Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, корекция, форматиране
analda (2017)

Издание:

Автор: Драган Тенев

Заглавие: Чудната история на изкуството

Издание: второ

Издател: Български художник

Град на издателя: София

Година на издаване: 1978

Тип: очерк

Националност: Българска

Печатница: ДП „Георги Димитров“, бул. „Ленин“ № 117

Излязла от печат: 23. VI. 1978

Отговорен редактор: Доц. Любен Белмустаков

Редактор на издателството: Екатерина Коларска

Художествен редактор: Тома Томов

Технически редактор: Борис Карапетров

Коректор: Веса Апостолова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/673

История

  1. — Добавяне

Венецианците

Естествено венецианската школа — гнездото на най-ярките колористи през Възраждането — не възникнала изведнъж и докато достигне до имената на Джорджоне, Тициан, Веронезе и Тинторето, извървяла дълъг творчески път. Ако желаете да проследите неговото развитие, вие ще трябва да потърсите началото му още през първите години на Куатроченто, когато художниците от „Града на Лагуната“ изоставили следваните от векове византийски образци и тръгнали по пътя на зараждащия се италиански реализъм. Първоначално във Венеция се образували две художествени течения — едното с център на остров Мурано, а другото в самата Венеция — и от първите стъпки на венецианската живопис през Ренесанса останали имената на художниците от семейството Виварини, името на Марко Базети, на Пизаниело, Джанбелино, Карло Кривели и някои други художници, изпълнили венецианските черкви и дворци с хубави картини и фрески.

Във втората половина на Куатроченто във Венеция се появил първият голям предвестник на венецианската школа — Виторе Карпачо, който заедно с Джовани и Джентиле Белини насочил Венеция окончателно по пътя на реализма, подготвяйки първото стъпало на онази голяма стълба, по която щяло да се изкачи изкуството на Лагуната през 16 век. Ако отворите, който и да е учебник по италианска история, вие ще откриете веднага, че в края на 15 и началото на 16 век — по времето, когато почти цяла Италия била в лапите на феодално-католишката реакция — Венеция представлявала все още единственото островче на свободата, управлявано от търговци и корабопритежатели.

Ловки дипломати, венецианските управници успели да влязат във връзка с Отоманската империя и да си възвърнат някои стари източни пазари, а това помогнало на Венеция да понесе по-леко страшната икономическа криза, която разтърсвала Апенинския полуостров след откриването на Америка. Благоприятните социална условия направили Града на Лагуната предпочитано място за италианските артисти и хиляди труженици се отправили към него. Венецианците — хора веселяци и любители на изкуството — щедро им предложили своето гостоприемство. Във Венеция обичали живота, удоволствията, карнавалите, пищните тържества, церемониите и блясъка на пурпура и златото. Вкусът към източен разкош, донесен още от Марко Поло, бил сериозна пречка за черковната пропаганда сред венецианците и проповедите за смирение и подготовка на душата за „онзи свят“ не намирали особено широк отклик сред тях. Венеция и нейните хора искали да изпитат радостта от всичко тук — на земята! Естествено, художниците и ваятелите, които творели за подобни клиенти, били длъжни да се съобразяват с това обстоятелство и заради туй лицата на мадоните и на светиите дори и в най-религиозните им картини загубили всякаква аскетичност и се превърнали в образи на красиви мъже и жени, облечени в пищни венециански облекла. За разлика от флорентинските и римските художници представителите на венецианската школа предпочитали цвета пред линията. В техните безбройни картини и стенописи формата се строяла не чрез контура, а главно чрез тона. Несъмнено новата венецианска техника в живописта била на по-високо стъпало в развитието на италианското ренесансово изкуство и ново завоевание към реалистичното изобразяване на живота. В края на краищата за никого не било тайна, че цветът е емоционалното начало в живописта. Нали колоритът на една картина можел да навее едно или друго настроение? Защо да не използуват неговите възможности докрай? Битът и нравите на Венеция откривали безкрайни възможности пред колористите от венецианската школа. Ежедневно ставали най-разнообразни пъстроцветни тържества, карнавали, церемонии по посрещане на чуждестранни пратеници и шествия на гондоли. Синьото небе се отразявало в хиляди нюанси над трепкащата вода на каналите, над „Сан Марко“ се развявали знамената на Републиката, по „Риалто“ течала тълпата на венецианците — облечена в ярки тоалети. Но сред този панаир на суетата, в сърцето на Венеция се намирал и центърът на последната голяма група от хуманисти, събрани около издателя Алдо Мануци — притежателя на най-голямата издателска къща в Европа. Тук бил един от първите оперни театри на Италия и пак тук звучали изпълнените със страст срещу потисничеството сатирични стихове на Пиетро Аретино. И ето — художниците на Венеция се обърнали към нейното многолико лице и панорамата на техния град, венецианските черкви и палаци, тесните улички, кейовете и пиаците навлезли дори и в най-религиозните сюжети и превърнали изкуството на Лагуната не в суха морална проповед, а в облак от блясък, където трептели нотки на езическа красота…

