Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, корекция, форматиране
analda (2017)

Издание:

Автор: Драган Тенев

Заглавие: Чудната история на изкуството

Издание: второ

Издател: Български художник

Град на издателя: София

Година на издаване: 1978

Тип: очерк

Националност: Българска

Печатница: ДП „Георги Димитров“, бул. „Ленин“ № 117

Излязла от печат: 23. VI. 1978

Отговорен редактор: Доц. Любен Белмустаков

Редактор на издателството: Екатерина Коларска

Художествен редактор: Тома Томов

Технически редактор: Борис Карапетров

Коректор: Веса Апостолова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/673

История

  1. — Добавяне

В навечерието на нашия век

След разгрома на Парижката комуна, след 72-та дни власт на пролетариата, над Франция се разразила буря на бясна буржоазна реакция, но независимо от кървавите репресии, героите на барикадите от 1871 година не склонили глава.

Френската работническа класа стиснала юмруци и се приготвила за нови битки. Поетът на Комуната Йожен Потие написал стиховете на „Интернационала“, а малко по-късно дърводелският работник Пиер Дегейтър композирал музика за тях и песента на работниците прозвучала по четирите краища на света.

Междувременно, капитализмът в Европа и Америка набъбвал непрестанно и се приближавал към зенита си. Паралелно с уголемяването на градовете, из чиито периферии започнала да се издига гора от фабрични комини, се зародила и нуждата от нова архитектура — нова не само по форма, но и по съдържание, която да отговори на коренните преобразувания в живота на човешкото общество.

Ако архитектите от края на 19 век не създали образци на големи черкви или други култови постройки, то те направили нови архитектурни планове на европейските столици и другите големи градове на континента и благодарение на техническите открития в областта на точните науки и току-що появилите се железни конструкции из дигнали някои от „чудесата“ на своето столетие като „Айфеловата кула“ в Париж, „Кристалния дворец“ в Лондон, „Двореца на машината“, построен специално за Световното изложение през 1889 година и още много подобни здания. В последните години на 19 век в Америка се появили първите „небостъргачи“ с повече от двадесет етажа и сградите на първите огромни универсални магазини, а към средата на века архитектът Гарние построил знаменитата парижка „Опера“, докато по същото време в Лондон архитектите Бари и Пюджън изграждали на брега на Темза гигантския корпус на Английския парламент…

Концентрацията на все по-големи капитали довела капитализма до неговата последна фаза — империализма. С всяка изминала година хищническата природа на буржоазията ставала все по-очевидна и вълните на буржоазната реакция заливали всички области от живота на западноевропейските хора, откликвайки нашироко и в изкуството.

В онези дни във Франция нашумяла теорията на буржоазната естетика, издигаща в култ принципа на „изкуството заради самото изкуство“ и там възникнали редица индивидуалистични и формалистични течения, които се проявили с особена сила в литературата. Техните стрели, напоени със символизъм и болезнен субективизъм се насочили към творчеството на критическите реалисти — единствените творци в буржоазното общество, които разголвали истината за неговата социална гнилота. За съжаление след Курбе реализмът във френската живопис загубил почти изцяло своята предишна войнственост и изобличителна сила и в навечерието на нашия век на сцената се появил „импресионизмът“.

Впрочем, кои били поддръжниците на импресионизма и какво целяли с изкуството си? Какво искали да кажат на зрителите със своите многобройни табла — антиподи на официалния безжизнен и условен френски академизъм?

