Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)
Сканиране, корекция, форматиране
analda (2017)

Издание:

Автор: Драган Тенев

Заглавие: Чудната история на изкуството

Издание: второ

Издател: Български художник

Град на издателя: София

Година на издаване: 1978

Тип: очерк

Националност: Българска

Печатница: ДП „Георги Димитров“, бул. „Ленин“ № 117

Излязла от печат: 23. VI. 1978

Отговорен редактор: Доц. Любен Белмустаков

Редактор на издателството: Екатерина Коларска

Художествен редактор: Тома Томов

Технически редактор: Борис Карапетров

Коректор: Веса Апостолова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/673


Страната на вятърните мелници

Но малко търпение — преди да ви разправя за великия Рембранд и неговите най-талантливи съвременници, нека по-напред да ви кажа няколко думи и за самата Холандия — страната на вятърните мелници, на лалетата и на безбройните напоителни канали. И така — вие си спомняте, че само преди няколко страници аз ви направих едно кратко съобщение: „Холандците обявили своята независимост през 1581 година!“ Сега искам да прибавя към него и следното — в кървавата им борба за свобода те получили значителна помощ от Англия и когато Филип II издъхнал, между тях и бившите им господари се сключило примирие, с което Испания признавала независимостта на новата им независима република. Запомнете добре — това признание е било важен исторически миг! То означавало, че първата в света буржоазна революция се увенчала с успех. Първият пробив в прогнилата крепост на феодализма бил направен, и на човечеството предстояло да обърне нова страница от своята история.

Веднага след освобождението си, младата холандска република бързо закрачила по пътя на буржоазно-икономическото развитие и в скоро време станала не само най-мощната в икономическо отношение страна в света, но и най-голямата морска сила. Холандците строели непрекъснато гигантски корабостроителници, създавали крупни промишлени предприятия и произвежданите от тях милиони метри памучни платна, вълнени и копринени тъкани, оптически стъкла и какви ли не още стоки се отправяли към четирите посоки на света. Далечната отвъдморска търговия донесла на Холандия несметни богатства, но ненаситни, холандските буржоа се впуснали да търсят нови пазари и нови източници за суровини. В това търсене техните мореплаватели отбелязвали първи на морските си карти бреговете на Нова-Зенландия и на Австралия. Но изграждането на холандската колониална империя не спряло до тук. С Вестфалския мир от 1648 година Холандия получила по-голямата част от бившите испански и португалски владения в басейна на Индийския океан, а малко по-късно нейните моряци завоювали и част от Антилските острови. Почти незабелязано, към всичко това предприемчивите холандски търговци прибавили и голямата Трансваалска колония, която основали в Южна Африка.

Миниатюрна метрополия на огромна колониална империя, свободна и буржоазна, протестантска в момент, когато почти цяла Европа се гърчела в лапите на феодално-католишката реакция, Холандия скоро станала предпочитано убежище за много свободомислещи европейски учени и философи, които трябвало да се спасяват от дългите ръце на инквизицията. Холандците приемали чужденците на драго сърце, и за да им се отблагодарят за гостоприемството, чуждите учени обогатили тяхната научна и философска мисъл с много нови постижения, които създали благоприятен духовен климат за процъфтяването на холандското изкуство.

Слято напълно с фламандската школа по времето на старата Нидерландия, в края на 16 и началото на 17 век холандското художествено творчество започнало бързо да се обособява в напълно самобитна национална школа и в скоро време застанало на едно от първите места в европейската живопис. По всичко изглеждало, че холандските майстори ще отразят в произведенията си най-напред спомените от славните битки за свободата на родината им, но — странна работа! — те не проявили никакъв вкус към историческата живопис и се впуснали да рисуват главно лицето на мирния живот в тяхната млада република. Буржоазна Холандия била жадна за спокойствие и сигурност след дългите кървави войни с Испания и очаквала от своите художници една живопис, която да радва очите. Художниците й я дали на драго сърце. В страната нямало католическа черква, която да иска от тях големи религиозни картини, или пък да налага някакви ограничения в светското им творчество. Протестантските храмове не се нуждаели от украса, а липсата на родова аристокрация и крал позволявала да се задоволяват напълно вкусовете на новите господари — граждани. За разлика от латинските народности — едрите, снажни холандци не обладавали никакво драматично въображение и въпреки неимоверната им смелост и енергия, проявена през време на борбите за свобода, те били тихи и мирни хора, обичащи искрено само спокойната поезия на домашните си огнища. Най-голямото удоволствие на тези добри граждани на 17 век било да живеят заобиколени от многобройните си деца, да пушат лулите си край запаленото огнище, да пият бира и понякога да отидат на някое весело народно празненство и да потанцуват. Тъй като поне 300 от 365-те дни на годината в тяхната родина били дъждовни, холандците трябвало да строят масивни и груби къщи, устойчиви на влагата, и този тип „домашни огнища“ естествено не предоставял много място за „художествени украси“. Това обстоятелство било именно причина номер едно, която обусловила до голяма степен сравнително малките размери на повечето живописни творби на холандските майстори. Но форматът не се отразил на качеството и техните художествени и технически достойнства били на голяма висота. Холандците от 17 век били реалисти до мозъка на костите си. Те не признавали никаква инквизиция на живата действителност и заради това изкуството им било лишено от рафинираността на италианците и колорита на фламандците, но в замяна на това пък било една истинска и правдива биография на тяхното време, разказана просто и искрено.

