Драган Тенев
Чудната история на изкуството (14)

Готика

Ако някой ви попита, кой пръв е употребил названието „готика“ или пък „готическо изкуство“, за да обозначи с него изкуството, последвало романския период, отговорете му направо: „Никой не знае!“ От цялата история около този въпрос е сигурно само едно: — първите паметници на готическото изкуство били построени във Франция и тъй като за италианските хуманисти от XV в. „отвъд Алпите“ не живеел никой друг, освен „готи“ — т.е. варвари, те направо им прилепили прозвището „готически“, без да се замислят нито за миг. Всички по-късни усилия на истинските създатели на готиката — французите от Ил дьо Франс — да я нарекат с право „френско изкуство“ не се увенчали с успех и тя останала да се нарича и до ден-днешен с подигравателно име, дадено й от италианците… Най-старите архитектурни паметници на готиката се появили още през 12 в. и тяхното извисяване към небето съвпаднало с един от най-важните моменти в историята на Европа: — с окончателното изчезване на натуралната размяна, с пълното разделяне между селския и занаятчийския труд и с утвърждаването на стоково-паричното стопанство. Онова ново стопанство, което създало силата и могъществото на младите селища на европейците и ги направило първостепенни „двигатели“ в целия икономически, политически и културен живот на тяхното време. Бих искал да ви кажа, че едновременното появяване на двете нови явления — готиката и стоково-паричното стопанство — не било просто съвпадение и между тях съществувала здрава връзка. За да я изясним, макар и бегло, ще трябва да си припомним някои факти от втората половина на 12 век. Но да започнем по ред. И така — вие помните от учебниците си по история — това се изучава още във VI клас, че във времето, за което говорим, в Европа възникнали много нови производства — производство на вълнени тъкани, на стъкло, на бои за платове, на коприна и пр., които заедно с другите отрасли на занаятите подпомогнали бързото забогатяване на градовете. И ето — постепенно сред градските стени на богатите заселища почнала да се заражда и оформява една нова класа — класата на градските търговци и занаятчии. В Германия ги нарекли „бюргери“, а във Франция — „буржоа“. Естествено, интересите на тези господа трудно можели да крачат в унисон с интересите на „негова светлост“ — бившия им феодален господар — и скоро между него и тях избухнала остра, кървава борба. Чрез нея, а понякога и с откупването на известни права от феодала, градската свобода и независимост укрепвали от година на година. За да бранят още по-добре съсловните си интереси, господа градските търговци и занаятчии на европейските градове през онази епоха се организирали в здрави браншови „корпорации“ и главната задача на тези „цехове“, „гилди“ или „братства“ била да се ограничи проникването в тях на който и да било. Това стеснение на правото на труд довело до нова поляризация на сили вече и вътре в самите градски стени. От икономическото неравенство на средновековните граждани се родили първите европейски капиталисти и първите наемни работници. Какви били тогава политическите последици от сложната икономическа и социална борба върху шахматната дъска на европейската история през 12 век? Главно две — образуването на свободните „градове-републики“ в Апенинския полуостров и формирането на първите „централизирани монархии“ в Северна Европа, където кралете, опрени на свободните градове, успели да подчинят феодалите на своята власт. Големите икономически и социални промени в живота на Средновековна Европа довели и до значителни промени в светогледа, на гражданите. Към края на 12 и началото на 13 в. започнало бързо развитие на производителните сили и монополът на черквата над цялостния духовен живот на хората бил сериозно разклатен. Появили се нови знания за света. Техниката напреднала. Търговията процъфтявала. А далечните морски пътешествия и Кръстоносните походи разкрили на смаяните граждани на Запада голямата култура и изкуство на Източния свят. В Болоня, в Падуа, Париж, Краков, Оксфорд и други места на стария континент се основали първите университети…

Стремежът към нови знания и обновление на вековния социален ред намерил своето най-ярко въплъщение в идеите и борбите на търговско-занаятчийската буржоазия — движещата сила в недрата на феодалното общество. Огледало на времето — започнало живота си при подобна историческа обстановка — изкуството на готиката не било вече рожба на манастирите и майсторите-монаси, като романското изкуство, а станало изцяло дело на миряни. На граждани, които вложили в него не само свободолюбивия дух на епохата си, но и копнежа й към повече светлина, човечност и духовни простори в пластичните изкуства, литературата и музиката. За първи път, след вековна пауза, през готическия период в живописта и скулптурата отново се появили и светски елементи, които макар и в мистично-религиозни форми, започнали да отразяват частици от живота, в който се създавали и самите те.

