Драган Тенев
Чудната история на изкуството (2)

… и така, нашата малка история започва с
Приказката на пещерите

Този вълшебен прастар разказ, който е нарисуван по пещерните стени от ръцете на отдавна изчезналите безименни художници ни разправя приказката на най-древното човешко изкуство, изкуството на първобитните хора.

Днес „праисторическото изкуство“, както го наричат учените, е добре познато на цялото културно човечество. Из археологическите музеи по света има стотици изрядно подредени колекции с копия на най-добрите му образци или дори по някое оригинално творение и всеки може да им се любува до насита, стига да прекрачи прага, на който и да е от тях. А представете си, макар че може да ви прозвучи малко невероятно, но само до преди един век това безценно художествено наследство от зората на нашия род е било съвсем непознато на високо уважаемите ни прадядовци. Убедени напълно в непогрешимата истинност на наивната библейска легенда за техния произход от Адам и Ева — „първите човеци на света, сътворени от ръката на бога“ — тези добри и почтени хора смятали, че са техни преки потомци. Появилото се по онова време твърдение на „някакъв си богохулник Чарлз Дарвин“ за маймунския произход на човека ги възмутило от дън душа.

— Това е нелепо! То е чудовищно и обидно! — разкрещели се прадядовците и решително отказали да си представят под каквато и да било форма, че човекът е трябвало да преживее из пещерите хиляди години като маймуноподобно същество, докато добие сегашния си физически облик, както уверявал Чарлз Дарвин.

Но ето че за щастие на науката сред тези изпълнени със суеверие и религиозни предразсъдъци граждани на 19 столетие се намерили и такива, на които хрумнало лично да проверят „нелепото“ твърдение на английския учен, който за срам на светата черква сам бил богослов по образование. Те се измъкнали от задушните си кабинети и се отправили към първите човешки „апартаменти“.

Както се очаквало, работата из пещерите се указала трудна, но тя скоро дала обилни плодове. Излязло, че богословът Дарвин наистина имал право и опровергавал бога! Край отдавна изгасналите огнища се намерили многобройни следи на първобитен живот и, най-важното — извънредно интересни човешки черепи, доста по-различни от черепите на съвременните хора. Изведнъж традиционната библейска история за божествения произход на човека се сгромолясала и, въпреки отчаяната й защита от страна на черковните отци Дарвин спечелил милиони привърженици по цял свят.

Веднъж, или ако трябва да бъдем съвсем точни, през лятото на 1864 година, една група от търсачи из пещерите решила да проучи основно пещерата Ла Мадлен в Южна Франция. Провървяло й. Заедно с множеството каменни ножове и секири, които намерили там, археолозите попаднали съвсем случайно и на малко, добре запазено парченце животинска кост. Върху него била гравирана вероятно с каменно острие прекрасна фигурка на мамут.

— Гледай ти! — ахнали учените мъже. — Нима палеолитният ни прадядо, живял преди повече от тридесет хиляди години, е умеел да рисува така добре?

Трябва да признаем — учудването им било съвсем справедливо! Никой преди тях не бил виждал произведение на изкуството от такава далечна епоха и за всички станало ясно — малката находка в Ла Мадлен свидетелствувала, че някъде се крие първобитно изкуство, напълно непознато на съвременния човек.

Веднага из пещерите по цял свят закипяла трескава работа, но не намирали нищо. И за голямо огорчение на археолозите, около петнадесет години по-късно, когато била открита първата „картинна галерия“ с пещерни изображения, славата за това се паднала не на тях, а на едно малко шестгодишно момиченце. Впрочем случката с детето заслужава да се разкаже. И така — през лятото на 1879 г. запаленият испански археолог маркиз Марселино Де Саутуола решил да поразгледа още веднъж проучваната и преди това от него пещера Алтимира, намираща се в Кантабрийските планини близо до град Сантадер. Тъй като маркизът отдавна бил обещал на малката си дъщеря, че ще я вземе със себе си при някоя от честите му археологически разходки, той й предложил да дойде с него. Малката се съгласила на драго сърце. И ето, когато бащата и дъщерята се озовали в мрака на голямата пещера със свещи в ръка, на детето се сторило, че под издатината на една скала, край която минавали в момента, се образувала и друга малка пещеричка. Тя била така малка, че в нея трудно можел да се пъхне голям човек. Голям не, но малък? Момиченцето решило да опита, пуснало ръката на баща си и се мушнало под скалната издатина, осветявайки тавана й. Какъв ужас! Оттам срещу него се облещил страшен червен бик, готов да скочи отгоре му всеки миг. Детето примряло от страх и изпищяло. Едва не припаднало…