Холандските художници рисували главно портрети, пейзажи, натюрморти и битови сцени, но към тях понякога се прибавяли прекрасни групови портрети на управителите на разни еснафски сдружения, търговски дружества, благочестиви фондации, протестантски братства или пък офицерски щабове на стрелковите роти от доброволци. Религиозната живопис — като изключим тази на Рембранд — била извънредно рядко явление в холандската художествена действителност и доколкото я имало, тя, както в Испания, представлявала по-скоро битова живопис върху религиозни сюжети.

Естествено първото място в Холандската школа от 17 век. се пада на великия Рембранд, но тъй като светлината на неговия гений е толкова голяма, че би затъмнила всички наоколо му, аз ще започна разказа си за холандците не с него, а с втория им по значимост художник — Франс Халс. За Рембранд ще разкажа накрая. По този начин никой няма да бъде ощетен. Но да започнем. И така — знаменитият Франс Халс бил син на тъкач. Той се родил в Харлем и умрял пак там, като през своя дълъг живот не напуснал нито веднъж родния си град, получавайки своите първи и единствени уроци по живопис от харлемския художник Карел ван Мандер. Халс се оженил съвсем млад за проста и неграмотна селянка, но бил щастлив с нея и станал баща на цяла дузина деца. Голям поклонник на виното, той се напивал често и дължал на всички кръчмари в Харлем, ала това никак не му пречело да бъде признат и ценен художник от своите съвременници. На старини, забравен от всички, Халс бил прибран в един окаян приют за старци, където умрял. Изглежда, че житейските „подробности“ от биографията му, за които току-що ви споменах, не са тревожили много великия син на Холандия и — майстор, надарен със смайваща професионална ловкост и неизчерпаема енергия — той рисувал през целия си живот от сутрин до вечер и до последния си дъх, пресъздавайки с еднакво увлечение, както харлемските богаташи, тъй и харлемските дрипльовци. Поразително наблюдателен, Халс запомнял и най-малките подробности от онова, което попаднело пред очите му, а после го нанасял върху платната си с невиждана лекота и бързина. Той умеел да предава формата на нещата само с няколко мазки на гениалната си четка и така създал по-голямата част от безсмъртните образи на своите бедни и весели приятели от харлемските кръчми, образите на харлемските чревоугодници, старци и старици, циганки, богобоязливи занаятчии, дребни буржоа и безобидни присмехулници, които му харесвали от пръв поглед. Пълен с живот, Халс придавал чудна жизненост на всичко, до което се докосвал. Той бил художник на веселието и превъплътил човешкия смях от едва забележимата усмивка до заразяващия буен смях, който деформира лицето и му придава най-чудновати изражения. Несравним майстор в улавянето на мигновеността, Халс не карал повечето от своите модели да му позират и често ги рисувал в кръчмата за чаша вино, смайвайки околните с невероятната си ловкост да запечатва едно лице само с няколко мазки на своята четка. Любител на яркия колорит в началото на своето поприще, в края на живота си — помъдрял от дългия житейски и професионален опит и огорчен от непризнателността на епохата си — великият майстор преминал към съвършено пестеливата гама от няколко тона и показал на света какво може да се постигне от нюансите на три-четири убити тона. Халс оказал огромно влияние над повечето от съвременниците си. Той имал много ученици и колкото и странно да звучи — бил превъзходен педагог — нещо извънредно рядко при истински големите творци.

Днес като едни от най-добрите творби на великия холандец се сочат неговите два сборни портрета на „Стрелците от ротата на св. Георги“ и „Стрелците от ротата на св. Адриан“, портрета му на „Усмихнатата циганка“ от Лувърския музей — едно от най-популярните халсови творения, „Портретът на старицата Мале Бобе с нощната сова на рамото й“, образите на няколко негови приятели и сборния портрет на „Управителките на Харлемския приют за старци“. Това последно произведение на Халс, нарисувано около неговата осемдесетгодишна възраст, е признато от всички критици като един от шедьоврите на световната живопис.