Първият голям майстор на Венецианската школа, който съумял да изрази най-пълно и добре „духа на Венеция“ и на нейната ненаситна жажда за свобода, за веселие и разкош, бил Дзордзи ди Кастелфранко, или както го наритали всички — Джорджоне. Поклонник на музите, превъзходен свирач на лютна, и любител на поезията, Джорджоне живял само 33 години — от 1478 до 1510 — и оставил след себе си сравнително малобройно живописно наследство. Солената морска влага унищожила почти изцяло неговите прочути фрески във „Фондако дей Тедески“ (Странноприемницата на немските търговци) и онова, което познавачите приемат като сигурно негови произведения, могат да се преброят на десетте пръста на ръцете. И все пак тези картини са достатъчни да ни покажат прекрасния Джорджоне като несравним лирик на багрите, в чието изкуство формата е осенена от дълбок смисъл, макар че едновременно напомня химеричността на съня и вълшебството на музиката…

Роден в малкото градче Кастелфранко, Джорджоне направил първите си стъпки като художник в ателието на „патриарха на венецианските живописци“ Джовани Белини, където бил въведен от своята покровителка Катерина Коронаро, която го свързала и с интелектуалците от кръга около Мануци. В началото на своята кариера Джорджоне изписвал бойни щитове и сватбени сандъци, но скоро изоставил тази занаятчийска дейност и се отдал на чиста живопис. Някои приписват на неговата младост картините „Изпитание на огъня“, „Поклонението на влъхвите“ и „Светото семейство“, в които ясно личи влиянието на Белини и на куатрочентистите. Ала Джорджоне бързо се освободил от каквато и да била творческа опека и скоро показал ярката си индивидуалност. След срещата му с Леонардо да Винчи и неговото голямо изкуство, в творчеството му настъпил дълбок прелом. Нарисуваната в първите години на 16 век „Юдит“ намираща се сега в ленинградския „Ермитаж“, потвърждава това. С „Юдит“ Джорджоне поискал да разкаже библейската легенда за младата героиня, която спасила родния си град от поробване, като отсякла главата на злия асирийски предводител Олоферн. Ето я „Юдит“, спокойно изправена на фона на тих утринен пейзаж, навела замислен поглед. Тя е стъпила върху отсечената глава на своя мъртъв враг и в нейния прекрасен образ, в който Джорджоне е въплътил образа на италианката от своя век, има повече лиризъм, отколкото героизъм.

За да предаде лиричното настроение, вложено в „Юдит“, Джорджоне е използувал всичките емоционални възможности на тоновете и на полутоновете. Обемът във формите на неговата героиня е постигнат чрез светли и тъмни петна. Нейният образ е органически свързан със заобикалящата я природа и тази връзка на човешкия образ с околния пейзаж ще бъде лайтмотивът на всички по-следващи картини на Джорджоне…

