Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, корекция, форматиране
analda (2017)

Издание:

Автор: Драган Тенев

Заглавие: Чудната история на изкуството

Издание: второ

Издател: Български художник

Град на издателя: София

Година на издаване: 1978

Тип: очерк

Националност: Българска

Печатница: ДП „Георги Димитров“, бул. „Ленин“ № 117

Излязла от печат: 23. VI. 1978

Отговорен редактор: Доц. Любен Белмустаков

Редактор на издателството: Екатерина Коларска

Художествен редактор: Тома Томов

Технически редактор: Борис Карапетров

Коректор: Веса Апостолова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/673

История

  1. — Добавяне

От времето на Людовик XIV до барикадите

Впрочем в началото на 17 век Франция била вече окончателно обединена под скиптъра на своите крале. Нейното обединение започнало още през дните на Стогодишната война и завършило с Нантския едикт от 1598 г., който я превърнал от кърваво блато на религиозни раздори в силна и могъща абсолютна монархия. Първите трима Бурбони — Хенрих IV, Людовик XIII чрез Ришельо и Людовик XIV, който казал „Държавата — това съм аз!“ извели абсолютизма до неговия апогей. През тази епоха Франция била в пълен възход. Нейните мореплаватели и войници изграждали колониалната й империя в Канада и Индия, а нейните мислители, художници, поети и драматурзи утвърждавали културата й из цяла Европа. Несъмнено, справилата се с центробежните сили монархия имала нужда от изкуство, което да я утвърди в съзнанието на онези, над които властвувала. Това накарало далновидният кардинал Ришельо — най-големият държавник на френския абсолютизъм — да учреди през 1634 година знаменитата „френска литературна Академия“, а по-късно сам Людовик XIV заповядал да отворят и „Кралска художествена Академия“, в която нейният директор живописецът Шарл Льобрьон прочел първата си публична лекция през февруари 1648 година. И двете академии бързо се превърнали в проводници на официалното френско изкуство, нужно на монархията. Започнали да се зараждат наченките на френската класическа естетика — рожба на рационалистическата философия на Декарт и на култа към античността. Новите естетически идеали на френската аристокрация освободили изкуството на Франция от религиозната сюжетност и го направили почти напълно светско. Насочили го към създаването на монументални творби, възхваляващи гражданската добродетел, готова да пожертвува личното пред интересите на своя крал, а това за съжаление станало една доста сериозна пречка за много творци, които искали да опознаят и да представят социалните контрасти и конфликти на времето си.

Кралската власт, чиято сянка се спуснала през 17 в. над всички прояви на духовния живот в страната, направила изкуствата свой монопол. В сградите на Мансар, в картините на Пусен, в трагедиите на Корней и в есетата на Боало се прокраднала нотка на известно еднообразие, наложено от надзора на Академията и в тях се настанила тържествената сдържаност, изкуственото величие и приповдигнатото благородство. За жалост лицето на тогавашна Франция изчезнало от френското изкуство и на негово място се настанила сянката на Гърция и Рим. Френската аристокрация предпочитала да изразява възвишените си стремежи, чрез величавите антични митове и исторически събития.

В началото на 17 столетие френските крале започнали да строят. Те имали нужда от архитектурни паметници, които трябвало да разкажат чрез величието си за тяхната мощ и абсолютната им власт. Архитектите се постарали да ги задоволят. Докато замъците на старата френска аристокрация запазили до известна степен националния си облик, макар и вече да ги строели от тухли, а не от камък, в обществените сгради започнали да се пренасят стилови подробности, дошли от чужбина. Но френските архитекти проявили пълна умереност във възприемане на чуждото и не копирали сляпо всичките приумици на италианския барок, който заливал Европа. Тяхната грижа от епохата била да предадат грандиозност на творенията си не чрез украсата им, а главно чрез техните пропорции, имитиращи изкуството на античните майстори.

