Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)
Сканиране, корекция, форматиране
analda (2017)

Издание:

Автор: Драган Тенев

Заглавие: Чудната история на изкуството

Издание: второ

Издател: Български художник

Град на издателя: София

Година на издаване: 1978

Тип: очерк

Националност: Българска

Печатница: ДП „Георги Димитров“, бул. „Ленин“ № 117

Излязла от печат: 23. VI. 1978

Отговорен редактор: Доц. Любен Белмустаков

Редактор на издателството: Екатерина Коларска

Художествен редактор: Тома Томов

Технически редактор: Борис Карапетров

Коректор: Веса Апостолова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/673


Земята на фараоните

Когато у нас е зима, сняг и лед покриват всичко. По клонките на дърветата блестят кристалчета от скреж и в безброя на техните малки огледала се отразява студената светлина на плахото зимно слънце. А забележете, тук в древната земя на фараоните, където се намираме в момента, е топло и сухо. И така е през цялата година. Дори дъжд вали рядко. Впрочем, нека го кажа веднага — благодарение точно на този топъл и сух климат на страната, една голяма част от пръснатите из Нилската долина паметници на египетското изкуство са били запазени превъзходно през своето хилядолетно съществувание.

Днес далечното минало на Египет, наричан някога „Страната на загадките“ е повече или по-малко известно на учените, но за колегите им от преди два века то е било истински мъчен ребус и те не са могли да го решат. Никой от тях не познавал смисъла и значението на египетските йероглифи, а именно те били ключът на тайната. Но ето че и тук, както при пещерните рисунки се намесил щастливият случай и помогнал.

Веднъж през лятото на 1799 година, когато в Египет се намирала голямата френска експедиционна армия, командвана от гражданина-генерал Наполеон Бонапарт, един от неговите млади офицери тръгнал да се разходи по брега на вливащата се в Нилската делта рекичка Розета. Както си вървял по пясъка и си свиркал, офицерът ненадейно се спънал в някакъв отломък от каменна плоча. Естествено, той изругал здраво, защото го заболяло и се навел да разгледа проклетия камък, в който се спънал, но от изненада дъхът му спрял! Върху каменната отломка били издълбани три надписа — два с йероглифни знаци и един с гръцки букви.

— Гледай ти, откритие! — извикал младият французин и седнал на горещия пясък, но трябвало да изминат цели 25 години от този миг, докато гениалният френски филолог Франсоа Шампольон успял да разчете текстовете на „Розетския камък“, сравнявайки гръцкия и египетски надписи. В края на краищата тайната на йероглифите била разкрита и миналото на Египет бързо изплувало пред очите на учените. А оттам — и пред очите на учениците, защото в учебниците им по история веднага прибавили нова глава: „Древния Египет.“ Тъй като подробностите в нея ви са добре известни, аз ще ги прескоча и ще започна с египетското изкуство.

И така — едни от най-ранните наченки на това изкуство се зародили някъде към 5000-та г. пр.н.е., при образуването на най-старата робовладелска държава на египтяните. Естествено защитена от външни нашествия с непристъпни пустини, високи планини, море и речни прагове, Нилската долина представлявала в онези дни същински мечтан оазис. Наносната почва от разливите на стария Нил давала по две и дори три реколти на годината. За разлика от Междуречието на Тигър и Ефрат в Предна Азия, където непрекъснато се редували народи и цивилизации, в земята на Фараоните царяло относително спокойствие. То оставило дълбок отпечатък върху пластичното и строително майсторство на египтяните.