„Юдит“ — първото голямо произведение на Джорджоне — ознаменувала началото на зрелия Ренесанс във Венеция. Тя донесла на младия живописец не само много слава, но и поръчката на една мадона в родното му градче. Така се родила безсмъртната „Мадона да Кастелфранко“, единствената творба на Джорджоне, която напомня и до днес на неговите съграждани техния славен предтеча. Около 1507 г. младият майстор нарисувал за венецианския патриций Тадео Контрани знаменитата си картина „Тримата философи“, където въплътил по алегоричен начин в образа на библейския старец, арабина и ренесансовия човек трите етапа в развитието на средновековната наука, а веднага след това се заел и с изписването на фреските във „Фондако дей Тедески“. Възхитени от новаторския талант на Джорджоне, младите по онова време Тициан и Себастияно дел Пиомбо напуснали своя учител Белини и се присъединили към него като ученици и помощници. Докато работел над украсата на „Странноприемницата на немските търговци“, Джорджоне създал и своята прочута „Буря“ — картина, направена по поръчка на богаташа Вендрамин. Какво е искал да каже със сюжета на тази си творба, не е уяснено и до днес. Каква е връзката между съзерцаващия природата млад овчар, кърмещата полугола майка и бурния пейзаж, също остава тайна. Но независимо от това „Бурята“ е един от шедьоврите на Джорджоне, изпълнен с много настроение и тревога. Тя е първата картина в европейската живопис, където художникът се е опитал да предаде не само вътрешното състояние на хора, но и състоянието на самата природа. След „Бурята“ Джорджоне нарисувал най-знаменитата си творба — „Спящата Венера“ — намираща се понастоящем в Дрезденската художествена галерия. Несравнимо по своята мекота, лирична прелест и поезия творение, „Венера“ винаги е била смятана като върха в творчеството на Джорджоне, чрез който той успял да изрази най-пълно и цялостно идеала за красота на епохата си. Целомъдрена и прекрасна, древната богиня лежи в своето ложе. Зад нея се разстила фонът на прекрасен пейзаж, изпълнен с лирично настроение. Спокойно протичащите овални очертания на тялото й се сливат с плавните линии на пейзажа и заглъхват като ехо в приглушения колорит върху хилядите нюанси от топлите тонове на голата златиста плът, от сгъстения виненочервен цвят на възглавието и контрастиращата с него зеленина на тревата и дърветата, която се прелива в сребристосинкавата далечина. Той е постигнал това преливане с такова майсторство и лиризъм, че всички съвременници и последващи поколения са му признали заради „Венера“ едно от първите места в изкуството на целия Ренесанс…

Извън няколкото портрета, своя собствен автопортрет и някои други творби, малко преди чумата да го отнесе в гроба, Джорджоне нарисувал и своята последна творба — „Селски концерт“, която била завършена в сегашния си вид от Тициан, както ни уверява Вазари. Характерното в нея е, че тук вече лиризмът на Джорджоне постепенно отстъпва мястото на едно по-осезаемо и земно начало в живописта, прелюдии към изкуството на Тициан. Със „Селски концерт“ Джорджоне станал основоположник на битовата живопис в Италия и открил пред художниците на родината си необятния простор от чувства и преживявания на света, в който живеели и творили самите те!

Под прякото влияние на първия майстор на зрелия Ренесанс във Венеция се оформили като художници Тициан, Себастияно дел Пиомбо, Палма Векио и Лоренцо Лото — най-бляскавите звезди в съзвездието на Венецианската школа. Безсъмнено първото място сред тях се пада на Тициан — не само най-великият художник на Венеция, но и единственият от нейните синове-живописци, равен на титаните от Флоренция и Рим…

Роден в селцето Пияве дел Кадоре през 1477 г., Тициано Вечелио, когото венецианците наричали топло и сърдечно само „Тициан“, бил стопроцентов селянин. Той дошъл на брега на Адриатическо море заедно с изпълващите сърцето му видения на планините и залезите, но Венеция го покорила и той останал за цял живот в нея — станал неин духовен син. Първоначално младият Тициан постъпил да учи в ателието на един второстепенен мозаист, но скоро преминал при Джовани Белини, а впоследствие, запленен от изкуството на Джорджоне, се прехвърлил при него и двамата останали до смъртта на Джорджоне като неразделни братя. Но ако учителят Джорджоне бил първата лястовица на зрелия Ренесанс в града на Лагуната, то ученикът Тициан станал неговия най-бляскав и ярък цвят.

