Драган Тенев
Чудната история на изкуството (15)

По пътищата на Марко Поло

Един от първите европейци, който се упътил на Изток заедно с католишките мисионери, бил и венецианският търговец Марко Поло. Младият човек достигнал до Сирия по море, а оттам на кон се отправил за Персия. Той минал през развалините на Багдад и следвайки опасния път на керваните, който лъкатушел по безводните пустини, на Средна Азия, най-накрая се озовал в Северен Китай. Приет любезно от местния владетел, Марко Поло прекарал в Пекин — столицата на „Небесната империя“ — повече от година, а после се спуснал в Южен Китай, разгледал част от градовете му и отплувал за Индонезийските острови, където растели подправките. Минавайки на връщане през Суматра, Марко Поло достигнал и Индия. Той пребродил целия Индустански полуостров, поживял в живописните градове Малабар и Кармандил и, като се наситил на приключения във влажната джунгла, решил, че е вече време да се завърне у дома си. Поло успял да намери случайно един китайски кораб, който отивал на Запад и след няколкомесечно плуване из водите на Индийския океан този кораб го довел до Баб ел Мандеб и го оставил на африканския бряг. Оттук пътят до Александрия и Венеция се сторил на смелия италиански авантюрист същинска шега.

Когато Марко Поло стъпил отново на пристанището в родния си град, леточислението показвало 1295 година, а от времето на неговото заминаване до този ден били изминали точно 24 години, 8 месеца и 16 дни.

Завърнал се в Италия, Марко Поло описал своите приключения из чудните страни на Изтока в една обемиста книга. Макар и ръкописна, книгата му предизвикала истинска сензация, скептичните читатели нарекли автора „Ил милионе“ т.е. незнаещ мярка. Тя била първото европейско литературно произведение, което повдигало завесата над тайнствения далечен Изток, откъдето идвали скъпите подправки, саидаловото дърво и коприната. И от нейните страници пред смаяните очи на средновековните хора се разкрили и оживели необятните простори на Персия и Средна Азия, на Китай и Индия, на вечно зелените острови на Индонезия и на далечната земя „Ципангу“, както Марко Поло нарекъл Япония.

Тъй като напоследък ние прелистихме доста страници от хрониката на европейското изкуство и видяхме не малко фасади на романски и готически черкви, аз ви предлагам сега една хубава екзотична екскурзия по безкрайните пътища на Марко Поло. Така, следвайки ги, ще можем да видим нещичко от грандиозните азиатски цивилизации, а аз като ваш чичероне ще се опитам да ви кажа по няколко думи за техните създатели. Но, готови! Да тръгваме по пътя на Марко Поло. Първият етап от нашето странствуване по необятния източен континент ще бъде Персия или „Вратата на Азия“, както са я наричали древните гърци. Досега ние вече на няколко пъти минаваме покрай нея, но винаги по една или друга причина пропускаме да споменем нейното изкуство. А то — повярвайте — заслужава да му посветим няколко реда от нашата история. И така — първите наченки на древноперсийското изкуство датират от 6 в. пр.н.е. Нещо, което съвпада фактически с образуването и на самата Персийска държава. Ако вие ги разгледате бегло докато вървим край тях, ще забележите лесно, че влиянието на околните народи при създаването им е очевидно. Скулптурните релефи, които покриват стените на персийските дворци, напомнят асирийските и особено онези от нововавилонското царство, докато архитектурата следва образците, създадени в Междуречието. В по-късно време, в персийското изкуство започват да се промъкват и някои елински елементи, а опитното око може да съзре дори и влияния на далечната Индия, с която Персия поддържала тесни търговски връзки. Подобно на римляните, персийците били главно войници и държавници. За тях изкуството имало по-второстепенно значение и те вземали наготово много от архитектурните и скулптурни постижения на покорените народи, но въпреки това техните творци оставяли върху всичко направено и частици от персийския дух. Една от най-прочутите художествени творби на персийската древност била „ападаната“ — голяма парадна зала в двореца на персийските царе, където ставали тържествените, церемонии. В ападаната имало колони и легендата разказва, че в ападаната на Дарий те били сто, затова я наричали „стостълпната зала“. В сравнение с египетските, капителите на персийските колони били много по-декоративни и изящни. Те представлявали обикновено изображения на две сраснати предници на някакво животно. Колкото се отнася до украсата на стените в ападаната, там се виели приказни фризове от емайлови плочки, представляващи шествия на лъвове, на персийски войници и пр. Сравнени с вавилонските керамични фризове, те били по-леки, по-изящни и по-декоративни. Мост между Азия и Европа, Персия преживяла голям упадък по времето на Римската империя, но в 3 в. от н.е. династията на Сасанидите й възвърнала много от миналия блясък и между 3 и 4 векове в страната се развила усилена строителна дейност на храмове и дворци, в чиято архитектура се преплели халдейски, гръцки и други странични навеи. През 8 в. Персия паднала под арабско владичество и била принудена да приеме мохамеданството. Персийското изкуство се видяло длъжно да се съобразява с арабския вкус и да следва арабските образци. Въпреки това, този път островърхите куполи и минаретата на джамиите, които изникнали из персийските градове, носели някакъв особен местен облик, липсващ в другите части на Халифата. Персия прекарала под чуждо иго до 16 век. След освобождението й — независими вече от чуждия вкус — нейните художници създали истински шедьоври във всички области на изкуството. Приказните персийски килими, пъстроцветните ковьори, керамичните изделия и платовете, миниатюрите и рубаятите — стиховете на Омар Хайям разнесли славата на Персия из целия културен свят.