Започнало своето съществувание при подобна географска обстановка и наследило много художествени типове и традиции на своите до класови предшественици, египетското изкуство се развивало сравнително плавно и без големи скокове. Някои западни историци се опитват и до днес да обяснят тази специфична особеност в развитието му, главно с престарялата теза за „консервативния дух“ на египтяните, но всъщност истинската причина за всичко това е на друго място. Главно в изключително бавното обществено-икономическо развитие на Нилската долина. Във факта, че египетското изкуство е било почти изцяло в плен на религиозния култ и абсолютната власт на обожествения господар — фараон и неговите приближени-робовладелци. Едно безспорно доказателство в подкрепа на току-що казаното са намерените наскоро жречески ръководства за художниците от Древния Египет, където най-точно е указано как би трябвало да бъде рисуван този или онзи бог, как да се представя човешкото лице, тяло и крайници, фараонът и придворните му, обикновените люде, животните и птиците. Не са забравени дори и строги канонически правила относно техническите способи и начини на самото рисуване, оцветяването и изобщо всичко онова, което би позволило на художника да прояви каквато и да било творческа свобода във възпроизвеждането на заобикалящата го действителност.

Въпреки всичко казано дотук, ако все пак поискаме да направим една най-обща равносметка за достиженията и достойнствата на египетското изкуство, ние веднага ще трябва да кажем, че то е първото в историята на човечеството, което даде на света монументалната каменна архитектура, прекрасния по своята правдивост скулптурен портрет и високото майсторство на художествения занаят. Към това сме длъжни да прибавим — пак то първо в изкуствата на Стария свят отрази така нагледно сложния и противоречив мир на робовладелското общество и първо се обърна към вътрешната същност на човека. Към неговите чувства, мисли и копнежи. А всичко това — нека бъдем справедливи — не е малко!

Днес всяко дете от пети клас знае, че неограничената от нищо власт над живота и имота на хората в целия Древен Египет е принадлежала на царя-владетел. Египетските фараони разполагали с безпределната възможност да използуват труда на стотици хиляди роби и земеделци, които обработвали нивите край Нил и трупали за тяхна сметка огромни богатства. Религията на Египет поддържала идеята за безсмъртието на душата и в Нилската долина тази идея била силата, даваща тон и насока на целия живот и на изкуството. Тъй като най-богатият човек в страната — „негово величество“ — пръв преди всички други имал право на безсмъртие, египтяните сътворили за „задгробния му живот“ изкуството на балсамирането, златната погребална маска, саркофазите и колосалните пирамиди, гигантските заупокойни храмове, скалните гробници, релефите, живописта и реалистичния скулптурен портрет, който трябвало досущ да напомня чертите на покойника.

За нашата малка книга, историята на египетското изкуство ще започне някъде около 3000-та година пр.н.е. От онзи момент, когато фараонът Менес обединил Горен и Долен Египет в едно и прогласил Мемфис като столица на новото си царство.

По своята социална същност новообразуваната египетска държава представлявала едно все още твърде примитивно робовладелско общество, но в него вече здраво били заложени онези нови производствени отношения, които дали тона на цялата бъдеща египетска култура и изкуство, налагайки строги рамки на архитектурата, скулптурата, живописта и дори приложните изкуства още от първите им стъпки. Безспорно през време на „Древното царство“ първенствуващата роля в изкуството край Нил се паднала на архитектурата, тъй като тя подчертавала величието, властта и силата на управляващите фараони и робовладелци чрез гигантските размери на своите творения. Като една от най-характерните особености на тази староегипетска архитектура на исполини изпъкнал подчертаният стремеж на създателите й към чистота на линията, опростеност на формите и монументалност на общия силует.

Превъзходни архитекти, египтяните строели големите си постройки предимно от камък. През периода на Древното царство те започнали да издигат грамадни, пирамиди — гробници за фараоните — и още при техния градеж ярко проличал необикновеният строителен дар на дребните кафяви хора край Нил. Една от най-старите им прояви в тази област безсъмнено била пирамидата на фараона Джосер, владетел от III династия, проектирана и построена от архитекта Имхотеп. Днес тя е на почтената възраст от около 5000 години! По своята архитектоника „вечното жилище“ на Джосер представлява висока шестстепенна пирамида с внушителен силует, който господствува над околните храмови постройки и монотонния пустинен пейзаж. Отделните „етажи“ на пирамидата са изградени от варовик, а отвън са облицовани с добре полирани гранитни плочи, някои от които са запазени и до днес.