Би било справедливо да ви предупредя веднага, че ако оставим настрана Халс, Рембранд и още няколко холандски портретисти и се обърнем към творчеството на всички останали техни съвременници, ние ще видим веднага, че те са предпочитали до един да рисуват не портрети, а главно битови сцени, пейзажи или натюрморти. Тези три жанра били предпочитани теми за окото на холандците от 17 век и — верни на вкуса на тогавашната публика — така наречените „малки холандци“, т.е. онези холандски художници от времето, които изписвали сравнително малките по формат, но блестящи по художествени и технически достойнства картини за украсата на холандските къщи, възпявали в тях тихото спокойствие на интериора на холандския дом, монотонния пейзаж на отвоюваната от морето холандска земя, или пък веселите народни тържества на холандците, обичащи здравия смях и буйните танци.

Въоръжена със своите платна, бои и четки, многобройната мирна армия на „малките холандци от 17 век оставила грамадно наследство от чудесни картини, които представляват ярка, живописна биография на века, в който са били създадени. Тези картини притежават големи художествени достойнства и всеки от техните детайли е изпипан майсторски и е свързан по един безукорен начин с цялото. Погледнати от наше съвременно гледище, по колорит картините на повечето от «малките холандци» може би трудно биха могли да се нарекат «пъстри», но в замяна на това палитрата на техните създатели е твърде богата и в нея се преливат хиляди нюанси от приглушени тонове. Единствените светли петна между тях са някои яркожълта или циноброчервена рокля, и това е всичко. Подчертаният вкус към пастелни тонове преобладава навсякъде.

Първият от «малките холандци», който искам да ви представя — за да започна с тях — ще бъде Адриан ван Остаде. Надарен живописец, работил главно в Харлем и Амстердам, ученик на Халс, майстор Адриан бил възторжен поет на селския живот. Компанията в малката селска кръчмица, селският площад, старата селянка на прозореца на своята къща — това били сюжетите на неговите безбройни платна, в които той вложил частици от сърцето си. Любител на изискания колорит и на нежните и дълбоки светлосенки, Ван Остаде оставил грамадно живописно наследство и една от най-големите сбирки от негови творби се намира в Ермитажа.

За разлика от майстор Адриан ван Остаде и още няколко негови последователи, талантливите холандски художници Герард Доу, Бартоломеус ван дер Хелст, Питер де Хох, Ян Стен, Герард Терборх. Ян Вермер ван Делфт, Габриел Метсю и група майстори, работещи в Лайден, Харлем и Амстердам, решили да посветят своята живопис не на селския бит, а на градския живот и създали по този начин една широка и бляскава панорама от буржоазните нрави на тяхното далечно столетие. Малкият домашен гуляй, болната, която флиртува невинно със своя лекар-шишко, влюбеният, който поднася чаша лимонада на любимата си, младоженците, които се представят пред родителите на момъка, любовното писмо, господарката и нейната слугиня — всички тези сюжети и още много близки до тях оживял и в платната им изпълнени с дълбок психологизъм, с чувство за атмосфера, с мек колорит и с голямо професионално умение. Днес, освен като изящни художествени произведения, картините на тези майстори се ценят и като едно от най-правдивите свидетелства за възхода на буржоазното общество — обществото, на което е било съдено да смени загнилия европейски феодализъм.

Сред току-що споменатите по-горе холандски майстори от 17-то столетие първото място безсъмнено се пада на Ян Вермер ван Делфт. Днес познавачите го смятат като художник номер три на Холандия и го поставят наравно с Халс и Рембранд. Тази преценка не е пресилена, защото майстор Ян наистина е един от най-интересните колористи в световната живопис и неговите блестящи табла са гордост за всеки музей, който ги притежава. В тях са показани много настроение, атмосфера и тънка проницателност. Много голямо професионално майсторство и много талант! Сред най-хубавите постижения на Ян Вермер ван Делфт се нареждат неговата «Девойка с писмото», «Уличката», «Слугинята с кана мляко», «Чашата вино», «Дамата, която чете писмо» и прочутата «Глава на девойка», която е достойна за четката на всеки от титаните на световната живопис.

А ето сега и натюрмортът — вторият от любимите жанрове на холандците от 17 век, дал също високи постижения и намерил своите най-добри майстори в лицето на живописците Питер Клас и Вилем Калф. Техните безбройни «закуски» — изящни творби в мъчно изкуство — учудват и до днес с прекрасно изписаните си плодове, сребърни съдове и кристални чаши, напълнени с искрящи екзотични вина. Те говорят ясно за ненаситната жажда към лукс, обхванала холандската буржоазия от века.

