Драган Тенев
Чудната история на изкуството (23)

Родината на Дон Кихот

Вие си спомняте, че не много отдавна аз ви разказах историята за „арабската вълна“, която заляла Иберийския полуостров в първата половина на 8 век. Сега, без да я повтарям, ще добавя само, че иберийците никога не се примирили с властта на тъмноликите завоеватели и тяхната самоотвержена борба за свобода траяла 700 години. Когато най-после в 1492 година испанците си възвърнали и Гренадския емират — последното мавританско владение в родината им — Испания се превърнала в една от най-силните абсолютни монархии на тогавашна Европа. С откриването на Америка испанските крале станали собственици на несметни богатства и на безкрайни задморски територии. Към това по времето на Карл V, се прибавили Нидерландските земи и голяма част от Италия, тъй че могъщият монарх с право казвал: „Слънцето в моята империя не залязва никога!“ След появяването на Лютер и на протестантизма Испания станала естественият водач на Контрареформацията и религиозният фанатизъм на нейните безбройни „божи“ служители — главните крепители на омразната монархия и на аристокрацията — достигнал до невиждани размери. Инквизицията и йезуитите — тези зловещи инструменти на католическата вяра — били пълновластни господари над живота и мислите на хората в огромната империя и никоя друга европейска страна не издигнала толкова много клади срещу „еретиците“, колкото Испания. Всяка свободолюбива мисъл, не в унисон с мислите на управляващата върхушка, водела до мрачните подземия за мъчения, където инквизиторите с неимоверно усърдие и жестокост се стремели „да изпъдят дявола от душите на грешниците и да ги подготвят за рая“. Но нито допотопните предразсъдъци на дворянството, нито безчовечните зверства на Инквизицията можели да спрат поривите на човешкия дух и прогрес. Контактът на Испания с поробените народи в Италия и Нидерландия показал на испанците света на Ренесанса и на светлите му жизнеутвърждаващи идеи. Макар и плахо, в Иберийския полуостров започнали да кълнат първите пъпки на обновлението. Така в края на 16 и началото на 17 век изкуствата в Испания разцъфтели. Родил се Сервантес, появили се Лопе де Вега, Калдерон и още редица блестящи романисти, поети и драматурзи, който извели литературата на страната до най-високите върхове. Паралелно с испанската литература започнал възход и на испанската живопис, скулптура и архитектура. Извървяла дълъг път на люшкане между най-древните иберийски традиции, романската, мавританската и готическата архитектура, испанската архитектура от началото на 16 век обърнала взор към Италия и контактът на нейните първомайстори с ренесансовите паметници в Апенинския полуостров намерили чувствителен отглас в техните произведения от времето. Испанците претворявали доста добре чуждите форми и ги нагаждали към условията в страната си, но докато не се родил Хуан де Ерера — живял и работил през втората половина на 16 век — Испания не могла да обособи своя национална строителна школа. Трябва да ви кажа, че Ерера бил много талантлив майстор. Той създал испанския архитектурен стил „еререск“, в който преобладавали античните форми, но за съжаление неговото най-значително творение — Ескориал — мрачният дворец на фанатика Филип II Испански, съвсем не приличало на останалите му постройки. Кралят поискал от Ерера да съгради едновременно дворец, манастир и фамилна гробница. Ерера изпълнил точно кралската воля и така се появил грамадният каменен четириъгълник на Ескориал с големите си „стражеви кули“, които напомняли готическите времена. Отвътре „четириъгълникът“ бил разделен на други по-малки квадрати и погледнат отгоре, приличал на същинска желязна решетка — символът на свети Лаврентий, на чиято слава бил посветен и самият дворец. По външния си вид, предназначение и архитектоника Ескориал напомнял по-скоро средновековна крепост, отколкото кралска резиденция, и бил един измежду най-характерните паметници от времето на Контрареформацията. Той олицетворил ярко нейния суров, жесток дух.