Но ако пирамидата на Джосер е едно от най-старите каменни здания на света, то пирамидата на Фараона Хуфу е една от най-големите каменни рожби на египетското строително изкуство. Старите гърци прекръстили Хуфу на „Хеопс“. С това име той останал известен и на нас. Може би не знаете, но до построяването на Айфеловата кула и сто и три етажния небостъргач „Емпайър Стейт Билдинг“ в Ню Йорк, Хеопсовата пирамида е била кажи-речи една от най-високите сгради на света, сътворена от ръката на човека. По всичко личи, че Хеопс бил жесток и суетен господар, защото изграждането на това чудо погълнало живота на хиляди хора. Според Херодот — „бащата на историята“, който посетил Египет във V в. пр.н.е., Хеопсовата пирамида била строена цели двадесет години и при постройката й работели около 100 000 души. Тъй като условията на строежа били непоносимо тежки, много роби издъхвали от изтощение под ударите на бича и под палещите лъчи на слънцето, но те веднага бивали заменяни с нови и работата следвала непрестанно.

Ето сега, след малката историческа справка и една малка цифрова схема на най-колосалния паметник на древността. И така — Хеопсовата пирамида е висока 146.60 метра! Дължината на нейната основа има 233 метра, а броят на каменните блокове, от които е била изградена наброявал приблизително 2 300 000! Всеки един от тези блокове тежи по 2.5 тона, а крайъгълните — повече! Общият обем на пирамидата е към 21 000 000 кубически метра и ако тя беше куха, в нея спокойно могат да се поместят няколко черкви с размерите на софийския „Александър Невски“!

Предполагам, че след тези цифри всякакви коментари са излишни. Освен може би само един. На някакъв арабски поет от XIII век, който се провикнал като видял Хеопсовата пирамида заобиколена от двете й по-малки сестри — гробниците на Фараоните Хефрен и Микерин: „Аллах, всичко на този свят се страхува от времето, но времето ще се уплаши от пирамидите.“ Изглежда, че поетът е бил прав, защото пирамидите и до днес са на мястото си почти непокътнати от времето, но ужасно ограбени и повредени от арабите, които смъквали безогледно от тях камъни за постройката на своите светилища и джамии.

Някога и трите пирамиди в Гизе били покрити с полирани до огледална гладкост гранитни плочи, но сега от тях е оцеляло твърде малко. Главно по пирамидата на Хефрен.

Всред масива на всяка пирамида египтяните изграждали малко помещение, наречено „погребална стая“ и до него се стигало посредством система от тесни коридори, а по други вентилационни пътища там постоянно прониквал и пресен въздух. Те затваряли входовете към погребалната стая внимателно и грижливо, но въпреки умелото замаскиране, нито един фараон не е успял да опази задгробните си богатства от ловкостта на крадците.

Извънредно скъпи, пирамидите били достъпни само за фараоните — „синове на слънцето“, които не умирали, а „залязвали“ зад хоризонта, плувайки в небесната ладия на бога Ра, повелителят на светлината. Техните роднини и приближени в никой случай не можели да си позволят подобен разкош и затова били принудени да се задоволяват с по-малки „задгробни къщи“, които арабите нарекли впоследствие „мастаби“. Преведено на български това значи „седалища“. Край Мемфис по протежението на Нил се намира „Мемфиския некропол“ — най-голямото гробище в света. То е дълго 20 и широко 4 километра. В него има много отлично запазени мастаби — ниски пресечени пирамиди. Във всяка мастаба могат да се видят три традиционни помещения: преддверие за статуята на покойника, стая за жертвоприношения и дълбок кладенец за укриване на самата мумия. По вътрешните стени на мастабите египтяните изобразявали обикновено сцени от живота на погребания, моменти от неговото ежедневие и образи на слугите и робите му, които евентуално биха му потрябвали в „задгробния живот“.