Като художествено явление в историята на изобразителните изкуства, импресионизмът представлявал своеобразен бунт против каноните на буржоазното изкуство и борба за нови изразни средства. За нови завоевания в живописта. Неговите представители не искали да се примирят с традиционализма на академиците и с тяхната сюжетна ограниченост, черпеща вдъхновение в митологическите образи или други далечни отживелици на историята, които нямали нищо общо с живота, течащ около хората. Те напуснали своите ателиета, излезли на открито както барбизонците и се заели да пренесат в творбите си своите мимолетни впечатления от природата на Франция, от изгледа на парижките булеварди и кафенета, от плажовете и кейовете край Сена, от конните състезания на Парижкия хиподрум, от репетициите на балерините в Операта, от предградията на Париж, от голите тела на моделите им и от лицата на своите приятели. В техническо отношение импресионистите съсредоточили цялото си творческо внимание главно в предаването на светлината и въздушната атмосфера, в изменението на външния вид на нещата под различното въздействие на светлината при различно осветление и в багровото богатство на видимата природа. Благодарение на тази нова техника те придвижили далеч напред развитието на световната живопис, що се отнася до самата й техника и разрешили сполучливо редица колористични задачи, като с всичко това оставили дълбока следа в историята на световното изобразително изкуство.

Трупата на художниците-бунтари срещу отживелиците на академизма, която по-късно станала централно ядро на импресионистичната школа във Франция се състояла от Едуард Мане, Едгар Дега, Клод Моне, Алфред Сисле, Камий Писаро, Огюст Реноар, скулптора Огюст Роден, до голяма степен Пол Сезан, художничката Берта Моризо и Жорж Сьора.

Името „импресионисти“, което им прикачили, дошло съвсем случайно. Това станало приблизително така: през 1874 година групата, която току-що ви изброих, решила да организира самостоятелна изложба. Изложбата й трябвало да бъде открита на 15 април същата година в една галерия на булеварда на Капуцините в Париж. Тъй като братът на Огюст Реноар, Едмонд Реноар, който бил натоварен да състави каталога на изложбата, не се съгласявал с наименованието на едно от платната, представено от Клод Моне, което според автора му трябвало да се нарича „Пристанището на Хавър, видяно от моя прозорец“, той попитал художника как да го преименува.

— Пишете просто „Впечатление — Изгряващо слънце“! — отвърнал Моне, без да се замисли много и картината била описана в каталога с новото си наименование, което в точен френски изговор звучало така: „Импресион — Солей леван“.

На 25 април 1874 година в хумористичния вестник „Шаривари“ срещу изложбата излязла ужасяваща критика под заглавие: „Изложбата на импресионистите“, подписана от критика Луи Лероа. Групата на бунтарите получила завинаги името „импресионисти“.

Един от предтечите на импресионизма във Франция бил Едуард Мане. Бунтовен дух, роден в Париж през 1832 г., Мане взел участие в борбата срещу държавния преврат на Луи Бонапарт и бил арестуван. Макар че учил при академика Томас Кутюр, той не бил съгласен с „архаичния стил“ на своя учител и дълго търсил свой собствен път. След едно странствуване из Италия, Германия, Холандия и Белгия, Мане най-накрая се почувствувал реалист, но реалистите от 50-те години във Франция все още рисували предимно пейзажи, а пейзажът не интересувал младия майстор в първите години на неговото творчество. Реализмът на Курбе също не му се нравел особено много и му изглеждал твърде „простонароден“. Тогава? Мане решил, че трябва да рисува действителността, както я вижда самият той, без да се съобразява с някой от своите по-млади или по-стари събратя. Тридесетгодишен, вече утвърден, Мане направил своята първа решителна крачка по пътя на новаторството и изложил през 1863 година в „Салона на отхвърлените“ голямата си композиция „Закуска на тревата“. Картината предизвикала истинска сензация и буря от негодувания и полемики. Голата жена, седнала между двамата модно облечени мъже, и другата — полуобърната към зрителите, която се къпела в малката рекичка, прозвучали като предизвикателство в очите на традиционалистите.

Бунтът на Мане срещу академизма бил налице. И макар че инвенцията за неговата голяма композиция била навята от „Полския концерт“ на Джоржоне, тя вещаела нова насока в развитието на френската живопис към свежо, непосредствено и жизнено отразяване на реалната действителност.

Скоро след „Закуската“ бунтовният художник отново предизвикал Париж и този път му показал „отвратителната Олимпия“! Въпреки ужасните хули на буржоазните критици, обаче „Олимпия“ била откупена от някакъв богат американец и той я занесъл отвъд Океана. По-късно французите я откупили от него чрез народна подписка и днес тя се намира в Лувъра заедно с другите шедьоври на френската живопис.