А ето че сега стигнахме и до третия жанр на «малките холандци» — пейзажът. Нека да ви кажа веднага — първата лястовица на «холандския национален пейзаж» бил Ян ван Гойен. Роден в последните години на 16 столетие, той пръв между всичките си сънародници успял да се откъсне от утъпкания път на традиционния въображаем пейзаж на старата Нидерландска земя и обърнал очи не към своята фантазия, а към панорамата на родината си. Един подир други в платната му постепенно оживели бреговете на холандското море, пясъчните дюни, вятърните мелници край реките, самотните чифликчийски къщи в полето, засенчени от редките клони на дърветата, високото сребристосиво и светло холандско небе, изпълнено с кълбести облаци. Патриотичното чувство на току-що освободилите се от чуждо иго холандци приело с възторг «националния пейзаж» и по пътя на неговото създаване тръгнали много млади художници. Херкулес Сигерс обичал да рисува величествени и меланхолични равнини, Арт ван дер Неер създал върху платната си изгледа на крайбрежните дюни, далечните пътища в равнината и замръзналите реки на родината си, а Алберт Кейп и Паул Потер поставили в рамките на холандския пейзаж и фигурите на домашни животни, нарисувани с изключително майсторство. За разлика от тях, в предните планове на своите ландшафти Филипс Воуверман предпочитал фигурите на расови коне и елегантни ездачи и ездачки.

Ала въпреки всички тези майстори, холандската школа от 17 век все още нямала своя гениален пейзажист. И ето — той се появил на света най-неочаквано в 1628 година. Неговото име било Якоб ван Рьойсдал. По професия най-добрият холандски пейзажист бил лекар. Той учил в Лайденския университет, но докато се занимавал с науките на Ескулап, ходел и в ателието на чичо си — художника Соломон ван Рьойсдал, където се упражнявал в живопис. Надарен с рядко поетично виждане, Рьойсдал рисувал холандската природа с увлечение. Той нямал още 30 години, когато холандците го признали за «художник номер три» на своето време и му отдали всичките почести, дължими на неговия прекрасен талант.

Както повече холандски художници, Рьойсдал също оставил значително художествено наследство. Той рисувал с еднакво увлечение и сушата и водата. В неговите прочути пейзажи «Еврейското гробище», «Блатото» — смятано от всички като шедьовър — и в «Пейзажът с пътника», Рьойсдал вложил дълбоко, тревожно и вълнуващо настроение. Макар и проста, тяхната композиция била монументална и говорела за гения на създателя им. Но ако Рьойсдал умеел да рисува сушата по неподражаем начин, той бил още по-несравним майстор на водата. Неговите съвременници казвали: «В картините на Рьойсдал водата — била тя пенлива или успокоена, прозрачна или мътна от дъжда — тече пред очите ти и ти я чуваш, усещаш я как се провира между камъните и шуми!» Трябва да признаем, че са били прави, защото морските пейзажи на великия холандски майстор са наистина върхове в изкуството на «маринистите» от всички векове и са между най-добрите постижения на този жанр в цялата световна живопис. Сред последните големи имена на холандската пейзажна живопис от 17 в. било и името на Майндер Хобема — авторът на прочутия, изпълнен с идилия и поетичност пейзаж «Път в Миделхарнис». Аз ще завърша с него моята «кратка справка» за «малките холандци» и така най-сетне ние ще можем да се обърнем и към колоса на холандската живопис от всички времена — Рембранд Херменс ван Райн — един от най-великите световни живописци, творчески събрат на титаните от италианския Ренесанс.

Син на мелничар и майка — потомка на хлебари, Рембранд се родил на 15 юни 1606 г. в околностите на стария университетски град Лайден. Той учил първоначално в местната «Латинска школа», а по-късно се записал и в Лайденския университет, но амбициите на родителите му за учена медицинска кариера се стопили бързо, защото Рембранд напуснал прочутата академия още на петия месец след постъпването си в нея и заявил, че иска да стане художник. Какво да се прави — живописта все пак била занаят, който можел да изхрани човек в старата Холандия! Бащата се примирил с «каприза» на 15-годишното момче и го завел в ателието на своя далечен роднина Яков ван Сваненборг — живописец от втора ръка, при когото Рембранд прекарал около три години. Той започнал обучението с традиционните етюди и завършил със самостоятелни композиции, които смаяли съгражданите му. Въодушевен от успехите на своя любимец, старият мелничар веднага го изпратил в Амстердам, за да допълни образованието си и при тамошния майстор Питер Ластман, който се славел из цялата страна като отличен живописец. Живял и работил дълги години в Италия, Ластман бил първият човек, който показал на Рембранд много от изкуството на Рафаело, ранния Микеланджело, Тициан и Анибале Карачи, разкривайки му техния маниер, присаден върху основата на традиционния северен реализъм, наситен с много барокова помпозност и модни външни ефекти. Именно при него Рембранд придобил влечението към библейския сюжет и подчертания вкус към екзотиката на юдейския изток.

