Драган Тенев
Чудната история на изкуството (10)

Катакомби и базилики

Тази глава, посветена на раннохристиянското изкуство, всъщност започва доста по-рано от времето, до което достигнахме и затова ще трябва да се върнем малко назад — в самото начало на 1 век. В дните, когато на Изток се зародил митът за Исус Христос — „синът божий“. Преди обаче да започна разказа си за най-древните произведения на християнското изкуство, аз непременно искам да ви запозная с няколко статистически цифри. И така — през 1 в. от новата ера Римската империя брояла около 29 000 000 жители, както ни уверяват повечето от големите познавачи на старата история. По социални категории това население се разпределяло на 8 000 000 свободни римски граждани и на 21 000 000 безправни роби, чийто живот зависел единствено от благоволението и добрата воля на господарите им! Съпоставете тези две цифри, както правят статистиците и ще видите, че на всеки свободен римски гражданин са се падали средно по три цяло и няколко десети части роби! Историята на човечеството почти не познава друга по-ужасяваща и печална статистика от тази.

В началото на 1 век сред безброя на римските „нисши“ зашумял слухът, че в Юдея, далече на Изток се появил някакъв Месия, който твърдял, че е син божи. Благ и човечен, той проповядвал: „Всички хора — господари и роби — са равни пред бога и могат да получат еднакво спасение на душата си и вечно блаженство в небесния рай, ако живеят благочестиво на този грешен свят!“ Тъй като перспективата да получат щастие, макар и на небето била доста съблазнителна за онези, които нямали никаква надежда за него тук на земята, те масово се присъединили към учението на Христос, който им го обещавал в „отвъдния“ живот. В много кратък период християнството станало най-популярната религия сред угнетените и поробените в Римската империя.

Рим преследвал християните жестоко през цели три века, но в 313 г. Константин признал новата вяра с Миланския едикт като равноправна с останалите религии и култове в империята си. Та нали самият Христос учел своите последователи да търпят и да чакат щастието на небето! Нали сам той казвал: „Ако ударят едната ти страна, обърни и другата!“ Нима това не били чудесни „лозунги“ за потискане бунта на масите в огромната империя? И ето — черквата излязла от своята дълбока нелегалност, изградила надземната си йерархия и заедно с императора се превърнала в още един нов и ненаситен господар, който смучел милионите бедняци и потискал бунта им, плашейки ги с вечните огньове на ада…

Християнството оказало много неблагоприятно влияние върху развитието на световното изкуство. Изпълнената с мистицизъм и отричане на всичко земно християнска религия в никой случай не можела да крачи в унисон с жизнеутвърждаващите традиции на античното изкуство или пък да ги продължи. За да изкорени „зловредното“ им влияние, черквата се заловила да заличи следите на всички прекрасни антични творения и да ги замени със свои. Християнските „пастири“, които никога не се отказвали от земните блага и наслади, въпреки че препоръчвали на своите „овци“ удоволствията на небето, започнали да унищожават спомените от „езическите идоли“. Столетия наред римските папи методично разрушавали паметниците на миналото. Дори и в 16 в., когато хората гледали вече с други очи на гръцките и римските произведения на изкуството, един от членовете на голямото патрицианско семейство Барберини — фанатичният католик папа Урбан VIII-заповядал да свалят бронзовите украшения от Пантеона и направил от тях гигантския балдахин над гроба на св. Петър в едноименната римска черква. Заради тази му вандалщина римляните го заклеймили с бляскавия латински каламбур: „Qvod non fecerunt BARBARI, fecerunt BARBERINI!“ В свободен превод на български това означава: „Онова, което не направиха даже и варварите, направиха го Барберините!“ Играта на думите „барбари“ и „Барберини“ е чудесна и звучи на латински много изразително!

Но сега да оставим Барберините и да се върнем към раннохристиянското изкуство. Къде можем да намерим неговите най-стари образци от дните на ужасните гонения? Естествено — в мрака на римските катакомби. В представите на повечето хора, катакомбите са само старохристиянски скривалища и гробища, но това не е съвсем така. Известният италиански археолог Джамбатиста де Роси, който намерил забравените входове на катакомбите през средата на миналия век доказал, че преди да станат християнска собственост, тези подземни лабиринти били галерии на туфови и пясъчни находища, използувани от римляните почти до края на 1 в. пр.н.е. Единствената заслуга на настанилите се в тях нововерци, които ги заели почти 150 години по-късно, била тази, че те поразширили малко галериите им и прибавили към тях някой нови тунели, където започнали да погребват умрелите си. Днес приблизителната дължина на римските катакомби се изчислява на повече от 12 км и, ако вие тръгнете из отлично електрифицираните им галерии, ще видите веднага, че те си приличат като капки вода. В архитектурата на самите галерии липсва какъвто и да е разкош и единствената им украса се свеждала до малки символични фрески и надгробните теракотни или мраморни плочи на лукулите — дълбоки ниши в галериите на катакомбите, където са погребвали покойниците-християни. Между впрочем най-старите образци на раннохристиянската живопис датират едва от края на 1 в. от н.е. От тях не е оцеляло много — само няколко наивни алегорични изображения на Христос като риба или гълъб и едва по-късно към тази старинна „колекция“ се прибавят и някои други раннохристиянски стенописи, разказващи вече за библейски случки или пак за „чудесата на сина божий“. По техниката на изпълнението си и едните и другите напомнят много елинистическата живопис. Явно личи — раннохристиянските художници се стремят да пригодят езическата форма към изискванията на Христовата вяра и да й влеят ново съдържание. Ще трябва да мине много време, докато се отърсят от традициите на миналото и успеят да създадат форма, съответствуваща на новото съдържание — т.е. безплътни и аскетични образи на светците…