В „Олимпия“ Мане повторил една от тициановите Венери — „Венера Урбинска“ — и дръзнал да нарисува обикновена гола жена с предизвикателно лице, която лежала в своето ложе като същинска богиня, докато нейната прислужничка негърка й подавала ветрило и букет цветя, а в краката й се галела котка! Какво искал да каже с всичко това? Само едно — че търси да се изрази по нов начин. Че се интересува повече от цветните хармонии, отколкото от самия сюжет, и че има право да се хареса по-напред сам на себе си, а после да помисли и за мнението на останалите.

Мане се утвърдил във френската живопис от 19 век като един от най-големите и изящни портретисти на Париж. Той умеел да предава с рядко майсторство разноликото лице на „града светлина“ и неговите парижки кътчета ставали истински живописни бисери. Един от най-хубавите между тях е „Барът във Фоли-Бержер“, който пожънал незапомнен успех в Салона през 1882 година. Освен платната със сюжети от столичния живот, Мане оставил и множество великолепни пейзажи от околностите на столицата, серия от натюрморти и пленителни женски образи, а така също и портрети на някои свои близки приятели. Един от тях е портретът на младия Емил Зола…

Съвременник на Мане и негов верен другар, Едгар Дега — вторият от бунтарите — също бил роден в Париж. Благородник по произход, той се появил на света през 1834 г. и бил определен от родителите си за юридическа кариера, но предпочел да стане живописец. Дега учил отначало в Париж, но впоследствие пътувал дълго време из Италия, където имал много роднини. Изпитал силното влияние на Енгр, от когото се научил на съвършенство в рисунъка, Дега също търсел нови пътища на израз и близък по идейна насоченост до Мане, макар и твърде различен от него, той посветил по-голямата част от творчеството си на живота на балерините от операта, на жокеите и препускащите коне от хиподрума и изобщо на движението, където и да го виждал. Изключителен портретист, големият френски майстор често рисувал и епизоди от живота на трудовите хора — перачки, гладачки, работнички и др. Той предпочитал пастела пред маслените бои и голяма част от най-хубавите му произведения са изпълнени в тази техника. Дега се славил сред съвременниците си като неподражаем художник на изкуствената светлина от театралните прожектори и притежавал рядък колористичен дар. Понякога обичал да рисува фигурите си гледани отгоре или някъде отстрани и умеел да улавя и предава мигновеното им движение с виртуозно съвършенство. Но зад привидната случайност на тези динамични композиции, където понякога главната фигура бивала изместена встрани или срязана от рамката, се криела дълбока промиеленост и голям усет към композиционно равновесие и завършеност. Интересите на Дега към фигурната композиция, пластичността на неговите образи и ясната им очертаност му определи едно доста своеобразно място сред импресионистичното течение…

През 70-те години като неоспорим вожд на импресионистите се утвърдил Клод Моне — ярък майстор на светлината и блестящ колорист. Моне бил роден в Париж в 1840 г., но детството и юношеството му преминали в Хавър, където, макар и много млад, той успял да се утвърди като известен карикатурист. След военната служба в Алжир, художникът се озовал в Париж и останал там до самата си смърт в 1926 година. Моне започнал живописното си поприще с картини от парижкия живот, но към края на 60-те години преминал изцяло в областта на пейзажа и се устремил към съвършеното овладяване на живописта на „пленера“, т.е. на живописта на открито. Тънката му наблюдателност и неговото изключително умение да предава светлинните нюанси само с няколко леки мазки на четката скоро го наложили над останалите му събратя-импресионисти и той бил признат като техен водач.

