Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)
Сканиране, корекция, форматиране
analda (2017)

Издание:

Автор: Драган Тенев

Заглавие: Чудната история на изкуството

Издание: второ

Издател: Български художник

Град на издателя: София

Година на издаване: 1978

Тип: очерк

Националност: Българска

Печатница: ДП „Георги Димитров“, бул. „Ленин“ № 117

Излязла от печат: 23. VI. 1978

Отговорен редактор: Доц. Любен Белмустаков

Редактор на издателството: Екатерина Коларска

Художествен редактор: Тома Томов

Технически редактор: Борис Карапетров

Коректор: Веса Апостолова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/673


Изкуство сред развалините

И ето ни отново пред картата на стара Европа! Трябва да ви предупредя, че в 5 век, откъдето ще започне моят разказ за изкуството сред развалините, тя съвсем не е била пъстроцветната мозайка от държави, която виждате сега и тогава върху нея е имало само три внушителни петна — Западна римска империя, Източна римска империя и земи, населени с варварски племена. Когато в 476 г. подкопаното от робски въстания и чужди нашествия петно на Западната Римска империя изчезнало от картата на нашия континент, в историята на човечеството настъпил важен миг — робовладелството в Европа се сгромолясало и сред неговите руини започнал онзи период от живота на нашите прадеди, който наричаме „феодализъм“. Краят на робовладелския строй послужил като трамплин за развитието на производителните сили и сред току-що роденото феодално общество плахо почнали да кълнат първите цветове на феодалната култура — културата, която трябвало да утвърди правата и властта на новите господари над свободните сега роби — крепостните селяни. За съжаление, сред този мрачен период на варварски войни, хаос и разруха, единствената голяма и добре организирана сила, обладаваща възможността да придвижи напред културното развитие на Европа, била само католическата църква. Нейните хитри водачи, папите, постепенно си присвоили монопола над цялото тогавашно знание и го подчинили изключително на богословието. Краят на античната наука настъпил! Естествено, неограниченият контрол и попечителство над душите и мислите на хората от Средните векове, упражняван от страна на черковните отци, не можели да не дадат своето дълбоко отражение и в характера на цялата феодална цивилизация.

Паметниците на изобразителните изкуства, появили се в първите векове след крушението на Римската империя, потвърждавали това: По форма те все още наподобявали образците на миналото, но във вътрешната им същина вече се чувствували искрите на верския фанатизъм.

След като в края на 5 в. варварите станали окончателни господари и владетели на трона на римските цезари, те приели християнството и техните полудиви крале започнали да разбират, че трябва не само да съхранят всички оцелели римски художествени паметници, но да създадат и свои. Ала въпреки това добро намерение, ръцете на варварските артисти, които ловко умеели да въртят меча и копието, се оказали съвсем, несръчни да наподобят блясъка на античното минало, но съумели да създадат свои собствени образци, които им открили пътя към бъдещето. Тъй като по-голямата част от архитектурните творения на варварските архитекти от пети, шести и седми век били изцяло дървени, те погинали до едно и днес ние можем да съдим за строителното майсторство на тези първи наследници на Рим само по случайно оцелелите каменни основи на няколко от техните старинни франкски черкви в Тур и Клермон Феран и по импозантната гробница на готския крал Теодорих в Равена, построена в първата половина на 6 век. Грамадна ротонда с лаконична и чиста архитектурна, линия, тя звучи като истинско римско ехо сред варварския свят и колосалната купола над нея, издялана от монолитен каменен блок, буди удивление и досега. Към скромната архитектурна колекция на най-ранното европейско средновековие могат да се прибавят и редица произведения от приложните изкуства на готи, франки, скандинавци и ирландци, създадени по същото време или малко по-късно. Почетно място между тях заемат няколко вотивни железни кралски корони, украсени със скъпоценни камъни, малко груби сребърни накити, една извънредно експресивна дърворезба на дракон, която някога е украсявала носа на викингски кораб, някой изящни оръжия, една мраморна плоча с релефни изображения на верски символи от владишкия трон на старинния ломбардски баптистерий „Сан Мартино“ в Чивидале и няколко франкски и ирландски евангелия с интересни заглавни букви и миниатюри. Още първият досег с тези произведения показва на зрителя, че се намира в свят на изкуство, което се стреми към нагледност, подчертаване на силата, властта и богатството на онези, за които е предназначено. Тук липсва всякаква изтънченост, така характерна за Античния свят, и склонността към сложни орнаменти и неразгадаеми символи е очевидна. Явно — Западна Европа е все още в детските си години…

