Драган Тенев
Чудната история на изкуството (4)

Между Тигър и Ефрат

Ето ни и сред древната и тайнствена долина на реките Тигър и Ефрат! Някога, двадесет и пет века по-рано, тук пристигнала една друга група от любопитни „европейски туристи“ и нарекла долината „Месопотамия“. На старогръцки това означавало „Междуречие“. Оттогава и до днес никой не я нарича иначе!

Погледнете географската карта на Предна Азия и вие веднага ще видите, че Междуречието е обхванато в прегръдката на две големи, пълноводни реки. Те извират от високите Арменски планини и достигат чак до тинестия бряг на Персийския залив. Днес по-голямата част от територията на Месопотамия е само една безрадостна и безводна пустиня, но някога — много отдавна тя е била истинска обетована земя и към нея еднакво са се стремили, както дивите номади от пясъците на южната пустиня, така и мрачните планинци от високите северни плата. Именно в кървавите войни за нейното завладяване между юга и севера, някъде към края на IV-то хилядолетие пр.н.е. тук възникнали първите робовладелски държавици-градове. Родени върху развалините на родовообщинния строй, миниатюрните деспотии между Тигър и Ефрат, както и Египет, били естествен резултат от разделянето на хората на господари и роби. Най-старите държавици в Междуречието, за които имаме доста исторически данни, запазени върху глинените „книги“ покрити с клинообразно писмо, били шумерските градове Лагаш, Ур, Киш, Ума, Унек, и някои други. По времето, когато ги основали, шумерите имали вече писменост — клинообразното писмо е тяхно изобретение — поезия, легенди, календар, понятия за числа, закони и религия отдавна скъсала с идолите на първобитните племена. Държавите-градове в Месопотамия се възглавявали от царе-деспоти, които обичали да се кичат с титлите „Цар на вселената“, „Господар на света“ и пр. В техните ръце се съсредоточавала цялата светска и духовна власт и те управлявали с помощта на учените магьосници — жреците, които твърдели, „че могат да разговарят с боговете“. Тъй като в древната Шумерия целият живот бил подчинен на тези две власти, то и шумерското изкуство било на тяхно разположение. И тук, като в Египет, служело на интересите на робовладелската класа.

Още щом основали поселищата си в Месопотамия, шумерите веднага разбрали, че тяхната първа грижа трябвало да бъде обуздаването на реките, които причинявали страшни наводнения и носели съвсем безразборно напоената почва. Впрочем, именно от някакво подобно наводнение в дълбоката древност възникнала и старозаветната легенда на евреите за потопа.

За да се справят с водата, шумерите прокопали между Тигър и Ефрат гъста мрежа от отводнителни и напоителни канали, които скоро се превърнали и в удобни транспортни артерии. На север и на юг по тях заплували салове, натоварени с жито и други стоки. Обменът и търговията с Египет и народите населяващи Западна Индия бързо повдигнали благосъстоянието на шумерските държавици и господарите им решили, че е дошло време да се погрижат за тяхната украса. Да издигнат храмове и молитвени кули в чест на боговете си, които дарявали Междуречието с плодородие и богатство.

Решението за украса изправило шумерите пред проблема за строителни материали, но се оказало, че в плодородната им земя липсвали както камъкът, тъй и дървото и металите.

Тогава?

Тогава шумерските строители се заели с един опит. Те разбъркали глина с вода, омесили я добре и направили от нея хубави продълговати блокчета, които изпекли на слънце. Прабабата на съвременната тухла била готова! Тъй като „хоросана“ — смес от вар, пясък и вода — също не бил познат на шумерите, те започнали да скрепяват отделните тухлички при строежите си със самороден асфалт, изобилстващ в страната и така поставили началото на своята архитектура. Оцелелите развалини и основи на няколко от най-древните рожби на шумерската архитектура, били открити от археолозите под пясъка на пустинята едва през средата на миналия век, когато започнали големите разкопки при Урук и Ел Обеид; техните порутени стени и разчитането на клинообразното писмо повдигнали завесата от векове, тегнеща над една от най-старинните човешки цивилизации. Първото нещо, което изненадало археолозите при работата им в Месопотамия, била масивността и монументалността на шумерските строежи. Развалините от техните храмови постройки, дворци и различни крепостни съоръжения красноречиво свидетелствували, че в долината на Тигър и Ефрат цъфтяло грандиозно строителство още от дълбока древност. Най-характерната конструктивна особеност на това строителство се оказала пълната асиметричност в разпределението на всички вътрешни помещения на сградите. Несъмнено тухлата — основният градивен материал в Междуречието — дала съвсем друга архитектонична насоченост на строителството в Предна Азия, от онази на архитектурата край Нил, но въпреки това много от шумерските строежи се приближавали към мащабите на египетските гиганти. И тук дебелината на стените при големите здания надминавала пет-шест метра, а ако трябва да повярваме на легендите, „те били така високи, че опирали в облаците!“ Шумерите познавали „свода“, зидали го умело и много често употребявали в постройките си дървени колони, облицовани с медни листове, но самите колони нямали никакво конструктивно значение и изпълнявали само чисто декоративни задачи.