— А как са бивали погребвани обикновените египетски селяни и робите? — ще ме попитате вие. Въпросът е справедлив и ще отговаря веднага: „Просто! Като са ги заравяли в пясъка и… толкова!“ Какво искате — намираме се на територия на робовладелска държава.

Между 2100–1800 години пр.н.е. по време на Средното египетско царство, в Египет се появил и трети вид гробница изсечена в скалните масиви. Гърците нарекли тези гробници „ипогеи“ и това име им останало до днес. Ипогеите представлявали дълбоки помещения в самите скали, до които се стигало със стълба, също изсечена в скалата. Отвън фасадата им се украсявала с издялани в каменния масив колони, а вътре в самото помещение се влизало през истински лабиринт от тесни коридорчета и проходи, завършващи в „погребална стая“ за мумията. Украсата й се състояла предимно от релефи и стенописи, изобразяващи погребалната процесия. В някои области на Египет скалните гробници се строели на етажи, една над друга, а при Бени Хасан — в права линия. Гробница до гробница.

Древните гърци — остроумен и весел народ — наричали гробниците на египтяните „вечни жилища“, а дворците и домовете им — „хотели“! През Новото египетско царство (от 16 до 11 в пр.н.е.) най-интересното достижение на архитектурата станал храмът. Докато през този период пирамидите започнали „да се смаляват“, размерите на храмовете непрекъснато растели и тяхната декоративна и скулптурна украса се обогатявала непрекъснато. Храмът не бил вече само проста геометрична фигура като пирамидата или мастабите, а представлявал колосален каменен ансамбъл, където художественото майсторство — разбира се в рамките на позволеното от господарите — можело да намери по-голям простор за изява. Естествено, египтяните и по-рано строели храмове посветени най-често на слънцето и най-характерната част на тези светилища през Древното царство бил техният обелиск — удължена и изтънена, пирамида с пресечен връх, над която седяла друга по-малка пирамидка. Обикновено тази пирамидка се облицовала с позлатени медни листове и блестяла на слънцето, за да напомня, че храмът е издигнат в чест на „Вечното светило“. Днес някои от учените предполагат, че египтяните са искали да представят чрез обелиските си стилизирани слънчеви лъчи, но това схващане все още не е потвърдено от никакъв йероглифен надпис. Египтяните построили по-голямата част от храмовете си през Новото царство по десния бряг на Нил. Те са обърнати към реката и от брега до тях води алея обградена от фигурите на малки сфинксове или гранитни овни. На няколко места по тази алея се издигат портици, прилични на триумфални арки.

Външните стени на египетските храмове са леко приведени навътре и напомнят пирамида с пресечен връх, а парадният вход представлява врата, притисната от две кули, наречени „пилони“. Пред тях обикновено поставяли обелиски и колосални статуи. Зад пилоните се намира първата от трите задължителни части на египетския храм — „перистилът“, просторен открит двор, заобиколен в трите си страни с колонади. През перистила се влиза в „ипостила“ — голямата колонна зала на храма. В представите на египтяните ипостилът е символизирал Вселената или „Свещения лес“ и заради това неговите колони наподобявали растителни форми. Някои от тях са изглеждали като сноп от папирусови стебла, капителите на други напомняли лотосова пъпка или цвят, а трети имали вид на стебла на финикова палма. В долната си част ипостилът обикновено бивал обагрян в кафяво, а нагоре — в зелено. Таванът обезателно бил син. Върху синия му фон се рисували златни петна, символизиращи звездите. Зад ипостилната зала на храма вече се намирало и самото „светилище“. Там „живеела“ статуята на бога, комуто бил посветен храма. В него имали достъп само фараонът и жреците.

Най-големият от всички египетски храмове е храмът на Амон Ра в Карнак. Строен в продължение на много векове, той се съединява с другия храмов гигант на египтяните в Луксор посредством дълга алея, оградена от черни гранитни сфинксове.