Когато след редица раздори в 768 г. на престола на франкските крале се изкачил мъжественият и мъдър владетел Карл Велики, в живота на нашия континент настъпило известно политическо и военно спокойствие. Смел войник и ловък държавник, Карл бързо превърнал държавата си в грамадна империя, в границите, на която влизали цяла днешна Франция, Германия, Италия, Испания, Белгия и някои други територии. Военноадминистративно обединение, без обща икономическа база, държавата на великия франкски монарх не просъществувала дълго, но убеден, че изкуствата имат важен дял в обществения живот на една страна, първият император на Средновековието направил всичко възможно, за да подпомогне процъфтяването им в своята огромна империя. В Аахен — императорската резиденция, която съвременниците наричали „Новия Рим“ започнало интензивно строителство на черкви и дворци, а от Италия и Византия били донесени много ценни предмети и творби на изкуствата. Най-интересният архитектурен паметник от този подем на културата в Европа достигнал до нас почти непокътнат, макар и с известни пристройки, е прочутата дворцова капела на самия Карл в Аахен. Старинните хроники приписват построяването й на майстор Одо от Мец, който издигнал за своя владетел точно копие на равенската черква „Сан Витале“, харесала извънредно много на Карл при едно от посещенията му в Апенинския полуостров. Нейният строеж привършил в 805 година. Украсата на капелата е издържана напълно във византийски стил и също напомня образците от Адриатическото крайбрежие. Знае се, че през периода на Карловото управление в Европа били издигнати и построени, освен многото черкви и редица грамадни феодални резиденции и дворци с огромни парадни зали. Повечето от тях погинали, но свидетели за внушителните им размери са оцелелите основи на стария Ингелхаимски дворец. Един друг извънредно ценен документ за характера на архитектурата през каролингския период е и намереният, запазил се по чудо, строителен план на швейцарския манастир „Сен Гален“. Благодарение на него можем да закръглим представите си за строителството от пред романския период и да си съставим една доста точна идея за това как е изглеждало напълно самозадоволяващото се европейско стопанство от Средните векове.

Освен архитектурата през каролингския период в Западна Европа до значителен разцвет достигнали и приложните изкуства — златарство, бижутерство и резбата върху дърво и слонова кост, а живописта намерила широко поле за проявление в миниатюрите на многобройните „свещени“ книги на храмовете или евангелията на знатните аристократични родове. Измежду множеството паметници на миниатюрната живопис от времето на Карловата империя най-хубав е прочутият „Утрехтски псалтир“. В него с чудна лекота и експресивност на линията са нарисувани ловни и битови сцени, които поразява, с рядкото си майсторство и наблюдателността на художника, който ги е създал.

Усилията на Карл Велики за възраждането на изкуствата не дали траен резултат. С края на неговия живот в 814 година изчезнало и грандиозното му държавно творение. Приемниците му се заплели в безконечни разпри за осиротелия франкски престол, а междувременно над Европа налетели и норманите — най-свирепите и диви нашественици. Отново настъпил хаос и разруха. За изкуството на Запад дошли тежки дни и то трябвало да се приюти сред тишината на старите галски и ломбардски манастири. Там в продължение на близо един век, ако то не създало никакви значителни творби, поне запазило наследството на миналото.

Краят на 10 век се оказал една от най-мрачните страници на Средновековното време. Наближавал 31 декември 1000 година — денят, в който черковните пророци, твърдели, че ще настане краят на света. Дълбоко вярващите в бога хора на Средните векове, живеещи в постоянния ужас от лижещите пламъци на Ада, изтръпвали от страх. Ами ако не били живели достатъчно благочестиво на „този свят“, как ли щели да се пържат във вечния огън на сатаната? Случило се така, че над главите им, освен грижите за ада по също време преминали и няколко невиждани епидемии. Те покосили милиони хора. Нима можело да се мисли за изкуство в такива дни на безумно отчаяние? Но ето — дошъл 31 декември 1000-та година и си отишъл, а земята не само че си останала цяла-целеничка, ами на 1 януари 1001 година слънцето отново изгряло и неговите лъчи стоплили хората и ги изпълнили с нови надежди. В началото на 11 век Европа сякаш се пробудила от тежък сън. Тя разтърсила плещи и се огледала. Животът бил прекрасен — струвало си да се живее! Току-що преживялата ужаса на „края“ си Европа поискала да има ново изкуство. И манастирите й го дали. По-голямата част от строителите в началото на 11 столетие били монаси.