Една от главните „транспортни артерии“, която свързвала някога Персия със земите на Далечния Изток бил големият северен път на керваните, който тръгвал от Багдад и минавал през Средна Азия.

Европейците нарекли този път „Великият път на коприната“ и когато Марко Поло пристигнал в Багдад през 13 в. той избрал именно него, за да достигне до Китай и Индия.

Тъй като този път отнема много време ние ще се откажем от него, ще се лишим от възможността да разгледаме живописните градове на Средноазиатския Изток и ще вземем първия самолет, който отлита от Техеран за Индия. Така, за по-малко от десет часа ще бъдем сред джунглите.

Но, ето ни и в родината на Буда, заградени от девствените индийски гори, описани тъй добре от английския поет Радиър Киплинг! Какъв ли е онзи каменен връх, който ни посреща в далечината над върхарите на гигантските дървета? О, това е надземен храм — един от най-интересните и характерни видове на индийската национална архитектура. Впрочем, нека ви кажа още от сега — индийската архитектура има стари традиции и е между най-древните в света. В 1921 година при разкопките в долината на реката Инд, археолозите намерили един град, построен от индийските строители почти 2000 години преди настъпването на нашата ера. Този град се нарича днес Мохенджо-Даро и представлява образец на древна градостроителна архитектура. В него учените открили развалините на крепостна стена, на големи дворци и на грамаден обществен басейн за къпане на гражданите му, а така също и красиви керамични съдове, украсени с тънки животински и растителни орнаменти.

Цивилизацията, създадена в долината на Инд от първите обитатели на Индия, загинала в началото на II хилядолетие пр.н.е., когато от север в страната нахлули нови арийски племена, намиращи се на много по-ниско стъпало на развитие от местното население. За изкуството на арийците от зората на тяхното завоевание ние не знаем почти нищо, тъй като всичките им художествени паметници са загинали и за нас истинската история на индуското изкуство започва всъщност едва в 3 в. пр.н.е. от момента, в който Индия успяла да отблъсне нападението на Александър Велики и да се обедини в силна и централизирана робовладелска монархия, под владичеството на великия Чандрагупта. Просветен владетел и управител, Чандрагупта поощрил развитието на изкуствата в страната си, но истинският разцвет на индуското художествено творчество настъпил чак при неговия приемник Ащока, който управлявал Индия от 273 до 232 г. пр.н.е. Старинната индуска легенда приписва на Ащока построяването на първата каменна индийска столица Паталипутра и основаването на град Шринагар в Кашмир, където владетелят заповядал да се издигнат 500 манастира. Дали всичко това е вярно, не знае никой, но исторически доказано е друго — Ащока отменил брахманизма в Индия и го заменил с култа на Буда, който бил обявен за държавна религия. Религиозното обновление на страната дало голям подтик в развитието на изкуствата и през този период индуските творци създали крупни произведения във всички области на изобразителното майсторство.