В началото на своето поприще като живописец Тициан работил предимно във Венеция, но към 1510 г. отишъл в Падуа, за да изпише в тамошната „Скуола дел Сенато“ една голяма серия от стенописи, посветени на живота на св. Антонио — покровител на града. Бляскави реалистични творби, те му спечелили огромна слава и когато се завърнал у дома си, великият венецианец бил признат от своите съграждани като „художник без съперници“. Между 1512 и 1514 г. Тициан нарисувал няколко големи фрески в „Палата на дожите“, които били унищожени през големия пожар в 1577 г., а една година по-късно ферарският херцот Алфонсо д’Есте му поръчал три големи митологически картини и така се появили неговите прекрасни „Вакханалии“, намиращи се днес в Мадрид и Лондонската национална галерия. Отрупан с поръчки за религиозни картини и мадони от страна на богатите венециански фамилии и безбройните монашески ордени в Италия, Тициан работел денонощно и заедно с тях нарисувал една голяма част от своите прочути портрети на италиански принцове и магнати от епохата. През 1545 г. папа Павел III извикал Тициан във Ватикана и му поръчал портрета си и портретите на някои свои роднини. В Рим венецианецът се сприятелил с Микеланджело и повлиян от титаничното му изкуство, нарисувал своята блестяща „Даная“ — легендарната царска дъщеря, която била затворена от баща си в дълбоко и непристъпно подземие, защото оракулът му предсказал, че ще бъде убит от собствения си внук, ако такъв се роди. Почти 70-годишен — на върха на своята слава — Тициан се завърнал във Венеция и до края на живота си я напуснал само още два пъти — веднъж, за да отиде в Аугсбург, където нарисувал портрета на Карл V, и вторият път, за да се срещне с Филип II Испански, който го канел да стане негов придворен художник. Надарен с желязно здраве и титанична творческа сила, великият венециански магьосник на багрите създал в последните години на жизнения си път много от своите най-значителни живописни произведения и умрял на 99 години, поносен от чумата, преминала над Венеция през 1576 година…

Художник на крале и папи, любимец на принцове и кумир на Венеция, Тициан завещал на поколенията огромно художествено наследство, което историците на изкуството разделят на три основни групи — група на картините му с религиозно съдържание, творби със светски теми и група на портретите. Като едно от най-хубавите и изразителни постижения в първата група се смята сравнително малката по размери творба „Христос и фарисеят“ — картина от младостта на Тициан — която се пази в Дрезденската картинна галерия. Тя е наситена с дълбок психологизъм и в нея по един блестящ алегоричен начин е показано „доброто“ и „злото“ — двете вечно борещи се начала! Ето го Христос — лъчезарен образ, изпълнен с несломима нравствена сила, на когото е противопоставен лукавият образ на фарисея — олицетворение на човешката подлост и низост. Тициан е подчертал идейния заряд на двата образа във всичките им подробности, в колорита, с който е предал двете лица и дори в техните ръце — нежната и добра ръка на Христос и приличната на хищна лапа ръка на фарисея. Не по-малко популярна религиозна творба на майстора от току-що споменатото произведение е и неговата гигантска композиция — „Възнесението на Мария“ или, както я наричат самите венецианци, „Л’Асунта“. Тя се намира във венецианската черква „Санта Мария дей фрати“ и в огромния й правоъгълник с размери 6,90 на 3,60 м. с обобщени и монументални форми, е представено „Възнесението“ на Богородица, която отлита към небето пред очите на изумените апостоли, подета от златисто-янтарен облак, заобиколена от ангелчета. В Лувър може да се види наситеното с драматизъм Тицианово „Полагане в гроба“, а грамадната му „Мадона ди ка’ Пезаро“, „Ето човека!“, „Мъките на св. Лоренцо“, „Св. Себастиян“, бляскавата „Каеща се Магдалена“, мрачната и изпълнена с драматизъм „Пиета“ от неговата старост и другите му религиозни творби са пръснати из музеите на цял свят. Макар и създадени върху евангелски или библейски сюжети, те са произведения, •изпълнени с красота, и в тях дори мъката и страданието са предадени без излишни патетични жестове и пози. Видени напълно реалистично, нерядко взети като типаж от самия живот, те в много случаи представляват портрети на тицианови съвременници и в изпълнението им се чувствува изключителното майсторство на гениалния художник, който умее да си играе със светлосянката.