През 17 в. Френската монархия издигнала много нови дворци и летни резиденции, големи черкви, грамадни обществени сгради и други здания, сред които най-известни са построеният от фламандския архитект Соломон Дьо Бросе „Люксембургски дворец“, издигнатият по заповед на Ришельо „Пале Роял“ и резиденциите „Шато де Мезон“ и „Во льо Виконт“. Но колкото и прекрасни да били тези рожби на френската дворцова архитектура, тяхната красота бледнеела пред най-голямото творение на френския 17 век — Версайския дворец, планиран от архитектите Луи Льо Во и Франсоа Мансар. Версай бил строен много години. Той представлявал първоначално малък ловен павилион на Людовик XIII, но синът му Людовик XIV решил да го превърне в приказен палат и трябва да признаем — успял. Разбира се, това му се отдало с помощта на двамата споменати архитекти, а така също и с помощта на архитекта Андре Льо Нотр, който проектирал вълшебния му парк, украсен с безброй нимфи, басейн, фонтани и други декоративни подробности от господин придворния художник Шарл Льобрьон. Колкото и невероятно да звучи, но във Версайския дворец всичко било подчинено на фасадите и това създало в неговата вътрешност много неудобства. Въпреки че той притежавал десетки прекрасни зали, там нямало нито една баня или тоалет.

За да не останат по-назад от своите крале, френските аристократи и непрестанно богатеещите буржоа също започнали да си строят нови скъпи жилища в заобиколения от Сена блатист остров Сен Луи, или пък покрай двата й бряга. Те допринасяли не малко за подобряване общият изглед на Париж, който по това време вече броял към 350 000 души и непрестанно се обогатявал с големи обществени сгради, като „Дома на инвалидите“, „Колежа на четирите нации“ и подобни здания. Не по-назад от светското строителство през века крачела и култовата архитектура, която следвала главно бароковата пищност на римския „Джезу“, а заедно с нея процъфтяла и урбаническата архитектура на французите, чиито представители се погрижили да направят „Града-светлина“ столица с красиви площади като площада „Вандом“, „Плас Пигал“ и др.

Класицизмът във френската живопис направил първите си стъпки в ателието на Симон Вуе — придворен живописец и декоратор без особен талант, който имитирал италианците и бил превъзходен педагог. Необикновено продуктивен Вуе изписвал фрески, олтарни картини, портрети, декоративни пана с арабески, фронтисписи за книги и проекти за гоблени. Макар и лишен от оригиналност той бил обявен от съвременниците си за обновител на френската живопис от 17 в. Впрочем Вуе е един от първите художници на Франция, който пренесъл в изкуството й някои елементи на италианския барок и се опитал да създаде национална декораторска школа. Въпреки това в изкуството му се чувствувала не малко студенина, породена от неговите прекалено разсъдъчни композиции и туй го направило най-ранния предвестник на класицизма във френската живопис.

През 1621 г. във Франция от Италия се завърнал още един голям живописец и график — Жан Кало. Кало бил роден в Нанси, в Лотарингия и работил главно в провинцията. За разлика от Симон Вуе той притежавал ярък и самобитен талант, намерил върховен израз в неговите многобройни офорти. Творец-реалист, Кало винаги се мъчел да обобщи видяното и да му даде творческа оценка. Буен темперамент, той предпочитал да изобразява масови сцени — панаири, турнири, дворянски празници, ловове или бойни сцени. За да нахвърли наброски за подобни сюжети той участвувал дори лично в не едно сражение. Особено място в творчеството на Жак Кало заема неговата серия от гравюри, озаглавена „Бедствията на войната“, в която звучи гневен протест срещу ужасите й.

Заедно със споменатите дотук художници между 30-те и 40-те години в Париж работели и тримата прочути братя Льонен. Най-известен сред тях бил Луи — майстор на разсеяната дневна светлина, чиито с малки размери и неособено ярък колорит табла били интересен и спокоен разказ за живота на френските хора от народа. Льонен ги изписвал с чувство за монументалност, рядко съзерцателност и изящен живописен език. С много настроение и вкус.

Сред портретистите от първата половина на 17 в., които също не стояли със скръстени ръце, най-ярко изпъкнал талантливия майстор Филип дьо Шампен. Неговият портрет на Ришельо е знаменито портретно изображение, в което ярко личи властният характер и желязната воля на големия държавник.

