Драган Тенев
Чудната история на изкуството (20)

Европа открива Америка

Всъщност, когато казвам това, аз не съм много убеден, че думата „открива“ е най-добре употребеният термин в нашия случай, защото между впрочем — ако искаме да бъдем справедливи — Европа не открила Америка, а просто се сблъскала с нея. Че е така, говори следният факт: когато Колумб напуснал испанските брегове и тръгнал да плува на запад, той нямал никакви други амбиции, освен да покаже, че може да достигне до островите на подправките и по друг път, а не по онзи, следван от предшествениците му. Обстоятелството, че междувременно се натъкнал на нова и непозната земя, било само случайност, и до края на живота си Колумб живял с твърдата вяра, че е доплувал не до днешна Америка, а до Индия…

След откриването на Америка в нея пристигнали най-напред испанските конквистадори. Аз не искам да ви разправям тук за кървавите злодеяния на тези авантюристи, но ще припомня само, че за по-малко от един век те завзели почти цялото крайбрежие на новия континент и масово избили неговите червенокожи владетели, или пък ги прогонили навътре в сушата. В Америка испанците не се интересували от нищо друго, освен от златото й. Те не обръщали никакво внимание на паметниците на индианската цивилизация и помитали всичко по пътя си. Невежеството и верският фанатизъм на придружаващите ги монаси-йезуити, които искали „да покръстят душите на диваците от Новия свят в правата вяра“, довършвали грабителското им дело и те с озверение унищожавали безценни за историята на Америка старинни ръкописи, надписи по храмовете и дворците. Тяхното варварско дело било приключено с изпочупването на хиляди „езически идоли“ — статуи на индианските божества. Не по-добра съдба постигнала и индианските златни и сребърни украшения. Заедно с малките статуетки и ритуалните предмети на жреците те били претопени почти изцяло. Онова, което се запазило по чудо и оцеляло до наши дни, било рядко изключение. Великият немски художник Албрехт Дюрер, който могъл да види някои индиански украшения, изпратени на испанския крал през 1520 г. от вожда на ацтеките Монтесума, записал в дневника си дословно:

„В течение на целия мой живот аз никога не съм виждал неща, които да ми харесат така много. Между тях има чудни произведения на изкуството и аз останах поразен от таланта и умението на хората, живеещи в тази далечна страна“.

Тази преценка на Дюрер, един човек с изящен вкус, е може би най-значителното свидетелство за майсторството, до което било достигнало американското изкуство по времето, когато Европа открила Америка. След няколко века на пълно забвение интересът към американското изкуство се появил отново едва във втората половина на 19 век и оттогава нататък то станало предмет на планомерно изучаване и тълкуване. Поради невероятните унищожения на конквистадорите и техните помощници монасите-йезуити обаче това изучаване е извънредно затруднено и заради туй общата картина за развитието на древноамериканското изобразително творчество е доста непълна и откъслечна. Какво да се прави — засега ще трябва да се задоволим с нея. Но да започнем поред. И така: Днес под понятието „американско изкуство“ нашите учени сумират архитектурните, живописните и скулптурните постижения на всички индиански народи, които са населявали някога Средна Америка и северозападните части на Южна — единствените територии от огромния американски континент, където при пристигането на испанците е съществувало вече класово робовладелско общество, обособено в отделни държави. В цялата останала част на Америка са живели главно чергарски племена и те не са оставили след себе си особени културни следи.

Развитието на самобитно американско изкуство започнало някъде около 10 в. пр.н.е. и завършило с идването на испанците през 16 в. От всички видове изкуства в Новия свят най-развита била архитектурата, и тъй като нейните колосални паметници представлявали най-мъчните „обекти“ за разрушаване, голямо число от тях — макар и силно повредени — оцелели. На второ място идвала скулптурата. Намерените образци на древноамериканското ваятелство красноречиво говорят за нейните успехи и за изразителната й сила.

