Драган Тенев
Чудната история на изкуството (24)

Фламандците от 17 век

Заедно с икономическия възход и с политическото омиротворяване процъфтели и фламандските изкуства, като достигнали, макар и за кратко време, едно от първите места в Европа. Естествено изискванията към изкуството във Фландрия след революцията били значително по-различни, отколкото в миналото и поставили пред нейните художници редица нови задачи. Сега фламандските живописци, архитекти и скулптори трябвало да работят главно за йезуитските черкви, за аристокрацията и за забогатялата извънредно буржоазия, които имали нужда от блясък и парадност. Това наложило ярка декоративност и монументалност на художественото творчество във Фландрия от онези дни и обусловило до голяма степен грандиозните размери и претрупаната композиция на повечето от значителните фламандски творения. Но фламандските живописци били наследници на художници, здраво свързани с действителността и народността в изкуството. Те не можели и не искали да скъсат с реалистичните традиции на фламандското минало и именно в съчетаването на стремежа към декоративност и реалистичното виждане в живописта се родила една от най-характерните черти на новото фламандско изкуство от 17 век.

Областта, където бароковото влияние и идеологията на господствуващите класи намерили най-широко поле за действие и за изява, била архитектурата на Фландрия. И тук в юга на „Низката земя“, както и във всички останали католишки страни в Европа се построили десетки изпълнени със злато и мрамор йезуитски черкви от типа на римския Джезу и днес като най-добри техни фламандски подражание се смятат йезуитските храмове в Брюксел и Лувен, построени от големия фламандски архитект Лукас Файдербом.

Колкото се отнася до фламандската живопис от епохата, нейната кратка, но бляскава история се събрала като във фокус в едно внушително име — името на Питър Паул Рубенс — най-гениалният фламандски художник на века и един от колосите на световната живопис.

Син на големия фламандски юрист Ян Рубенс, който трябвало да избяга в Германия по време на Нидерландската революция, тъй като бил заподозрян в протестантизъм, Питър Паул Рубенс се родил в малкото немско градче Зииген през 1577 година. Ранното му детство преминало в чужбина, но когато станал 11-годишен, баща му починал и Рубенс се завърнал във Фландрия заедно с майка си. Дали го да учи в прочутата анверска „Латинска школа“, където той получил солидно класическо образование и научил няколко езика, но след завършването й не пожелал да стане нито адвокат, нито пък магистрат и се отдал на живопис. Първите учители в новото му поприще били Тобиас Вархахт и Адам ван Норт, но той не харесал нито един от тях и заради това отишъл да учи в ателието на Ото ван Веен — човекът, който истински повлиял за формирането му като художник. Ван Веен бил превъзходен познавач на италианските майстори, бил живял дълги години в Италия и пръв вдъхнал на ученика си вкуса към голямата декоративна живопис, научавайки го в същото време и на трудното изкуство на композицията. Рубенс напредвал бързо при новия си учител и след няколкогодишна упорита работа гилдата на анверските художници го признала за майстор и му разрешила да отвори самостоятелно ателие. Ала вместо да се впусне в печелене на пари, Рубенс предпочел да продължи учението си, и през пролетта на 1600 година се отправил към Италия — страната, която го привличала като магнит. Той се установил отначало във Венеция, но няколко години по-късно се преместил в Рим, а после живял и във Флоренция, в Мантуа, в Парма и Генуа, опознавайки по този начин живописта почти на целия Апенински полуостров. Когато след осемгодишно скитане по света Рубенс се прибрал у дома си и отворил своето първо художествено ателие в Анверс, той бил вече не само един напълно оформен талант, но и един превъзходен познавач на ренесансовото изкуство. Още първите стъпки в новото поприще му донесли много поръчки. Неговото материално състояние се увеличило значително и докато Рубенс работел денонощно за кралските домове в Париж и Лондон, за княжеската фамилия в Мантуа, за испанския крал в Мадрид и за най-богатите хора на времето, неговото майсторство ставало все по-популярно и по-популярно. В 1609 година Рубенс се оженил за красивата Изабела Бранд — дъщеря на най-богатия банкер във Фландрия — и това му позволило да си обзаведе истинска княжеска резиденция. Оттук нататък животът му се превърнал в същинска приказка, изпълнена със семейно щастие и непрестанни успехи. Назначен за придворен художник при завръщането си във Фландрия, Рубенс направил силно впечатление на кралския наместник Алберт със своя прозорлив ум, с рядката си култура и с красноречието си. Възхитен от тях, наместникът го използувал като свой посланик в най-трудни дипломатически мисии. Веднъж при една такава мисия в Англия видели, че Рубенс рисува и го попитали:

— Навярно господин посланикът се забавлява, рисувайки?