Най-характерната изява на новото изкуство, наречено впоследствие „романско“ затова че се опитвало да следва образците на римляните била архитектурата. Нейните най-ранни паметници — еднокорабни, трикорабни, а понякога дори и пет корабни базилики — се появили най-напред в Ломбардия, Южна Франция и Испания. Романската култова архитектура започнала кариерата си върху развалините на римската базилика. Този първообраз на всички по-късни християнски храмове бил подложен на чувствителни конструктивни изменения още от архитектите на 4 в. Те първи пресекли кораба на базиликата с един напречен коридор — „трансепт“ — а малко по-късно, за спомен от катакомбите, построили под нея и друга самостоятелна черква — „крипта“, където се създал обичаят да се пазят реликвите на храма — мощи на светци, парченца от дрехите на разни християнски мъченици и пр., които благодарение на своята „чудотворна сила“ представлявали чудесно средство да се печелят пари от простите и наивни богомолци.

Романските майстори от 11 век тръгнали по стъпките на първите последователи на Христос. Те запазили като основна строителна форма на култовата си архитектура католишки храм, построен във формата на латински кръст и създали в края на източната част на централния кораб голям полусвод — „апсида“, под който подслонили самия олтар на черквата, а на мястото, където се пресичали трансептът и корабът на самата базилика, издигнали висока кула — камбанария. Понякога, по чисто технически съображения, тази кула се издигала и встрани от самата черква. Първоначално кулите на романските черкви не били камбанарии в днешния смисъл на думата, а служели по-скоро като стражеви кули за защитата на храма от нашественици. Камбаните по високите им върхове се появили много по-късно. И с външния си обем и с вътрешното си устройство, романският храм бил предназначен да внушава на богомолците една-единствена идея — бог е велик, вие сте нищожества! Той бил устроен така, че да подчертае дори и при общуването с бога социалната разлика между хората от феодалния свят. „Висшите“ и „нисшите“ богомолци си имали строго определени места и всеки знаел — хората не са равни дори и пред небето!

Най-ранните романски черкви били покрити с дървени покриви. Норманските нашественици обаче усвоили лошия навик да ги палят, когато нападали храмовете и опасността от пожар принудила романските архитекти да се замислят сериозно как да бъде отстранен този неприятен дефект. След дълго обмисляне се родила идеята за каменен покрив. Именно тук — в неговата постройка — била и повратната точка в окончателното оформяване на романския стил. Естествено, смяната на дървените покриви с каменни не станала изведнъж и коствала много човешки жертви. Средновековните архитекти не познавали математиката на древните, правели груби грешки в изчисленията си и десетки каменни сводове падали и затрупвали хиляди богомолци…

Първите покриви от камък над романските черкви се появили в Ломбардия и във Франция на юг от реката Лоара. Тяхното появяване предизвикало истинска революция в цялата конструкция на новите култови строежи. Неочаквано изникнала нуждата от по-дебели стени, от нови вътрешни подпори, от намаляване дължината на черковните кораби и от стесняване на прозорците — нещо, което направило черквите потискащо тъмни. Колкото по-голям свод искали да съградят архитектите, за да придадат по-голяма внушителност на творенията си, толкова налягането на свода върху стените се уголемявало. И ето, появил се въпросът — какъв свод ще бъде най-удобен за постройката на големи черкви, събиращи много богомолци? В римските архитектурни паметници сводовите конструкции изобилствували. Римляните познавали изтънко майсторството да строят най-разнообразни сводести комбинации. Романските архитекти се обърнали към техния опит. Оказало се, че най-лесен за построяване излязъл полукръглият свод, но той имал един съществен недостатък — бил най-тежък. Тогава опитали втора комбинация: кръстосали два полукръгли свода, проникващи един в друг под прав ъгъл и, въпреки че новият свод им костувал не малко труд, оказало се, че той е много по-лек от полукръглия, тъй като налягането в него се разпределяло равномерно в ъглите, образувани при кръстосването на двата свода. Това задоволило романските архитекти и те продължили в същия дух, като прибавили за сигурност във вътрешността на строежите си само още малко нови подпорни стълбове и колони, а отвън укрепили стените с „контрафорси“, които поемали част от налягането, падащо върху общите стени на сградите.