В 17 век, когато италианският барок проникнал в Испания, местната архитектура тръгнала по неговите стъпки и възприела напълно пищните форми и претрупания му блясък, изоставяйки всяка национална традиция. Това направило испанското строителство от века да не се различава с нищо от всички останали страни на Европа. Резкият стопански упадък и голямата икономическа криза, предизвикана от „американското злато“, която разтърсила издъно целия Европейски континент, попречили на иберийците да съградят големи архитектурни паметници и заради това те насочили усилията си към скулптурата и главно към живописта. Тръгнала от готическия натурализъм на собствената си родина, испанската скулптура от 16 век не успяла да създаде никакви значителни произведения, а от момента, когато почнала да имитира облата скулптура на италианците, нейният мащаб станал още по-дребен и тя не надминала границите на скромното местно значение. За сметка на всичко това обаче испанската живопис закрачила смело по пътя на едно ново, могъщо реалистично творчество и тя единствена в Испания догонила литературните постижения на страната, достигайки до върховете на световното изкуство.

Ако трябва да ви разкажа историята на испанската живопис от 17 столетие, аз съм длъжен да започна най-напред с един чужденец — „Доменико Теотокопулос“ — когото испанците наричали „Ел Греко“, т.е. „гъркът“ — защото не можели да сричат името му. По произход Греко бил грък. Той се родил през 1541 година в Кандия на остров Крит — тогава венецианска колония — но по неизвестни причини трябвало да напусне родния си остров и да се премести във Венеция. Венецианските живописци направили силно впечатление на младия гръцки художник и издължените, потопени в атмосфера на светлина и полусенки фигури на Тинторето, се врязали в съзнанието му за цял живот. Отначало Греко учил известно време във Венеция при Тициан, но после се прехвърлил и в Рим, където опознал добре и стенописите на Микеланджело. Станал вече прочут майстор „Гъркът“ напуснал Италия и се преселил в Испания, като първоначално се установил в Мадрид, но хладният прием на столицата го накарал да се оттегли в Толедо и той останал в тази крепост на католицизма до края на живота си — 1614 година. В историята на изкуството Ел Греко се смята като основоположник на новата испанска живопис. Надарен с невероятно въображение и сръчност, той донесъл със себе си в Иберийския полуостров вкуса на Византия към аскетичните лица с мъртвешки цветове и издължените фигури на Тинторето, на които главата се нанасяла върху тялото им много повече пъти, отколкото, при който и да е друг художник. Когато Греко прибавил към тези два елемента и напоения с религиозен фанатизъм въздух на Толедо, той създал една своеобразна, наситена с мистицизъм живопис, в която обаче неговият голям талант внесъл и много жизненост и реализъм. „Гъркът“ бил чудак. По всяка вероятност той страдал от някакво нервно разстройство и често спускал плътните завеси върху прозорците на ателието си посред бял ден, като заявявал, че светлината пречела на неговото вътрешно „озарение“ и не почвал никаква работа, докато във въображението му не се раждали дори и най-малките подробности на неговата бъдеща творба.