Докато живописта добила едно сравнително бързо разпространение в младините на християнското изкуство, скулптурата изостанала чувствително, защото черквата обявила ваятелството като „изкуство идолопоклоническое“! Скулпторите се интересували от човешкото тяло, от пластичността на неговите форми, от голотата му! Цялото минало на древните било изпълнено с голите фигури на десетки идоли. Нима една религия, която отричала всичко земно, можела да позволи да вирее подобно изкуство? Съвсем отначало раннохристиянските ваятели създали няколко статуи станали прочути впоследствие. Най-добрата от тях е намиращата се днес в Латеранския музей в Рим каменна фигура на „Добрия пастир“ — Христос, която представлявала едно точно подражание на древногръцкия „Хермес Крифор“, но с това въпросът за кръглата скулптура между тях почти се изчерпал и длетата на ваятелите се насочили главно към каменните погребални саркофази, където започнали да изсичат безброй релефи. Някои от тези християнски саркофази от 4 и 5 векове на н.е. са истински шедьоври.

Когато след 313 г. християнската черква напуснала мрачните подземия на катакомбите и излязла на бял свят, нейното изкуство намерило своя най-пълен израз в архитектурата на първите християнски базилики — най-старите светилища на новопризнатата вяра. Християнската базилика се родила и израснала върху развалините на миналото. По своята архитектура тя напомняла едновременно античната си посестрима, римския дом и дори катакомбите. Най-отпред християнската базилика имала голям портал, през който се влизало в просторен атриум, заграден с колонада. Атриумът и самото молитвено помещение били свързани помежду си с просторен вестибюл, зад който се простирала залата на базиликата, разделена на три „кораба“ от една двойна редица колони. Десният „кораб“ бил определен за богомолците — мъже, левият — за жените, а средният се използвал от свещениците. В източния край на базиликата, там, където стояли двете каменни катедри, върху които поставяли „свещените книги“ се намирала „апсидата“ — висок полукълбовиден свод с полукръгла ниша, а в десния край под нея се възвишавал „амвонът“ — естрадата за проповеди на свещениците. В близост на самите базилики Християнските архитекти строели обикновено и други по-малки „свещени“ постройки „баптистериите“ — т.е. „кръщелните“, където се извършвало „тайнството“ на кръщението. Баптистериите обикновено имали форма на ротонда или пък на равностранен осмоъгълник…

Естествено, скромната и смирена украса на катакомбите не можела да задоволи повече желанията за празничност и разкош на легалната църковна постройка. Религията имала вече нужда от блясък й пищност, които да внушат в душите на нейните последователи вяра й респект. Постепенно се наложило да измислят как изглеждало лицето на Христос, на неговата майка Мария и на другите християнски светци и мъченици. И ето — образът на „добрия пастир“ бавно, изчезнал и на негово място се появил Христос, седнал на трона си като източен владетел, заобиколен от ангелска свита. Около него се наредили светците, апостолите и другите образи на християнския мит. Схванали голямото значение на черквата за управляването и потискането на масите, римските императори започнали да правят щедри дарове на храмовете. Стените на базиликите бързо се покрили със скъпа мраморна облицовка и украшения от драгоценни метали и скъпоценни камъни. Това дало възможност черковният ритуал и богослужението да станат още по-тържествени и бляскави. Въвели към тях и хор на певци. Поставило се началото на християнската музика…

Днес, когато повече от творенията на раннохристиянското изкуство са изчезнали, като най-интересен спомен от него остават римските базилики „Сан Джовани ин Латерано“, „Сан Паоло фуори Ле мура“, „Санта Мария Маджоре“, „Санта Пуденциана“, „Санта Мария ин Транстевере“ и още някои други, в които са съхранени едни от най-хубавите постижения на това отминало време — първите християнски мозайки. Мозайките украсяват апсидите на черквите, за които ви споменах и са великолепни не само като разказ, композиция и сюжет, но и като чудни цветни петна. Впрочем, в една от най-старите римски базилики — „Сан Клементе“, която днес се обслужва от калугерите на някакъв ирландски монашески орден, се намира и гробът на Кирил, единия от създателите на българската азбука! На мястото, където почива прахът му, нашият народ е поставил малка възпоменателна плоча.