Най-трагично е положението с живописта, защото нейните остатъци са съвсем скромни и по тях е почти невъзможно да се определи цялостният характер и насоченост на индианската живопис. Поради липсата на унищожените от „добрите християни“ каменни надписи по храмовете и другите паметници на американското изкуство, техните днешни имена са условни и те носят обикновено името на местата, където са били намерени. Същото е положението и с определяне предназначението на повечето сгради и предмети.

В старата американска архитектура има много малко локални различия и това се дължи главно на еднаквостта на строителните принципи, които са господствували в онези територии на Америка, където е имало уседнал живот. Древноамериканските индианци не познавали нито свода, нито арката. Тяхното строителство било доста примитивно и при зидането на своите сгради те приближавали постепенно двете им стени до момента, когато над тях се образувало такова пространство, което можело да бъде покрито с една-единствена каменна плоча. Днес в архитектурата този начин на покриване се нарича „лъжлив свод“ и при него полезният вътрешен обем на постройката остава минимален. Ето един пример — американският археолог Холмс изчислил вътрешния обем на колосалната сграда в гр. Ушмал, позната под наименованието „Дворецът на управителя“, и установил, че той представлява едва 2,5 процента от общия обем на цялата постройка. Трябва да ви кажа, че всички сгради в Централна Америка и по крайбрежието на Перу се строели върху „стилобати“ — изкуствени възвишения във форма на пресечени пирамиди с различни размери и височина. По своя външен вид те напомняли месопотамските „зикурати“, но имали по-друга конструкция и във вътрешността им също не се правели никакви помещения. Понякога индианците нареждали няколко „стилобата“ един над друг и върху последния построявали своите храмове или дворци, така че по външен вид се получавало нещо като стъпаловидните пирамиди на египтяните. Храмът на върха бил обикновено едноетажен и из цялата територия на Америка до нахлуването на испанците съществували само няколко многоетажни храмове. Те били изграждани от няколко носещи стени, съединени в горния си край от описаните преди малко „лъжливи сводове“, над които се издигал „гребен“ — продължение на централната стена, оформено като гребен на петел. Този гребен нямал друго предназначение, освен чисто декоративно. Индианските храмове били винаги единични постройки, докато дворците на „императорите“ представлявали цели ансамбли от свързани помежду си постройки. Освен, храмове и дворци древните американци строели, и „стадиони“, на които се разигравали различни религиозни игри. Те представлявали равни площи, заобиколени от две дебели стени, достатъчно широки, за да побират много зрители, изкачили се догоре по широки стълби.

Пирамидите, над които индианците строили своите светилища, се правели главно от кирпичи или пък от каменни блокове, както било в Южна Америка. Отвън те бивали облицовани с разноцветни каменни плочи и това им придавало особено живописен вид и помагало сградата да се свърже с околната среда — нещо, в което индианцита останали ненадминати майстори. До върха на пирамидите се отивало по широки стълби, иззидани на едната или на четирите страни на самата пирамида, върху която се извисявал храмът. Той се строял само от гладко издялани каменни блокове, скрепени помежду си с глина и големи медни скоби.

Трите основни типа сгради в архитектурата на древна Америка не претърпели почти никакви изменения във вековното си съществувание и различията им в отделните области на континента се проявили главно в техните размери и в различната вътрешна и външна украса. Между най-значителните образци на американското строително майсторство могат да се посочат известният „Храм на слънцето“ в гр. Паленке, който носи името си от големия барелеф на „Бога-Слънце“, изваян върху задната му стена. Той е бил построен през 7 в. на н.е. и е богато украсен с геометрични орнаменти, а върху гребена му е издялано голямо митическо чудовище, с чийто образ е украсен и порталът на храма. Общата уравновесеност на отделните части и сдържаната употреба на орнаментната украса правят от този храм една от най-хубавите творби на културата на маите, които са населявали Централна Америка. В 1952 г. една археологическа експедиция в Паленке откри сред пирамидата на другия маиски храм — „Храмът на надписите“ — саркофага на погребан сред нея голям, индиански вожд или велик жрец.