Основен дял в изкуството на присадения на испанска земя византиец заели религиозните сюжети и едно от неговите най-известни творения — „Погребението на граф Оргас“ — се нарежда между шедьоврите на живописта от 16 столетие. Греко почерпил вдъхновение за тази огромна олтарна картина, която се намира и досега на мястото си в толедската черква „Св. Тома“ от едно старинно предание. Той чул да разказват веднъж, че на погребението на починалия през 1312 г. благочестив и праведен рицар и „христов войник“ граф Оргас от небето се спуснали двама светии — св. Стефан и св. Августин — и сами положили тялото му в гроба. Фантастичният разказ за това „чудо“ го впечатлил силно и изпълнил горещото му въображение със стотици видения. И ето — Греко започнал да рисува „Погребението на граф Оргас“, като решил да възпроизведе в него онзи миг от преданието, когато заобиколени от толедските благородници, светиите поемат тялото на благочестивия граф, за да го спуснат в зиналия гроб. За да предаде още по-голяма внушителност на драматичната случка, художникът изписал в горната половина на „Погребението“ и облаците от небето на Рая, по които наредил Христос, Мария, Йоан Кръстител и ангели — също присъстващи символично на траурната церемония. И все пак, мимо желанието на Греко, въпреки цялата фантастичност на сюжета и мистицизма, вложен в „Погребението на граф Ограс“, от него дишал и рядък реализъм! Групата на толедските грандове била нарисувана така раздвижено и живо, че вземала превес над всичко друго в картината и в смаяните погледи на благородниците се чувствувало бурното им вътрешно вълнение от „чудото“, което се разиграва пред очите им. В наши дни мнозина познавачи на историята на изкуството твърдят, че образите на тези грандове не са били измислени от Греко, а са рисувани от натура лица на съвременници, които художникът е познавал. Че една подобна теза е възможна, красноречиво говорят и другите портретни изображения на великия византиец, където, освободен от всякакви мистични настроения, той е достигнал до истински върхове в реалистичния портрет. Като един от най-хубавите му образци в този жанр днес всички сочат портрета на великия испански инквизитор Ниньо де Гевара — крупно портретно постижение в световната живопис, в което волевият и жесток характер на модела е предаден с потресаваща сила и превъзходно владеене на маслената техника…

Своеобразната живопис на Ел Греко не намерила почти никакви последователи сред испанските художници и докато той рисувал издължените си, изпълнени с религиозен транс фигури за толедските черкви, те упорито се стремели към правдивото и реалистично овладяване на света, който ги заобикалял. Благодарение на техните усилия в първата половина на 17 в. в Испания се разгорели няколко художествени огнища — Севиля, Валенсия и Гренада — където устремено към бъдещето едно поколение от млади и възторжени хора довело испанската живопис до върховете на световното изкуство. Като първомайстори на испанската живопис от това столетие се утвърдили Хосе Рибера, Франсиско Зурбаран и великият Веласкес, трима различни по темперамент и склонности художници, които оставили дълбоки следи в развитието на европейското изобразително изкуство. Ще започна с най-стария от тримата — Хосе Рибера, роден в градчето Хедива около 1591 г. и починал на 2 септември 1652 г. в Неапол. Рибера започнал кариерата си на живописец в ателието на валенсианския майстор Франсиско де Рибалта, но още съвсем млад се преселил в Италия и прекарал целия си живот там. Художник на испанския вицекрал в Неапол, той бил горещ поклонник на Караваджо, но голямото въздействие върху неговото формиране като художник изиграли и венецианските майстори. Горд и енергичен дух „Ло Спаньолетто“ („Испанчето“), както го кръстили в Италия, получавал своите поръчки главно от манастирите и трябвало да рисува непрекъснато религиозни картини. Въпреки това неговата живопис не била изпълнена с мистицизъм като Грековата и възпроизвеждала образите на силни и волеви хора от народа, умиращи безстрашно сред мъченията на палачите си в името на своята вяра и идеали. Склонен към драматизъм, Рибера нарисувал няколко грамадни табла с мъчения на светци. Най-известно от тях е „Мъките на св. Вартоломей“ в мадридския музей Прадо. То ни показва „Испанчето“ като тънък майстор в яростния контраст между светло и тъмно и като превъзходен познавач на човешката анатомия. Фигурите на хората тук са нарисувани в най-трудни за изобразяване пози и заедно с това психологическото им състояние е показано вярно и подчертано съвсем ясно. Именно то е, което оставя най-дълбоко впечатление у зрителя. Освен религиозни композиции и „мъки“ Рибера оставил и значително число светски картини и алегорични портрети. Неговите „Архимед“, „Диоген“, „Сакатият“ и другите му произведения в този жанр, които са пръснати из европейските музеи, са не по-малко внушителни от „Св. Вартоломей“ и също ни го представят като силен и голям художник на неумолимата правда.