Ренесансов човек по дух и идеали, поклонник на езическата красота, Тициан изявил особено ярко творческия си гений в своите светски картини. Познавач на митологията и „сплетните на Олимп“, той тръгнал от образите на гръцките си предшественици, но отишъл много по-напред от тях. Неговите прочути „Венери“, нарисуваната в Рим „Даная“, „Вакханалиите“ му, „Даровете на Венера“, „Възпитанието на Амур“, „Земната и божествената любов“, „Раздялата на Венера с Адонис“, „Открадването на Европа“ и другите му митологически картини са изпълнени с вълшебна радост и земно щастие, огряно от светлина и песен. Техните блестящи багри са извор на непреодолимо очарование и ще останат в историята на световната живопис като едни от върховете в този жанр. Ненадминат майстор на голата плът, Тициан съумял да премахне в митологическите си творби всяка нотка на еротика и бляскаво златистите тела на неговите Венери се превърнали в идеал за женската красота на епохата, в която живеел. Те били по-земни същества от изпълнената с лиризъм „Венера“ на Джорджоне и в тях прозирал могъщият реализъм на създателя им.

И ето ни и пред портретната галерия на Тициан! Тук всяко табло е шедьовър: истински разказ за вътрешния мир на онзи, който е изобразен в него. През очите минават „Жената с фруктиерата“, „Дамата с ветрилото“ — два прекрасни интимни портрета. Някои са склонни да вярват, че за тях е позирала любимата дъщеря на Тициан Лавиния. Следват божествената „Флора“, блестящата „Красавица“ и онази серия на отминалите в небитието хубавици-италианки, които са виждали в краката си не един жарък обожател на тяхната блестяща красота. Не по-малко ефектна е и „мъжката част“ на Тициановите портрети. Ето го образът на изпълнения с тревога и хамлетовски съмнения „Иполито Риминалди“, ето го „Павел III“, „Карл V на кон“, „Карл V в креслото“, „Папа Павел III с племенниците си“, „Човекът с ръкавицата“, „Пиетро Аретино“ — големият сатирик и присмехулник на Венеция, „Автопортретът“ на самия Тициан и още много неповторими, знаменити образи, нарисувани с виртуозна техника и безкомпромисни вътрешни анализи, разкриващи най-превратни чувства, мисли и настроения.

Легендата разказва, че когато Тициан рисувал втория портрет на Карл V по времето, когато могъщият Хабсбург бил вече много болен, той изпуснал една от четките. Карл, който видял това, веднага станал от стола си и му я подал.

— Какво правите, Ваше величество? — извикал Тициан смаян.

— Нищо особено, драги приятелю — отвърнал Карл спокойно. — Просто подавам четката на един гений и това е голяма чест за мене! Ценен еднакво от съвременниците си и от бъдните поколения, Тициан преживял своя дълъг живот в непрекъснат труд и името му останало в историята на изкуството като име на един от най-блестящите колористи в световната живопис. Истински венецианец, верен последовател на традициите на венецианската школа, великият майстор тръгнал отначало по стъпките на приятеля и учителя си Джорджоне, но неговият мощен творчески темперамент скоро намерил свой собствен израз, съвсем различен от всичко в целия Италиански Ренесанс. Убеден реалист, Тициан се помъчил да изрази хуманистичните идеали на своя век не със синтетичния реализъм на титаните от Флоренция и Рим, а с възпроизвеждане на света около него, който той искал да превърне в синтез на тези идеали. Изградил цялата си живопис върху преливането на тоновете, полутоновете и безкрайните им нюанси — Тициан направил от своето изкуство един истински храм на гения и радостта. Обзет от чувството за тревога пред мрачното настояще в последните години на живота си и от безпокойството за бъдещето на Италия, над която отново се спущало черното небе на феодалната реакция, той преживял трагедията на Микеланджело, и в произведенията от този последен период на живота му се промъкнали елементи на драматизъм, страдание и човешка болка. Яркият и блестящ колорит от младостта на Тициан отстъпил място на топлите и приглушени тонове и неговият рисунък станал по-широк и свободен. Мазката на четката му се сгъстила, но в светлите петна той не се мъчел да прикрие зърнестата фактура на платното и неговият нов маниер на рисуване станал школа за много от художниците на следващото поколение.

Парадът на големите ренесансови майстори във Венеция завършил с имената на Паоло Калияри и Якопо Робусти.