Една от първите прояви на будисткото изкуство по времето на Ащока било построяването на най-старите скални храмове в Индия, които индусите буквално изсичали в скалните маси. В новите храмове всичко — от масивните колони до най-дребното скулптурно украшение — се правило все от същата скала, без да се прибавя никакъв друг внесен отвън материал. Като най-хубаво между будистките светилища от първия разцвет на индуското изкуство се смята храмът в Карли, който представлява едно образцово творение на тази своеобразна архитектура. По своя строеж неговата гигантска изкуствена пещера напомня продълговата галерия. Два реда масивни колони разделят галерията на три отделни помещения и в дъното на средното от тях се намира малка „ступа“. Стените на целия храм и капителите на колоните са украсени с богати растителни и животински орнаменти.

Току-що споменах понятието „ступа“. А какво е „ступа“? Нищо повече от една тухлена могила с полусферична форма, чийто връх е пресечен. От външната си страна повечето индийски ступи са облечени с гладки каменни плочи, върху които понякога има релефни скулптури, а в средата им се намира малка килийка — гробница или място, където се пазят „свещени предмети“.

Една от най-прочути е индуски ступи е гигантската ступа в Санчи. Построена около 1 в. на н.е., тя е висока 23 метра и много плочи от нейната каменна дреха са напълно запазени по местата, където са били и преди 2000 години. Ступата в Санчи е заградена от висока каменна ограда с четири портика. По тях са изобразени скулптурни фигури на хора, на препускащи слонове и на различни растения, които ни дават една извънредно колоритна представа за ваятелството на Индия от началото на нашата ера и за нейната флора и фауна. По целия Индустански полуостров във времето на Ащока било много „модно“ построяването на високи каменни колони от полиран камък, които увенчавали обикновено с красиви капители. Първенството между тези популярни украшения в индийската земя се пада на колоната в града Сарнатхе, която била издигната по заповед на самия могъщ властелин. Нейното стебло е полирано тъй добре, че лъщи като огледало и досега, а четирите двуметрови лъва, облегнати гръб до гръб, които съставляват капителът й, се смятат като най-красивата скулптурна група от тази епоха. Щом заговорихме за индуската скулптура, искам да ви разкажа една твърде забавна подробност от нейното минало. Към началото на нашия век една англо-индуска археологическа експедиция предприела разкопки в областта Гандхар и успяла да изрови от недрата на земята голямо количество статуи, които рязко се отличавали от статуите на всички останали области в Индустанския полуостров. Най-интересно било, че характерната черта на тези гандхарски скулптури — в по-голямата си част образи на Буда — всъщност била приликата им с гръцките статуи от същото време. След дълги спорове и проверки световните учени успели да установят, че гандхарските статуи не били оригинални индуски творби, а скулптурни произведения на гръцки ваятели, извикани от управителите на Кушан, за да възпроизведат Буда в човешки образ, тъй като дотогава той бил представян от индуските ваятели само символично. Ако човек разгледа внимателно гандхарските превъплъщения на Буда, ще забележи бързо, че неговата стойка, дрехите му и жестът му напомнят много онези на гръцките мъдреци, и ако не е неговото индуско лице, той спокойно би могъл да бъде сметнат за някой от тях. Ала бързо гръцкият Буда добил друг чисто национален облик. Скоро милиони статуетки с този образ се пръснали по целия далечен Изток.

Последният голям възход на древно индуското изкуство бил периодът между 5 и 6 векове, когато в северната част на Иидустанския полуостров било образувано могъщото царство под управлението на династията Гупта. По тяхно време в Индия бил сътворен прочутият храмов комплекс в Аджанта, състоящ се от 29 храма, изсечени в грамадния скален масив. Най-интересното в Аджанта са стенописите в храмовете, които датират от най-различни периоди. Те покриват всяко ъгълче в светилищата, където няма скулптурна украса и са една истинска хроника за живота в Индия, тъй като в тях са възпроизведени най-разнообразни моменти от живота на индийския народ в мир и във война. Сред един от храмовете на Аджанта могат да се видят изображения, представляващи сцени от детството на Буда, където малкият принц Сакия Муни (Буда) си играе с птички в кафез или пък пее весели песни. Постройката и украсяването на храмовете в Аджанта траяло векове и за любителя на изкуството днес те са между най-интересните обекти в Индия…