В реалистичната живопис на „италианския испанец“ най-високият връх е неговата очарователна „Санта Инес“, която се намира в Дрезденската картинна галерия. Рисувана от натура — за нея е позирала дъщерята на художника — „Санта Инес“ е олицетворение на детска чистота и невинност. Тя е пленителен портрет, издържан изцяло в златистожълта гама, която му придава особено поетичен оттенък… Със „Санта Инес“ ние ще кажем сбогом на славния майстор Хосе и ще подадем ръка на „испанския Караваджо“ — майстор Франсиско Зурбаран — андалузец по рождение, който живял и работил между 1589 и 1664 година. Зурбаран прекарал почти целия си живот в Севиля. Той започнал да учи живопис в ателието на второстепенния художник Хуан де лос Роелес, но щом видял картините на Караваджо, цялата му дейност като художник „преминала на други релси“ и младият испанец станал верен последовател на великия италиански живописец. Зурбаран рисувал предимно сцени от живота и бита на манастирските братства в Андалузия. Всичко в неговата живопис било осезаемо, материално и пълно с живот. Той обичал силната светлина и неговият колорит — свеж и разнообразен — изпъквал под нейното въздействие. Между прочутите произведения на Зурбаран на първо място се нарежда „Чудото на св. Уго“ — голяма битова композиция, рисувана от натура, в която всички участници са силно индивидуализирани, а самият интериор изобилствува от битови подробности. Но извън огромното количество религиозни картини андалузийският майстор оставил и няколко превъзходни портрета на знатни севилски дами, облечени в скъпи тоалети. Колкото и странно да ви прозвучи, те представляват образи на разни светици. Техните лица са нарисувани с тънко чувство за подробности и скъпите материали на богатите им дрехи са предадени с удивително майсторство.

Сред художественото наследство на великия испански реалист едно от най-прекрасните творения е „Детството на Богородица“, което се намира в ленинградския Ермитаж. В него Зурбаран е представил малката мадона, седнала на столче с ръкоделие в ръка, отправила поглед към небето. Тя излъчва непреодолимо очарование, което не може да бъде предадено с думи, и в нейния образ е въплътена цялата възможна чистота на детската душа, изпълнена с истинска вяра и нелицемерна набожност. Тя я прави един от шедьоврите на испанската реалистична живопис на 17 век…

И ето че вече стоим и пред колосалната фигура на най-великия от испанските живописци на века и единствения от тях равен на италианските титани от Рим и Флоренция. Той се нарича дон Диего Родригес де Силва и Веласкес или както е останал в историята на изкуствата само със съкратеното си име „Веласкес“. Идалго, потомък на старинни родове по бащина и майчина линия, с примеси от португалска кръв, дон Диего се родил в Севиля през 1599 година. Готвели го още от дете да наследи практиката на баща си — виден севилски адвокат — но необикновената му склонност към рисуване изменила хода на неговия живот и Веласкес бил даден да учи живопис в ателието на художника Ерера-Стария. Начеващият младеж не се задържал дълго при своя пръв учител поради изключителната му грубост и скоро преминал в ателието на маестро Франсиско Пачеко, за чиято дъщеря се оженил едва 19-годишен. Художник със солидна теоретическа и практическа подготовка, Веласкес спечелил слава още с първите си религиозни и жанрови творби. Това станало причина да бъде извикан в Мадрид, където с помощта на дворцовия капелан, приятел на тъста му, той бил назначен за „придворен художник и маршал на двореца“ в двора на Филип IV Испански. В Мадрид Веласкес могъл да види някои произведения на Тициан и геният на великия венециански титан го запленил и му помогнал да превъзмогне възхищението си от неговия пръв кумир Караваджо, а така също и да стане много по-взискателен към собственото си творчество. Първото пътуване на Веласкес в Италия и престоят му във Венеция разкрили пред неговите очи изкуството на майсторите от Венецианския Ренесанс и възхитен от техните постижения, тон ги проучил със старанието на ученик. Когато се завърнал у дома си Веласкес бил усвоил вече майсторството на най-големите световни живописци и умеел да полага блестящите и ясни тонове на своята маслена палитра с такава лекота, че те често заприличвали на акварели…