Нека се запознаем по-напред с първия от тях — маестро Паоло, когото венецианците нарекли „Ил Веронезе“, защото бил роден във Верона през 1528 година. Поклонник на Тициановото изкуство, „Веронецът“ отразил в гигантските си платна богатия, пищен живот на Венеция и те станали своеобразни портрети на нравите, лукса, модата и настроенията на неговите дни, представени сред богатите и елегантни интериори на венецианските дворци, където се леело вино и царяло веселие. Чужд на драматизма, Веронезе превърнал в радост и безгрижие всичко, до което се докосвала четката му, и макар че изобразявал предимно религиозни сцени, те били само повод да покаже живота на своите съвременници. Че това е така, говори красноречиво картината му „Сватбата в Кана“ — гигантското, намиращо се в Лувъра платно с размери 10 на 6,5 метра, където майсторът вмъкнал образа на турския султан Сюлейман I, лицето на Карл V, образите на много чужди посланици при Венецианската република, а между оркестрантите изобразил себе си, Тинторето и редица други венециански живописци. За да предаде още по-голяма живост и раздвиженост на картината, Веронезе нарисувал в нея и няколко джуджета, които се бият за изпадали от масата лакомства, а по мраморните колони на залата „покачил“ и пет-шест маймуни. Затова че допуснал подобно светотатство в един библейски сюжет, големият художник бил извикан пред Инквизицията и му предявили обвинение за богохулство! На въпроса защо е изписал цялата тази „сган“ около образа на Христос, Веронезе отговорил простодушно: „За живописно разнообразие!“ Инквизиторите го сметнали за луд и го освободили от отговорност, но въпреки това го накарали да заличи някои от нарисуваните образи, маймуните и великолепната негърска глава до Христос.

Освен „Сватбата в Кана“ Веронезе създал и много други истински шедьоври в областта на декоративно монументалната живопис, прославящи младостта, красотата и любовта, а така също и редица картини: „Вечерята в дома на Леви“, „Открадването на Европа“, „Сватбата на св. Екатерина“ и т.н. За разлика от повечето венецианци той не обичал топлите цветове, а предпочитал студено-сребристите багри, особено прясно-зеления цвят, който и до днес останал с неговото име.

Преди да приключи славните си дни, школата на венецианците дала на италианската живопис още едно голямо име — Тинторето — който не е никой друг, освен споменатия преди малко Якопо Робусти. Чистокръвен венецианец, роден в 1518 г., Робусти бил син на бояджия и затова съгражданите му го кръстили „Тинторето“ или на български „Бояджийчето“. Живял бедно, принуден често да продава картините си само за да изкара своя хляб, Тинторето бил неимоверно плодовит художник и оставил колосално живописно наследство. Той обявил още отначало, че иска да съчетае в едно „рисунъка на Микеланджело и колорита на Тициан“ и трябва да се признае — успял. Неговите безбройни картини, които изпълват венецианските черкви и дворци, ни го представят като живописец, склонен към драматизъм и патетичност, който умее да композира добре своите творби. Плебей по рождение и произход, Тинторето привнесъл в гигантските си композиции немалко демократизъм и нарисувал например „Тайната вечеря“ в интериора на бедна кръчма, като изписал насядалите около масата апостоли, прилични на бедни дрипави скитници. Настъплението на католишката реакция и нейните, „мистични“ настроения също повлияли върху неговото изкуство. Те проличават особено ясно в серията му от „Чудото на св. Марко“, „Сватбата в Кана Галилейска“, „Открадване тялото на св. Марко“ и пр., където цари един мистичен свят, изпълнен с доста удължени човешки фигури в спокойни пози. Тъй като рисувал с необикновено умение и бързина, Тинторето покривал само за няколко сеанса грамадни платна и цели стени с фрески. Той търсел ефекта не само в контраста на светлината и сянката. У него емайлово-блестящите тонове и златото на предшествениците му били заменени с бледосинята и сребристосивата тоналност. Надарен с почти болезнено въображение, Тинторето поставял често многобройните фигури на своите композиции в един нереален свят, над който витаели зловещи сенки и тайнственост. Лицата и жестовете на героите му били изпълнени с вътрешно безпокойство и вълнение — нещо, което ги отдалечавало от безметежното изкуство на Ренесанса и ги приближавало към настъпващия Барок.

Между прочутите табла на маестро Робусти е най-голямата картина на света — композицията му „Раят“, която има размери 22 на 10 метра. Тя се намира в „Палата на дожите“ във Венеция и на нея са изобразени 498 фигури! Тинторето я нарисувал, когато бил 72-годишен! Не по-малко внушителни от „Рая“ са и неговите знаменити стенописи в школата на „Сан Роко“, където върху няколкостотин квадратни метра гладка стена маестрото е изписал 56 сцени от Библията и живота на Христос, над който работил 20 години! Невъзможно е да се изброят всички Тинторетови творения, изпълнени с религиозни, митологически и светски сюжети или пък с френетични бойни сцени. А ако към тях се прибавят и многобройните портрети, често неотстъпващи по достойнствата си на онези на Тициан, човек наистина се смайва.

