Драган Тенев
Чудната история на изкуството (5)

Огнища сред морето

Тъй като пътят ни ще бъде доста дълъг, аз ще ви разкажа междувременно една малка история от средата на миналия век, чийто главен герой, по някакво странно стечение на обстоятелствата, бил германецът с американско поданство Хайнрих Шлиман. И така — Шлиман се родил през 1822 година в едно от малките и глухи селца на немската земя Мекленбург. Той бил син на беден, но образован селски пастор и, тъй като баща му предпочитал Омир пред черковните си книги, малкият Хайнрих се запознал с героите на Илиадата и Одисеята още докато бил съвсем малък. Любознателен хлапак, на пет години Шлиман знаел вече да чете и за седмия му рожден ден неговият баща го зарадвал с една чудесна „История на света за деца“. Възхитен от хубавия подарък, малкият германец, веднага отворил дебелата книга и — какво съвпадение! — първото нещо, което попаднало пред очите му била илюстрацията на запалената от гърците Троя. В предния й план се виждала фигурата на Еней, който придружен от баща си и своя син, напускал горящия град…

— Татко — попитал Хайнрих развълнуван — цялата Троя ли изгоряла, когато я запалили гърците?

— Да, синко — отвърнал пасторът и прибавил усмихнат — ако разбира се е съществувала някога, както ни убеждава нашият Омир.

— А нима ти се съмняваш, че Троя е съществувала — извикало момчето развълнувано. — Но в такъв случай аз ти обещавам непременно да намеря останките на Троя и ще ти докажа противното! Изтърколили се много дни от този разговор. Междувременно майката на Шлиман починала, баща му нямал пари да го изпрати в гимназията и четиринадесетгодишният Хайнрих трябвало да постъпя на работа като чирак в една бакалница на Фюрстенберг. През шестте години, в които продавал свещи и сапун на съгражданите си, той забравил абсолютно всичко научено в училището и детският му блян за откриването на Троя се стопил като мартенски сняг. Но ето че една вечер в бакалницата дошъл някакъв пиян, застанал пред Шлиман и започнал да му декламира старогръцки стихове. Шлиман го слушал, без да разбира нито думица, но звучният хекзаметър събудил в душата му отколешната мечта за Троя и сякаш му дал крила. Той напуснал Фюрстенберг и се отправил за Хамбург. Провървяло му и бързо си намерил работа на един платноход, заминаващ за Венецуела. Ала щастието у изменило още сред океана. Платноходът бил настигнат от страшна буря и потънал. Единственият спасен от целия екипаж бил само Шлиман. След като блуждал няколко дни из морската шир на един малък сал, начеващият моряк бил прибран от някакъв холандски кораб и пристигнал невредим в Амстердам.

Този път Шлиман решил да си потърси „сухоземна работа“ и затова постъпил като служащ в една търговска фирма, която работела с целия свят. Новата работа скоро му показала, че главният залог за успех в „големия бизнес“ били чуждите езици. За да си осигури този залог Шлиман съставил своя собствена система за изучаването на чужди езици в шест седмици без помощта на учител и за учудване на онези, които му се подигравали — той бързо научил холандски, английски, португалски, френски, италиански и главно руски език.

Тъй като в онези дни един говорещ руски в Амстердам бил истинско чудо, фирмата, където работел го изпратила като свой представител в Петербург. Година по-късно Шлиман станал собственик на лична фирма в северната столица. Русия се оказала истинска диамантена мина за младия германец и в няколко години той натрупал огромно богатство.

По това време в Америка избухнала прочутата калифорнийска „треска за злато“. Шлиман веднага се озовал в Сан-Франциско и отворил голяма „Златотърсаческа банка“. В деня, в който Съединените Щати присъединили Калифорния към своята територия, господин банковият директор се намирал там и това обстоятелство автоматически го правело щатски поданик, ако той пожелаел да стане такъв. Шлиман пожелал.

Когато се завърнал в Петербург, синът на селския пастор притежавал вече фантастично богатство. Но точно в този миг — на върха на своята търговско-банкерска кариера — американският архимилионер зарязал своите сделки и като същински мечтател тръгнал да търси Троя!