Завършил окончателно художественото си образование през 1624 г., Рембранд се завърнал в Лайден и отворил собствено ателие. Той се отказал от обичайното пътуване до Италия, заявил, че човек може да научи всичко за другите като опознае сам себе си и се отдал на къртовска работа. Провървяло му и макар и много млад, той скоро станал един от най-популярните художници в Холандия. През 1628 г. при него постъпил първият му ученик — 15-годишният Герар Доу, а по-късно дошли Йорис ван Флит и други младежи. По това време възхитен от таланта на Рембранд, ученият латинист Константин Хюйгенс отбелязал в дневника си:

«Голобрадият син на лайденския мелничар не само че опроверга убеждението за превъзходството на благородната кръв, но затъмни дори и славата на всички древни и нови майстори на Италия!»

Рембранд изявил своя рядък дар еднакво силно, както в маслената живопис, така и в графиката още с първите си стъпки в Лайден. Отначало той използувал като модели главно членовете на своето семейство и собственото си лице, но когато мъничкият семеен мир станал тесен за неговия стремеж да изучи подробно образа на обикновения холандски човек, младият майстор се обърнал и към улицата. Скитащите просяци, слепците или пък сакатите и хроми несретници — една печална равносметка от дългите години на войната и новия експлоататорски буржоазно-капиталистически ред в Холандия — навлезли в произведенията му и ги изпълнили с необичайна атмосфера и настроение, които постепенно взели да го отдалечават от изкуството на неговите съвременници. Че това било така, красноречиво говорели едни от най-ранните му офорти — «Просяците», «Просякът с високата шапка», «Баничарката» и другите негови графични творби от лайденските дни, а така също и първите му маслени картини, в които, независимо от това дали изобразявал евангелска или библейска сцена, той винаги вмъквал образите на простонародни люде. Малки по размери, сравнително хладни по колорит, с резки преходи от тъмно към светло и известни навеи на чуждо влияние, маслените произведения на Рембранд от същото време като «Павел в тъмницата», «Четящият отшелник», «Юда връща тридесетте сребърника», двата портрета на родителите му, неговите автопортрети от 1629 година, «Пренасянето в храма» и т.н. безсъмнено още не можели да се нарекат шедьоври. И все пак, въпреки всичко, опитното око веднага съзирало в тях тънка наблюдателност, опити за строеж на пространството чрез светлосянка, стремеж към значимост на отделните образи и най-важно — непреодолимо желание да се вникне във вътрешната същност на нещата — факти, които вещаели гения на Рембранд.

Обладан от желание да успее още повече, Рембранд напуснал тихия Лайден през 1631 г. и се преместил в Амстердам. По онова време «Северната Венеция» била не само най-големия културен и интелектуален център на Холандия, но и нейният най-богат търговски град. В амстердамското пристанище спирали кораби от всички краища на света, там се намирало седалището на могъщата Ост индийска компания“ и най-голямото тържище на жито в цяла Европа. Своеобразният холандски Вавилон приел Рембранд с отворени обятия. Богатата буржоазия имала нужда от художник като него и за по-малко от две години той нарисувал над 50 портрета на градски магистрати, търговци, корабопритежатели, учени и администратори. Всеки един от тях му носел средно по 1500 златни гулдена — фантастично висок хонорар за един портрет дори и в онези дни, когато изкуството било на почит. Но Рембранд не рисувал само портрети, а и продавал значително количество картини и офорти чрез посредничеството на богатия търговец на художествени предмети Хендрик вай Уленбург. Впрочем, именно в неговия дом той видял за първи път и своята бъдеща съпруга — красивата и богата Саския ван Уленбург, за която се оженил през 1633 година. Със спечелените пари и със зестрата на Саския Рембранд си устроил истински княжески дом и го изпълнил с редки килими, картини от световни художници; антични статуетки, китайски фарфор, миниатюри и най-разнообразни скъпи предмети. По това време той се сдружил с много учени теолози и еврейски равини — бежанци от Испания и Португалия, с хуманисти, поети и прочути лекари. Животът му се превърнал в непрекъснато щастие и радост. На върха на славата си Рембранд получил от холандския щатхалтер — държавният глава на Холандия — поръчка за пет големи религиозни картини, предназначени за официалната му резиденция в Хага, а малко по-късно крал Чарлз I Английски откупил от него портрета на майка му и един от неговите автопортрети, рисувани през 1629 година в Лайден.