Рубенс се усмихнал и казал учтиво:

— Моля, господа, художникът се забавлява понякога с дипломация… След смъртта на Изабела Бранд, вече 53-годишен, Рубенс се оженил повторно за шестнадесетгодишната си сродница Елена Фурман и тя станала любим модел за едни от най-зрелите му творби. Могъщ творчески дух, същински кипящ, вулкан, великият фламанец работел от ранна утрин до късна вечер. И все пак поръчките, които получавал, били толкова много, че не можел да изпълни всичко сам, затова голяма част от детайлите и образите в многобройните му картини рисували негови ученици или пък помощници, работещи по негови скици и под негов надзор. На върха на своята слава, почитан и уважаван от цял свят, през пролетта на 1640 година Рубенс се разболял тежко. Направили всичко възможно, за да го излекуват, но нищо не помогнало, и на 30 май същата година той склопил очи завинаги. Рубенс бил мъртъв. Но неговото дело било най-прекрасният паметник на един живот, изпълнен с труд и безпределна любов към изкуството. Огромно по размери — наброяващо повече от 3000 творби, между които около 600 големи картини — творческото наследство на Рубенс представлява уникален случай в историята на изкуството. И най-изумителното в това невероятно човешко дело, създадено, макар и с помощта на рубенсовите ученици, не е неговото количество, а качеството на отделните му произведения, много от които отдавна са оценени като шедьоври на световната живопис. Безспорно — Рубенс е бил надарен с рядко въображение и необикновена сръчност; които са водили четката му по платното със светкавична бързина. Защото иначе е необяснимо как е създал всичко, което е останало след него.

Най-ранните, произведения на Рубенс показват ясно, че майсторът е направил първите си крачки по стъпките на своите велики фламандски предтечи, на Микеланджело, венецианските живописци и главно на Караваджо, но следващите му картини говорят вече за един напълно самобитен гений, отърсен от каквито и да било странични влияния; отправен към безсмъртието по свой собствен път. Средата, в която живее и за която твори великият фламандец през своя не особено дълъг живот, е общество на богати охолни люде. Рубенс се старае да задоволи вкуса на това малцинство, което не познава глада, студа и несретата. Той рисува за него религиозни картини, светски табла, големи исторически платна, митологически или ловни сцени. В същото време под четката му излизат и десетки портрети на крале, велможи, князе или богати търговци. В това небивало сюжетно разнообразие Рубенс влага навсякъде еднаква творческа страст. Поразителната му дарба превръща с лекота в мигове от бликащ живот дори и неговите най-религиозни или митически картини, като ги изпълва с вълнение и с напрегнато движение. Образите на рубенсовите герои добиват патетична окраска — и независимо от това, дали майсторът рисува за някой строг каноник, или пък за някой коронован господар — силата на неговия талант въплъщава в тях повече от онова, което са поискали неговите клиенти, и ги превръща в апотеоз на общочовешки идеали. Светогледът на Рубенс е напълно фламандски. Той обича живота, веселието и щастието. Навсякъде в центъра на неговите картини стои човекът. Трябва да ви кажа, че образът на този рубенсов човек се отличава чувствително от идеала за красота на Зрелия Ренесанс и неговата хубост, чертите на лицето му и плътта му са напълно земни. Гениалният фламандски майстор не търси героите си в своето въображение, а просто слиза на улицата и ги открива из анверските кръчми, по кея на анверското пристанище, в тихата скука на буржоазните домове или дори в самата дворцова свита. Когато той нанася техните черти върху платната си, дори и най-религиозните му картини изгубват всякаква барокова мистичност и стават късчета от живота, който трепти в неговите дни. Без да изключваме портретите на Рубенс, всичко в произведенията му е наситено с движение. Прелива от неспокойствие и енергия. Мощната турбина на рубенсовия гений не понася мъртвите мигове и той дава пълен простор на нейните пориви. Даже и пейзажите му — майсторът се обръща към този жанр в зрелите години на своето творчество — не представляват спокойни кътчета от природата, както при другите фламандски художници, и на техния тъмнеещ фон, изпълнен с мрачни небеса и бягащи буреносни облаци, могъщи дървета се съпротивляват на враждебните вихри или пък хора и животни с напрегнати до скъсване мускули теглят тежко натоварени коли по каменисти пътеки. Същото напрежение и бесен устрем лъха и от ловните му картини, в които разсвирепели лъвове и глигани, ловци с кървясали очи, кучета и цвилещи коне са вплетени в огромни и ужасяващи смъртоносни кълба. Но изкуството на Рубенс не свършва само с неговото несравнимо майсторство в предаване на движението. Той е също така изумителен колорист. Палитрата му е пламтяща — червено, златно, наситено синьо, бледозелено, жълто се сплитат в някакъв приказен поток от пищни багри, сред които блестят златистите петна на голи тела, въплъщаващи една напълно земна красота — една напълно фламандска красота, близка до сърцето на големия творец.