В Паленке, освен храмовете се издигат и останките на един голям „дворцов ансамбъл“, изграден над огромна землена платформа с размери 104 на 60 м. Средната височина на сградите му е около 10 м. и между тях се издига една 4-етажна кула — голяма рядкост в древноамериканската архитектура. Паметници от строителството на маите, които представляват интерес за изучаването на древно-американското изкуство, се срещат в Тикал, Пиетрас Неграс, Йачилан, Конан и Киригуа…

Толтеките, най-старите обитатели на Мексико, също създали многообразни храмове и дворци в своята столица Теотихуакан. Най-вероятно е зданията им да са били строени от дърво или непечени тухли, защото от тях не е останало нищо, освен грандиозните пирамиди, върху които са се издигали. Една такава пирамида в Теотихуакан е „Пирамидата на слънцето“ с височина, по-голяма от 65 м. и ширина на основата, надминаваща 200 м. Още по-внушителни размери от нея има пирамидата в Чолула, построена от толтекнте около 5 век. Дори и днес, след многовековното разрушение, нейната височина е все пак 77 м., а основата 440 м.

Около 9 век в Средна Америка настанали големи преселения на индиански племена. Кои са били причините за това, е неизвестно, но оттогава майте напуснали територията на днешна Гватемала и Британски Хондурас и се преселили в полуострова Юкатан, където основали нови цветущи градове. Най-значителните средища на изкуството между тях станали Чичен-Ица и Уксмал. Новото направление в американската архитектура след големите преселения извикало на живот нов архитектурен елемент — колоната. За разлика от всички други видове колони в историята индианците правели своите колони във форма на пернат змей — „Кетцалкоатл“ — главен бог на толтеките.

От периода на „обновлението“ в американската архитектура останали значителни образци — храмът „Кастильо“ в Чичен-Ица и неговият „събрат“ — „Храмът на воините“ — пред които някога се извисявала една двойна колонада, дълга 120 метра. Индианците я наричали „Групата на хилядата колони“. В Уксмал най-значителните развалини от това време са останките на „Двореца на управителя“, покрити изцяло с орнаменти от разноцветни каменни плочи.

В 15 век сред долината на Мексико се образувала нова индианска държава — царството на войнствените ацтеки. Те построили своята столица Теночтитлан на един голям остров сред соленото езеро Тоскоко, но архитектите им, колкото и да се стараели, никога не успели да достигнат строителното майсторство на маите. Макар и грандиозни, техните храмове и дворци били лишени от хармония на пропорциите и изглеждали тежки и груби.

В Южна Америка, където индианците населявали главно части от днешните територии на Перу, Чили, Боливия и Еквадор, също се строяло много, но и тук архитектурата не достигнала до равнището на Средна Америка. За жалост, конквистадорите на Франсиско Пизаро и придружаващите го монаси били много по-жестоки от хората на Кортес в Мексико, тъй че на юг опустошенията били цялостни. Един от най-големите храмове на инките — „Храмът на слънцето“ — бил превърнат веднага в доминикански манастир и към него се направили толкова много пристройки, че той загубил първоначалния си вид, а останалото, което не могло да послужи за църковни нужди, било унищожено до основи. Онова, което се спасило по някаква случайност, е много малко, за да може да ни даде пълна представа за архитектурата на племената, населявали Южна Америка в онези дни…

Скулптурата на древно-американските индианци била тясно свързана с архитектурата им и техните религиозни култове. Те били големи майстори във ваятелството и правели монументални „стели“ — монолитни каменни колони и плочи, чиято тежина понякога надминавала 60 тона. „Стелите“ се издялвали обикновено по повод на някакъв празник или битка и техните релефи представлявали най-често жертвоприношения на деца в чест на „подземните богове“ или избиване на военнопленници. Най-характерният белег за релефите по стелите е и схематичното изображение на човешките лица и абсолютните подробности на облеклото, оръжието, обстановката и другите детайли на сцената. Много разпространен скулптурен вид всред индианците били на стенните релефи, разказващи най-често легенди за пернатия змей „Кетцалкоатл“, или пък подвизи на племенни вождове. Техният стил е подобен на онзи при „стелите“.