Огромният дар на Веласкес се проявил в най-различни насоки и жанрове. Така например той нарисувал бляскави портрети, които се смятат като върховни постижения в световната живопис, но паралелно с тях създал и големи светски и митологически композиции, които в никой случай не стоят по-долу от тях. Те ни го показват като превъзходен майстор в трудното изкуство на композицията. Велик портретист-психолог, рисувайки портретите на отделни хора, Веласкес всъщност нарисувал портрета на своя век. С годините в платната му постепенно оживели лицата на членове от кралската фамилия, образите на велможи и шутове, изпълващи двора, и изобщо лицето на цялата върхушка, която управлявала разлагащата се Испанска империя. Но Веласкес не се задоволявал само със света на потомствената аристокрация и когато искал да създаде някоя жанрова или митологическа сцена, той излизал на улицата и търсел своите модели между народа. Залутан всред тълпата, той откривал образите на онези силни и жизнени люде, които му трябвали и неговото вярно око ги запечатвало в съзнанието му, за да ги пренесе по-късно върху платното, където те оживявали само с няколко мазки на неговата гениална четка. Веласкес бил ненадминат в майсторството си да предава с еднаква лекота както белоснежната кожа на някоя испанска инфанта, така и мургавото лице на безименен уличен скитник.

Творчеството на Веласкес — около 100 произведения — било създадено през три основни етапа от живота му. Първият — времето, когато работил в Севиля и рисувал предимно хората от народа, изпълнени с жизнена правда. Вторият — когато се намирал вече в Мадрид и изписвал прочутите си дворцови портрети, голямото платно „Предаването на Бреда“ и повечето от своите митологически произведения, третият и последният — годините в края на живота му, когато след повторното си завръщане от Италия създал две от най-зрелите си творби „Предачките“ и „Менините“, към които се прибавя и бляскавата му „Венера пред огледалото“, единственото голо тяло в испанската живопис до него.

Ако можех да ви покажа в оригинал най-ранните творби на Веласкес от така наречените „бодегонес“, т.е. — картини от „кръчмарския“, простонароден жанр, според тогавашната терминология — в които се включват неговата прочута „Закуска“, „Старата готвачка“, „Христос в дома на Марта и Мария“, „Продавача на вода“ или другите произведения от неговата младост, вие ще откриете в тях яркия реализъм на испанската школа от века. По тематика, настроение, експресивност и атмосфера те представляват истински портрет на Севиля от онези дни и в тяхното изпълнение прозират белезите на прекалена точност и известна сухота, но заедно с това тук се чувствува и първия повей от несравнимата дарба на Веласкес да прониква в душата на човека — дарба, която го отличава рязко от всички негови съвременници. Тя разцъфтява с пълна сила в Мадрид, когато той започва да рисува кралските си портрети. В Мадридския двор съществува строг етикет. Позите, облеклата, жестовете и оръжието на отделните модели е строго определено и за художника не остава почти никаква свобода. Въпреки това, макар и в тези тесни рамки, геният на Веласкес създава истински шедьоври на портретната живопис. Той открива дори и в безнадеждния черен тон неподозирани от никой преди него колористични възможности. Ето портретите на „Филип IV“, „Инфанта Карлос на кон“, „Инфантата Маргарита“, жестокия и коварен министър „Граф Оливарес“, „Дон Жуан Австрийски“ и т.н. Всеки от тях е истински живописен бисер — вярно и реалистично претворение на различни хора, изпълнени с характер и много вътрешно настроение. Веласкес не е направил никъде какъвто и да бил компромис с действителността. Издаващата дегенерацията на Хабсбургите челюст на Филип IV е издадена напред. Жестокият блясък в очите на Оливарес е поразително жив. Грозотата на инфантата Маргарита — потомка на грозни родители и изродени прадеди не е прикрита. Нищо не е прибулено или идеализирано. На платното е отразено само онова, което художникът е видял и почувствувал, което са му разказали, погледът, трепетът и настроението на неговия модел. Но Веласкес проявява изумително майсторство в дворцовите си портрети не само при рисуването на хората, но и. в изписването на конете и кучетата в тях. Така например в портрета на „Дон Карлос на кон“, малкият принц и неговото пони не са изобразени в традиционния „конен профил“, а са нарисувани почти „ан фас“. Кончето е изправено на задните си крака, в една от най-мъчните за възпроизвеждане пози и неговият прекрасен рисунък напомня много линията на Леонардо.