Днес между най-прочутите творби на Рубенс се нареждат неговият „Семеен портрет“, в който той е изобразил себе си и своята първа съпруга Изабела Бранд, двете големи табла в антверпенската катедрала на „Полагането на кръста“ и „Снемането от кръста“ картините „Подвигът на римлянката“, „Съюзът на водата със земята“, „Открадването на дъщерите на Левкип“, „Пияният силен“, „Ловът на лъвове“, „Битката на амазонките“, „Персей и Андромеда“, „Портретът на камериерката“, поредицата от 21 гигантски платна, разказващи в алегорична форма главните епизоди от живота на френската кралица Мария Медичи, „Портретът на Елена Фурман“, „Градината на любовта“, „Вакх“, много пейзажи и още десетки картини, които е невъзможно да се изброят. Затова ще добавя само, че разказаното за Рубенс и за неговото невероятно творчество далече не е всичко, което може да се разкаже за тях. Но какво да се прави, когато възможностите ни са тъй обратнопропорционални на тази колосална продукция…

Както ви споменах вече, Рубенс е имал много ученици и помощници. На първо място между всички тях изпъква великият портретист Антони ван Дайк, „художник номер две“ на Фландрия от 17 столетие. Ще ви кажа съвсем накратко, че Ван Дайк е бил трети син от всичко единадесет деца в семейството на един не особено богат търговец, който се славел като „гранд сеньор“ не заради парите си, а заради добрите си маниери. Ван Дайк се родил в 1599 година — последната година на 16 век, и постъпил в ателието на Рубенс още съвсем млад, но неговата рядка дарба скоро го направила пръв между всичките помощници на великия майстор и Рубенс се привързал силно към него. След няколкогодишна работа при своя учител Ван Дайк разбрал, че ако остане още при него, никога няма да може да направи нищо лично и заради това го напуснал и заминал за Италия, където най-добросъвестно проучил всички италиански майстори. Ала Ван Дайк не притежавал нито темперамента на Рубенс, нито неговия жар, а още по-малко пък желязното му здраве, за да работи в много жанрови области и заради това той се отдал предимно на портретната живопис. След седемгодишна работа във Фландрия, където нарисувал много блестящи реалистични портрети на местната аристокрация и на богатата фламандска буржоазия, Ван Дайк бил поканен от английския крал Чарлз I да стане негов придворен живописец. Условията били твърде примамливи — 200 лири годишно, и прочутият портретист приел. До края на краткия си живот — Ван Дайк имал слаби дробове — той работил главно в Англия, рисувайки английската аристокрация и практически станал основоположник на английската портретна школа. Англичаните почитали Ван Дайк и ценели изкуството му много високо. Когато той починал, те му устроили княжеско погребение и го обявили като Хендел за английски национален гений.