Когато робовладелският строй на Индия бил заменен от феодален и кастовата разделност стигнала крайните си предели, цялата фактическа власт в страната преминала в ръцете на браманските жреци. Жреците съумели да обсебят монопола върху изкуството на Индия и го подчинили на своите цели, превръщайки го в едно могъщо пропагандно средство в полза на тяхната жестока религия. Новите веения в изкуството от това време проличали особено ярко в скулптурата. Така например в пещерния храм на „Островът на слона“ се появила една от първите статуи на божеството Шива, което имало три глави, увенчани с корони от преплетени змии, украсени със скъпоценни камъни. Тази статуя била висока шест метра. Скоро образът на Шива и другите брамански божества почнали да изместват образа на Буда и в Южна Индия се появили много бронзови статуетки на триглавия Шива, на многоръкия Вишну и на страшната богиня Кали. Шива бил представян винаги като танцуващ. Чрез танца му индусите олицетворявали религиозното си вярване за вечното движение в природата, чийто двигател бил самият Шива. През периода на феодализма в Индия започнали да се строят много надземни храмове, които напомняли стълбични пирамиди с пресечен връх. Често над този пресечен връх се надстроявали високи кули и всичко това се покривало с безбройно число статуи и фигури, разправящи заплетени и неразгадаеми истории от браманската митология…

В 12 век по-голямата част от Индия попаднала под властта на монголските завоеватели и предишните религии в страната били заменени от мохамеданството. Из джунглите взели да се издигат първите високи минарета и куполи за славата на Аллаха. Най-големите строежи в архитектурата на Индия от мюсюлманския период били осъществени през времето на Великите Моголи между 16 и 17 векове, когато процъфтяла индуската живопис. В страната били направени стотици изящни павилиони с колонади и приказни аркади, с вълшебни водоскоци и тихи „огледални“ езера, в които се отразява индийското небе. Най-прочутият между тях е световноизвестният мавзолей „Тадж махал“, построен в памет на любимата жена на един от индийските владетели — шаха Джехан. Във време на Великите Моголи до особено развитие достигнала и индуската миниатюрна рисунка, в която художниците на Индия възпроизвеждали пейзажа на своята родина, нейната архитектура и нейния живот. Разбира се, тук се чувствувало голямото влияние на Персия, в която по това време този жанр достигнал особена висота.

Индийското и по-специално будистко изкуство се разпространило далече зад границите на страната, в която се родило и оказало огромно влияние над изкуствата на Китай, Индонезия, Камбоджа и другите азиатски страни, а чрез Корея негови елементи проникнали дори и в Япония.

Нека с тези няколко съвсем недостатъчни думи за изкуството на една от най-големите държави в света да се разделим с джунглата на Индия и да вземем самолета, който ще ни пренесе до Пекин. Междувременно, докато се носим над азиатските простори, аз не искам в никакъв случай да пропусна възможността да ви разкажа нещичко и за два от най-фантастичните паметници на източната архитектура — Борободур и Ангкор Ват. Първият от тях — Борободур — се намира в Централна Ява. Той е един от най-чудноватите храмови комплекси, създадени от ръката на човека и в цяла Азия не може да се намери нещо подобно на него. Построен между 8 и 9 в., Борободур се състои от един централен храм — своеобразна азиатска „ротонда“, увенчана от островърха купола с кула — и около него на тераси, като по някаква приказна стълба са наредени множество пояси от параклиси, и открити килии със статуи на седящия Буда. Огрян от слънчева или лунна светлина, Борободур оставя в душата на всеки, който го е видял, чуден спомен със своя неповторим вид. Не по-малко странно впечатление от току-що описания явайски гигант събужда и колосалният Ангкор Ват в Камбоджа. Невероятно голям религиозен комплекс — храмовете му са посветени на най-разнообразни божества — той се състои от много помещения и здания. Отвън и отвътре е покрит отгоре до долу с безброй и най-причудливи от наше европейско гледище скулптурни творби. Издигнат от създателите на тайнствената средновековна държава Кхмер около 12 век, Ангкор Ват е бил напуснат през 15 столетие от своите строители и предаден в дългите ръце на лияните. Буйната растителност на джунглата го оплела тъй в своите прегръдки, че той бил освободен от тях едва през 19 столетие, когато в страната нахлули белите колонизатори.