Най-ясният израз на новите веения и стремежи на времето в изкуството на готиката били градските готически катедрали и общинските домове, които почнали да никнат като гъби сред площадите на младите европейски заселища. Техните внушителни размери, богатата им украса и височината им се превърнали в символи на градското могъщество и сила, на градското богатство и процъфтяване: През 12 и 13 векове, а в Северна Европа дори и по-късно, готическата катедрала изпълнявала ролята не само на култова, но и на светска сграда. В нея, освен религиозните служби, ставали и събрания на градските първенци и на гражданите, когато трябвало да се решават важни политически или стопански дела, засягащи живота на целия град. Пред фасадата на готическата катедрала се зародил средновековният театър — полулитургическата драма и мистериите — и пак пред нея ставали големите народни тържества. Виктор Юго, великият френски писател и поет, автор на прочутия роман „Парижката Св. Богородица“, нарекъл готическата катедрала… „симфония от камък, построена от народа!“

Но готическото строителство не се изчерпвало само с тези два нови архитектурни вида и заедно с тях се построили и първите градски болници, големите три и четириетажни жилищни домове с еркери и дворците на градските първенци. Междувременно, пак по същото време, била създадена и онази тясна и задушна планировка на средновековните градове, която се запазила непроменена чак до времето, когато изобретената от Джеймс Уат парна машина поставила началото на индустриалния град.

Колкото и странно да звучи, но като форма и съдържание готическата архитектура сред тесните градски стени била между другото и израз на строителната борба за пространство на зданията в ширина и височина. С нея сякаш настъпил логическият завършек на продължителните усилия на романските архитекти за облекчаване тежестта на сградите и смекчаването на техния суров външен вид. Един от основните белези на готическото строителство станала островърхата арка. Нищо повече от декоративен елемент в Арабския Изток, тази арка предизвикала истинска революция в строителните конструкции на европейските катедрали, домове и изобщо на всички здания. От кръстосването в диагонал на две островърхи арки, готическите архитекти успели да получат съвършено нов вид свод, много по-лек от романския. Те закрепили своя свод не вече върху стените на самото здание, а върху сложна система от подпорни стълбове и арки и по такъв начин пренесли цялата му тежест върху тях, освобождавайки стените от предишното им задължение. Открила се възможност за направа на широки прозорци и в готическите катедрали нахлула светлина.

Терминологията на отделните конструктивни и строителни подробности на готическата сграда е толкова сложна, че аз ще я прескоча. Няма да ви разправям нищо нито за „нервюрите“, нито за „вимпергите“, „фиалите“ и другите им събратя. Според мене, те не представляват особен интерес за нас като отделни детайли. По-важно е друго — да запомните, че чрез тяхното взаимодействие и преплитане готическите храмове станали не само много по-просторни и по-светли от романските, но и значително по-стройни и по-красиви от тях и в тях се въплътил идеалът на епохата за свобода на човешкия дух и издигането му към висините.

Ако трябва да проследим родословното дърво на пръснатите по Европа готически катедрали, ние ще открием твърде бързо, че техният първообраз е абатската капела на манастира „Сен Дени“ близо до Париж. Построена под личното ръководство на тогавашния попечител на манастира — Сугерий, голям френски държавник и покровител на изкуствата — тази малка капела се превърнала в „модел“ за френските архитекти, които наченали през 1163 г. постройката на световноизвестната парижка катедрала „Нотър Дам дьо Пари“ — един от най-ранните паметници на голямата европейска готика.