Ван Дайк оставил значително художествено наследство, което се съхранява днес в много от големите европейски картинни галерии. Една от най-богатите сбирки на негови произведения — 25 табла — притежава ленинградският Ермитаж, а други по-малки колекции има в Лондон, Брюксел, Хага, Дрезден и Виена. Между тях се срещат картини със светски, религиозни и митологически сюжети, но най-ценните им екземпляри са знаменитите портрети на майстора — блестящи и елегантни образци на този жанр, надминати от много малко други художници. Един бегъл поглед върху творчеството на Ван Дайк показва, че в своите най-ранни портрети ученикът на Рубенс е бил добросъвестен отразител на действителността — физическа и психическа — но след престоя му в Италия той променя значително своя стил и търси да предаде на новите си изображения повече блясък и пищност. Скромните одежди на първите портрети се заменят със скъпи и богати дрехи, архитектурните композиции по фона стават богати и натрупани, а украшенията по гърдите на моделите му блестят като звезди. Ван Дайк се старае да задоволи суетата на своите клиенти и затова ги рисува в тържествени пози, които трябва да подчертаят тяхното вътрешно самочувствие. Но нито парадните облекла, нито гордо вдигнатите глави на моделите му не могат да скрият онзи израз на празнота и скука, който е тъй характерен за тези хора и в неговото предаване безкомпромисната, точна четка на Ван Дайк запечатва с поразителен реализъм отегчените и преситени от безделие лица на велможите на Чарлз I и на техните жени. Един куриоз в работата на великия портретист е бил навикът му да рисува от натура само лицата на своите клиенти, а да изписва телата им по други модели-професионалисти, които са му позирали вместо благородните леди и джентълмени, облечени в техните дрехи.

Рубенс и Ван Дайк оказали огромно влияние върху живописците от следващите векове, но по сюжет тяхното изкуство било само едно аристократично творчество, в чиито обсег не влизало непосредственото изобразяване на живота и бита на фламандския народ от 17 столетие, и заради това художници на трудолюбивите фламандски селяни, на сръчните занаятчии и на дребните буржоа станали други майстори — съвременници на двамата велики фламандци.

Най-способен и даровит между тези „народни“ художници бил Якоб Йорданс, живял и работил между 1593 и 1678 години. Йорданс учил при Рубенс, но никога не успял да достигне нивото на своя учител въпреки бликащия му талант. Той бил блестящ реалист, майстор в предаването на действителността, но неговите композиции страдали от претрупаност и това разваляло голяма част от творбите му. Йорданс рисувал предимно веселбите и пиянските оргии на дребните фламандски съществувания, техните празненства в малките опушени кръчмици, пеещите им компании и залитащите от алкохолни пари дрипльовци. Но заедно с тези жанрови картини талантливият фламандец оставил и няколко прекрасни портрети на търговци и занаятчии, а така също и един свой автопортрет, които ни го разкриват като голям художник.

Друга звезда на фламандската школа от столетието бил и жизнерадостният Франс Снайдерс. Малко по-млад от Рубенс, той предпочитал да изписва предимно „натюрморти“, но неговото изкуство не се изчерпвало само в този моден през 17 век жанр. Снайдерс умеел да рисува също така и животни. Картините му с подобен „персонаж“ били извънредно драматични и имали пищен колорит. В тази „животинска“ живопис единствен негов конкурент в цяла Фландрия бил само съвременникът му Паул де Фос — блестящ „анималист“, който рисувал почти всички животни в ловните композиции на великия Рубенс.

Селският бит на фламандците и техните прости радости също намерили своя голям майстор в лицето на превъзходния живописец Давид Тениерс, а градската беднота оживяла в малките по размер, но съвършени по майсторство табла на холандеца Адриан Броувер, който преживял по-голямата част от краткия си живот във Фландрия.

И ето с „холандския фламандец“ Броувер нашата среща с художниците на Фландрия завършва. За съжаление аз не можах да ви представя целия им „тим“, но той е тъй многоброен, че е невъзможно да се изброят всичките имена. Запомнете за него едно — той е бил комплектуван в болшинството си от големи майстори на четката и тяхното изкуство — вярно на природата и на епохата си — е оставило дълбоки следи в световната живопис. То осъществило на първо място една от най-характерните черти на фламандския характер — радостта от живота — и я завещало на поколенията, които й се възхищават и до днес. За да приключа, искам да ви кажа още само, че фламандското изкуство оказало дълбоко влияние върху развитието на живописта във Франция, Германия и Испания, а чрез творчеството на Рубенс и Ван Дайк — и върху английското национално изкуство. Но с това неговата роля не била изчерпана и то продължило да бъде извор на вдъхновение за много художници от по-късните времена и особено от епохата на романтизма. За негова чест, то има своите почитатели и до сега…

С това последно изречение за фламандското изкуство аз ви предлагам да кажем „Сбогом Фландрия!“ и да се отправим към Холандия — страната на вятърните мелници, където изкуството на 17 век подарило на света едно от най-големите имена в живописта — името на Рембранд Херменс ван Райн.