Ах, как бързо се върти часовникът! Ето че докато исках да ви разправя още нещичко за двата величави гиганта сред азиатския простор, колелата на нашия самолет вече се търкалят по широката бетонна писта на Пекинското летище. Сега вече не ни остава нищо друго, освен да слезем от самолета и да извикаме засмени: „Здравей, Китай!“…

Нека ви кажа още от аеродрума, че изкуството на китайската земя, върху която стъпваме в момента, съществува повече от 4000 г. и неговите най-древни прояви — грънчарски съдове, направени от хора, познавали грънчарското колело — се датират от някои съвременни учени с печата: „Произведено около 3000 г. пр.н.е.“. Ще призная, не мога да твърдя дали тази „производствена дата“ е съвсем точна, но мога да ви съобщя с положителност, че ние вече разполагаме със сигурни данни за началото на трайно изкуство в Китай. При направените археологически разкопки през 1928, 1937 и 1950 година около днешния град Аниян, намиращ се на 130 км от реката Хуанхе, учените намерили на голяма дълбочина останките на силно укрепено заселище със сравнително добра планировка. Заобиколени от развалините на дебелата градска стена изобилствували останки от внушителна дворцова сграда, просторни жилищни домове, работилници и най-разнообразни битови съоръжения. Извън градската стена археолозите имали щастие и се натъкнали на повече от 300 добре запазени гробници със значителни размери. Те намерили в тях много мраморни скулптори, голямо количество надписи, повече от 1000 скелети и стотици бронзови и нефритови ритуални чаши и съдове, покрити с резба и гравюри. След обстойно проучване на всички находки, се установило, че те принадлежат към началото на II хилядолетие пр.н.е. и съвпадат по време на появяването си със създаването на най-старата китайска държава Шен-Ин.

Държавата Шен-Ин била сменена от държавата Чжоу, която наследила цялата художествена култура на своите предшественици, но на свой ред и тя обогатила китайското изкуство с много нови мотиви и теми. През периода на Чжоу в Китай изникнали стотици напълно благоустроени градове със стройни и хубави многоетажни постройки, развила се търговия и почнало невиждано до тогава производство на копринени тъкани за износ. За да защитят северните граници на царството си от неспирните нападения на дивите чергарски племена, които постоянно напирали към плодородната китайска равнина, владетелите на династията Чжоу решили да издигнат по тях непрекъсната крепостна стена. Започната в началото на I хилядолетие, „Великата китайска стена“ била завършена в днешния си вид едва в 3 в. пр.н.е. Строена стотици години от множество поколения тази колосална стена е дълга почти 4000 км и нейната най-малка височина е около 9 метра. На всеки сто разкрача върху безкрайната й снага се издигат високи „стражеви кули“ и дебелината на горната й част надминава 8 метра, тъй че представлява удобен път, по който някога спокойно можели да се движат отрядите и обозите на древнокитайските армии. Изградена първоначално само от пръст и тухли, впоследствие китайската стена била облицована изцяло с камък и единствените пролуки в нея били големите крепостни врати, водещи към пътищата на Монголия. Макар и военно съоръжение, „Великата китайска стена“ е свързана великолепно в архитектурно отношение със суровия пейзаж на местностите, през които минава и хармонира отлично с тях. Съградена от мъката и сълзите на милиони безправни човешки същества, тя се издига и до днес като един от най-удивителните строителни паметници на древните времена.