Едно от най-оригиналните и интересни творения на шумерската архитектура разпространено из цялата месопотамска територия бил „зикуратът“ — молитвена кула, напомняща много стъпаловидната пирамида на египтяните от Древното царство. Тя съставлявала неотменна подробност от панорамата на всеки шумерски град. Сред пясъците на предно азиатските пустини са намерени останките на няколко зикурата. Един от тях е зикуратът в Ур. Той представлява тристепенна, стесняваща се към върха си кула, и е висок почти 21 метра, а неговата правоъгълна основа има размери 69/45 метра. Във вътрешността си зикуратът, както и останалите му събратя, е масивен. Изграден е от плътно наредени тухли. Шумерите строели зикуратите и своите храмове върху високи землени насипи, предпазващи ги от наводнения, а на подобни тераси издигали и целите си градове. По своето предназначение зикуратът служил главно за култови цели и съставлявал неразделна част от всички храмови комплекси, но върху най-горната му площадка шумерските жреци извършвали не само религиозни церемонии, но и астрономически наблюдения. На тази площадка винаги имало пъстри цветя и зеленина. Що се отнася до външната украса на шумерските зикурати — тя се състояла главно от груби мозаични фризове с геометрични фигурки, от релефи и от някоя и друга кръгла скулптурна фигура. Както виждате, и тук първото място се пада на архитектурата. Всички останали изкуства — живопис, скулптура и дори приложните изкуства са подчинени на архитектурната форма.

Щом споменахме вече за кръглата скулптура на шумерите нека да ви кажа още отсега, че в онези далечни дни тя имала една твърде специфична особеност — пропорциите на човешкото тяло в шумерските статуи били много скъсени, то нямало шия и над рамената му стояла приличаща на топка глава. Обикновено позите на статуите били съвсем замръзнали и цялото ваятелско майсторство на скулптурите се съсредоточавало в изработването на лицето; в умишлено големите очи, които често се правели от други материали, за да имат по-голяма изразна сила. Защо е било всичко това? Единствено по твърде простата причина, че религията на Междуречието не познавала култа на задгробния живот и за скулпторите от долината на Тигър и Ефрат не било нужно да ваят образи с абсолютна портретна прилика, както в Египет, а просто да създават образи на шумери с подчертани етнически и расови особености.

Едно много типично творение на шумерската скулптура били така наречените „стели“ — каменни плочи с изображения и надписи, които служели като надгробни паметници, обетни символи в памет на някое важно събитие в държавния живот на шумерите. Измежду най-добрите образци на този скулптурен вид от младостта на Предна Азия, всички учебници по история на изкуството сочат обикновено прочутата „Стела с ястребите“, която била създадена в чест на победата на Лагаш над Киш. Тук най-интересна подробност е образът на бога Нингирус, който държи в ръцете си мрежата с малките фигурки на победените. Той е представен като в египетските релефи — с лице в профил, а око и тяло — във фас. Общо взето образите в нея са предадени много експресивно.