С Тинторето — прелюдът между италианския Ренесанс и италианския барок — ние ще напуснем ателиетата на венецианските художници и ще отидем на гости на венецианските архитекти — онези вълшебници, които съградили знаменитите венециански черкви и чудните „дантелени“ дворци, накацали по „Канал Гранде“…

С кого да започнем? Естествено с несравнимия Сансовино — блестящия архитект и скулптор, на когото принадлежи целият 16 век от венецианската архитектура. Флорентинец по рождение, римлянин по вкус и професионално възпитание, Сансовино, чието истинско име е Якопо Тати, дошъл във Венеция, когато бил вече прочут архитект. Поклонник на Браманте и на неговия класически стил, той се оказал динамична личност и веднага се приспособил към специфичните условия в Лагуната и наследството на венецианското строителство. Същински вълшебник, Сансовино се заловил за работа и от 1529 г. — когато бил назначен за главен архитект на Венецианската република — той преобразил „перлата на Адриатическо море“, придавайки й до голяма степен онзи днешен вид, за който хората пропътуват хиляди километри, мечтаещи да му се насладят. Изящен ваятел и архитект с голям вкус, Сансовино съчетал в своите творби двете изкуства по неподражаем начин и принудил дори своя яростен съперник, архитекта на Падуа, Паладио, да го признае за най-големия майстор на века.

Във венецианския архитектурен Ренесанс името на Сансовино е свързано с много сгради, но като негови шедьоври всички признават прочутата му „Либрерия“ на площада „Сан Марко“, неговата „Лоджета“ в подножието на високата Венецианска кула, един от най-хубавите дворци на Канал Гранде — „Палацо Корнер“ и по-скромния „Палацо Долфин“, които се оглеждат един срещу друг в зеленикавите води на морето…

Аз не мога да ви опиша всички творения на Сансовино, но ще ви кажа няколко думи за неговата „Либрерия“ — Библиотеката на Венеция. Тя е двуетажна сграда, която заема цялата лява страна на площада „Сан Марко“, ако стоите с лице към църквата. Нейната фасада се състои от два реда колони, с „лоджии“, които са разделени помежду си с висок архитрав. Всичко е украсено богато от скулптурни изображения — тела на деца, антични маски и гирлянди. Хармоничната игра на орнаментите, съвършената пластична форма на фигурите и стройните колони на тъмнеещите лоджии правят фасадата на „Либрерията“ истински сън, изтъкан от красота. Когато Паладио видял тази фасада за пръв път — честен по природа — той се провикнал високо: „По дяволите, но това е най-хубавата и най-богато украсената сграда, построена между времето на гърците и нас!“ Може да повярвате, че наистина е така, защото преценката на един Паладио — автора на прекрасния падуански „Палацо делла Раджионе“ и още много други прочути сгради — е нещо, на което може да се доверите.

Освен Сансовино и Паладио, които работили дълго време в земите на „Републиката на Сан Марко“, Венеция запазила спомена и за архитектите Микеле Санмикели, Антонио Рицо, Скарпаниньо и Антонио Дапонте — майстора на прочутите венециански мостове „Риалто“ и „Мостът на въздишките“, описани така колоритно от Казанова в неговите спомени. С имената на току-що споменатите строители Ренесансът във венецианската архитектура постепенно отстъпил място на Барока и в историята на изкуството сред Лагуната настъпили нови дни. За тях ще поговорим по-нататък. А сега, преди да завършим главата на „Венецианците“ и да се отправим към други небеса в други континенти, позволете ми да ви разкажа нещичко и за един син на старата италианска земя. Неговото изкуство оставило такива дълбоки следи в световната живопис, че той не може да бъде прескочен по никой начин. Става дума за известния Антонио Алегри — когото всички наричали Кореджо. Маестро Антонио се родил в Парма към 1494 г. и прекарал почти целия си кратък живот в своето родно градче, но неговата първа, макар и далечна учителка била Венеция. Кореджо успял да усвои изцяло опита, на венецианските си предшественици. Влиянието на Венеция заливало градовете на цяла Северна Италия и той не можел да стои настрана от него, ала неговият талант скоро взел връх и Кореджо се отправил по свой път, в който ежечасно откривал собствените си възможности. Кореджо бил чудно съчетание от рисунъка на Мантеня, колорита на Венеция и светлосянката на Леонардо. Неговото голямо изкуство станало изходна точка на вдъхновение за болонските художници — последните майстори на италианския Ренесанс — и оттам се пръснал по цяла Европа, разнасяйки славата му далече зад границите на неговата родина. Но тъжна и странна история — Кореджо не могъл да бъде докоснат от крилата й приживе и прекарал земните си дни в бедност и непрекъсната работа за ежедневния хляб. Не е излишно да знаете, че той станал вдъхновител за откриването на най-старата художествена академия в света — Болонската — и бил първият художник на новите времена, излязъл извън ателието си и рисувал в полето — нещо, което ще се повтори едва 400 години по-късно, когато във Франция ще се появи школата на „планеристите“ или „школата на художниците, рисуващи на открито сред природата“…