Когато към края на 11 в. съществените части и форми на романския храм били вече окончателно определени, романските архитекти, които дотогава следвали главно римските образци, започнали да поглеждат и към Византия или Мавританска Испания. Това, заедно с добавките, донесени от завърналите се от „Гроба Господен“ кръстоносци, помогнало за чувствителното изменение на външния облик на култовите паметници от романско време и черквите построени през този период коренно се различавали по своя външен вид от първите рожби на ранната романска архитектура. Ала черковната сграда не била единственият архитектурен вид, променен от романските архитекти, и през 11 и целия 12 векове дървената къща — основната жилищна постройка на тогавашна Европа — също понесла чувствителни инженерни и архитектурни промени, прераствайки постепенно в каменен дом. Първите двуетажни къщи от ломен камък се появили из европейските заселища именно по това време. В долните етажи на тази къщи се намирали дюкяните и работилниците на техните собственици — търговци и занаятчии, а в горните — жилищата им. Честите вражди между отделните феодали и жадуващите за свобода и независимост току-що родени градове наложили на градските управления да се погрижат за защитата на своите граждани. И ето — около заселищата почнали да се издигат дебели крепостни стени, над които се извисявали бойници и други защитни съоръжения. Започналата по-късно Стогодишна война довела крепостната архитектура на Средните векове до истински разцвет и запазените градски стени на френския град Каркасон красноречиво говорят, че майсторите от онази епоха са разбирали от работата си. Бунтовете на крепостните селяни и съперничествата между феодалната аристокрация също наложили множество изменения и в архитектурата на феодалния замък. Замъците постепенно се превърнали в същински източни крепости и около тях се извисили дебели и непристъпни каменни стени, под които имало ров пълен с вода. В центъра на самите замъци изникнали високи стражеви кули — „донжони“, изпълняващи едновременно ролята на отбранително съоръжение, на затвор за длъжниците на сеньора и на негово сетно убежище, ако врагът успеел да превземе замъка му. За да завършим списъка на архитектурните промени през романско време, трябва да споменем още и новите манастирски комплекси на романските монаси-строители и новите епископски дворци, зад чиито дебели стени живеели църковните прелати на Средновековието, запазени от погледите на своите миряни.

Въпреки многото прекрасни романски замъци, пръснати по цяла Европа, все пак най-значителното и реформиращо строително постижение на романската архитектура си остават романските черкви и катедрали. Издигнати в центровете на средновековните градове — еднакви по общите си съставки в началото — те бързо почнали да се различават значително една от друга в отделните европейски страни и дори в отделните области на всяка една от тях. Така например във Франция Провансалската школа до края на съществуването си останала вярна на гало-римските традиции и употребявала само полукръглия свод, докато тулузците винаги поглеждали към византийските образци или арабските архитектурни паметници. Най-блестящите и чисти романски паметници във Франция създала Овернската школа. Нейно дело са черквите в Клермон и Исоар. Овернските майстори построили високите си камбанарии до тях, градейки ги от разноцветни материали. Романската архитектура и романският строителен стил били въведени в Английския остров от норманите и един от първите романски паметници в Англия станала прочутата лондонска кула „Тауер“, построена от тях още в 1097 година. Когато романското изкуство проникнало оттатък Рейн, то придобило в немската земя съвсем своеобразен вид — станало по-монументално. Особено пък в богатата Саксония. Днес като най-добри германски образци на романския стил — се смятат катедралите на Майнц, Шпаер и Вормс, манастирската черква „Мария Лаах“, също така няколко по-малки черкви в Кьолн. В Апенинския полуостров романският стил се преплел с много византийски и арабски елементи, от които се получили своеобразни хибриди — понякога истински архитектурни шедьоври. Романските сгради в Италия били не само по-грандиозни от черквите на север, но и по-богато украсени. По стените им, освен стенописите имало и много мозайки, а издигнатите до тях „кампанили“ (камбанари) им придавали особено приятен изглед. Между най-забележителните паметници на италианския „стиле романико“ в Ломбардия, Тоскана и Сицилия се нареждат миланската черква „Сант Амброджио“, прочутият флорентински „Сан Минято ал Монте“, „Палатинският параклис“ в Палермо и блестящият романски ансамбъл в Пиза — катедралата, наведената кула, баптистерият и „Кампо Санто“.