Моне въплътил в изкуството си най-характерните черти на импресионистичната живопис. Той не се уморявал да рисува по много пъти един и същ мотив — купа сено, група тополи, фасадата на Руанската катедрала или някое друго здание — и се стремял да покаже изменението на неговия външен вид в различното осветление. За да доведе своите опити до съвършенство, към което се стремял искрено, Моне си купил една градина и рисувал водните лилии в нея в десетки варианта — сутрин, привечер, в утринна влага, в часа на залеза и т.н. За да покаже безкрайните колористични възможности дори на черния и на белия цветове, които се смятали като „ахроматични“, т.е. без възможности за нюансиране, водачът на импресионистите се заел да рисува изгледи на локомотиви, гари и зимни пейзажи и трябва да му се признае — постигнал удивителни резултати.

Другите двама големи пейзажисти сред импресионистите били Камий Писаро (1830–1903) г. и англичанинът Алфред Сисле (1839–1899), който работил през целия си живот във Франция.

Писаро е най-възрастният сред групата. Той бил привърженик на прогресивните социални идеи на века и ненавиждал аристократичността на буржоазното изкуство. Роден в Антилските острови, влюбен в красотата на природата, Писаро внесъл в живописта на импресионистите „плебейските“ мотиви — пейзажа на селските ниви, изгледа на селото и градините, сред които работят жени от народа. Но той бил и неповторим градски художник. Неговите изгледи от парижките булеварди и мостовете над Сена са великолепни творения, изпълнени с движение и атмосфера. Заради честната му привързаност към движението на импресионистите дори и в моменти на най-дълбоки кризиси, той бил наречен „Мойсей на импресионизма“.

Най-нежният и лиричен поет на импресионистичния пейзаж бил Алфред Сисле. Този студен на вид англичанин умеел да изобразява с рядка топлота и живописна прелест природата на Франция и бреговете край нейните реки. По поетичното си настроение и по богато нюансирания си колорит той напомнял до известна степен Коро, а неговите зимни и пролетни пейзажи се смятали за истински шедьоври.

Безспорно един от най-талантливите майстори сред групата на импресионистите и един от най-големите френски живописци от 19 век бил роденият в Лимож през 1845 г. Пиер-Огюст Реноар. Син на занаятчия и сам занаятчия-декоратор на порцеланови чинии в младините си, Реноар също ненавиждал салонното изкуство и се присъединил към младите художници, въстанали срещу него. Борбата му за признание от публиката била дълга и мъчителна, но най-накрая неговите портрети го наложили на широк кръг зрители и той успял да събере пари за едно пътуване до Италия, мечтано от младини. Изкуството на Рафаело и живописта в Помпей му направили дълбоко впечатление и, когато Реноар видял за първи път „Мадоната на стола“, след като бил слушал какви ли не небивалици и подигравки от приятелите си за великия ренесансов майстор, той възкликнал искрено:

„Аз дойдох да се надсмея на италианеца, а сега стоя благоговейно пред неговото творение и не мога да кажа нито дума!“

За разлика от повечето импресионисти Реноар изпитвал огромно възхищение пред изкуството на Рафаело, Рембранд, Веласкес, Гойя и големите френски колористи от 18 век и единствен между тях запазил неувяхващ интерес към жанрове, нехарактерни за импресионизма, каквито били портретът, голото женско тяло и голямата фигурна композиция. Той пренесъл в тях импресионистичната техника и импресионистичния колорит, но останал верен на класическата традиция, що се отнася до пластичността и обемността на формите и в по-късните му творения този синтез между новото и старото родил прекрасни монументални творби. Предпочитаните теми на големия френски майстор били детският образ, женската красота, голото женско тяло и цветята, но той рисувал и много пейзажи.

Реноар бил най-силен и убедителен, когато показвал щастието и веселието. Той бил художник на безгрижната радост и за съжаление виждал само едната страна на медала — никога не насочил изкуството си към противоречията на обществото, в което живял и творил. Реноар рисуват с маслени бои и пастели. Неговата четка полагала маслото с такава лекота, че платната му често заприличвали на акварели. Измежду най-прочутите му произведения се нареждат „Мадам Шарпантие с децата си“, „В ложата“, „Закуска в лодката“, „Бал в Мулен де ла Галет“, „Люлка“ и поредицата му от прекрасни голи женски тела, преливащи от жизненост и свежест…

С импресионистите дружал и прославеният френски ваятел Огюст Роден, един от най-големите майстори на скулптурата през 19 век в цяла Европа, който живял и работил между 1840 и 1917 година.