В Алказар Веласкес създал и цяла портретна серия от образи на членовете на уродливата кралска свита от шутове, джуджета и изроди, които изпълвали дворцовите зали, за да разсмиват скучаещите и бледи дами и кавалери. И ето — тук ние откриваме един друг Веласкес, също тъй обективен и точен, както преди, но препълнен с човечност и състрадание към нещастието на осъдените на подигравки същества. Джуджето „Ел Примо“, „Бобо дел Кория“ и другите изроди в колекцията му не предизвикват смях, а по-скоро състрадание. В столицата, докато Веласкес рисува образите на грандове и на изроди, той създава и своя прочут „Бакхус“ — нова голяма крачка напред по пътя на испанския реализъм. Митологическа по сюжет, композицията „Бакхус“ всъщност представлява типична жанрова сцена и ненапразно испанците са я наричали дълго време „Пияниците“. В нея Веласкес достига до още по-смела типизация и индивидуализация на простонародните хора, насядали около бога на виното, който междувременно няма нищо митологическо, освен короната си от лозови листа и също като своите другари прилича на испанец — млад и красив андалузец, любител на виното и веселието. И ето ни пред „Предаването на Бреда“ — едно от най-грандиозните творения на Веласкес и едно от най-хубавите произведения на световната историческа живопис! Тук за първи път в изобразителните изкуства великият испански реалист показва уважението между победители и победени. За първи път вмъква в един чисто военен сюжет нотки на човечност. Впрочем, преди да е историческа или военна картина, „Бреда“ е прекрасен групов портрет, в който на пейзажния фон са нарисувани образите на холандския военачалник Насау и на испанския главнокомандващ адмирал Амбросио Спиньол, командвал обсадата на холандската крепост през 1625 г. Около тях са наредени испанските и холандски офицери, които вземат участие в тъжната церемония. Ето — Насау подава ключа от крепостната врата на Бреда. Той е побеждавал испанците в много битки, но сега трябва да им се подчини. Ала героизмът на малобройния холандски гарнизон е бил оценен от испанския адмирал и на храбростта е отговорено с жест. Холандците могат да задържат оръжието, си. Спиньол, който поема ключа от ръцете на своя противник, разбира неговото душевно състояние и като истински войник се мъчи да му покаже своето уважение. Ала неговите офицери, надменни испански благородници, не споделят чувствата на своя военачалник и гледат високомерно групата на изправените срещу тях холандци, сред които цари тягостно вълнение. То се чувствува във всеки жест на грубоватите северни буржоа-войници и дори в позите на телата им. Те са загубили тази битка с врага, но утрешният ден им принадлежи и вярата в него ги кара да бъдат твърди и да понесат унижението на тежкия миг.

Поръчана на Веласкес като официална прослава на испанското оръжие, „Бреда“ е била нарисувана от него много обективно. Единственото в нея, което подчертава победата на поробителите, е гората от техните копия, изпълваща голяма част от фона на картината. Заради тях „Предаването на Бреда“ се е наричало дълго време „Лас лансас“, т.е. — „Копията“.