Поле, в което шумерите проявили най-високо художествено майсторство и тънък вкус, било тяхното приложно изкуство. Разкопките край Ур, започнати в 1919 година, дали богатите находки на „Царските гробници“ и през 1928 година археолозите намерили в тях, освен скелетите на многото царе и царици, още и огромно количество предмети от ежедневния бит на тогавашната аристокрация. Тези предмети показват абсолютно съвършенство в овладяването на златарския, бижутерския, ковашкия и другите художествени занаяти. Между многото погребални вещи особено хубави се оказали една арфа, украсена с тънки седефени инкрустации и великолепна златна глава на бик, един шлем от масивно злато, изящната покрита със сребърен филигран ножница на кинжал, накитите на някаква отдавна изчезнала месопотамска царица, сребърните съдове със строга, лаконична форма и глинените фигурки на животни, изваяни с поразителен за времето си реализъм. За археолозите това било среща със свят на майсторски и сръчни ръце. Свят, в който хората имали рафинирано чувство към цветната хармония и знаели да получат максимален естетически ефект от комбинации на материали като злато, седеф, разноцветни скъпоценни камъни и сребро…

След многовековно променчиво надмощие, шумерските градове попаднали най-после под властта на семитския град Акад, който ги обединил в границите на една голяма империя. Акадците били превъзходни политици и войници. Те осигурили на Месопотамия продължителен мир, в резултат на който настъпил небивал разцвет в изкуствата на Предна Азия.

През акадско време храмовете в Междуречието станали по-грандиозни и великолепни, зикуратът се „извисил до небето“, а мозайките на неговата украса се заплели в нови и разнообразни комбинации от цветове и фигури. Сводът на шумерите, който някога се използувал предимно в строителството на гробници навлязъл по-широко в светското строителство на акадците, а в тяхната кръгла скулптура се появили очевидни тенденции към по-реалистично третиране на човешкия образ. Едновременно с това напреднало и техническото майсторство на ваятелите, които се научили да обработват по-добре твърдия камък.

Измежду най-хубавите образци на кръглата месопотамска скулптура от шумеро-акадско време се смята главата на управителя на гр. Лагаш, така наречения „Патеси Гудеа“, намираща се в Лувъра, докато първенството в релефа се държи от прочутата „Стела на Нарамсин“ — акадски владетел от династията на Саргонадите. В нея фигурите на Нарамсин и на останалите участници в представената сцена са вече пропорционални — размерите на отделните части от тялото им — ръце, глава и крака са спазени. Моделировката на фигурите е мека и в сравнение с миналото изящна. Изящна е и самата им силуетна линия. Но онова, което най-много поразява в този древен скулптурен паметник на Предна Азия е успехът на създателя му, да покаже блестящо основната си идея в една сложна композиционна задача, подчертавайки триумфа на своя цар-победител. Войниците на Нарамсин, вляво от него, са дадени в тържествен ритъм. Горди и самоуверени, те стоят в гъсти редици зад своя водач, чиято мощ е подчертана от неговия по-голям ръст. В дясно е неприятелят, обзет от паника. Неговите бойци падат в пропастта. Цялата сцена е уловена и представена в прекрасно предадената действителност на една скалиста природа, обрасла в храсти…

Голямата империя на акадците била наследена от Древно-Вавилонското царство. Новите господари на Месопотамия установили столицата си на реката Ефрат и също възприели много от архитектурните и художествени традиции на предшествениците си. Те развили шумерския свод в няколко нови комбинации и това им позволило да издигнат такива храмове и кули, които смаяли хората от Древния свят.

Намереният през миналия век „Законник на Хамураби“ — висок диоритеи стълб със законите на великия господар — говори за забележителен напредък на изкуството в Предна Азия през време на Древно-Вавилонското царство. В горния край на „законника“ е изваян релеф, на който се вижда самият Хамураби, изправен пред бога на Слънцето. Царят е представен извънредно живо. Не по-малко живо е даден и Шамаш, богът на Слънцето. Но най-големият успех на неизвестния майстор, в този релеф, е вярно уловеното за първи път в скулптурата на Междуречието вътрешно състояние на царя и на бога. Ярко личи изражението на подчинение у Хамураби и превъзходството, изписано по лицето на Шамаш, благоволил да се представи на един смъртен, пък бил той дори и всевластния цар… Древно-вавилонците надминали шумеро-акадците с творческата си фантазия не само в скулптурата, но и в декоративното изкуство. Те създали нови мозайки от разноцветни гледжосани тухлички, в които изобразявали фигурите на всички митически чудовища от своята религия. Общият подем на изкуствата им родил и големи поетични творби, а редица вавилонски математически, астрономически и други научни постижения от тази епоха станали основа на съвременната наука.