Откриването на първата „картинна галерия“ с пещерни рисунки в Алтимира дало повод сред учените от цял свят отново да избухне старият спор за произхода на изобразителните изкуства. Учените се разделили на две и едната група — последователите на идеалистическите философски школи — заявили твърдо:

— В целия ни спор дотук всички сме съгласни само в едно — че първобитният човек е живял в извънредно тежки и трудни условия на съществувание. Е добре, щом това е било така и щом същият този човек дори и при подобни обстоятелства, често след несполучлив лов или пък примрял от глад, се е скривал в мрака на своята пещера и е рисувал животински изображения по грапавите й стени, то съвсем очевидно — той е действувал тъй под напора на някакво силно и непреодолимо чувство. Чувство, което е вземало връх над всичките му останали чувства! Знаем — веднага ще ни зададете въпроса: „А кое именно е било това чувство?“ Отговарям ви без колебание — вдъхнатият му от бога стремеж към прекрасното! Онзи вроден към красотата, незаинтересован от нищо стремеж у всяко човешко същество, благодарение на който се е породило и самото ни изкуство — единственото убежище от страшния реален свят, където нашите прародители са можели свободно да играят, без да преследват някакви полезни цели или да се радват на своите илюзии!

— Чудесно! Много добре и логично построено! — отвръщали им учените от втората група, които изхождали в съжденията си за произхода на изкуството от позициите на материализма. — Но в такъв случай, господа, ако вие сериозно вярвате онова, което твърдите относно произхода на изкуството, обяснете ни тогава как така от погледа на вашия надарен с божествен стремеж към красотата художник са убягвали такива прекрасни неща като цветята, пъстрите пеперуди, птичките, залеза или дори собственото му тяло? Защо той е предпочитал да рисува не тях, а грозните пещерни мечки, гърбавите бизони, мамутите или другите им годни за ядене събратя, които ей богу, трудно биха спечелили някой конкурс за красота?

Въпросът бил доста деликатен, справедлив и съвсем неочакван. Неприятно изненадани, последователите на идеалистическите философски школи не знаели какво да кажат. И мълчали. А техните противници продължили още по-разпалено:

— Явно, не сте в състояние да ни дадете никакво що-годе разумно обяснение на онова, което питаме! Щом е тъй, чуйте защо се е случило именно така. За нас ръката на праисторическия художник е почнала да рисува за първи път изображения на животни по грапавия камък на пещерните стени, поведена не от някакъв вдъхнат му от бога стремеж към прекрасното, както се мъчите да ни убедите вие, а това е станало благодарение само на неговия труд. В резултат на ежедневния му лов — главният трудов процес на хората от онази епоха, който единствен им е доставял храна и облекло, във враждебния свят на техните дни! За да не кажете, че си служим като вас само с чисто мисловни построения, неподкрепени от никакви доказателства, то моля, приближете се. Нека да разгледаме заедно пещерните „картини“. Ето, вие виждате, че те са предимно изображения на животни. Върху много от тях има ясни отпечатъци от кални ръце и твърде често от тези отпечатъци тръгват дълги, следващи пръстите на ръката линии, а по нарисуваните тела на зверовете се забелязват и изобилни следи от удари на твърди предмети.

За какво говори всичко туй?

Какво доказва?