Полагане основния камък на „Парижката Св. Богородица“ станало при особено тържествени обстоятелства. На церемонията присъствали лично френският крал Людовик VII и специално дошлият от Рим папа Александър II. Присъствието на един папа и на един крал при започването на храмовия строеж имало двояко значение — с него се поставяло началото не само на нов архитектурен паметник, но се утвърждавала и първата европейска централизирана монархия с благословията на върховния представител на бога — папата. Започнатата през втората половина на 12 в. „Нотр Дам дьо Пари“ била завършена в общи линии едва в 1250 година, а дострояването й продължило и през следващите сто години. Въпреки това, върховете на двете странични кули не са довършени и до днес. Все още тежка в основите, „Нотр Дам“ олеква с издигането си и добива онзи устремен към небето вид едва в своите по-горни части, където вече действуват законите на новите конструктивни принципи и форми. Усилията на френските строители към цялостна готическа конструкция, от основите до „иглите“ по върховете на черквите, били увенчани с пълен успех чак през 13 в., когато те построили шедьоврите на своята национална готика — гигантските съборни черкви в Шартр, Реймс и Амиен.

Френските архитекти пристъпили към изграждането на първата от тях — Шартрската в 1194 г. и почти я завършили някъде около 1260 г. Използвайки останките на изгорялата романска черква в града им, те включили в конструкцията на новото си творение „криптата“, цялата долна част на западната фасада и портала с романски статуи на предишния храм, но това не им попречило да създадат образцова готическа катедрала. Макар и с грамадни размери в дължина, ширина и височина — покривът на средния й кораб например се издига на 36 м. от земята — тя станала чувствително по-лека във външния си вид от „Нотр Дам дьо Пари“ и придобила много по-изящна линия от нея.

Не малко за световната слава на този прочут, в миналото и днес паметник, допринесли и чудесните стъклописи по гигантските му прозорци — едни от най-прекрасните цветни стъкла в цяла Европа.

Заедно с Шартрската катедрала започнал строежът и на катедралата в Реймс. Френските крале обявили, че отсега нататък коронацията на всеки крал щяла да става там. Този „малък“ факт накарал нейните строители — Жан д’Орбе, Жак де Лу, Гоше от Реймс, Бернар де Суасон и Робер де Куси, които се сменяли един друг в продължение на цели 100 години — да построят едно наистина класическо творение на зрялата френска готика. Дълга 124 метра; висока 38 и широка в частта на „трансепта“-та си почти 50 метра — Реймската катедрала напомня по своя план най-много Шартрската. Но онова, което я отличава от нея и от всички останали готически паметници на Франция е непостижимата хармоничност на целия й общ вид и нейната чудна фасада — великолепно постижение на френския творчески гений.

Амиенската катедрала — третият шедьовър на Френската готика, била построена малко по-късно от току-що споменатите си сестри. Тя било дело на сръчните ръце на майсторите Робер де Люзаршес и Тома де Кормон, които я издигнали между 1220 и 1269 година. В нея вече имало известни конструктивни изменения, но те не оказали никакво влияние върху „готическата“ линия на силуета й. За съжаление и тя, и Реймската катедрала пострадали лошо от варварските нападения и бомбардировки на немската артилерия и авиация през двете световни войни и днес техните великолепни фасади са силно повредени. Въпреки това, дори и в този си вид, те красноречиво говорят за големия блясък от „добрите дни“ на миналото.

Между многото паметници на френската религиозна готика от тази епоха — за да завършим с катедралите — аз бих искал да ви спомена още три значителни творби — прекрасната „Света капела“ в Париж и внушителните черкви в Руан и Алби, които също са майсторски творения и образци на изящен вкус.

Колкото и чудно да ви се види, но преди да се прехвърли през Рейн и да отиде в Германия, френската готика преминала по-напред Ламанш и предприела първата си екскурзия из чужбина в мъглявия остров на англичаните. Предприемчив народ — те веднага се заловили да строят черкви по новия образец, но за съжаление в техните ръце френската готика изведнъж загубила изящната си линия и смелите конструктивни решения. Първата английска готическа катедрала — катедралата в Уелс започната през 12 и завършена през 15 в. и при най-снизходителното отношение изглежда тромава в сравнение с европейските катедрали от другата страна на Канала. Между многото британски черкви от 13 в, построени в Линкълн, Солсбъри, Йорк, Ексетър и другите графства в острова на Албион, най-голяма художествена стойност имат катедралата в Кентърбъри и прочутото Уестминстърско абатство, което също пострада значително от немските бомбардировки над Лондон през 1940 година. В това прочуто абатство и в неговата капела почива прахът на много от великите мъже на Англия.