След като Древновавилонското царство достигнало до най-високата точка на своето развитие, то започнало да запада и на сцената се появили каситите — диво и некултурно племе, а после от север се спуснал „валякът“ на асирийците. Асирийците опожарили Вавилон до основи и върху все още тръпнещото му тяло издигнали една от най-големите империи в древността, опираща на Средиземно море и Персийския залив. Историята на робовладелското общество не помнела по-жестоки господари от асирийците. Те били невероятно кръвожадни и избивали всичките си неприятели „за да няма кой да отмъсти!“ Древният свят ги мразел, но асирийците не се интересували никак от тази омраза и управлявали с желязна ръка. Те установили столицата си на север, там, където имало камък за строеж и скоро край брега на Тигър се родила приказната Ниневия.

На свой ред асирийците също наследили повечето от художествените традиции на покорените от тях народи. Архитектите им — най-способните в цялото Междуречие — запазили обичая постройките да се градят върху големи землени насипи и тъй като в ръцете на асирийските властелини се съсредоточавала не само цялата, светска, но и духовна власт, те предпочитали да строят великолепни дворци, наместо да издигат храмови комплекси. Най-голямото им постижение в тази насока се оказал разкритият през миналия век дворец на Саргон II в Дур-Шарукин. Този дворец, както и всички подобни строежи в Асирия, бил с подчертано крепостен характер. Ограден от дебела каменна стена той имал 210 зали и 30 вътрешни двора. В един от тях се издигал седеметажният дворцов зикурат. Дворецът се делял на три части — част за живеене, парадна част и храмово отделение, а пред главния му вход, отстрани на неговата външна стълба се намирали две колосални статуи на „Шеду“, гении-покровители, които охранявали двореца от зли духове. Всяка една от статуите тежала средно по 35 000 кг и представлявала крилат бик с човешка глава — портрет на самия цар.

Поради това, че цялото богатство на Асирия било придобито с грабежи и кървави злодеяния, то и украсата на всички асирийски дворци, състояща се главно от стенни релефи, разказвала предимно за битки и ловни развлечения. Основната задача на каменния разказ в дворците била да подчертаят още веднъж свръхчовешката сила и власт на жестоките властелини. Позите на изобразените царе в каменната приказка били мощни и енергични, а по лицата им се виждал техният жесток израз. Една от най-големите сполуки в тези релефи било особеното майсторство и изтънченост, с които асирийските скулптори умеели да извайват косите, накъдрените бради, дрехите и скъпите накити на воините.

Към началото на 7 в. пр.н.е. в релефната скулптура на асирийците се промъкнали много нови сюжети и реалистични тенденции. Особено модно станало възпроизвеждането на ловни сцени. Трябва да ви кажа, че ловът на лъвове бил едно от любимите развлечения на асирийските владетели. В този мъжествен „спорт“ асирийците имали пълната възможност да наблюдават отблизо грамадните скокове на „царя на пустинята“, неговите меки движения и напрегнатите му пози, преди да се нахвърли върху своите преследвачи. Те им харесвали и асирийците се опитали да пренесат всичко това върху камъка. В намерените релефи на „Умиращия лъв“ и „Ранената лъвица“ майсторството им в тази насока като че ли достигнало до връхната си точка. Ето — „Умиращият лъв“ седи на задните си крака, задавен от кръвта, изпълнила устата му, а „Ранената лъвица“, улучена от стрелите, се гърчи и надава сетния си рев. Художественото и техническото изпълнение на тези два релефа е толкова съвършено, че им е осигурило завинаги правото на безсмъртие.