В началото на 3 в. пр.н.е. в изобразителното изкуство на Китай навлезли много нови теми и едно от първите места в живописта на „Небесната империя“ се паднало на образа на човека, който изведнъж станал главен обект на китайските картини. Колкото и странно да ви прозвучи, но онези, които лансирали образа на човека през този период, били не китайските художници, а китайските тъкачи на коприна. Удивителни майстори в преплитането на тъничките пъстроцветни нишки, те умеели да създават от тях най-разнообразни комбинации и дърпайки совалките на своите станове, направо „рисували“ пейзажи и портрети на хора. Една от най-старите копринени картини на Китай, в която има човешки образ е „Момичето Феникса и дракона“. Учените отнасят създаването й към 3 в. преди нашето леточисление.

Както ви казах в началото, китайската скулптура се появила някъде към 2000 г. пр.н.е. Скулптурните релефи и фигурите от Аниян свидетелствуват, че още тогава китайските ваятели умеели да придават на мрамора и глината всяка желана от тях форма. В първите векове след появяването си, пластиката в Китай възпроизвеждала главно дворцови, религиозни, ловни или военни сюжети, но с годините в нея започнали да се прокрадват и някои битови сцени, а в един релеф от по-късна дата, намерен близо до р. Ченду, била изобразена дори и група измъчени роби, които копаели сол в дълбока минна шахта. Въпреки това движение напред китайското изкуство се развивало много бавно благодарение на бавното обществено развитие и, привързано към традициите на прадедите, не се уморявало да повтаря със столетия все едни и същи образи, без да се замисли за създаването на нови. Но ето че към края на 6 и началото на 7 в. Китай станал една от най-мощните средновековни държави и на неговия престол стъпил първият от владетелите на династията Тан. Императорите от семейството Таи властвували над „Небесната империя“ от 618 до 907 г. и трябва да признаем — тяхното управление се оказало същински златен век за разцвета и обновлението на китайската култура. През периода Тан най-разпространената религия в Китай станал будизмът. За историята на китайското изкуство този факт бил от голямо значение, защото — внесен от Индия — будизъмът не дошъл в китайската земя само с религиозните норми на кафявите обитатели на джунглата, но донесъл със себе си и много от тяхното художествено творчество. Така чрез него в „Небесната империя“ се появили първите скални храмове, наподобяващи изцяло своите събратя в Индийския полуостров. Един от най-хубавите будистки храмове в Китай, запазен непокътнат и до ден-днешен, е прочутата „Пещера на хилядата Буда“, която се намира в провинцията Хансу. Но нека ви кажа веднага, че будистката архитектура в Китай не се изчерпала само със създаването на скални храмове или манастири и китайските архитекти създали и друг вид светилище — „пагодата“. Високи, многоетажни кули с по няколко реда една над друга стрехи, пагодите се строели обикновено в горите или в планините, където хармонирали идеално с околната природа. Между китайските пагоди от ранното Средновековие най-известни са направената изцяло от бронзови плочи „Желязна пагода“ в Кайфия и надминаващата 60 м. „Голяма пагода на дивите гъски“ в провинцията Шанси, която приличала на стъпаловидна пирамида. Под влиянието на будизма „танската“ скулптура в Китай достигнала до съвършено овладяване на анатомията на човешкото тяло и работейки с най-разнообразни материали — глина, камък, бронз, слонова кост или дърво — китайците създали истински скулпторни шедьоври, пълни с реализъм и живот. За да не останат по-назад от ваятелите, художниците на Танския период също преминали към нова техника на рисуване и изписвайки върху коприната и прозрачната оризова хартия хиляди сцени от живота на Буда, без да усетят сами, създали една изумително широка и правдива картина от живота на своя народ по това време. Един от най-модерните живописни жанрове на епохата Тан бил пейзажът и китайците постигнали в него такова изумително майсторство, че то и досега смайва еднакво както познавача, тъй и обикновения зрител със своята величавост; епична, широта, поетичност и чист рисунък.