Когато Веласкес посетил Италия за втори път, той прекарал дълго време в Рим. Там — сред тишината на чудната „Вила Медичи“ и заобиколен от дружбата на най-големите италиански майстори от епохата — великият испански реалист създал доста нови творби. Първата от тях е феноменалният портрет на жестокия и лукав „Папа Инокентий X“ — един неповторен по дълбочина и поразителна външна прилика образ в световната, портретна живопис. Когато Инокентий го видял в завършен вид, той присвил ядно устни и изръмжал: „Прекалено вярно!“, но независимо от всичко наградил Веласкес с високо отличие. Портретът на папата бил последван от прекрасни пейзажи „Вила Медичи на обяд“ и „Вила Медичи след обяд“, в които Веласкес за първи път в историята на живописта се опитал да покаже изменението на природния изглед под въздействието на светлината — нещо, което 200 години след него ще повторят и импресионистите. Последното голямо творение на великия реалист от престоя му в Рим била голямата композиция „Ковачницата на Вулкан“. Макар че и тя, както „Бакхус“, била замислена като митологическа картина, четката на майстора я превърнал в една напълно жарова сцена, която се разиграва сред стените на малка андалузка ковачница, където работят здрави и яки андалузки юначаги. След завръщането си в Мадрид, макар и претрупан с дворцови задължения, Веласкес създал през последните години на своя живот още две грамадни композиции — прочутите „Менини“ и „Предачките“ — два съвършени плода на зрелия му творчески гений. Ето ги „Менините“ Исавелия де Веласко и Мария Агостина Сермиенто — възпитателни и придворни дами на малката инфанта Маргарита. Те са застанали около спрялото в центъра на картината дете и са приведени над него. Вляво от тяхната живописна група стои джудже, в чиито крака дреме куче, а надясно се вижда и самият Веласкес с палитра в ръка. В дъното върху гладката повърхност на едно висящо огледало са отразени образите на краля и кралицата, които се забавляват от приятната гледка, а зад всичко туй — в квадрата на отворената врата, където стои паж — прози а огрян от слънцето кът на дворцовата градина. Над цялата гениална по простотата си композиция е разпънат някакъв необозрим воал на интимна атмосфера и във всяко лице се чувствува много настроение, а самото техническо майсторство на изпълнението й е съвършено. В него личи неповторим виртуоз на четката, който рисува с чудна лекота. Веласкес не сметнал, че е изчерпал всичките си възможности като художник със създаването на „Менините“ и зачакал сюжет, в който би могъл да изяви напълно силата на своя гений. И ето че музите го посетили много по-скоро, отколкото се надявал дори и самият той. Веднъж, когато се разхождал из мадридските улици, великият майстор на багрите влязъл неочаквано в някаква работилница за гоблени и останал прехласнат от гледката, която се разкрила пред очите му. Той извадил блока си и веднага я скицирал. Така се родили знаменитите „Предачки“ — един великолепен химн на труда, които мнозина наричат — „първата истинска картина на фабрична тема“. В нея Веласкес противопоставил с необикновено майсторство двата свята на Испания — света на нейния творчески труд и света на безделната й аристокрация — който въплътил в образите на работничките и аристократите, изпълващи грамадното платно. Той нарисувал целия интериор и човешките образи в многофигурната си композиция с невероятно чувство за наблюдателност и с явно подчертана симпатия към петте предачки, които са символ на хора, доволни и щастливи от своя труд. В „Предачките“ Веласкес достигнал до крайния предел на живописното майсторство от 17 столетие. Във въздуха, изпълващ цялата му картина, той показал всички вибрации на светлината и най-малките нюанси от играта на светлосенките. Застанал пред това му творение, човек сякаш чува шума от загатнатото движение на чекръка, на совалките и дори на точещата се нишка.