Чувствително променени от немския вкус, най-ранните готически паметници на Германия се появили едва през средата на 13 в. и първа между тях към небето издигнала островърхата си кула катедралата В Марбург „Санкта Елизабета“. Ала нейната слава била затъмнена твърде скоро от неимоверно високите катедрали на Фрайбург и Кьолн, които пък на свой ред трябвало да отстъпят пред катедралата в Страсбург — едно от най-хубавите творения на готиката в Елзас. Напредвайки към студения немски север, готическата архитектура придобила някои специфични черти, характерни за строителството В тази част на Германия и на много места там готическите майстори почнали често да заменят камъка с тухлата, а мраморните статуи — с дървени. Сред прекрасните паметници на готиката в Ханзейските Градове едни от най-хубавите постройки са катедралата в Улм и градският дом на Любек.

С търговците на Ханзата, готическото изкуство преминало в Скандинавия, а водите на Дунава го занесли и в Австрия. В старата Виена бил построен прочутият „Св. Стефан“. Много готически катедрали се издигнали и в чешките, унгарските, полските и хърватски градове. Чрез тях готическият стил проникнал и в онези части на Балканския полуостров, където се изповядвал католицизмът.

Готиката преминала проходите на Пиренеите без никакви препятствия. Току-що освободените от мавританско иго области на Испания и Португалия я възприели на драго сърце и скоро на мястото на арабските джамии за слава на „католическия бог“ се извисили едни от най-хубавите късни готически паметници в цяла Европа. В тях се получило извънредно интересно смешение между готически и арабски архитектурни елементи. Между най-значителните готически постройки на Испания се сочат катедралите в Леон, в Бургос и Толедо. За да закръглим обаче представите си за испанската готика, ние не бива да пропускаме и двете й прекрасни светски произведения — дворците-замъци „Белведер“ и „Алказар“ — майсторски творби на епохата си…

С посещението ни в Иберийския полуостров нашата готическа разходка из земите на Европа приключва. Прескачам нарочно съдбата на готическото изкуство в страната на Данте Алигиери, тъй като за него ще си поговорим в специална глава. А сега — предлагам ви отново да се върнем във Франция, за да разгледаме отблизо готическите статуи, които украсяват нейните катедрали.

Връстници на самите постройки, първите изображения на готическата скулптура от края на 12 век не се отличават много от онези на романския период. И те като романските си предшественици представляват предимно библейски разкази, сцени от живота на Христос или пък безкрайни алегорични и символични истории. Отделните фигурки на барелефите им са замръзнали и студени, а техните лица гледат безизразно — с празни очи. Ала стремежът на готическите скулптори към опознаването на света скоро довежда ваятелството до нови технически похвати и до нови изразни средства. В готическите катедрали се появяват първите изпълнени с реализъм творби на готическата пластика. Това е повратна точка в развитието на европейската скулптура. Ваятелското изкуство напредва с бързи крачки и макар готическите майстори да са все още много далече от постиженията на античните си колеги, те успяват вече да предадат твърде точно и живо вътрешното углъбяване или вълнение на онези, които изобразяват. Телата на скулптурните фигури се раздвижват. Ръцете им излизат напред, а драпировката на дрехите допълва и подчертава техните форми. Докато в романската черква скулптурата не е повече от образи, които разказват на богомолеца, в готическите катедрали тя става и украшение; помощник на архитектурата, който трябва да радва окото. Това ново изискване, предявено към скулптурата на 13 век, поставя пред ваятелите от века нови задачи. И те започват да търсят съвършенство не вече само в религиозния смисъл на творенията си, но и в красотата на формите им и в пълна хармоничност на композицията. Тъй като стените на готическата катедрала са намалени от архитектите до максимум за сметка на готическите прозорци, за скулптурна украса остава само строго определено, не особено голямо място. Готическите скулптори го използуват умело, спазвайки реда на „божествената йерархия“ при изобразяването на отделните апостоли, на Христос, Мария или другите „небесни служители“. В долната част на катедралната фасада са наредени апостолите и пророците. Над тях по архиволтата на портала има ангели, а понякога и образи на крале и кралици. С извайването на техните лица се поставя началото на портрета в готическата скулптура. Нов момент в пластичното творчество на 13 век са намалените размери на фигурите на Христос и Мария, които вече не доминират над останалите участници в композицията и сега умелата ръка на ваятелите свързва в единство душевните преживявания на всички изобразени в сцената лица, като подчинява настроението им на основната идея. Лицата на библейските герои постепенно загубват мистично-религиозния си характер и започват да се превръщат в лица на съвременници на самите ваятели. Мария заприличва на бюргерка или изискана аристократична дама, евангелистите — на скитници, а ангелите — вестители на „Второто пришествие“ — на овчарчетата от полето. Те не надуват антични фанфари, а тръбят с битови инструменти, които се употребяват през епохата. Всичко това се прави само с една цел — да се смекчи малко резкият социален контраст между „висши“ и „нисши“, така рязко подчертавани през романско време, дори и при общуването с небето. Идеално свързана с архитектурния замисъл на високата готическа катедрала, готическата скулптура постепенно се превръща в неотменим „суплемент“ към нея и нейните творения не само че не пречат на устремените нагоре архитектурни елементи, но напротив — в известен смисъл ги допълват.