Тенденцията към строг композиционен ред, към равновесие и завършеност на образите в живописта на френския класицизъм се проявили с най-голяма мощ в изкуството на прочутия френски художник Никола Пусен. Пусен бил роден в малкото нормандско градче Андрели, но още на 14-годишна възраст пристигнал в Париж. Тъй като столицата не могла да му предложи учител, който да задоволи неговите възвишени стремежи към античното минало, той се упътил за Италия и след много премеждия в 1624 г. се озовал в Рим. Във Вечния град Пусен проучил старателно изкуството на древните майстори и на Рафаело. Той останал чужд към модния маниеризъм на епохата и насочил своето самобитно творчество, напоено с мисъл и обществено звучене, към сферата на историческите сюжети, които давали възможност да се обобщават характери и чувства. Тънък познавач на природата, Пусен често рисувал и пейзажи, в които тук и там се прокрадвали й някои нотки на меланхолична поетичност. Най-характерният белег в изкуството на големия френски художник бил строгият композиционен ред при разпределянето на човешките фигури в творбите му, който много напомнял театрален мизансцен. Самите фигури били мощно моделирани и предадени с точни очертания. Приличали на антични статуи. Цветът — носителят на емоционалното начало в живописта — имал второстепенно значение за Пусен и той го подчинявал на линията и формата — типичните изрази на рационалното начало в изобразителното изкуство.

Между най-известните творения на великия френски живописец днес се нареждат „В царството на Флора“, „Великодушието на Сципион“, „Заспалите нимфи“, „Пейзажът с Полифем“, „Риналдо и Армида“, „Танкред и Ерминия“, „Аркадските овчари“ и още много други създадени през най-разнообразни периоди от живота му.

След като работил дълго време за римския кардинал Барберини и за неговия секретар кавалерът Касияно дел Попо, Пусен бил извикан в Париж, от Людовик XIII, но не се задържал дълго в родината си и се върнал в Рим, където починал през 1665 година.

Най-известният френски живописец след Пусен от първата половина на 17 в. бил пейзажистът Клод Желе, когото наричали Клод Лорен, т.е Клод Лотарингецът. Той също прекарал по-голямата част от живота си в Италия — главно в Рим. Неговите предпочитани сюжети били селските идилии и пейзажа. Живописец на яркото южно слънце и на ярките наситени багри, Лорен познавал отлично светлината на италианския ландшафт и умеел да предава всичките му нюанси — от розовината на утрото до бляскавия пожар на залеза. Талантливият майстор изписвал с особено удоволствие изгледи от пристанища с кораби. Той ги обливал с контражурно осветление, идващо от дъното им и нарисуваните срещу светлината хора и предмети в тях добивали особено поетично очарование. За съжаление, както и другите представители на класицизма, майстор Клод също не се стремял да покаже цялото разнообразие на природата и търсел в нея само онова, което се покривало с неговите собствени критерии за величие и красота.

В огромното творчество на Клод Лорен има много пейзажи, които са шедьоври в този жанр. Те са разпръснати из музеите от Рим до Ленинград, и в Ермитажа се намира богата колекция на негови произведения. Едно от най-характерните му творения сред нея е „Утро“ — пейзаж, в който е представено как отпочиналата си през нощта земя се събужда още с първите ласки на новото слънце…

През втората половина на 17-то столетие, когато върху трона на френските крале се изкачил Людовик XIV — „Кралят-слънце“ — който според Волтер обичал най-много славата и величието, френското изкуство преминало изцяло в служба на монархията. Академията, над която властвувал Шарл Льобрьон просто „изригвала“ добре дресирани, подчинени на официалното изкуство „кадри“ и в изкуството на Франция се създал „ред“, който задължавал артистите да спазват строго дворцовия етикет и да изпълват произведенията си с надут блясък, салонна изисканост и приповдигнато благородство. Все пак сред сивата маса на безличието от тези години се откроили няколко значими имена — Хиацинт, Риго, Никола Ларжилиер и Пиер Миняр — които създали редица добри портрети на френската аристокрация. В тях личал стремеж към подчертаване и преувеличаване качествата на моделите им — често празноглави сановници или дворцови фаворитки. Не малко митологически, исторически и алегорични картини оставил и самият Льобрьон, който под претекст, че рисува военните походи на Александър Македонски всъщност изобразявал Людовик XIV.

