от „войниците на Христа“ земя, нейните нови господари — Палеолозите — поискали да й възвърнат блясъка от старите дни. От този трети и последен разцвет във византийското изкуство, който някои учени наричат „Палеологов ренесанс“ останали значителни художествени паметници. Между тях се нареждат много цариградски черкви и дворци, редица манастирски здания и кули в Атон, известни черкви по нашето крайбрежие в Несебър, черкви в Македония и Солун и най-вече прекрасните мозайки на „Кахрие джами“ в Цариград. В тези късни рожби на византийското изкуство има нещо, което не се среща по-рано и което рязко ги отделя от другите подобни творения — предаването на вътрешното състояние на изобразените в композициите хора и пейзажната обстановка. Тук по лицата на Христос, на Мария и другите герои от „светите“ сцени се виждат радост, скръб, болка или мъка, а не безизразност и те са живи хора, които се движат и живеят между скали и дървета. Всичко това е показано извънредно тънко, с умение и чувство за мярка, с пастелен колорит в розови и сиви гами, напълно различни от пъстроцветната ярка пищност на миналото.

След „Палеологовия ренесанс“ във Византия творил прочутият художник Мануел Панселинос. Той работил предимно в Атон около 16 век и оставил прекрасни творби, едри и живи фигури на светци и Богородици, които изпълват атонските черкви…

Петнадесети век!

Византия се приближава към своя край. С превземането на Константинопол от османските турци в 1453 година „Източната империя“, затворила последната страница от своята история.

Над кръста се извисил полумесецът и под неговата бледа светлина Византия изчезнала като политическа действителност. Но византийското изкуство останало да съществува още дълго време и неговото влияние подпомогнало развитието на много национални изкуства в славянския свят.

Заслугите на византийските художници в историята на изкуството са много. На първо място те са били онези, които са съхранили жива античната традиция. На второ — те са творците, които с най-пълна сила са разработили тържествено-представителното църковно изкуство на православната църква, разрешавайки с голямо умение редица нови художествени проблеми, създадени от променилото се време. Изкуството им дължи не малко за тяхното търсене на най-благоприятното решение на голямата циклова, повествователна художествена композиция, за углъбяване на образите на „библейските и евангелските герои“, за умението да се извади пред скоби по един внушителен за зрителя начин, есенцията от съдържанието на всеки сюжет. Не малки са техните заслуги и за поставянето на основите на едно ново колористично виждане в живописта…

А в световен мащаб това е голямо постижение!