Мощен творчески темперамент и ярък талант, Роден също воювал срещу академичната рутина и външната изисканост и бездушност на салонното изкуство. Подчертаният му стремеж към светлинни ефекти по повърхността на мрамора и бронза, динамичността на неговата фактура и ескизната моделировка на формата му го сродявали творчески с импресионистите, но за разлика от тях Роден поставял пред изкуството си психологическо-идейни задачи и навсякъде търсел съответствие между форма и съдържание. Това се потвърждава още в едно от първите му прочути творения „Бронзовият век“, където в образа на могъщия юноша всъщност е даден образът на пробуждащото се човечество. Особено силно действуваща е Роденовата скулптурна група-паметник „Гражданите на Кале“. В нея с потресаващ реализъм и дълбоко психологическо проникновение е предадена готовността на шепа герои, които се жертвуват доброволно, за да спасят съгражданите си при обсадата на Кале през време на Стогодишната война между Англия и Франция. Не по-малко забележително творение от нея е и „Мислителят“ на Роден — мощна гола фигура на мъж, който седи дълбоко съсредоточен в себе си. Някои са склонни да мислят, че той е олицетворение на заливащите 19 век социални идеи.

Извън многото монументални фигури Роден оставил и блестящи скулптурни портрети на свои съвременници-интелектуалци и общественици като Виктор Юго, Бодлер, Балзак, Бастиен Льопаж и др. Особено място в творчеството му заемат неговите поетични мрамори-шедьоври „Целувката“, „Ехо“, „Вечна пролет“, „Вечният идол“ и пр. Роден оказал огромно влияние върху много европейски скулптори и неговият лъх се чувствува в изкуството на Бурдел, Деспио и някои други майстори на длетото…

През 80-те години на 19 век в изкуството на импресионизма настъпила непреодолима криза. Неговата безидейност, ескизността му, преклонението пред мигновеното впечатление и незаинтересоваността от сложни композиционни задачи, накарали някои импресионисти, а така също и редица млади живописци да се отвърнат от неговия свят. Да се опълчат срещу слабостите му и да потърсят нови проблеми. Тъй като търсенията на тези художници започнали след утвърждаването на импресионизма, самите художници били наречени „постимпресионисти“, което в буквален превод означава „след импресионисти“ или още по-точно по смисъл — „дошли след импресионизма“.

Един от първите дезертьори от групата на импресионистите бил Пол Сезан, близък приятел на Емил Зола и син на фабрикант на шапки, който достигнал до положението на банкер.

Сезан се родил в Екс ан Прованс през 1839 и умрял в 1906 година. Той учил първоначално при няколко провинциални учители, но впоследствие заминал за Париж, за да се усъвършенствува, и се сближил с кръга на бунтарите-импресионисти. Сезан взел участие в първата и втората им изложба през 1874 и 1877 г., но се убедил, че столицата не е подходящо място за него и се върнал в родното си място, където цял живот рисувал пейзажи с величави изгледи от планината Сен Виктоар, образи на обикновени хора — свои съграждани — или пък портрети и натюрморти. Сезан работел с плътни и материални тонове и постигал винаги пълна композиционна завършеност на произведенията си, но той никога не си поставял каквито и да било идейно-психологически задачи и за него живописта не била друго, освен средство за отразяване на собствените му усещания от заобикалящата го действителност.

Друг, който се обявил против „романтиката“ и „стихийността“ на импресионистите, като се опитал да създаде ново изкуство по строго определени формули, като се ползува от съвременните му открития в разлагането на светлината бил Жорж Сьора — роден през 1859 и умрял в 1891 година.