Скулпторите на Франция от 17 в. също работели за двора. Жирардон, Коазвокс и някои други майстори изпълнили парка на Версай с безброй прекрасни нимфи и най-разнообразни митологически герои, изваяни от мрамор и бронз, а Пиер Пюже, най-големият скулптор на Франция от епохата, който работел в Тулон, прибавил към тяхното каменно общество и статуята на своя мощен „Милон Кротонски“. Неговата сила прозвучала като истински дисонанс сред нежните обитатели създадени от събратята му. Впрочем Пюже бил твърде интересен творец. Той проявил многостранни дарби с почти еднакъв успех в архитектурата, живописта и скулптурата, но едни от неговите най-интересни творби всъщност не са в Париж, а се намират в Тулон. Това са „Кариатидите“ на Тулонската община и прочутият му барелеф „Чумата в Милано“.

Нуждите на Версай и желанието на богатата аристокрация да подражава на краля довели до голям разцвет френските художествени занаяти. Хиляди трудолюбиви и грижливи майстори правели под ръководството на Льобрьон прекрасни златни украшения, скъпи мебели, гоблени и ковьори. Колкото и странно да звучи, но в моделите и проектите на гоблени Льобрьон показал истинска фантазия и за разлика от хладната си живопис, ги изпълнил с много живот и динамика. Именно те били, които го прославили в чужбина.

Преходът между 17 и 18 векове показал кризата на абсолютната монархия във Франция. Страната кипяла от селски въстания и аристократически заговори. Богатата буржоазия също изоставяла краля и се отказвала да го подкрепя, убедена, че той не може и не иска да защищава повече интересите й срещу съсловното дворянство и аристокрацията. Ала кралят нехаел от всичко това и дворцовият водовъртеж във Версай продължавал. Ставал все по-пищен и разточителен за сметка на обедняващите народни маси. Франция гладувала. Парите в кралските каси намалявали. Данъците се увеличавали непрекъснато. Аристокрацията се надпреварвала да подражава на своя владетел и строяла малки имитации на грандиозния Версай.

Първата грижа на дворцовите архитекти от 18 в. била да изместят старите класически форми останали от миналото столетие и да ги заменят с нови. Родил се стилът „Рококо“! Названието му идвало от френската дума „рокай“, която означава „раковина“, черупка на мида. Създателят на новата архитектурна приумица, бил кралският архитект Робер дьо Кот и неговите последователи Бофран и Опенор, които работели за аристократите и буржоазния патрицият в Париж, изпълнили столицата с много частни дворци в новия стил. За щастие една област в архитектурата, където рококото не могъл да проникне напълно била строителството на обществените сгради. В него французите проявили явно предпочитание към семплотата на класицизма и стараейки се да не прекалят с украсата по фасадите на своите нови здания, създали някакъв своеобразен архитектурен хибрид, познат в историята на архитектурата като лъжекласически стил. Един от неговите най-характерни паметници в Париж е „Пантеонът“ дело на архитекта Суфло.

Докато през 17 в. живописта била почти монопол на двора, в 18 в. тя се насочила към Париж. Художниците от епохата се обърнали към богатите любители, към меценатите, колекционерите и широката публика и им предложили своите произведения. В Лувъра започнали да се организират изложби и тъй като те ставали на всеки две години в „Квадратната зала“ на стария дворец, взели да ги наричат направо „Салона“. Притисната от времето към практиката на изложбите преминала и самата Академия, а младите парижки художници от 18 в. придобили навика да излагат своите произведения по площадите на столицата. За първи път изкуството слязло така близко до обикновения гражданин-буржоа и станало предмет на най-разпалени обсъждания и критики!