Династията Тан била наследена от императорите Сун, които управлявали Китай до покоряването му от Чингис хан през 1279 година. И периодът Сун, както периода Тан, бил време на разцвет за китайската култура и изкуство. През него китайските учени открили компаса, барута, начина за производство на хартия, начина за приготовление на порцелан и редица други открития, които тласнали човешкото развитие далеч напред. В 10 в. в „Небесната империя“ била отворена първата в света Художествена академия и хилядите й възпитаници обезсмъртили славата на китайското художествено майсторство чрез безбройни картини, статуи и предмети на приложните изкуства. Тъй като паралелно с другите изкуства в Китай процъфтяла и поезията, много художници добили навика да рисуват картините си по сюжети на свои любими стихове. За да ги направят още по-хубави, те записвали върху рисунките си и строфи от същите стихове. Така се стигнало до голям напредък на краснописанието. В периода Сун, в живописта на Китай се развили три основни живописни жанра — живопис на фигури, живопис на цветя и птици и живопис на деца. Китайските художници рисували всичко това предимно на коприна или хартия, но те умеели да го правят отлично и върху дърво или порцелан и техните тънички четчици създавали истински чудеса по лакираните китайски кутии и фарфорни вази. В изделията на приложното изкуство от кост, бронз, керамика или благородни метали, от нефрит и дърво, китайците от периода Сун дали ярък израз на тънкото си разбиране за колорит и форма. В големите европейски музеи между китайските колекции има великолепни порцеланови сбирки от това време. В тяхното оцветяване могат да се видят всички нюанси на цветната гама. Един такъв нюанс от синьо, според самите китайци, е например „лазурният цвят на небе след дъжд, такова каквото то прозира през тънък облак“…

Завоюването на Китай от монголците, които опустошавали страната спряло за известно време развитието на китайското изкуство и станало причина да се разрушат безброй художествени ценности, но след около 150 г. робство, китайците въстанали и отново извоювали свободата си. Макар и бавно тяхната цивилизация пак закрачила напред. От късното Средновековие на Китай са запазени много архитектурни паметници и като един от най-типичните и характерни се смята големият императорски дворец в Пекин. Впрочем нека се спрем за момент в Пекин — тази може би най-интересна столица на Азия. Според китайските хронисти, градът бил основан още в 1121 г. пр.н.е. и до престрояването му в 1420 г. след изгонването на монголците се наричал последователно Юйчоу, Янце-зин, Диси, Даду, и най-накрая Бейпин или както неправилно го наричаме ние — Пекин. Средновековната част на китайската столица и до ден-днешен е оградена от висока крепостна стена, чиято обща дължина надминава 24 км. Вътре в стената градът е разделен на две части, едната е наречена — „Вътрешният град“, пазен от втора непристъпна крепостна стена. Тук се издига известният „Императорски град“, а сред него, заобиколен от трета стена, е и прочутият „Запретен град“, където се намира самият императорски дворец. Въпреки сложната система на многото му подразделения, целият Пекин все пак е разделен на правоъгълни квартали и средновековните му улици са широки и прави.

Китайските архитекти, скулптори и художници, които построили „Запретения град“ и Императорския дворец, вложили в тях цялото си натрупано от векове майсторство, и създали един вълшебен свят, който нямал нищо общо с останалия Китай. Когато човек премине и днес през голямата крепостна врата на „Запретения град“, наречена „Врата на небесния покой“ — той оставя зад гърба си шума на столицата и се озовава изведнъж сред огромен парк с много фонтани и изкуствени езера. Навсякъде се виждат малки, изящни павилиони и десетки мостчета, които съединяват отделните езерца. По една права, добре поддържана алея, заобиколена от екзотични дървета, се достига до централното дворцово здание — „Павилиона на хармонията“. Този павилион е голямо няколко етажно здание с характерен китайски покрив, чиито краища са извити нагоре. Той е изграден от печени червени тухли, от камък и бамбук и представлява едно рядко хармонично съчетание на архитектура, скулптурна украса и блестящо декоративно майсторство. Встрани от него се извисява малък храм, а в дъното на парка се намира голямото езеро — „Северното море“. Навсякъде из „Запретения град“ са разпръснати статуи и скулптурни фигури, между които вечер блестят хиляди книжни фенери. Недостъпен някога, освен за членовете на императорското семейство и само за няколко най-висши държавни сановници, днес „Императорският дворец“ е обществен парк.

Трудно е да се изброят всички архитектурни чудеса на Средновековния Китай. Те са толкова много, че дори и в специалните учебници по история на изкуството, когато авторите достигнат до тях, обикновено се задоволяват само с един скромен списък. Аз не мога да си позволя дори и него и заради това ще ви кажа направо, че китайската архитектура и китайското изкуство от тази епоха оказали голямо влияние върху развитието на изкуството в много страни и особено в Япония.