Карнак сякаш не е дело на хора, а на гиганти! Той се състои от 20 различни постройки и пилоните на най-голямата от тях са високи по 44 метра, а ширината на фасадата й надминава 113 метра. Общата дължина на целия храм е 360 метра. Най-внушителното нещо в Карнак е голямата му ипостилна зала със 144 колони, разположени върху една площ от 5356 кв. метра! Обиколката на всяка колона е средно от 8 до 10 метра и тази каменна гора пречи да се почувствува грандиозността на това покрито помещение. Ипостилната зала на Карнак е била построена и украсена по времето на Рамзес II и в нея вече осезателно личи прекалено пищният стил от новата епоха. Всеки квадратен сантиметър на колоните й е украсен с релефи или рисунки. Разбира се, навсякъде преобладава образът на суетния Рамзес.

Макар и по-малък от храма в Карнак, храмът на Амон в Луксор, който е от по-ново време, също е смайващо голям и внушителен. Заедно с останалите надземни египетски храмове, пръснати из Нилската долина, той е още едно свидетелство за строителния гений на древните египтяни.

През време на „Новото египетско царство“ нилската архитектура се ориентирала и към нова разновидност на храмовото строителство — скалния храм, изсечен в самите скални масиви като ипогеите.

Един от най-красивите скални храмове е Големият храм в Абу Симбел, сътворен по заповед на същия фараон Рамзес II, който управлявал Египет и Нубия между 1298 и 1232 г. пр.н.е.

Изсечен в стръмно издигащата се над нилския бряг скала, на границата между Египет и Нубия, храмът в Абу Симбел има фасада, която се издига на височина 33 метра, и нейната ширина достига 38 метра. Тя е богато украсена със скулптура и върху естествения й наклон, от двете страни на храмовата врата, са изваяни четири двадесетметрови скулптурни колоса — портрети на Рамзес, седнал на трона си. Върху самия вход има голям релеф на бога Ра, а над храмовия корниз един ред от каменни маймуни, изсечени в чест на бога Тот, гледат към небето. Трябва да се признае — и тук главната цел на цялата официална древноегипетска архитектура е постигната! Зрителят остава поразен от монументалните размери на храма и безмълвното величие на каменните му колоси, изваяни от длетата на безименните ваятели.

Измежду архитектурните шедьоври на Късния Египет, когато вече над него властвувала династията на Птолемеите, заслужава да се споменат Храма на Клеопатра в Дендера и храма в Едфу. Към тях обезателно трябва да се прибави и прелестният „Павилион на Траян“, в който вече подчертано се чувствува лъхът на гръцкия дух.

През многовековния живот на египетската архитектура неин неразделен спътник била скулптурата. В Египет тези две изкуства са така вплетени едно в друго, че човек не може да си ги представи поотделно. Безспорно, скулптурата се появила по-рано от архитектурата, но украсата на каменните гиганти била немислима без статуите и хилядите квадратни метра от релефите на ваятелите, които органично свързани с цялата архитектонична линия на постройката, ги правели да изглеждат не само по-красиви, по и по-внушителни. Щом веднъж заговорихме за скулптурата, трябва веднага да ви кажа, че най-древната египетска пластика представлявала главно фигурки от дърво, слонова кост, глина или камък. Нейните най-стари прояви датират от около 6000 г. пр.н.е. и предават вярно в доста обобщена форма най-характерните черти и особености на изобразените в тях животни или хора. По-късно, през епохата на Древното царство, в египетската скулптура се появил нов стремеж към още по-реалистично възпроизвеждане на човешкия образ, обусловен главно от чисто религиозните нужди на египетския култ. Както вече ви споменах, египтянинът вярвал дълбоко в безсмъртието на душата — в така наречения й двойник „Ка“ — и бил уверен, че тя ще се върне в тялото на умрелия, ако това тяло бъде балсамирано и възпроизведено в точно копие от дърво или камък. Ако чертите на лицето му досущ приличат на чертите на покойника. Поддържан от тази вяра, разбира се в рамките на строгия жречески „канон“ египтянинът се мъчил да предаде пълна портретна прилика на всички свои човешки статуи и, за да засили още повече приликата им с техните модели — той дори започнал да ги оцветява. Така постепенно се създал обичаят мъжкото тяло да се обагря в червено-кафяво, женското в жълто, косите в черно, а дрехите — в бяло. Понякога очите на известни статуи се правели от разни лъскави материали, пак, с цел да им се придаде по-голяма изразителност. Тъй като майсторите ваяли своите статуи само с оглед да бъдат гледани отпред, те винаги изглеждали като залепени за каменните блокове, пред които ги поставяли.