В началото на новия век директорът на тогавашната академия Куапел издигнал девиза: „Главната задача, която стои пред изкуството е то да се харесва!“ Голяма част от художниците, които работели за двора и богатата аристокрация се съгласили с него и се запретнали да превърнат този девиз в живо дело. Да го въплътят в творчеството си. Пръв между всички тях — родоначалник и най-ярък представител на новото течение в живописта на Франция от тази епоха бил Жан Антоак Вато — един от най-големите колористи на Франция. Роден в далечния Валансиен, града на границата между Франция и Фландрия, прочут със своите дантели, Вато се появил на света през 1684 г. Той дошъл в Париж още като осемнадесетгодишно момче и първоначално изписвал малки жанрови картини, разказващи за войнишки походи и лагери, но после учил известно време при художниците Клод Жило и Клод Одран и придобил от тях вкуса към съвършено нови сюжети. Предимно към театралната сцена и към героите на италианската „комедия дел арте“. Първите работи на Вато в Париж били приети и оценени само от тесния кръг на познавачите, главно колекционери и антиквари. Именно в магазина на един от тези антиквари на име Жерсен младият провинциалист могъл да се запознае и с някои творби на Тициан, Веронезе, Рубенс и други големи майстори. Самотата в чуждия град тежала на Вато и го изпълвала със скръб и меланхолия. Макар и по-късно, той въплътил блестящо тези чувства в своя прочут „Жил“ — актьорът в ролята на Пиеро — изоставеният любовник от италианската комедия. Бавно, но сигурно Вато напредвал. Талантът му го налагал постепенно на парижани и най-после — достатъчно оценен — той бил приет за член на Академията и удостоен със специална награда. Вато създал своите най-хубави произведения в един кратък период от около десет години и в тях се отразило като в огледало ежедневието на парижката театрална сцена и празния и безцелен живот на френската аристокрация — една жадна за удоволствия, но осъдена на гибел класа. Изтънчен майстор на грацията и красотата, на изящния костюм, на идеализирания природен пейзаж, наблюдателен и духовит, Вато рисувал с богат и топъл колорит. За него баграта била като звука в музиката и той умеел да извлича от тоновете и полутоновете й прекрасни химни, разказващи за любов, мечти и сънища. Надарен с рядък поетичен дар, той изписвал с чудна лекота всички колебания и трепети в човешкото настроение и неговото старателно възпроизвеждане на модните подробности — фризури, облекла, обувки, украшения и пр. — превърнали картините му в прекрасен портрет на лекомислената и жадна за наслади епоха, през която живял. Син на занаятчия, излязъл от народа, Вато в никой случай нямал положително отношение към много от онези, които рисувал и в картините му тук и там звучат нотки на сарказъм към тях.

Между най-известните творби на големия майстор, освен споменатия „Жил“ се нареждат „Отплуването за острова на Цитера“, „Полски развлечения“, „Капризната“, „Концерт“, „Любовта в италианския театър“ и пр. По-голямата част от тях се пазят във френските музеи. Умрял съвсем млад — само на 37 години — Вато оставил двама верни последователи — Ланкре и Патер — но те си останали само подражатели и никога не го достигнали по майсторство и настроение.

„Този най-френски от всички френски художници“, както го наричал Жарсен, оказал голямо влияние над много от тружениците на четката, работили през 18 в. и от неговия колорит се учил не един майстор от следващите, поколения…

След смъртта на Людовик XIV, през време на неговия приемник Людовик XV и на фаворитката мадам дьо Помпадур, разложението сред френското дворянство достигнало до крайни предели. Франция станала играчка в ръцете на ловки и безскрупулни куртизани и авантюристи, а идеалите на нейните управници се свели до пикантни ястия, танци и нескончаеми костюмирани балове. Междувременно френският народ постепенно се приближавал до просешката тояга. По хоризонта на Франция се сгъстявали бури, но когато се опитвали да подскажат на негово величество, че държавната хазна е празна, а страната бедствува, той отговарял с цинична насмешка: „След мен и потоп!“

В това разгулно време, когато двамата най-популярни герои на Европа били любовникът Казанова и измисленият, но много ефектен барон фон Мюнхаузен, във френското аристократическо изкуство първите две места се заели от художниците Франсоа Буше и Оноре Фрагонар.

Първият от тях — Буше — „художникът на краля“ и любимец на мадам дьо Помпадур, бил надарен с темперамент на клокочещ вулкан. Той се проявил в абсолютно всички живописни жанрове — като се започне от митологическите картини и се завърши с моделите за костюмирани балове или проекти за украса на порцеланови сервизи. Броят на неговото графично и живописно наследство се изчислява на 10 000 бройки. От тях 1000 са картини и етюди! Кога е нарисувал всичко това господин придворния художник не се знае, но с положителност е установено, че той го е направил сам. Само с двете си ръце и без никакви помощници. Повърхностен и незадълбочен художник, Буше обожавал образа на Венера, в който виждал изтънчената аристократка от века и изпълвал платната си с нейното голо тяло. В своето отдалечено от живота и реалната действителност изкуство, придворният майстор въплътил идеалите на жадното за развлечения и удоволствия, капризно аристократично общество, сред което живял и трябва да признаем — направил го цялостно и добре. В Париж обаче се пазят оригиналите на неговите илюстрации към „Декамерон“ и „Метаморфозите“ на Овидий. Каква разлика от всичко друго, което е нарисувал! Какво тънко чувство за хумор, за сатира. И какво дълбоко проникновение в човешката психология…

