Михаил Шолохов
Те се сражаваха за родината (9)

Уверено, сякаш беше у дома си, Лопахин отвори килнатата портичка и влезе в един двор, потънал в бурени и коприва. Полуразрушените дворни постройки, увисналият на една панта прозоречен капак и полуизгнилите стъпала на входа — всичко показваше, че в къщата няма мъжки ръце. „Стопанинът сигурно е на фронта, значи, ще стане работата“ — реши Лопахин.

Край сайванта дребна, сърдита на вид бабичка в износена синя пола и с мръсна блуза нареждаше тезеци. Като чу скърцането на портичката, тя с усилие се изправи и опряла над очите сбръчканата си кафява длан, мълчаливо загледа непознатия червеноармеец. Лопахин се приближи, почтително я поздрави и попита:

— Слушай, стрино, ще се намери ли у вас една кофа и малко сол? Уловихме раци, та искаме да ги сварим.

Бабичката се намръщи и с груб, почти мъжки по сила глас каза:

— Сол ли? Не сол, ами ей тоя мръсен тезек ми се свиди да ви дам.

Лопахин слисано запремига и попита:

— Защо такава немилост към нас?

— Не знаеш ли защо? — сурово попита бабичката. — Как не ви е срам! Къде отивате? Отвъд Дон ли бързате? А кой ще воюва вместо вас? Да не би да заповядате на нас, бабичките, да грабнем пушките и да ви браним от германците? От три денонощия вече през селото минават войски, нагледахме ви се до насита! А на кого изоставяте народа? Нямате нито срам, нито съвест, проклетници! Кога е бивало това, неприятел да стигне до нашите места? Откак съм се родила, не помня такова нещо нито веднъж през живота си! Сутрин се чува как реват оръдията натам, дето залязва слънцето. Сол ще ми искате? Дано на оня свят ви солят.

Зачервен от срам, от смущение и яд, Лопахин изслуша гневните думи на бабичката и каза смутено:

— Ама че си била лоша, стрино!

— Не заслужаваш да бъда добра към тебе. Да не би да искаш да те жаля, задето си се изхитрил да наловиш раци? Медал са ти окачили сигурно не за раци, нали?

— Не закачай медала ми, стрино, той не те засяга.

Бабичката, която се бе навела над разпилените тезеци, се изправи отново и дълбоко хлътналите й черни очи пламнаха младежки и ядно.

— Всичко ме засяга мене, соколчето ми. Аз съм превила кръста си да работя до старост, плащала съм си всички данъци и съм помагала на властта не за да бягате сега като чумави и да оставите всичко на разорение и разруха. Разбира ли това празната ти глава?

Лопахин запъшка и се намръщи като от зъбобол.

— Всичко това го знам и без да ми казваш, стрино! Но ти напразно разсъждаваш така…

— Както умея, така разсъждавам… Не си порасъл още да ме учиш.

— Сигурно нямаш никого в армията, иначе не би разсъждавала така.

— Аз ли нямам никого в армията? Иди попитай съседите, да видиш какво ще ти кажат. Имам трима сина и зет на фронта, а четвъртия, най-малкия ми син, го убиха при град Севастопол, разбра ли? Чужд и непознат човек си ти, затуй и разговарям мирно с тебе, а виж, ако бяха дошли сега синовете ми, не бих ги пуснала дори на двора. Щях да ги благословя с тоягата по челото и да им кажа с майчински думи: „Щом сте се заловили да воювате, воювайте, проклетници, както трябва, а не мъкнете подире си противника през цялата държава, не посрамвайте пред хората старата си майка!“

Лопахин избърса потта от челото си и каза:

— Е, добре… извинете, стрино, ние бързаме, ще отида в друга къща да поискам кофа. — Той се сбогува и тръгна по утъпканата в бурена пътечка, като си мислеше с досада: „Какъв дявол ме накара да дойда тук! Поприказвах си хубавичко, сякаш пийнах медовина…“

— Хей, войниче, я почакай!

Лопахин се озърна. Бабичката вървеше след него. Тя мина мълчаливо към къщи, бавно се изкачи по скърцащите стъпала и след малко изнесе една кофа и сол в нащърбена дървена паничка.