За скулптурата от Древното царство най-характерната особеност била абсолютната симетрия и уравновесеност на двете половини на човешкото тяло при седнало и право положение. Позите, в които можела да се изобразява една фигура, не били многобройни и физическата мощ на фараоните и знатните трябвало задължително да бъде подчертана според правилата на жреческите ръководства. И все пак, въпреки строгите ограничения много от египетските скулптори успели да създадат бляскави шедьоври, които ни възхищават и до днес. Едно от най-популярните произведения на скулптурата в Нилската долина безспорно е „Големият сфинкс“ в Гизе, близо до трите пирамиди. Той е най-голямата каменна фигура в света и е портрет на фараона Хефрен, представен като легнал лъв с човешка глава. Размерите на този „лъв“ са почти невероятни — петдесет и седем метра дължина и 20 метра височина! Когато гърците видели Сфинкса за първи път, те решили, че той е бял поставен на мястото си от самите богове! В миналото лицето на Големия Сфинкс при Гизе било оцветено, но пустинният вятър и пясъкът „измили“ неговите бои, а арабите и снарядите на дошлите по-късно английски артилеристи, които провеждали ученията си край него, също повредили не малко и чертите му.

Със своите невероятни размери в египетското изкуство се славят още две гигантски седящи статуи на фараона Аменхотеп III, които днес прекръстени пак от гърците по името на техния митически герой Мемнон, се наричат „Мемноновите колоси“. Тъй като по една случайност — чисто физическа — тези статуи издавали тихи звуци при изгрев-слънце от вятъра, който се провирал през техните пукнатини, арабите ги назовали „Колоси на дявола“. Заедно с Хеопсовата пирамида, Сфинкса и Александрийския фар, тези статуи били смятани някога като едни от седемте чудеса на света.

Наред с колосалните каменни изображения, египетските майстори ваяли обаче и по-малки фигури — малки статуетки, на различни хора, неразделни спътници на всяка фараонова мумия. Благодарение на тях днес можем да си представим как е изглеждал обикновеният човек в Египет — писар, хлебар, музикант, земеделец, строител, войник, пастир, роб или пък художник, който създал величавата култура на Нилската долина. Много от произведенията на този — да го наречем условно „немонументален“ отдел на египетската пластика — представляват истински шедьоври. И като най-забележителни между тях аз ще ви спомена прочутия „Седящ писар“, „Селският старейшина“ (Шейх Ел Белед), наречен така от изровилите го през миналия век араби, на които той много заприличал на техния селски кмет, портретната глава на фараона Сенусерт III, седящите статуи на Рахотеп и Нофрет и някои други скулптурни портрети, където длетото на безименните скулптори достигнало до поразително предаване на физическата прилика, а заедно с това и до изобразяването на цялостния вътрешен свят на портретуваните.