Ученик на Буше, прекарал известно време и в ателието на Шарден, Оноре Фрагонар съумял да съчетае в едно изяществото на първия си учител и реализма на втория. Той дебютирал в Салона още през 1765 г. и веднага бил приет за член на Академията. Между многото му наситени с еротика и високо живописно майсторство произведения едно от най-популярните е „Откраднатата целувка“. То се пази в ленинградския Ермитаж и в него се вижда необикновеното умение на Фрагонар да предава по вълшебен начин блясъка на коприната и прозрачността на леките материи.

Заедно с Буше и Фрагонар работили майсторите Франсоа Льомоан, Шарл Ванлоо, Франсоа дьо Троа и др. Те също били добри и талантливи, но едностранчиви артисти, които не допринесли почти нищо за развитието на френското национално творчество.

В противовес на празното „галантно изкуство“ на френските аристократически художници през 18 в. във Франция се създало и значително реалистично изкуство, чиито най-големи представители били художниците на „третото съслови“ Симон Шарден и Жан Батист Грьоз — ярки изразители на буржоазния морал и буржоазните стремежи от столетието.

Първият от тях — Симон Шарден — който живял и работил между 1699 и 1779 г., се утвърдил като най-значителният представител на френския реализъм от средата на 18 в. Влюбен в поезията на домашния бит като холандците, Шарден посветил по-голямата част от творчеството си на неговото изобразяване. Без особена култура, незапозната с античността, митологията и литературата, големият френски художник често ни въвежда в кухнята или трапезарията на обикновения френски гражданин-буржоа. Там работят млади жени, слугини или някой перачка, край която е приседнало малко момиченце, пущащо сапунени мехурчета с помощта на сламка. Шарден ги рисува с вярно и наблюдателно око, скрепявайки в лицето им мислите и вълненията, които ги изпълват в момента. Интериорът около тях е предаден живо и с много подробности. Шарден е син на майстор резбар и сам е израснал сред този свят, затова го чувствува изцяло — и като форма и като съдържание. Неговите настроения и грижи, неговите прости радости, са му добре известни. Защото те са всъщност част от самия него.

Освен домашни сцени, Шарден рисувал и много натюрморти. Той тръгва и тук по стъпките на холандците, но неговата френска чувствителност скоро взела връх и в натюрмортите му вещите от всекидневието добили значимост.

Приет в Академията само с поръчителството на своя тънък вкус и голямото си професионално майсторство, Шарден оставил доста богата колекция от картини и натюрморти. Ще спомена само две от неговите произведения — знаменитата му „Перачка“ в Ермитажа и „Натюрморта с медния съд“, които се смятат като едни от неговите най-добри и зрели постижения. В тях се вижда тясно качествата му на забележителен колорист, който е рисувал с плътни тонове и огромно богатство от полутонове, рязко контрастиращи с ефирната тоналност на придворната живопис от века…

Грьоз, който поел щафетата на реализма от ръцете на Шарден, живял и работил през втората половина на 18 в. Художник на буржоазията, той откликнал изцяло на призива на Дидро за създаването на „морална живопис“, която да възпитава в дух на добродетел и нарисувал много „картини-проповед“ от типа на „Четенето на Библията“, „Паралитикът или добрите плодове на възпитанието“ и др. Днес подредените като мизансцен, морализиращи композиции на Грьоз ни изглеждат твърде наивни и дори смешни, но на времето си те са изиграли значителна роля в борбата между двете течения в изкуството на 18 в. и са били горещо аплодирани от самия Дидро…

А сега, преди да привършим с века на галантността и революцията ето и една извънредно кратка справка за неговите пейзажисти, портретисти и графици.