Творчеството на Кореджо е богато и разнообразно. Той рисувал религиозни сцени, черковни стенописи, митологически картини и портрети. Голям майстор на светлосянката и превъзходен пейзажист, великият син на Парма бил талантлив колорист. В творбите му, изпълнени с въздух и мека светлина, нарисуваните от него фигури са подчертано раздвижени и живи. Те са нежни и ефирни образи със светла кожа, чийто тен не може да се сравни с нищо друго в италианския Ренесанс. В историята на изкуството Кореджо се слави като „цар на куполната живопис“. Куполните му изображения на „Успение Богородично“ и „Възнесението на Христос“, нарисувани в Пармската катедрала и в черквата „Сан Джовани“, са истински шедьоври на този жанр. Използувайки откритата от Мелоцо да Форли и Мантеня перспектива на изобразяването „отдолу нагоре“, Кореджо успял да използува бягащите нависоко отвесни линии на сводовете и да смести върху тях скъсяващите се в горния си край фигури на своите грамадни композиции, които сякаш летели към небето. Това било голямо откритие в живописта, непостигнато от никой от неговите предшественици, и то открило пред художниците от следващия век неимоверни възможности за украсяването на грамадните барокови куполи, които щели да бъдат построени…

Днес между запазените творби на Кореджо като върховно достижение се смятат неговата „Мадона със св. Джеронимо“ или, както я наричат още, „Денят“ и „Рождество“ или „Нощта“. Поетични творения, сред които се движат и живеят гъвкави очарователни фигури, двете картини се славят главно заради своя въздух и заради светлината си, която може да бъде сравнена като изключително художествено достижение пак само със светлината в една от другите картини на Кореджо — „Поклонението на влъхвите“.

Освен таблата с религиозни сюжети и няколко мадони Кореджо нарисувал и не малък брой митологически картини, поръчвани му главно от членовете на фамилията Гондзага — князе на Мантуа — и от горещата поклонничка на езическата красота Изабела Д’Есте. Специалистите дават първо място между тях на прекрасната „Даная“, която се намира днес в голямата римска галерия „Боргезе“, но онзи, който е виждал и виенския му „Ганимед“, би могъл да се замисли над преценката им.

Кореджо умрял млад — на 40 години. Това станало в 1534 г. и с неговата смърт започнала и неговата безсмъртна слава, която разнесла името му по цяла Европа. Смел новатор, Кореджо никога не достига вглъбеността на титаните на Ренесанса. Нека, докато европейците го откриват и почнат да се учат от неговото изтънчено изкуство, да ги оставим на спокойствие и да се отправим към Новия свят отвъд океана. Сега пътуването ни по безбрежните му води с някой от големите трансатлантически параходи ще бъде истинско удоволствие, но ако вие можете да си представите какво е било то по времето на каравелите и Христофор Колумб, аз съм сигурен, че ще настръхнете. Във всеки случай приключенията на славния морски капитан в непознатите тогава атлантически води са вече стара история, описана в десетки книги, и в момента ние знаем със сигурност, че денят, в който Европа открива Америка е бил 12 октомври на лято 1492 от нашата ера.

77_venezia_1.jpg
78_venezia_2.jpg
79_venezia_3.jpg
80_venezia_4.jpg