1871 година! Шлиман бил вече в Цариград. Той успял да получи разрешение за разкопки в границите на Отоманската империя и веднага се отправил към бреговете на Мала Азия.

Нека отдадем заслуженото на този мечтател!

По времето, когато всички европейски учени твърдели, че Омировите поеми са плод на чиста фантазия, той бил може би единственият, който сляпо вярвал на древния рапсод. Ентусиазиран, но неопитен археолог, Шлиман веднага ангажирал стотина работника и зачоплил твърдата гръд на хълма Хисарлък… Работата вървяла така бързо, че без да усети как, още в самото й начало Шлиман сам унищожил останките на своята мечтана Троя, която действително се оказала на мястото, сочено от Омир. За нещастие на науката, заедно с Троя той превърнал в развалини и още няколко древни поселища „натрупани“ през вековете едно над друго.

През лятото на третата година от разкопките по Хисарлъка Шлиман най-после се натъкнал на добре запазена крепостна стена с врата, сред която се намирали останки на голям дворец. По него имало очевидни следи от пожар.

— Троя! Това е Троя! — закрещял Шлиман и едва не полудял от радост, а три дни по-късно сам извадил от развалините на намерения дворец голямо съкровище от златни и сребърни накити, от вази, съдове с чудна форма и малки глинени статуетки, обагрени в цветен емайл „Съкровището на Приям!“ — решил Шлиман и вярата му, че е открил Троя пораснала още повече…

Когато любителят-археолог показал находките си на учените, те мигновено станали най-голямата сензация на деня през 19 век, но въпреки старанието си специалистите не могли да причислят предметите от „Съкровището на Приям“ към нито една от художествените школи на Омировото време, т.е. — към дните на 12 в. пр.н.е. След дълги колебания и спорове световните археолози постановили:

„В случая Шлиман имаме работа с предмети и произведения на някаква непозната цивилизация, предхождаща Омирова Гърция поне с 1500 години. Тя няма нищо общо с Троя или с което и да било древно гръцко огнище. Касае се до произведения на изкуство от непозната на историята култура…“

Огорчен, че му отричат правото на откривател на Омировия свят, Шлиман веднага предприел нови разкопки в Микене и Тиринт, другите два споменати в Илиадата градове и новите му разкопки също дали бляскави резултати. В Микене Шлиман попаднал на недокоснати през вековете гробници на знатни люде, на несметни съкровища от злато, сребро и чудно изработени оръжия и вази. Една от златните маски, намерени в гробниците, била според него посмъртната маска на цар Агамемнон-царят на Микене, който бил коварно убит според Омир от жена си и любовника й след завръщането му от Троя. Учените отново прегледали находките на Шлиман и пак потвърдили, че и те принадлежат не към „Омировото време“, а към цивилизацията създала „Приямовото съкровище“…

До края на живота си — 1890 г. — Шлиман не се уморил да търси и да вярва на Омир. Когато склопил очи в една неаполитанска болница обаче, за всички вече било ясно — Омирова Гърция не представлявала началото на един нов свят, а по-скоро залеза на някаква старинна цивилизация, наследена от самите гърци.

Кой бил създателят й? На този въпрос отговорил англичанинът Артър, Евънс — не мечтател и любител, а истински учен. Стопроцентов британец, син на богато семейство, Евънс получил солидно класическо образование в две от най-добрите английски училища — Хароу и Оксфорд. После учил и в Германия. Филолог от голяма класа, Евънс се занимавал с „разшифроване“ на древни езици и поводът, който го накарал да се отдаде на археологията, било неговото първо посещение на Крит, където имало открити нови глинени плочки със знаци на неизвестно древно писмо. Екзотичната природа на далечния остров впечатлила силно северняка Евънс и той решил да опита щастието си в археологията. Преди обаче да започне новото си поприще, педантичен и хладен ум, новият археолог седнал и проучил основно Херодот и Тукидит, справил се с всички известни финикийски и египетски документи, където се споменавало нещо за Крит и най-накрая отделил няколко месеца и на гръцката митология. Евънс започнал своите разкопки в 1900 година около останките на древния град Кносос и почти веднага се натъкнал на развалини от голям дворец, който поразително напомнял легендарния „Лабиринт“ на цар Минос. Успехът на находката го окуражил и в продължение на 40 години Евънс правел разкопки на много места в Крит и успял да разкрие част от тайните на „Егейския свят“.