И така — пред нас е Жозеф Верне, най-известният пейзажист от епохата на Людовик XV и на целия век, който е бил роден в Авиньон през 1714 г. Той прекарал по-голямата част от живота си в Италия, където попаднал още съвсем млад и запленен от нейното море, останал верен на изгледа му в цялото си творчество. Верне нарисувал по поръчка на Людовик XV цяла серия с изгледи от френските пристанища и заливи по Атлантическия бряг и по Средиземно море. С тях показал още веднъж огромната си дарба на художник-маринист и бляскав колорист.

Ето и трима портретисти — Морис Кантен де ла Тур — майстор на пастелния портрет, с тенденция към психологическо проникване, мадам Виже Льобрьон, първата френска художничка, авторка на обаятелни портрети на нейните деца и Пероно — може би най-добрият майстор от тримата. Те рисуват хората на своя век в най-разнообразни пози и от най-различен ъгъл на зрение и остават значителни спомени за техни прочути съвременници — артисти, аристократи, граждани-буржоа и деца.

А сега — графиците от 18 век, който се смята от самите французи като „златен век на френската графика“. Неговите най-добри звезди в жанра са членовете на семейството Дерве, братята Сен Обен, Кошен, Гравело и някои др., които гравират цели серии от гравюри, копират картини на големи френски художници, илюстрират книги или пък правят графични портрети на свои съвременници.

А ето най-накрая и скулпторите на това противоречиво столетие. Те са Гийом Кусту, Жан Баптис Льомуан, Бушардон, Жан Баптист Пигал, Етиен Морис Фалконе и Худон. Безспорните първенци между тях са последните двама: Фалконе и Худон. Фалконе е поклонник на Пюже и като своя учител се мъчи да постигне в скулптурата някои от ефектите на живописта. Неговата най-известна творба е поръчаният му от Екатерина Велика паметник на „Петър I“. Фалконе работил над това творение 12 години, но когато бронзовият конник, дръпнал силно повода на своя изправен на задните си крака кон с отправен в далечината поглед се изправил върху грубия гранитен пиедестал, всички свалили шапка пред таланта, който въплътил по прекрасен начин мощта и волята на обновителя на Русия…

А след Фалконе — ето и Худон. Безсъмнено Жан Антоан Худон е най-големият ваятел на Франция от 18 в. Той работил предимно портретна скулптура и издигнал реалистичните традиции на този жанр в родината си до изключителни постижения. Според историческите сведения неговото творчество обхващало повече от 150 портретни бюста и фигури, но много от тях са изчезнали. Онова, което е достигнало до нас ни го представя обаче като тънък познавач на човешкия свят и майстор, умеещ да представя еднакво добре величието, гения, простодушието, благородството, рафинирания интелект, красотата или грозотата. Ето неговите портрети на Волтер, който ни гледа от своето кресло с типичния си насмешлив и прозорлив поглед, ето го мечтателят Русо, ученият Дидро, Даламбер, Тюрго, Фултон, Лаплас, Бюфон, Франклин, Вашингтон, Джеферсън, Лафайет, Наполеон Бонапарт и десетки други видни мъже — мъдреци, учени, изобретатели или войници. Във всеки от тях е подчертано най-характерното от вътрешната им същност и е скрепено с одухотворена и точна прилика, почувствувана тънко от големия френски майстор на длетото. 18 век завършва!

Епоха на ужасяващи социални контрасти, на невъобразим разкош и на черна мизерия, на бунтове на селските маси, които се хранят с овесен хляб, докато във Версай Мария Антоанета се пързаля върху „сняг“ от посипана по алеите на парка захар, той остава в историята на Франция като едно тягостно затишие пред страшна буря на гнева — Френската буржоазна резолюция. Тя чука по вратата на историята. Феодализмът е изживял своите последни дни. На хоризонта се въздига звездата на буржоазията — класата, която ще управлява света през следващия век. Тя има нужда от изкуство, което да въплъти нейните идеали и да ги направи достояние на хората. На народа. И ето — в края на столетието срещу „моралните проповеди“ на Грьоз се възправя изкуството на един млад и темпераментен художник — Луй Давид — артистът, който ще върне френското изкуство отново към класическата строгост и към идеалите на античния свят. Само че сега той ще се обърне не към митологията и подвизите на царете, а към републиканската добродетел. Нека докато неговият талант зрее и укрепва, да напуснем ателието му и да прекосим Ламанш, за да видим какво става междувременно и в острова на мъглите.