Периодът между 1632 и 1642 година бил един от най-щастливите в живота на великия майстор. По това време той създал много от своите прочути произведения: големия световноизвестен групов портрет „Урок по анатомия на д-р Тюлп“, портретът на „Учения“, или както го наричат още „Калиграфа“, портретите на „Корабостроителя и жена му“, „Мартин Дей със съпругата си Махтелд ван Дори“, „Семейството Ансло“ и редица други портретни изображения, рисувани по поръчка, а така също и картините върху библейски или митологически сюжети като „Снемането от кръста“, „Самсон заплашва тъста си“, „Сватбата на Самсон“, „Ослепяването на Самсон“, „Жертвоприношението на Аврам“, „Ангелът, който изоставя Тобия“, „Похищението на Прозерпина“, „Даная“ и още други пръснати из световните музеи от Амстердам до Ленинград. Ала с това не свършвало — в тези щастливи години Рембранд изписал и много свои автопортрети и портрети на Саския, а така също и някои от най-прочутите си графични творби — офортите „Блудният син“, „Погребението на Мария“ и „Адам и Ева“.

Измежду всички произведения на Рембранд от този период, където в най-различна степен се вижда неговата еволюция по отношение на композицията, колорита, осветлението и психологическото задълбочаване, рязко се отделят две творби: „Урока по анатомия на д-р Тюлп“ и „Даная“.

Ето го ученият амстердамски лекар д-р Тюлп, който по-късно става кмет на Амстердам. Той показва на своите колеги сухожилията и мускулите на една дисецирана ръка на труп. Самият доктор е застанал малко встрани от трупа, върху който пада цялата светлина, а неговите студенти гледат онова, което им показва. Различната степен на внимание и съсредоточеност по лицата им, жаждата за знание и играта на светлосянката придават на всеки от тях индивидуален оттенък, но независимо от това техните образи са свързани в прекрасно композиционно единство. И тук Рембранд пръв сред холандците успява да достигне до върхове, до които не се докосва дори и Франс Халс. А представете си по това време той е едва двадесет и пет годишен!

„Даная“ е по-късно произведение от „Урока по анатомия“. Тя е била нарисувана през 1636 г. Впрочем учените спорят и досега дали това е „Даная“, библейската Лия, Венера или някоя друга митологическа героиня от древните сказания. Но каква полза от този спор, когато пред нас очевидно стои самата Саския! Естествено, лицето й е променено, но младата жена, която очаква любимия си с трепет, е тя. Тялото й е осезаемо, обемно и заливащата го светлина му придава златисто-матов оттенък. Тя превръща скъпите драперии на богатото ложе в приказни воали и се отразява върху всичките му позлатени украшения, за да угасне с тишината на залеза.

Рембранд обича Саския от цялото си сърце. Той я рисува непрекъснато. Като се започне с първия портрет — рисунка от 1633 г., под който той написва собственоръчно, че на 8 юни, три дни след сватбата им тя е на 21 година — и се свърши с общия им портрет, в който рисувайки „Пира на завърналия се блуден син“, Рембранд всъщност изобразява собственото им щастие. Всеки рембрандов портрет на Саския е откровение. Разказ за нейните трепети и преживявания, за тревогите й и нейната скръб по умрелите първи три сина, за лудата й радост от Титус — единственото им дете, което остава живо… Автопортретите на Рембранд от същото десетилетие имат и автобиографична стойност. В тях одухотвореният младеж от 1629 г. е отстъпил мястото си на един тщеславен мелничарски син-плебей, който на всяка цена иска да изглежда като патриций. „Рембранд с барета“, „Рембранд като офицер“, „Рембранд с плащ“ и другите автопортрети от същата епоха са ярък израз на амбициите му в тази насока.

Между 1632 и 1642 г. великият холандски майстор крачел по житейския път без тръни. Той бил диктатор на изкуствата в Амстердам, рисувал своите модели както пожелаел и носен върху крилата на славата влагал в религиозните си и митологически картини не малко драматизъм, движение, а понякога дори и театрална патетичност. Досегът му с неспокойното изкуство на барока и влиянието на светлината на Караваджо все още се чувствувало тук и там. Но въпреки това Рембранд крачел към върха. Опознавал все повече самия себе си и собствените си възможности като творец, чрез които трябвало да разкаже на другите всичко за самите тях. Наближавал деня, в който младежкото му обещание щяло да се превърне в дело!