Критските находки на големия учен върнали историята на Европа с 3000 години по-назад от леточислението на нашата ера. Те разкрили пред очите на човечеството една напълно изчезнала и съвсем непозната цивилизация, извървяла дългия път от камъка до бронза.

Кои били хората, които я създали? Откъде дошли по островите на Егейските води, за да запалят най-древните й огнища? Трябва да ви кажа, че около този факт се водят горещи спорове в науката. Има много предположения, но нито едно от тях не е сигурно и доказано. За жалост писмеността на егейските хора все още не е разчетена и заради това ние знаем твърде малко за техния произход, бит, нрави, религия и държавно устройство. Егейското изкуство обаче ни е добре познато! Много негови произведения, намерени от Шлиман и Евънс, са чудесно запазени и те говорят, че „Островното царство“ е ценило красотата високо, че тя е запълвала голяма част от неговия живот и бит…

Безспорно най-значимото огнище на старинната Егейска цивилизация е остров Крит. Той бил центърът, който давал „тона“ и „модата“ на всички останали „огнища сред морето“ и крайбрежните поселища в Гърция и Мала Азия. Благодарение на своето географско положение, този благословен къс земя сред сините води на гръцкото море се явявал като естествена спирка, както за азиатските моряци, така, и за всички онези, идващи от Африка. Надарен от природата с тихи и сигурни заливи, Крит станал неизбежен кръстопът, на който се срещали културите на народи и раси, на хора от целия древен свят… Гръцката легенда, приповторена от Омир, твърди, че някога на Крит съществували 90 цветущи града. Главният между тях — евентуално столицата — бил Кносос, управляван от сина на Зевс — легендарния цар Минос. Минос се славел като справедлив и умен владетел. Той прочистил Средиземно море от пирати и по този начин създал условия за търговия между своята държава и останалия свят. Търговията донесла на царя несметни богатства и обладан от желанието да притежава „невиждан дворец“, Минос извикал прочутия гръцки художник-строител Дедал и му поръчал да построи „Лабиринта“ — палат със стотици стаи, помещения и коридори. Дедал изпълнил поръчката на Минос най-добросъвестно, но когато поискал да си тръгне за дома, царят не му позволил да напусне Крит. Тогава, копнеещ за своята родина, Дедал направил крила от тънки дъсчици за себе си и своя син Икар и ги покрил с пера, залепени с восък. Една утрин бащата и синът отлетели от Крит. Летенето било много приятно. Над главите на първите „летци“ блестяло синьото небе, а долу се пенели вълните на Егея. Въпреки предупреждението на баща си да лети ниско, Икар поискал да се издигне до слънцето. Слънцето обаче разтопило восъка на крилата му, Икар паднал във водите на морето и се удавил…

С Миносовия „Лабиринт“ е свързана още една гръцка легенда — сказанието за атинския принц Тезей, който убил „Минотавъра“ — чудовището „човек-бик“, пазещо двореца на страшния цар — и не се загубил сред неговите безбройни помещения, благодарение на кълбото прежда, което му дала влюбената в него дъщеря на Минос — Ариадна…