Измежду безбройните произведения на готическата скулптура на първите места се нареждат много от произведенията на готическото длето, които красят Амиенската, Страсбургската, Реймската, Парижката и други катедрали. В тях не само всяка отделна фигура, но и цялостните композиции поразяват с раздвижеността и настроението си. Извънредно характерни творби на скулптурния портрет от готическата епоха са каменните изображения на маркграфа Екхард и съпругата му Ута от Наумбургската катедрала. Приликата с моделите е очевидна и особено обаятелен е образът на женствената и лирична Ута.

И ето че с погледа, хвърлен към двамата каменни съпрузи от Средновековието, дойде времето да се разделим с готическата скулптура и да обърнем очи към готическата живопис, чиито творения също заслужават внимание. Впрочем, тяхната история започва приблизително така: С премахването на част от стените в готическите катедрали и заменянето им с огромни прозорци — кръглият прозорец на фасадата, наречен „розета“ често има диаметър надминаващ десет метра — по-голямата част от площта за проявление на стенописците изчезва. Пообъркани в първия момент от това нововъведение, членовете на „бояджийската гилда“ не знаят какво да правят, но скоро решават: „Щом няма място по стените, където рисуваха нашите бащи, ние ще рисуваме по стъклата!“ Някои от тях имат известен опит в стъклописа още от романско време. Единственото, което им предстои сега е да го развият. По прозорците на средновековните катедрали неусетно се появява вълшебната приказка на готическата стъклопис, където с изключително майсторство и чуден колорит са разказани най-разнообразни истории — от религиозни сцени и битови картини до изображения на храмови дарители. През оцветените в морска синьо, в зелено, жълто и червено стъкла на големите катедрални прозорци потича мека, оцветена светлина. Но майсторството на художника не се задоволява да я допусне в катедралата само като отделни цветни петна и търси да я смеси чрез композицията си в прекрасни пъстроцветни комбинации, които струят над главите на смаяния богомолец. Към светлината се прибавя и музиката на органа. Готическата катедрала се превръща в едно от най-приятните места сред душните стени на вонящия средновековен град. Трябва да признаем — черквата е отишла много далече в религиозната си пропаганда и се мъчи да замени заплахите на ада с красотата…

Освен в рисуваните стъкла, готическата живопис отбелязва голям напредък и в миниатюрите. Сега тези малки картинки в книгите не се рисуват повече от четките на търпеливи монаси, а от умелите, сръчни ръце на граждани-занаятчии. Те вмъкват все по-често и по-често сред тях светски сюжети — разходки на благородни госпожици, на знатни дами, рицарски турнири — и рисуват всичко с жив и пищен колорит.

Богатствата на гражданите и процъфтяването на градовете довеждат художествените занаяти и приложните изкуства до небивала развитие. Майсторите на бронза леят чудни врати за черквите, железарите правят изумителни украшения от вито и ковано желязо, гравьорите и резбарите създават неповторими кутии от слонова кост за скъпоценностите на знатните гражданки, а бояджиите почват да „отпечатват“ върху копринените платове красиви декоративни фигурки с дървени печати, донесени от Персия. Животът кипи и светът крачи напред! Жадна да завладее богатствата и подправките на Изтока, буржоазията изпраща към неговите земи своите първи мисионерски групи от монаси доминиканци и францисканци, които между другото трябва да се погрижат и за спасение душите на непокръстените народи. С кръста в ръка Европа тръгва да завладее един нов свят…