— Донеси после съдовете — все така строго каза тя.

Винаги находчивият и безцеремонен Лопахин промърмори неясно:

— Ами че ние не сме горделивци… ще ги взема… Благодаря, стрино, и, кой знае защо, ниско се поклони.

А дребната бабичка, уморена, превита от труда и от годините, мина край него с такава сурова величавост, та на Лопахин се стори, че тя е едва ли не два пъти по-висока от него и че го погледна някак от горе на долу, презрително и със съжаление…

Николай и двамата червеноармейци чакаха Лопахин край двора. Седяха на хладина под плета и пушеха. В свитата на вързоп мокра риза раците мърдаха със скърцане. Високият червеноармеец погледна слънцето и каза:

— Нещо се забави нашият бронеизтребител, както изглежда, няма да изпроси кофа. Няма да успеем да сварим раците.

— Ще успеем — каза другият. — Капитан Сумсков и батальонният комисар едва преди малко отидоха при зенитчиците да говорят по телефона.

А после заприказваха за това, че тая година навред житата са хубави, че жетварките трудно ще могат да косят такава гъста, полегнала пшеница, че тази година на жените ще бъде твърде тежко да се справят с жетвата и че на германците ще остане много нещо, ако отстъплението не бъде спряно. Говореха за стопанските работи угрижено, подробно, както обикновено правят това селяните, седнали в празничен ден на пезула, и като се ослушваше в грубите им гласове, Николай мислеше: „Едва вчера тия хора участвуваха в боя, а днес вече войната сякаш не съществува за тях. Починаха си малко, изкъпаха се и ето че говорят вече за жътвата. Звягинцев се занимава с трактора, а Лопахин се грижи как да свари раците. Всичко за тях е ясно, просто. За отстъплението, както и за смъртта, почти не говорят. Войната е нещо като изкачване на стръмен хълм — победата е там, на върха, и ето ги, те вървят, без да разсъждават напразно за неизбежните трудности по пътя. Собствените им преживявания са на заден план, главното е — да се доберат, да се доберат на всяка цена до върха! Подхлъзват се, политат, падат, ала отново, стават и вървят. Кой може да ги спре? Ще изпотрошат ноктите си, кръвта им ще тече, но все пак ще стигнат върха. Макар и пълзешком, но ще го стигнат!“

На Николай му беше топло на душата и радостно да мисли за хората, с които го бе свързала бойна дружба, но скоро Лопахин прекъсна размишленията му. Потен и зачервен, той се приближи с бързи крачки и като си поемаше дъх, каза:

— Ама че жега! Същински ад. — И погледна изпитателно Николай, като се опитваше по лицето му да разбере дали е чул разговора му с бабичката, или не.

— Не пита ли за чорба? — каза Николай.

— Каква ти чорба, щом ще варим раци! — сърдито каза Лопахин.

— Но защо се забави толкова много?

Лопахин крадешком врътна очи и отговори:

— Случи се една весела, приказлива бабичка, та едва се откъснах. Интересува се от всичко: кои сме, откъде идем и къде отиваме… просто прелест, а не бабичка! Синовете й също били в армията, та като видя военен, размекна се, искаше да ме гощава, предлагаше ми сметана…

— И ти отказа? — уплашено попита Николай.

Лопахин го измери с унищожителен поглед.

— Да не би да съм странник или просяк, та да излапам последната сметана на бабичката?

— Не биваше да отказваш — тъжно каза Николай. — За сметаната си могъл да й платиш.

Като гледаше настрана, Лопахин каза:

— Не съм знаел, че толкова обичаш сметана — иначе щях да я взема, разбира се. Но това е поправимо: аз няма да й занеса кофата, стига ми това удоволствие, ще й я занесеш ти и тъкмо ще поискаш сметана. Бабичката е толкова добра, че няма да ти вземе дори копейка. Да не си посмял да й предложиш пари, че ще я обидиш. Тя така ми рече: „Толкова ми е мъчно за отстъпващите бойци, толкова ми е мъчно, че съм готова всичко да им дам!“ Но да вървим, докато не са умрели раците!