Нека да се спрем за миг до „Седящия писар“ в Лувъра. Ето, той е пред нас и очите му ни гледат съсредоточено. Сякаш казват: „Аз съм готов да запиша онова, което ще ми продиктувате“: „Почвайте, моля!“ Колко много израз има в тези очи от бял емайл с черни зеници и сребърни ириси. Колко вярно е предадена характеристиката на верноподаника на фараона, готов да увековечи всяка дума на своя господар дори и в „отвъдното“ му съществувание, за да не говорим подробно за напрежението в позата на тялото му и другите подробности на малката фигурка. А представете си, тя е била изваяна от своя непознат създател 2000 години преди гърците да построят Акропола…

Невъзможно е да се опишат всички скулптурни шедьоври на Египет от различните му епохи. А и от друга страна, дали описвайки ги човек би могъл да храни дори и смелата надежда, че ще може да възпроизведе, макар и частица от тяхната безсмъртна красота. И все пак, преди да завърша малкия си разказ за скулптурата на древните египтяни и преди да приключа с кръглата им пластика, не мога да не спомена за още един от нейните върхове — двата прославени оцветени портрета на царицата Нефертити. Създадени През 15 в. пр.н.е. днес те имат твърде странна съдба. Единият от тях се намира в Западноберлинския музей в Далем, а другият — в „Пергамон музеум“ в Източен Берлин. На самата граница на два толкова различни свята! Името на техния създател — гениалния Тутмес ни е известно по една случайност. Ваятел с тънко чувство, към подробностите и нюансите, Тутмес ни е завещал красотата на Нефертити, като е предал лицето й и в двата варианта с чудно умение и изящество. Длетото му е отправило погледа на благородната дама в безкрая, без да го насочва към нещо определено и, въпреки това, в този поглед се чувствува богатият вътрешен живот на царицата. Замръзналата усмивка я прави тайнствена и далечна за обикновените смъртни. Какви ли мисли витаят зад високото ясно чело? Трудно е да се каже, кой от двата образа на Нефертити е по-хубавият, но едно е сигурно — те са истински шедьоври. Върхове в египетското ваятелство, обвеяни от полъха на гениалността.

Едно друго славно дело на скулптурния резец в Египет е и египетският релеф. Издълбан в камъка обикновено с леко вдлъбнат контур или пък понякога направен с техниката на „низкия“ или „висок“ релеф, египетският релеф е съставлявал неотменната украса на всички храмови стени и колони, обелиските, гробниците и светилищата. Неговите сюжети в болшинството си били тясно свързани със заупокойния култ и се намирали в неразривна връзка с изискванията на архитектурния строеж, представлявайки един истински каменен „разказ“ върху стените му за разнообразните страни на живота край Нил. Традиционните сцени и композиции на египетските релефи се установили още по времето на Древното царство. Така например в гробниците на фараоните те разказвали за мощта и силата на покойника и в тях трябвало да има портретна прилика със „залезлия“ фараон. Тук официалните държавни събития се представяли сдържано и величествено. Фигурите на изобразените били тържествени и сковани. Позите им — строго според канона. Ала щом ръката на скулптора се докосвала до някой битов сюжет, близък до сърцето му, всичко в релефа добивало гъвкавост и изразна сила. Хората и животните оживявали!

Според египетските естетически норми скулпторите били длъжни да изобразяват релефната човешка фигура само така: главата и лицето в профил, окото и гърдите — във фас, краката пак в профил. Тази особеност имала своите корени в най-дълбоката египетска древност и жреците, които бдели за строгото спазване на традициите, обявявали за бунтовник всеки, който дръзнел да се съпротивлява на правилата. Въпреки това мощният народен гений на Египет намерил начин да направи великолепни творения и в тесните рамки на строгия канон! Веднъж попитали Реноар — великия френски импресионист от края на миналия век — какво мисли за египетските релефи. Майсторът отговорил без колебание: „Коригирайте позата на египетската фигура и тя мигновено ще загуби своя чар!“

Но трябва да ви кажа, че въпреки най-строгите запрети, много художници и ваятели в Древния Египет понякога нарушавали каноните, особено когато изобразявали хора от народа. В редица техни произведения могат да се видят човешки фигури в пълен фас или пък в пълен профил.