Въпреки че фактите около произхода на японската народност и нейната най-ранна цивилизация са все още предмет на спорове между световните учени, въпросът около появяването и развитието на японското художествено творчество е окончателно уяснен. Днес като най-древно огнище на японското национално изкуство се смята старинната столица Нара. Там се намират „най-възрастните“ дървени постройки в целия свят. Една от тях е прочутият храм Хорюдзи, построен в края на 7 век. По стените му са запазени фрагменти от фрески, нарисувани върху тънък гипсов слой. Те напомнят много фреските в Аджанта и някои учени са склонни да ги смятат като някакво далечно ехо на индуското изкуство. Впрочем една подобна хипотеза не е невероятна, като се отчете обстоятелството, че през 552 година будизмът е проникнал в Японските острови и по „религиозния му мост“ минали не малко от художествените традиции и опит на народите, които го изповядвали.

През различните периоди на Японското средновековие художествена столица на страната ставал ту Киото, ту Камакура или някой друг град и въпреки че в отделните селища работели различни артистични школи, все пак навсякъде се чувствувал силен стремеж към обособяване на национален стил. Независимо от този стремеж обаче в цялото японско изкуство се усещало могъщото влияние на Китай, и в архитектурата специално, японците били изцяло пленници на китайските образци. Те ги следвали неотклонно до момента, когато изоставили дървото като основен строителен материал и построили своите първи каменни сгради — двата големи замъка в Нагоя и Осака, където участието на португалските строители личи ясно, както в общите им архитектурни планове, тъй и в сходството им с подобни постройки в Европа…

Още в 10 век по време управлението на династията Фудживара, в японската живопис и скулптура настъпил голям разцвет и в тези два жанра японците достигнали до самобитни и оригинални постижения. Скулпторите от онези дни познавали вече добре формите на човешкото тяло и умеели да придават на творенията си забележителна изразителност и енергичност в жестовете и лицата им. В скулптурните произведения от тази епоха личи искрен реализъм и стремеж към оживяване на бронза…

През цялото средновековие главната област за проява на японските живописци били така наречените „какемони“ и „макемони“ — книжни свитъци, които висели по стените на храмовете и домовете като подвижна украса. Върху техните листове четките на японците нанасяли прекрасни пейзажи, битови сцени, гонещи се морски вълни или животни. От безбройното число японски художници най-известен на запад е Хокусай. Преведено на български името му означава „Луд за рисуване“. Хокусай живял в епохата на разлагане на феодализма в Япония и зараждането на японската буржоазия. Той изявил своя смел новаторски талант в областта на най-демократичния и любим на японеца народен жанр — цветната гравюра на дърво, която била достъпна за всеки. Гениален виртуоз на четката, Хокусай създал множество прочути графични цикли: „Изгледи на мостове“, „Изгледи на водопади“, „Сто изгледа на Фуджияма“ и пр. Особено прочута в Европа е неговата „Вълна“, в която той е предал с неподражаемо майсторство мощта на морската стихия. Изпълнени в плоско декоративен маниер, без светлосянка, често пъти в условна перспектива, гравюрите на Хокусай са шедьоври на световната графика и се нареждат на едно от първите места в този жанр.

В повечето свои произведения японското изобразително изкуство се различава чувствително от нашия европейски вкус и неговите главни творения са предимно албуми с рисунки, гравюри на дърво (ксилографи) и паравани, но всичко в тях е нарисувано с чудна лекота на линията и полагане на боите.

С Япония ние ще изоставим пътищата на Марко Поло и ще поемем обратно към дома — към нашата стара Европа, където се готвят велики духовни промени. Няколко века по-късно учените ще ги нарекат „Ренесанс“ и ще напишат тяхната история със златни букви по страниците на световната книга. Но преди да се появят първите цветя на Възраждането, Европа трябва да направи още една голяма и смела крачка. Кой ще я направи пръв? Цяла плеяда от предтечи, родени в земята на Апенинския полуостров.