Асирийската империя била колос с глинени крака, който съществувал върху сълзите и мъките на поробените народи. След двестагодишен живот тя се сгромолясала под обединените сили на вавилонци и мидийци и изчезнала завинаги от страниците на историята, а на нейно място — възкръснал от пепелищата си като Феникс — се изправил Новият Вавилон. Нововавилонците веднага поискали да възвърнат на Вавилон блясъка му от миналото и в тази насока най-голяма дейност проявил царят Навуходоносор. Древните историци Херодот, Диодор и Страбон, които посетили Вавилон в различни времена, го описват единодушно като бляскаво заселище с великолепни архитектурни и строителни паметници. Според техния разказ, потвърден от археологическите разкрития, Новият Вавилон бил грамаден град с широки, пресичащи се под прав ъгъл улици. Около него се виели три мощни крепостни стени, в които имало осем врати, посветени на осемте главни вавилонски божества. Над крепостните стени се издигали високи бойни кули, а в подножието им бил изкопан широк ров, напълнен с вода, правещ Вавилон почти недостъпен за неприятеля. Празното пространство между трите стени се използувало като укритие за хората и добитъка от околността през време на война. Във вътрешността на Вавилон изобилствували храмове, светилища и молитвени олтари. От една от крепостните врати на столицата, посветена на богинята Ищар, към центъра й тръгвал прочутият „Път на свещените процесии“, който бил постлан с бели и розови каменни плочи. По протежението му отляво и дясно се издигала висока стена, украсена с монументална керамика, представляваща шествие на симетрични, следващи една след друга фигури на лъвове, оцветени в повтарящи се тонове, докато самият фон на стената бил обагрен в синьо. Вратата на Ищар, която се състояла от четири свързани помежду си кули, също била украсена с фигури на бикове и символични изображения на бога Мардук — върховния повелител във вавилонския култ.

Тук вавилонските художници го изобразили като страшно чудовище с глава и опашка на змия, тяло покрито с люспи и крака на граблива птица и лъв. „Пътят на свещените процесии“ завършвал в центъра на Вавилон, където се издигала гигантската снага на колосалния храмов комплекс „Есагил“ — т.е. „Дом на сътворението на небето и земята!“ Най-голямото чудо сред постройките му била високата деветдесетметрова, седеметажна кула, издигната от асирийския архитект Арадахещу. Тази кула представлявала истински седеметажен „небостъргач“ и всеки един от етажите му бил боядисан в различен цвят. На седмия, боядисан в синьо и обсипан със златни украшения, се намирало светилището на бога Мардук. Блясъкът на украсата му бил така силен, че се виждал надалеч в пустинята и подсказвал на пътника-странник, че приближава „великия град“…

Освен Есагилът във Вавилон се издигали още 54 храма, но онова, което най-много поразявало и впечатлявало дошлия в нововавилонската столица чужденец не били нито те, нито кулата на Арадахещу, а „Висящите градини“ на Семирамида, построени от Навуходоносор в чест на неговата любима жена, която скърбяла по загубената зеленина на своята родна Мидия.

Трябва да признаем, че така, както са описани, Висящите градини, смятани някога като едно от седемте чудеса на света, наистина са били удивително постижение на нововавилонската архитектура. Разположени върху няколко четириетажни кули, те се поддържали от високи сводове, опрени на мощни тухлени колони. Самите платформи на градинските тераси — масивни каменни плочи, били покрити с тръстика и залята с асфалт. Над асфалта имало още два реда уплътнения от тухли и оловни листове, а над тях трева и палми. Отделните етажи на градините се съединявали помежду си с елегантни стълби от розови и бели каменни стъпала, полирани гладко.

Днес развалините на прочутите „Висящи градини“ край бедното арабско селце Хиле са само печални останки от тухлени зидове, но тяхната слава е надживяла вековете и спомена за красотата им няма да изчезне никога.

В 6 в. пр.н.е. Нововавилонското царство паднало под властта на персийския цар Кир и станало съставна част от владенията на Ахеменидите. Съприкосновенията със света на Месопотамия и Елада наложили своя дълбок отпечатък върху изкуството на древна Персия и развалините в Персепол и Суза красноречиво говорят за това. Триста години подир Кир във Вавилон пристигнал Александър Македонски и решил да направи древния град столица на своята световна държава, но поразен от жълта треска издъхнал в един от великолепните му дворци. След Александър над Вавилон се разпростряла сянката на Рим, а когато изчезнала и тя — възцарило се безвластието и разрухата. Времето и пясъкът на пустинята постепенно почнали да затрупват изкуството на древната месопотамска земя и то пролежало в недрата й векове наред, докато най-после грижливата лопата на археолозите го открила отново и го показала на света.

Свършвам тази глава! Това, което ви разказах за изкуството на народите, живели между Тигър и Ефрат, не представлява дори и една хилядна от онова, което може да се разкаже за този отдавна отшумял свят, но какво да се прави — време е вече да кажем сбогом на Месопотамската пустиня и да се отправим към Егейските острови, онези огнища сред морето, които свързвали някога като мост Древния Изток с нашата мила стара Европа.