Да се изброят всички творби на Веласкес е практически невъзможно, а ние разполагаме с малко място и затова ще завърша така:

„Веласкес е най-великият художник на Испания. Той остава ненадминат в историята на живописта и от него се учат мнозина майстори на бъдните поколения. Голяма част от портретите и картините му са шедьоври на световната живопис и ни го показват като изумителен колорист, който композира и рисува с неимоверна лекота и грация. От неговото изкуство, изпълнено с ярък реализъм, диша дълбока народностност и Веласкес остава завинаги най-добрият портретист на испанския народи на испанските грандове. Когато в «Златния век» на испанската култура се ражда Сервантес и издига с «Дон Кихот» литературата на испанците до висините на световните постижения, единственият равен нему по гениалност в тези дни е само Веласкес. Той и сакатият войник от Лепанто, който пише своята проза с лявата си ръка, извеждат испанското изкуство от 17 в. до безсмъртието и до вечността…“

А сега в момента, когато се разделяме с Веласкес, нека ви представя и последния от големите художници на старата Испания — дон Бартоломе Естабан Мурильо, роден в Севиля през 1616 г. и умрял пак там в 1682 г. Прекарал почти целия си живот в своя роден град, само с един малък престой в Мадрид, където могъл да се запознае с творбите на Тициан, Веронезе, Рубенс, Вай Дайк и Веласкес, Мурильо рисувал предимно религиозни картини. Той се отличавал рязко от суровите реалисти и маниеристите на епохата си и неговата живопис била смесица от лъчезарни видения и действителност. Ала Мурильо останал в историята на изкуството не със своите религиозни творби, а главно с децата си — образи на дрипави улични скитничета от Севиля, които съумял да предаде върху платното с голямо, майсторство и топлота. Неговите табла „Детето с кучето“, „Момичето с кошницата“, „Играчите на зарове“ и другите му деца са прекрасни отблясъци на един беден и изпълнен с мизерия свят, в който все пак детското безгрижие взема връх над всичко друго и там царува радостта от живота…

След Веласкес и Мурильо испанският национален гений започнал бързо да гасне и отстъпил място на упадъка и посредствеността. Трябвало да мине много време, за да се съживи отново и да блесне пак през 19 век с огъня на Гойя — последният велик испански художник. Междувременно, докато дойде Гойя и 19 в., ние ще кажем сбогом на Испания, ще прекосим Пиренеите и ще се върнем край бреговете на Атлантическия океан, там, където живеят нашите стари познайници нидерландците. Вие си спомняте, че тяхната „Низка земя“ първоначално била владение на Бургундските херцози, но през 1482 г. минала под скиптъра на Карл V, а по-късно станала, и част от Испанската империя. Безскрупулността на испанците и техните кървави безчинства в Нидерландия надминали всичко предишно и възбудили гнева на нидерландските граждани. „Низката земя“, въстанала! За да смачка бунта й, Филип II Испански изпратил в Нидерландия своя най-жесток военачалник херцог Алба. Алба се помъчил да удави непокорството на нидерландците в кръв и огън, но северните нидерландски провинции сразили испанската армия и в 1581 година обявили своята независимост. Родила се Холандия — първата рожба на първата буржоазна революция в света! За съжаление южните нидерландски провинции не могли да удържат напора на испанците и поробителите запазили своята власт на юг. Югът бил предаден в ръцете на йезуитите и кървавата разпра с бунтовниците започнала под маската на черковното милосърдие. Така преминали няколко ужасни години, но в края на краищата Фландрия започнала бавно да се съвзема от тежките удари, нанесени по снагата й по време на революцията. Гъвкавата фламандска буржоазия постепенно влязла във връзка с църковните прелати и господствуващата аристокрация и успяла да си възвърне някои загубени права. Идването на новия испански наместник херцог Алберт и жена му, инфантата Изабела също донесли известно политическо успокоение в страната. Испанците разбрали най-после, че ако искат да изсмукват максимално количество блага от Фландрия, те трябва да оставят нейната буржоазия и народа й на мира. Новата политика на управляващите класи дала добри резултати и в икономиката на фламандците от 17 век, започнало ново процъфтяване.