Сьора нанасял чистите си тонове посредством множество отделни точки и така поставил началото на „поантилизма“, т.е. на „школата на точките“. По всичко изглежда, че е бил човек със здрави нерви или пък е обичал своето изкуство до полуда, защото е завещал не една голяма композиция и много пейзажи, изградени от безброй разноцветни точки. Една от най-прочутите му творби е композицията „Неделна разходка в Гран Жат“.

Твърде колоритна, прекалено екстравагантна и неспокойна фигура в постимпресионистичната живопис бил Пол Гоген — бивш морски лоцман, банков чиновник и най-накрая художник, който се родил в Париж по време на Революцията от 1848 г. и умрял на остров Доминика през 1903 година.

Гоген навлязъл в живописта след 1880 г. В 1887 г. той основал своя школа в Бретан в селцето Понт-Авен, след това избягал на остров Мартиника в Антилските острови, върнал се в Европа и се заселил в Арл, за да работи заедно с Ван Гог, но се скарал с него и впоследствие заминал за остров Таити. Гоген искал да си играе на дивак. Той усвоил бита и нравите на островното население и се вдъхновявал от наивността и примитивността на неговото народно изкуство. Картините, които нарисувал в Таити, се различавали чувствително от европейските му творби и били изпълнени с екзотична и декоративна красота, но в тях имало много от схематичността и ограничеността на примитивните изкуства — плоскостно третиране на формата, условен колорит, наивна символика и мистика. Измежду „задморските“ произведения на Гоген като най-известни се смятат „От къде сме дошли? Кои сме? Къде отиваме?“, „Духът на мъртвите бодърствува“, „Белият кон“, „Таитянката с ветрило“, „Таитянски пейзаж“, „Девойки от Таити“ и още доста други.

Най-значителната личност и най-крупният художник между постимпресионистите бил холандският художник Винсент ван Гог, който се родил в малкото холандско селце Гроот Зундерт през 1853 година и умрял във Франция през 1890 година. Син на пастор, на 16-годишна възраст Ван Гог постъпил първоначално на работа в една търговска фирма за продажба на картини, впоследствие станал проповедник в белгийската каменовъглена мина Боринаж, където показал рядка обич и състрадание към нечовешките мъки на миньорите и техните семейства, и най-накрая се отдал изцяло на живопис. Ван Гог бил един от малцината европейски художници от края на 19 век, който поставил пред изкуството си нравствено-възпитателни и социални задачи. Той мечтал за голяма реалистична живопис като онази на великите холандски майстори от 18 век, но чувствувал, че в буржоазното общество липсват условия за развитието на подобно творчество. Носещ в съзнанието си трагедията на честния художник в дните на погром на революционно-освободителното движение, страдащ от неизлечимо душевно разстройство и пълен с противоречия, големият холандски майстор завършил жизнения си път със самоубийство.

В ранния холандски период от творчеството на Винсент ван Гог, който мнозина наричат „кафяв период“, заради колорита му от онова време, преобладава селската тема. Подобно на Миле, макар и по друг начин, големият художник показал чрез него трудния и беден живот на селяните от своята родина. Една от най-характерните му творби, нарисувана тогава, е „Семейството, което яде картофи“. Самият Ван Гог казва за нея:

„Твърде много се потрудих да внуша на зрителя, че селяните, които ядат картофи при светлината на газовата лампа, ги вземат от тенджерата със същите ръце, с които са ги изровили от земята. По този начин картината ми показва, че те праведно са изкарали храната си със своя собствен труд!“

Селската беднота е показана изразително и в една друга творба от ранния творчески период на Ван Гог. Това е картината „Обущата“. Тяхната износеност, разкривената им форма и грубата кожа красноречиво говорят за тежкия живот на собственика им.