1642 година! Чрез капитан Франсис Банинг Кок, шеф на стрелкова рота, Рембранд получил поръчка да изпише голям групов портрет на него и на стрелците му. Това било блестящ случай да покаже отново голямото си майсторство в този мъчен, но моден жанр и художникът приел. Уговорено било всеки от изобразените стрелци да заплати по равно от общата стойност на портрета — следователно всеки от тях се надявал, че ще се вижда толкова, колкото и другите сред голямото платно с размери 5,02 на 3,87 метра. Но какво се случило. Рембранд започнал работа и наместо да нарисува групов портрет, той изписал грандиозна масова сцена. В първия й план облени в светлина се откроявали фигурите на капитан Кок и неговият лейтенант, движещи се към зрителя, а около тях прибулени от мрак се тълпели образите на останалите стрелци, мнозина, от които били облечени не във военна униформа, а във фантастични облекла, измислени от самия Рембранд. Но това не стигало! Те не били наредени нито според йерархическо положение, нито според чиновете си и сред тях се намирало облечено в бяло момиченце с привързан на пояса му петел, което излъчвало като светулка светлината, която обливала техния капитан. Не — богобоязливите буржоа не можели да понесат такава обида! Това било премного. Те отказали да заплатят уговорената цена и капитан Кок поръчал демонстративно своя портрет на Бартоломеус ван дер Хелст.

Така се родила прочутата „Нощната стража“ — едно от най-великите творения на рембрандовата четка, което било захвърлено в някаква зала на амстердамската казарма, където имало открито торфено огнище. Тя потъмняла от дима му и променила цвета си. В 1758 година решили да я преместят в друго помещение. Тъй като новото място било по-малко от нейните размери, отрязали я от трите й страни и днес, осакатена, тя виси, след грижливи реставрации, като един от най-ценните експонати на големия Амстердамски музей под названието „Нощната стража“ дадено й от хората на 18 век. Как е изглеждала първоначално може да се види само в копието направено от холандския художник Херит Лунденс, което се намира в Лондонската национална галерия и от предварителната рисунка на самия Рембранд, която е била открита в архива на наследниците на капитан Кок. Какво е разказал Рембранд с „Нощната стража“? Споровете по тълкуването й са безкрайни. Едни твърдят, че той е изписал ротата на стрелците, когато отива на състезание по стрелба и петела, който носи момиченцето, е наградата на победителя. Други се мъчат да ни убедят, че това не е така, защото всъщност Рембранд е нарисувал стрелците в момента, когато отиват не на състезание, а когато трябва да се построят за посрещането на френската кралица Мария Медичи, посетила Амстердам през 1639 година и т.н. Ето още една нестихваща полемика! Да я оставим настрана. По-важното е друго — с „Нощната стража“ Рембранд предприел един грандиозен опит сам със себе си. Със своите възможности. Опитът му се удал и чрез него той научил, че е овладял напълно живописното майсторство, че е успял да проникне най-после във всички тайни на светлината и да я покори със своята четка. А това означавало — нов етап в неговото творчество. Нов етап към върховете на вечността.

Случаят с „Нощната стража“ отвърнал амстердамските буржоа от Рембранд. Нещастията започнали. Най-напред умряла Саския. Тя била болна от туберкулоза. Титус бил съвсем, малък. Рембранд наел една бавачка — простата и неука селянка Хендрике Стофелс, в която се влюбил. Завещанието на Саския го обезнаследявало, ако се ожени повторно. Лицемерието на буржоазна Холандия не могло да понесе „позора“ в дома на Рембранд, от който се родила една малка дъщеря и Хендрике била отлъчена от черквата. Ала бедната жена останала вярна на любовта си и през целия си живот прекарала близо до Рембранд, оживявайки завинаги в многобройните портрети, нарисувани от него. Тя се грижила за художника и за Титус с обичта на истинска майка. Парите на Рембранд се топели постепенно. Той харчил премного в младините си, върху имота му тежали ипотеки и голямото сътресение на Амстердамската борса през 1657 г. го съсипало окончателно. Художникът бил обявен в несъстоятелност и домът му, неговите картини, скъпите колекции и дори личните му дрехи се продали на търг. Рембранд трябвало да се премести да живее в най-бедния квартал в покрайнините на Амстердам и ако оцелял след тежкия удар и запазил вътрешното си равновесие, това се дължало единствено на предаността на Хендрике Стофелс — вторият добър ангел в живота му. Но Хендрике умряла в 1662 г. Шест години по-късно починал и неговия любим син Титус. Сега вече бил съвсем сам, болен и изтерзан от нищета и скръб старец, който не очаквал друго, освен смъртта. Примирен с нея на 4 септември 1669 г. Рембранд се присъединил към безкрайната върволица от своите прадеди. Той прекрачил пътя между живота и безсмъртието, изоставен от всички и единствената грижа на буржоазна Холандия за нейния велик син била да го захвърли в безименния гроб на бедните и… да го забрави! През време на последния период от живота си Рембранд нарисувал едни от своите най-велики и възвишени творения. Пречистен и извисен от страданието и болката, разбрал суетата на празната слава и намерил най-после своето истинско творческо „аз“ той работил до сетния си час. Неговите сравнително малки по размери картини и портрети от този период се превърнали в дълбоки и прочувствени откровения, наситени с човечност и в тях заблестяла ярко една скъсала с патоса от миналото творческа природа, изцяло устремена към простота, лаконизъм, към строга композиция и колорит от няколко тона — тъмночервен, кафяв и златожълт — раждащ безброй нюанси, звучащ с дълбок драматизъм.