Когато в 1900 година Евънс открил останките на големия дворец край Кносос, той бил напълно убеден, че е намерил легендарния „Лабиринт“. Находката имала грамадни размери и в нея се виждали дворчета, съвпадащи досущ с описанията на древната резиденция на Минос. В центъра на открития от Евънс дворец лежал голям двор — 52/20 метра — около който се групирали апартаментите за живеене на царя и на царицата, на велможите им, складовете за вино и маслиново масло (двата главни артикула на критското производство), работилниците и дворцовите кухни. Евънс намерил из останките на тези помещения канални инсталации, водопроводи и бани, вентилационни шахти и системи за отопление. Всичко това показвало, че Кносоският дворец е твърде различен по своята архитектура и техническо благоустройство от мрачните дворци на Месопотамия и онези на Египет. Отнасяло се за някакъв самобитен архитектурен стил на „егейците“, непознат на останалия древен свят… С постепенното напредване на разкопките в двореца, Евънс открил тронната му зала и театъра в северозападната част на огромното здание. Театърът представлявал голям правоъгълен двор, в двете страни, на който се издигали трибуни за около 300 души. По всичко личало, че тук са бивали организирани някогашните религиозно драматични „спектакли“, игрите със свещените бикове — изкуство, което критяните обичали като съвременните испанци — и другите дворцови церемонии. Около двореца на Кносос Евънс не намерил нито крепостни стени, нито останки на стражеви кули и това го навело на мисълта, че островът е разчитал за защита откъм морето предимно на своя силен военен флот…

След многогодишен труд над руините на егейските острови, великият английски археолог определил три периода в развитието на критската култура, която в чест на легендарния Минос, нарекъл „Минойска“. Периодизацията на Евънс започвала от 3000-та година преди настъпването на нашата ера и завършвала към 1200-та година преди нея.

Откритите дворци на остров Крит в „градовете“ Кносос и Фестос се отнасят към „Средно-Минойския период“, който бил и периодът на истински разцвет в Егейското изкуство. Намерените фрески от това време по дворцовите стени, върху саркофага от Агия Триада и по развалините в Гурния, Тилисос, Малия и Мало-Азийската „Троя“, говорят, че егейският свят, който обичал светлината, красотата и веселия живот, достигнал в този исторически момент до голямо художествено майсторство. Търговци и моряци, любители на приключенията сред открито море, „егейците“ желаели да прекарват престоите си на суша в места, където можели да си устройват празненства, танци, игри с бикове и пиршества. Подобно „земно“ схващане за живота не можело да не даде отражение и в изкуството им. Не можело да не създаде творчество, пълно с весела и игрива линия, с пищни багри…

Макар и доста зле запазени, фигурите по варосаните стени на минойските дворци представят обикновено красиви „дами“ и „принцове“ които извършват разни обреди — носят кутии, жертвени чаши, цветя или пък прескачат препускащи бикове. Линията на рисунъка им е гъвкава и свободна, нанесена с умела ръка, която иска да подчертае красотата и украшенията на изобразяваните. Цветовете, които преобладават в критската живопис са червеното, бялото, черното, жълтото, „турско“ синьото. И тук, както в Египет, жените са обагрени в светъл цвят, докато мъжете са рисувани с по-тъмни цветове. Лицето обикновено е представено в профил, а трупът във фас, в който вече се забелязват наченките на една пластичност, каквато имат гръцките и римски рисунки… Влиянието на „нилския въздух“ е очевидно.

Тъй като „егейските“ художници живеели сред морето и го познавали добре, те обичали да рисуват рибите му, октоподите и морските водорасли. В малък фрагмент, оцелял на остров Милос, се виждат няколко рибки, които плуват във водата сред водорасли. Лекотата на рисунката и композицията й поразително напомнят японска рисунка. Толкова всичко е прозрачно и въздушно…

Един от хубавите паметници на критското изкуство е глиненият саркофаг, намерен в откритата вила на някакъв велможа от Агия Триада, близо до двореца във Фестос. Върху него е изобразена жертвена процесия. Виждат се самият покойник, жертвени животни, жреци, жени и свирач на арфа, които се движат и живеят.