В 1886 г. Винсент ван Гог напуснал Холандия и се преселил в Париж при своя брат Тео — търговец на картини. В същата година групата на импресионистите се била вече напълно разпаднала и самият импресионизъм преживявал дълбока криза. Под влияние на импресионистичния маниер Ван Гог променил изцяло живописния си похват и своя „кафяв“ колорит — целият си стил на работа. В картините от този период като „Градини в Монмартър“, „Бряг край Сена“ и няколкото автопортрета багрите, нанесени върху платната му, станали чисти и въздушни, а мазката дребна. Появил се един нов живописец. Обладан от непреодолимото желание да създаде свое, оригинално изкуство, Ван Гог напуснал Париж през 1888 г. и се преселил на юг в градчето Арл. Там рисувал архитектурни изгледи, мостове, изгледи от ниви, слънчогледи и някои граждани на самия Арл — „Арлезианката“ и „Пощальонът Рулен“. Най-хубавото му творение от този период е „Слънчогледи“, което има няколко варианта. Не по-малко известни от него са и „Цъфналото дърво“, „Кафене в Арл“, „Домът на Винсент в Арл“, „Спалнята на Винсент“ и др. В тях Ван Гог все още си служи с чистите импресионистични цветове, но той се мъчи да предаде чрез тях не само зрителните си впечатления като импресионистите, а главно дълбоките си вътрешни вълнения и своето душевно състояние.

Ван Гог мечтаел да има своя школа и извикал в Арл Пол Гоген, но двамата не могли да работят дълго и се скарали. Всеки от тях бил с твърде различни разбирания за изкуството. Последвала раздяла. В момент на силна възбуда и раздразнение през тези дни Ван Гог си отрязал едното ухо и бил изпратен по-късно в лудницата. В 1889 г. бил преместен по собствено желание в убежището за душевно болни в Сен Реми, а по-късно се настанил в подобно заведение в Оверн на Уаз, където на 20 юли 1890 година, едва 37-годишен, завършил живота си със самоубийство.

Работите от последния период на живота му отразили неговото тъмно и мъчително душевно състояние. От тях струи болезнена изразителност, цветните им мазки са плътни и те са пълни със своеобразен субективизъм. Едни от най-интересните работи от тези мъчителни и безнадеждни дни в неговия кратък живот са двата портрета на, „Доктор Гаше“ — приятел и почитател на изкуството на Ван Гог.

Последната голяма и също трагична фигура в редицата на постимпресионистите бил Тулуз Лотрек, чието пълно име е Анри дьо Тулуз-Лотрек. Потомък на графовете на Тулуза и Лотрек, чието родословие започвало още от Карл Велики, този граф-художник се родил в 1864 г. в наследствено имение на своите прадеди, но се отказал от безпътния и празен живот на аристократ и се посветил изцяло на живописта. Неговата стихия бил Париж. Той обезсмъртил изгледа на нощните му заведения и кафенета, образите на хората, които ги посещавали, и с ловък и изразителен рисунък, който често достигал до гротеска, оставил великолепни творби, разкриващи с горчива ирония една от най-мрачните черти на буржоазния свят. Най-известни между тях са: „В кафенето“, „Мулен Руж“, „Креват“, „В салона на улица Мулен“, „Клоунесата Ща-Ю-Као“ и др. Лотрек бил и превъзходен портретист. Белязан от съдбата със страшен недъг — криви и къси крака — той умрял в 1901 г. от паралич.

Поставили си задача да преодолеят ограничеността на импресионистите, постимпресионистите също не успели да върнат световното изкуство към великите традиции на миналото и към високата идейност, която била белег на всички гениални творби, и тяхното творчество практически станало стъпало, от което към бъдещето се отправили много от упадъчните буржоазни школи в началото на нашия век. За тях ще поговорим малко по-късно.

Европа крачела бързо напред. Империализмът подготвял бурята на Първата световна война и противоречията между държавите в капиталистическия свят се изостряли с всеки изминат ден. Апетитът за колонии и за индустриални суровини ставал все по-голям, а съзнанието на работническата класа узрявало окончателно до идеята, че старият порядък може да бъде променен само по пътя на революцията. Родина на социалистическата революция, която щяла да възвести новите социални принципи в живота на човешкото общество, станала необятната славянска Русия страната, която родила великия вожд на пролетариата Владимир Илич Ленин…