В древноамериканското ваятелство истинска загадка представлява една грамадна базалтова глава, изсечена от монолитен блок, който тежи цели 30 тона. Учените я приписват на скулпторите от племето олмеки. Въпреки че е съвсем различна по своите черти — обло лице, широк нос и дебели устни — тя напомня много големите каменни глави във Великденския остров, описани тъй колоритно в „Аку-Аку“, и прави хипотезата на Тор Хейердал твърде вероятна. Между скулптурните творения на древна Америка почетното място се пада на миниатюрната й скулптура — онази дребна пластика, в която индианските майстори изоставили тържествения, параден стил на „стелите“ и възпроизвели света, който ги заобикалял. Тя е изпълнена с такъв поразителен реализъм и движение, че нейните творения нерядко се приближават по майсторството си до най-добрите образци на Елада. Много голям интерес представляват и малките керамични фигурки на индианските скулптори от тъй наречената „култура на запада“, които са били правени в териториите отвъд най-западната част на Мексиканското плато. Главен център на тази „култура“ бил градът Цин-Цун-Дан — „Мястото на колибарите“ — и в него се създали знаменити артистични постижения. Изработени предимно между 15 и 16 в., керамичните фигурки на индианците, представляващи гърбави хора, бременни жени, пчелари, занаятчии, кучета, маймуни и папагали, са „събирателни типове“, т.е. нямат никаква портретна прилика, и в тях е вложена много динамика, движение, израз и реализъм.

Докато средноамериканците се стремели предимно към „събирателния тип“ в скулптурата си, ваятелите от Южна Америка, и по-специално, ваятелите от тихоокеанското крайбрежие, които работели сред племето мочика, се стремели към „портретния образ“. До времето на испанското нашествие този жанр завоювал в Перу големи успехи и при разграбването на индианските гробници белите открили стотици погребални съдове и релефи, изобразяващи покойника в най-различни моменти от живота му. Тези съдове са истински шедьоври на грънчарското майсторство.

Към няколкото думи за американската скулптура аз искам да прибавя и няколко за живописта. Тук полето на наблюдение и разглеждане ще бъде извънредно стеснено, още повече и заради това, че живописта на индианците никога не достигнала сред народите на Средна Америка онова ниво, до което се извисила тяхната архитектура и скулптура. Индианците познавали само фресковата живопис, рисунката върху съдове и миниатюрата. В староамериканското творчество най-добри живописци се оказали майте. Намерените през 1946 г. фрески в заселището им Бонампак — в неговия храм — потвърждават това. По стените на първото храмово помещение е изобразена някаква тържествена церемония, във второто — сражение, а в третото — буйно и кърваво веселие след победа. Настроението и в трите сюжета е напълно вярно. Могат да се споменат само още няколко фрагмента от фрески и орнаменти на толтеките в тяхната столица, и струва ми се, това е всичко.

В Южна Америка, където живописта е украсявала главно керамичните съдове, художниците от племето мочика създали ненадминати художествени произведения, които много напомнят съвременните гравюри. Днес те се смятат като едни от най-ценните експонати на изкуството в американските музеи.

Макар че културните постижения на народите от Америка били безжалостно унищожени от испанските конквистадори, те не изчезнали напълно, но силно променени, продължили своето съществуване главно в приложното изкуство на индианците. Ние можем да ги видим сега въплътени в индианските тъкани, в пъстрите им шалове и в техните красиви наметала…

Европа открила Америка! Като резултат от това американското злато и несметните съкровища на Монтецума и инките потекли към касите на испанския крал и европейските банкери. Това означавало натрупване на нови големи капитали и на нови социални противоречия в стария ни континент. Предстояла буря! Нека да я поизпреварим и преди нейното избухване да се върнем малко назад. Да видим какво стана с Ренесанса отвъд Алпите, който по времето на Колумб бил вече в ход из земите на цяла Северна Европа.