Това, че в примитивния ум на нашия палеолитен прадядо, където все още са витаели хиляди смътни и неизбистрени идеи за света и за заобикалящата го природа, е мъждукала и мисълта за вероятната магическа сила на животинското изображение. Без съмнение, човекът е вярвал, че ако докосне този образ той ще улови по-лесно и самото животно в следващия лов и калните следи от неговите ръце потвърждават подобна вяра. Но въпросът не свършва дотук. Съвсем очевидно е от видяното, че първобитният художник-магьосник и ловец — е използвал рисуваните от него фигури на животни не само за своите магически цели, но евентуално и като „тренировъчни мишени“, по които е хвърлял каменните си оръжия. Хилядите следи от удари по най-уязвимите места на изобразените животински тела, където нанесената рана би била смъртоносна, свидетелствуват още веднъж, че човешкото изкуство се е родило не от някакъв „вдъхнат от бога на човека вроден стремеж към прекрасното“, а от чисто практическите нужди в трудовия живот на нашите праотци, когато светът е бил още млад. Чрез изкуството си първобитните хора не са се мъчили да избягнат от реалната действителност и да навлязат в света на някакви илюзии, а напротив — търсили са да опознаят онова, което ги е заобикаляло, да го проучат и да го подчинят на волята и на нуждите си.

Ето, това, макар и в най-общи линии, е нашето становище по въпроса за произхода на изкуството и, ако можете, заповядайте и ни опровергайте!

Трябва да ви кажа, че в този нестихващ и до днес спор между последователите на двете противоположни становища, защитниците на тезата за произхода на изкуството от „вродения стремеж към красотата“ и от „незаинтересованата игра“ все още не са могли да представят никакви материални доказателства в полза на своето твърдение и продължават да се задоволяват само с безкрайни „философски спекулации“ или казано по-просто — наливат от пусто на празно! Нека ги оставим „да спекулират“, а ние да продължим нататък.

И така, след разкриването на прекрасната картинна галерия в Ал-тамира археолозите намерили и „картинните галерии“ на пещерите Пиндал, Комбарел, Фон дьо Гом, Бонфил и още много други пещери. Колекцията им се увеличава непрекъснато с нови и нови разкрития в Африка и други части на света.

За да добиете една бегла представа за праисторическата живопис, аз най-горещо ви препоръчвам да разгледате репродукциите към тази глава. Още от пръв поглед ще ви направи впечатление, че изобразените в тях животни са предадени твърде вярно и приликата с някогашните им модели е очевидна. Естествено, щом говорим за модели, хубаво е да знаете, че по онова време те никога не са позирали пред тогавашните художници-ловци и умелите рисувачи често са тичали подир тях не само с чисто художествените си намерения да проучат формата и движенията им, а главно за да ги уловят и да ги използуват за храна! Какво щастие за нас е, че днес подобно нещо със своите модели могат да си позволят само онези от нашите съвременни художници, които рисуват натюрморти, т.е. мъртва природа…

Ако бихте могли да разгледате всички пещерни изображения на животни — в тази първобитна живопис образът на човека се среща твърде рядко — вие ще видите, че у тях има нещо много типично — те са нарисувани по скалите предимно с тънко черно очертание или пък с контур, издраскан с каменен нож. В началото пещерните художници предавали силуета на животните само с такива контури, но постепенно те започнали да нанасят с щрихи отделни подробности по телата им и най-накрая, чрез различни багри, степенувайки тоновете, достигнали до поразителна за времето си обемност и експресивност на рисуваните от тях образи.

Палитрата на праисторическия художник е била доста „богата“. Той разполагал с черен, червен, жълт и кафяв цвят. Когато няколко любопитни съвременни химици направили точен химически анализ на първобитните бои, указало се, че те били минерални багрила, произведени от самата природа, когато подпочвената вода или дъждовете размивали някоя руда и образували железни окиси. Колкото до черния цвят, той бил въглен, а кафявият — глина или птичи тор. Предполага се, че пещерните художници са пазели боите си в „туби“ — кухи запушени от едната страна животински кости — и това им е позволявало да разполагат с багрила във всяко време на годината.