С възраждането на архитектурата, през романския период се възродила и скулптурата. Преживяла дълги години на забвение — ако не смятаме редките релефи, малките бронзови статуетки на каролингското време и резбите на камък, дърво или слонова кост — романската скулптура направила първите си стъпки във Франция. Естествено тези стъпки били съвсем несръчни и груби, но все пак означавали разбуждане, придвижване напред. Романските архитекти открили широко поле за проявление на романските ваятели. Отначало те им предоставили само порталите на своите черкви и скоро по тях и по тимпаните се появили многобройни издължени фигури на светци и пророци. В края на 11 век скулптурата вече заливала цялата долна част от фасадата на романския храм и се придвижвала към вътрешността му. Тя запълзяла най-напред по капителите на подпорните колони, а после заела и стените, сводовете и всяко свободно ъгълче на големите кораби. Започнали да се раждат безбройни релефни композиции, представящи живота на Христос, библейски случки от Стария и Новия завет, „Страшния съд“, алегорични изображения на човешките пороци и добродетели и дори хералдични знаци. — Изкуството е Светото писание на неграмотния! — извикал папа Григорий Велики и поискал от всички ваятели на своето време най-голяма нагледност при представянето на отделните библейски сюжети. Ваятелите се подчинили на този зов сляпо — нали папата бил божи наместник на земята! — и покрили катедралите с безброй статуи и релефи, но тяхното ваятелство носи нотки на наивитет и въпреки че от него диша религиозен транс, то е твърде далече от античните постижения. Човешките фигури на романските скулптури са несъразмерни, с големи отправени в далечината очи, груби ръце и нозе. Взети поотделно, те в никой случай не могат да се нарекат шедьоври, но като цяло представляват изключителен интерес, тъй като са верен портрет на епохата, която ги е създала и отразяват напълно нейния религиозен фанатизъм. Тук няма никаква идеализация нито на живота, нито на смъртта и всяка най-малка подробност, която би засилила ефекта на цялото, не е изпусната.

Една любопитна подробност: в романската епоха, както в Египет, съществува различие в ръста на изобразените в релефите лица, съобразно със заеманото от тях положение в земната или „небесната“ йерархия.

Измежду най-добрите постижения на романското ваятелско длето днес се смятат фигурите на светците и пророците от западния портал на Шартърската катедрала. Телата на тези „небесни граждани“ са стройни, а лицата им спокойни и замислени. Тяхната моделировка е мека, а формите — ясни. Те са пълни с красота и имат голямо емоционално въздействие.

А какво да кажем за живописта на романците? За съжаление, известни са много малко от нейните произведения и като изключим мозайките в италианските романски черкви, където византийското влияние е очевидно, остават може би само фреските в Сен Дени, Поатие и Периге. Освен стенописите в споменатите места, един втори свидетел на живописта от романските дни са и миниатюрите от 11 и 12 век. Ако някои от заглавните букви по пожълтелите пергаментни страници на тези романски евангелия говорят за сръчност и богата фантазия в използването на животинските и растителни елементи и орнаменти, то човешките фигури в самите миниатюри са общо взето доста примитивни и съвсем плоски. Сякаш не са дело на ръцете нарисували буквите и в тяхната композиция липсва каквото и да били майсторство. Ако трябваше да съдим за романската живопис само по тези миниатюри, ние бихме си съставили твърде лошо мнение за нея, но за щастие романските художници имали и още една трета рожба — стъклописите, едно от най-прекрасните художествени творения на цялото Средновековие. Чудно оцветените стъкла на няколко черковни прозорци в катедралата на Сен Дени, в Анджер и Бурж, покрити с малки рисунки и скрепени помежду си с тънки оловни пръчици, са образци на висок художествен вкус и майсторство. Те датират от 12 в. и чистите им цветове са истинска тонова симфония.

Напредъкът на романската архитектура и пищната украса на романските черкви не се нравела много на някои средновековни аскети. Техните сурови умове ги проклели чрез устата на св. Бернард, който се провикнал:

„Кому е нужен този безполезен земен разкош и тези просторни черкви, покрити със злато?“

Тогава никой не посмял да му отговори, но днес ние можем да му кажем спокойно — на светата черква, която издигала храмове за „спасението“ на човешките души от греха, а оставяла телата им да умират от глад и нищета сред мизерните бордеи за славата на бога и за попълване на нейните приходи!…

49_razvalini_1.jpg
50_razvalini_2.jpg
51_razvalini_3.jpg