Връхните дрехи на „егейките“ приличали много на дрехите на европейката от средата на миналия век. Големи деколтета, стегнат корсаж, камбаноподобна пола: тези дрехи се появяват както във фреските по стените, тъй и в малките фаянсови статуйки, оцветявани и после печени на огън. Най-често срещаната статуетка от подобен вид е „Голямата богиня“. И тя е облечена като другите критянки по последна мода, само че е препасана със змия. Двете й ръце също държат змии, а погледът е строг и респектиращ…

Фаянсовите фигурки на егейците представлявали не само хора, но и животни — диви кози, бикове и крави, коне, котки. Не малка част от тази своеобразна скулптура заемали и цветята — понякога — стилизирани. В един от намерените на Крит релефи на животни ваятелят е представил коза с малките си, едното, от които суче. В тази емайлирана плочка той е постигнал максималното за едно изкуство — красота и жизнена правда, които, независимо от времето на своето създаване грабват човека непреодолимо…

Най-прочутите керамични изделия на Крит били неговите вази. Те са „стоката“, която му създала „международния престиж“ на „художествен производител“ по целия древен свят. Ако вие вземете някоя добре запазена критска ваза от средноминойския период и я изложите, на която и да е днешна витрина с модерни предмети на приложно изкуство, можете да бъдете сигурни, че всеки минувач ще се възхитя от нейната линия и от прекрасните й орнаменти, макар че тя е създадена преди около 3000 години. В музея на Кандия, столицата на Крит, са изложени няколко образци на егейски вази, които представляват блестящи произведения на грънчарското и художествено майсторство. Стените им са удивително тънки, а тяхната декорация е тъй изящна и близка до нашето съвременно декоративно виждане, че човек остава изумен, когато си помисли за далечното време, в което са направени. Не по-малко слава от критските вази заслужават и критските изделия от кован метал, където върху златни и сребърни съдове могат да се видят сцени с разярени бикове, с пасящи бикове и с други най-разнообразни сюжети.

Големи майстори в обработката на камъка, критяните оставили на света и няколко стеатитни купи. Една от тях е прочутата купа със „завръщащите се жетвари“, където художникът с тънко умение е изгравирал една трудова сцена. Жетварите се връщат от полето следвайки своя предводител. Работниците вървят с вили, метнати през рамо, и пеят. Между тях крачи свирач на систрум. Лицата на жетварите са, общо взето, еднакви, но тук художникът е постигнал нещо важно — успял е да предаде пред зрителя тяхното настроение, правещо ги живи хора, щастливи, че се завръщат у дома си след дългия работен ден под жаркото слънце…

Разцветът на критското изкуство продължил близо три века — до 14 в. пр.н.е. После изведнъж настъпил упадък и пламъкът на красотата в най-голямото огнище сред Егея угаснал. Кои били причините за това? Някои учени твърдят — голямо бедствие, епидемия или земетресение. Други — варварски нашествия от север, които превърнали Крит от „метрополия“ в „колония“…

Но ето — не минали дори два века и от пепелищата на загасналите критски огнища лумнал нов пламък. Само че сега той не горял вече по островите, а по бреговете на европейската суша — в Елада.

Най-големите средища на новото изкуство станали градовете Микена и Тиринт. По името на „злато обилната Микене“ учените го нарекли „микенско“ и то — заедно с критското — сключило художествения кръг на „Критско-микенската цивилизация“, която оставила дълбоки следи в културата на цялото Средиземноморие. Микена, Тиринт и другите крайбрежни градове, където разцъфнало микенското изкуство, били населени с най-старите гръцки пришелци-ахейците. Дошли като полудиви номади до лазурните брегове на морето от студения и мрачен север отвъд Родопите, ахейците останали смаяни от високата, изтънчена цивилизация на егейците. Те се помъчили да я направят съставна част от своя живот, но тяхното изкуство никога не успяло да достигне съвършенството на „минойците“. Когато ахейците започнали да населяват земята на Елада и да образуват първите си поселища, смесвайки се с покорените от тях местни жители — карийци и пеласги — те преживявали точно разлагането на своя първобитно-общинен строй и формирането на класи. А това историческо условие не можело да не даде тон на цялото им духовно творчество. Единствените архитектурни паметници на микенския свят, достигнали до наши дни, са развалините от царски дворци, няколко чудесно запазени фамилни гробници и останки от непристъпни крепостни стени. Всички те свидетелствуват за време на разпри и раздори, на непрестанни нападения и грабителски войни между ахейските василевси. Сравнени с дворците на остров Крит, „царските палати“ в Микена и Тиринт не са вече весели и красиви резиденции, а по-скоро напомнят „феодални замъци“. Крепости, които трябва да пазят владетелите и техните роднини от външни и вътрешни врагове. Естествено, в подобна „войнствена“ архитектура основни белези били масивността и устойчивостта. Те се налагали от „духа на епохата“, от обстоятелствата й. Дебели отбранителни стени ограждат дворците от микенско време. Те са издигнати с грамадни ломени каменни блокове, достигащи често по няколко метра в дължина. Прорязват ги коридори и галерии, предназначени за безопасното преминаване на войници от една точка на крепостта в друга. Когато в 2 век преди н.е. гръцкият пътешественик Павсаний видял крепостните стени на Микена и Тиринт, той възкликнал:

„Това не може да бъде дело на човеци! Каменните блокове са били пренесени и наредени тук от циклопи! Само тяхната необикновена сила е могла да премести подобни тежести от едно място на друго…“

Оттогава и досега микенските стени се наричат „циклопски“. Ако бихте могли да надникнете сред развалините, на който и да е от ахейските дворци, вие ще забележите веднага, че неговите стени са направени от плътно прилепнали един до друг каменни блокове. Вътрешната страна на стените е покрита с гипсова мазилка и по нея личат фрагменти от фрески. Някъде — както в Микена и Тиринт — фреските са добре запазени и напомнят критските, но в повечето случаи им липсва минойската изисканост и лекота. В центъра на ахейските дворци се намира неизменната правоъгълна зала — „мегаронът“ — в който е „свещеното огнище на дома“, заобиколено с четири каменни колони. Около самия мегарон пък са разположени царските апартаменти, жилищата на свитата и на стражата, складовете и сервизните помещения.

Един от малкото оцелели паметници, който може да ни даде известна идея за микенската скулптура е „Лъвската врата“ в крепостната стена на Микена. Той представлява грамаден каменен блок, върху който са издялани релефните фигури на два изправени на задните си крака лъва, опрени на висока колона — символ на главното ахейско божество — Титан. По своята изработка, по символиката си и линията на фигурите, микенските лъвове напомнят много скулптурата на Предна Азия и свидетелствуват за известно влияние, което тя е оказала над ахейския свят…

Ако ние разполагаме със сравнително малко паметници на микенската живопис, скулптура и донякъде — архитектура, то микенската колекция от произведения на приложните изкуства е извънредно богата. Фантастичните находки на Шлиман в гробниците на Микена от златни и сребърни украшения, от накити, оръжия, ритони, вази и други предмети ни дават пълната възможност да опознаем ахейците — бижутери, златари, гравьори, майстори на кован метал и прекрасни оръжия, на красиви вази и луксозни дреболии. Трябва да признаем, че приложните изкуства на Микенския свят заслужават възхищение и удивление. Всичките находки от всекидневието на неговата аристокрация поразяват със своето богатство, с изяществото на направата си и своята фина линия. Вижда се, че микенците са имали вкус и склонност към разкош и пищност. Това личи дори в техните бронзови ками и мечове, украсени с инкрустации от злато и сребро.

Общото впечатление при съпоставката на критското и микенското изкуство не е в полза на Микена. Неговите художествени творения носят белега на относително подражание и зависимост от Крит. Може дори да се предполага, че прекрасните творения на художествените занаяти, за които споменахме преди малко, също да не са били дело на микенски майстори, а по-скоро на „критски емигранти“, потърсили препитание по бреговете на гръцката суша след угасването на егейските огнища. Но всичко това, разбира се, е без особено значение. По-важно е друго — върхушката на микеиското общество възприела изцяло цивилизацията на Крит и я утвърдила в гръцката земя след упадъка на минойските художествени центрове. Така, по необозримите мостове на смешението между народите, тя била завещана на спусналите се от север полудиви гръцки племена — дорийците. В 12 век пр.н.е. дорийците окончателно изместили ахейците от земята на старата Елада. По хоризонта на историята се появила зората на най-великата древна култура — културата на Елада. Римляните наричали Елада — Великата учителка.