Не трябва да се забравя, че в дивия, първобитен свят интересите на ловеца и художника вървели винаги ръка за ръка. В желанието си да предаде по-голяма изразителност на рисунките си, праисторическият майстор, макар и бавно, ставал все по-наблюдателен за онова, което виждал. Това развивало зрителната му памет, ръката му неусетно ставала по-сръчна и творбите му от ден на ден добивали по-художествен вид. С времето той преминал от хаотичния безпорядък на отделните образи към първите си опити за композиционен ред и започнал да свързва фигурите на отделните животни в едно цяло, а по-късно прибавил към това действие и образа на човека. Композиционните задачи на първите майстори се усложнили извънредно много през следващите периоди на каменната ера, когато пред съзнанието на нашите прадеди плахо проблясвала идеята да изобразят някоя ловна сцена или култов обред. Но тези задачи и тяхното разработване помогнали много в усъвършенствуването на тогавашните майстори и благодарение на тях в праисторическата живопис се появило чувството за ритъм, движение и хармония.

И все пак, въпреки всичко казано дотук за „несъвършенствата“ на първобитните изображения от гледището на нашия съвременен начин на рисуване, ние ще трябва да признаем, че те излъчват много неподправена прелест и чудно, своеобразно художествено майсторство. Никой никога няма да узнае имената на художниците от праисторическото време, които са създали тези шедьоври, но независимо от това нека им бъдем благодарни. Защото със своите скачащи елени, с препускащите си коне и бизони, със страшните пещерни мечки, глигани и мамути, те са завещали на човечеството отдавна отшумялата приказка на пещерите, в която с учудващо майсторство и неповторим замах са уловили дъха и аромата на времето от зората на нашия човешки род.

Преди да завършим, бих искал да добавя само с две думи, че освен с живопис, първобитните хора са се занимавали по малко и с ваятелство и строителство. Намерените в пещерите статуетки на жени — така наречените „Венери“ ни ги показват като скулптури от една твърде примитивна школа, на която обаче предстои бляскаво бъдеще. Що се отнася до архитектурните им наченки — те са едва от новокаменния период и представляват предимно култови строежи. Някои от тях, наречени „менхири“ — грамадни, побити в земята продълговати камъни, се предполага, че са били паметници на починали родови старейшини. Същото предназначение са имали и „долмените“, които се състояли от няколко отвесно поставени камъни, покрити с голяма плоча, докато „кромлехите“ — редица от побити камъни във формата на кръг или два концентрични кръга — са началото на нещо като храм. В средата на кръга обикновено се издига подобие на олтар. Как са били пренасяни и изправяни каменните гиганти без никакви технически съоръжения не се знае точно. Най-вероятно това е ставало с усилията на много човешки същества. Със задружен труд.

И така, ето че стигнахме до края на първата глава от нашата история! Опитах се да ви разкажа нещичко за най-старите творения на изобразителното изкуство, създадени от ръката на човека. Те са пред очите ни, нарисувани по грапавите пещерни стени или пък съхранени в различни музеи и остават там завинаги като единствените неми свидетели на онзи чуден исторически миг, когато нуждите на практическия живот довели съзнанието на човека до мисълта да наподоби заобикалящата го природа.

Запомнете — САМО ВЕЛИКОТО ЧУДО НА ТРУДА през хилядите години, в които той е дялал своите каменни ножове и секири, съдовете и пособията си, е направило ръцете му сръчни и им е дало замах и умение да създадат всичко това! Само то е оформило в съзнанието на човека идеята за форма, симетрия и красота. Отсега нататък той ще използува този опит и никога няма да престане да се стреми към съвършенството. Нека го оставим да посрещне бъдещето си, а ние с вас да го изпреварим мъничко — само около 30 000 години — и да се срещнем в следващата глава край Нил — „реката на вечността“, където се намира, земята на фараоните.