Произведенията от последния период в живота на Рембранд могат да се подредят в три групи — портрети, фигурни композиции и офорти. От портретите рисувани по това време ни гледат вярната Хендрике Стофелс, Титус, бедни и изстрадали, вглъбени в себе си стари хора със замислен поглед, управителите на сукнарския еснаф и някои близки рембрандови приятели, останали верни дори и в нещастието. Измежду тези „биографии“, както ги наричат някои, най-известни са „Хендрике Стофелс на прозореца“, „Мъжът с шлема“ — братът на Рембранд, обикновен обущар, „Старецът в червено“, „Портретът на старица“ — жената на брата му, „Титус, който чете“, „Ян Сикс“, груповият портрет на „Синдиците“ на сукнарския бранш — един от най-хубавите групови портрети в цялата световна живопис и някои негови автопортрета, като „Рембранд, рисуващ на прозореца“, които са истински шедьоври.

Не по-малка е колекцията и от прочутите му фигурни, композиции. Тук са „Асур и Естер“, „Заговорът на Клавдий Дивилис“, картината, където е възпроизведен заговорът на прадедите на холандците — батавите — срещу поробителите-римляни, „Давид и Урия“, „Сузана и старците“, „Блудният син“ — финалният акорд на неговия гений, където с вълнуваща сила е показано бащиното всеопрощение и др. Макар и повечето от тези велики платна да са рисувани върху библейски сюжети, те не са религиозни картини, а по-скоро рамки, в които Рембранд изобразява дълбоки и покъртителни човешки трагедии, навени в сърцето му от несправедливата буржоазна действителност около него.

В графичните произведения след 1642 година се нареждат „Слепият Тобия“, „Снемането от кръста при факелна светлина“, „Трите дървета“ и още много други офорти, които са върхове в тази област на изкуството. С тях Рембранд влага в графиката и един нов елемент — светлината. Това не е постигнал никой преди него. Дори и Дюрер. Рембранд е уникално явление в световната живопис. Той е толкова личен и самобитен в цялостното си творчество, че не може да се сравни с никой преди или след него. Геният му се изявява с почти еднаква сила, както в портрета така и във фигуралната композиция, в пейзажа и офорта. От неговото огромно творчество до нас са дошли около 800 картини — от тях към 350 портрета — повече от 300 офорта и приблизително 2000 рисунки. Рембранд твори бързо и с удивителна сръчност. Той владее съвършено формата и светлосянката, придава с удивителна лекота както движението, тъй и статичните пози. Най-характерно в изкуството му е неговото несравнимо с нищо осветление, което прави прозрачни дори и сенките в творенията му. При Рембранд светлината се излъчва неизвестно откъде, облива онова, което художникът иска да ни покаже и да подчертае и се разтапя в полумрака около него. Тя придава дълбочина на пространството и значимост на образите. Рембрандовото осветление не е повторено в историята на живописта и то си остава като самотен фар на неговия гений. Син на жесток век, преживял голяма част от живота си в страдание, великият майстор на Холандия рисува всички нюанси на човешката мъка. Третира всички тези на човешките вълнения и колебания, на примирението и бунта, на опрощението и човечността. Противниците му го наричат „бухал, който се крие от светлината“! А той е най-великият й майстор. Нейният най-съвършен художник. Когато херцогът на Тоскана Франческо Медичи отива да види Рембранд той остава поразен от мизерията, в която го намира. И все пак в тази мизерия са родени едни от най-великите шедьоври на живописта от 18 век. Едни от най-хубавите графични творби на всички времена, създадени със свободен и разнообразен щрих и изпълнени със светлосянка…

Каква странна съдба! Когато Рубенс умира, погребват го с царски почести и полагат пред ковчега му малка символична корона. Кралят на живописците умря! До смъртното ложе на Рембранд няма дори близък човек. Но нима геният е смъртен?…

Със смъртта на Рембранд, Рубенс, Ван Дайк и другите големи майстори-реалисти от Фландрия и Холандия, в изкуството на Нидерландските земи настъпил рязък упадък. Реализмът на северняците от 17 век казал последната си дума. С неговите най-големи постижения завършвал още един етап в развитието на европейските изобразителни изкуства и сега факелът от щафетата на напредъка трябвало да премине в ръцете на други народи и други страни. Първата от тях, която го поела, за да го носи през следващите два века била Франция. Нейното изкуство от времето на Людовик XIV до барикадите на Великата френска буржоазна революция се превърнало в източник на вдъхновение и пример за всички труженици от европейския Парнас.