И ето, разхождайки се между пирамиди, храмове и скулптурни произведения, ние неусетно достигнахме и до третата рожба на египетското изобразително изкуство — живописта. Да направим една уговорка още от началото: В Египет тя също имала не напълно самостоятелно съществувание и като скулптурата била в плен на архитектурата. Предимно като декоративно допълнение на архитектурните паметници. Нейното единствено поле за „индивидуални прояви“ се оказали само мъничките изображения и рисунки по папирусните свитъци.

И живописта както скулптурата третирала предимно сюжети из заупокойния култ. Главните й обекти били сцени от живота и бита на покойниците. Благодарение на тях днес знаем нещо за десенаторското майсторство, тъкачеството и предпочитаните цветни комбинации в модата на земята на фараоните.

В палитрата на египетските художници имало само седем цвята: черно, бяло, жълто, кафяво, червено, синьо и зелено. Когато художникът рисувал, той обикновено не смесвал боите си, за да получи преходни тонове. Канонът му повелявал да оцветява мъжките фигури в кафяво, женските в жълто-червено, а боговете в зелено и синьо. И тук главата и краката били в профил, а окото и гърдите във фас. При живописта, както и при релефната скулптура също, макар и не често, прониквали смели реалистични решения. Тези тенденции към обновяване на египетската рисунка и към разрешаването на композиционните задачи се, проявили с пълна сила при прочутия стенопис „Пир“, където художникът изобразил две от флейтистките в пълен фас, а две от танцьорките в пълен профил.

В развоя на египетското изкуство видно място се пада на периода Ел Амарна, времето, когато на престола на египетските властелини се изкачил фараонът еретик Ехнатон, който премахнал многобожието и обявил за единствен бог Слънцето. От неговото царуване останали фрагменти от чудесните живописни творби в собствения му дворец и в още няколко гробници. Особено много се слави фрагментът с изображението на двете му дъщери.

Завършвайки, ще ви кажа няколко думи и за приложните изкуства в Нилската долина. И така — във времето на Древния Египет, както и сега, всички усилия на бижутерите, шивачите, обущарите и пр. били насочени към разкрасяването на дамите. Че това било така разказват хилядите рисунки по стените на египетските саркофази, показвайки ни една голяма част от тоалета на тогавашните жени, състоящ се от пъстро тъкани платове, от плащове, изящни сандали, огърлици и десетки други предмети, направени от майсторски ръце. В разкритата през 1923 година гробница на Тутанкамон, починал преди 32 века, са били намерени удивителни предмети на египетското приложно изкуство. По една случайност крадците проникнали в гробницата на „залезлия“ осемнадесетгодишен фараон, не успели да я разграбят и в нея учените открили 4 непокътнати златни царски колесници, великолепно дървено ложе, златен трон, столове от скъпо дърво, златни и алабастрови съдове, в които имало запазени по чудо печени гъски и пушени бутове — храна за фараона в „задгробния свят“! Освен всичко това имало и саркофази от мрамор, злато и алабастър, сандъци с дрехи и много златотъкани платове. За да се опишат всички богатства на Тутанкамоновата гробница са нужни страници. А нека не забравяме, че Тутанкамон бил един от най-бедните и най-незначителни египетски властелини.

И ето — определените за „Земята на Фараоните“ страници свършиха! Признавам — казаното за Египет е много малко. Но нима може да се разкаже накратко историята на едно петхилядогодишно изкуство? Сега, преди да напуснем пирамидите и да се отправим на Изток, бих искал да ви кажа още веднъж — египетският народ вложил в своето многовековно творчество цялата си вътрешна същност, преливаща от странни вярвания и мечти за вечен живот. Чрез умението да строи, да вае и да рисува той издигнал най-големия паметник на своя народен гений — паметника на безсмъртното египетско изкуство, което тласнало далеч напред развитието на човешката култура. А в мащабите на нашата цивилизация това било огромна заслуга за общото развитие на света по стълбата на прогреса между Тигър и Ефрат.

04_faraoni_1.jpg
05_faraoni_2.jpg
06_faraoni_3.jpg
07_faraoni_4.jpg
08_faraoni_5.jpg
09_faraoni_6.jpg