Михаил Шолохов
Те се сражаваха за родината (14)

Като се усмихваше на мислите си и тихичко си подсвирваше, Лопахин вървеше по пътечката, отместваше с крака натежалите от росата клюмнали листа на лопушите и отначало не обърна внимание на едва доловимото ниско пресекливо бумтене, което се чуваше нейде иззад хълма, но скоро бумтенето стана по-ясно и Лопахин се спря и се ослуша. По звука той определи, че идват германски самолети и почти тутакси чу провлачен глас: „Въздушна трево-га-а!“.

Лопахин изведнъж се обърна и хукна към окопите. Само за миг му хрумна тъжната мисъл: „На ти тебе масълце, на ти и Глаша…“, но след това, колкото и чувствителна да беше тая двойна загуба, за дълго забрави за нея…

Изникнали малко по-високо от чертата на кръгозора, четиринадесет германски самолета стремително се приближаваха. Лопахин още не бе успял да дотича до окопа си и от училищната градина звънливо гръмнаха зенитните оръдия. Тъмносивите венчета на избухванията пламнаха малко пред и по-ниско от първите самолети. След това експлозиите на зенитните снаряди почнаха да се множат и местейки се по безоблачното небе, заплуваха редом със самолетите, като разцепваха строя им и ги караха да сменят посоката.

— Единият свърши! — възторжено изрева Сашка Копитовски.

Лопахин скочи в окопа и когато вдигна глава, видя как водещият самолет нелепо се изкриви на крилото си, забули се с черен дим и почна да пада полегато. С бурно свистене и вой, обвит от дим и пламък, той се понесе над линията на окопите и се възпламени от собствените си бомби, като се удари о трамбованата земя на селския мегдан. Грохотът от взрива беше толкова силен, че Лопахин за миг затвори очи. А след това обърна светналото си лице към Сашка и каза:

— Ама че хубава плънка имал… Да можеха тия поднебесни дяволи, зенитчиците, да стрелят винаги така.

Още един самолет от пряко попадение на снаряд се пръсна на парчета във въздуха и падна вече далеко от селото. Останалите успяха да се промъкнат към переправата. Посрещнати от огъня на картечниците и втората зенитна батарея, разположена до самата переправа, те хвърлиха безредно бомбите си и поеха право на запад, като заобиколиха опасната зона.

Още не бе успял да се слегне вдигнатият от фугасните бомби прах и иззад хълма се появи втора вълна германски бомбардировачи, тоя път вече тридесетина самолета. Четири от тях се отделиха и завиха към отбранителната линия.

— Идат срещу нас — през стиснати зъби рече с трепнал глас Сашка. — Гледай, Лопахин, това са пикиращи самолети, ей сега ще почнат да падат… Ето ги, почнаха!

Леко побледнял, насочил пушката и здраво опрял крак в долната издатина на окопа, Лопахин се целеше старателно. Светлите му очи бяха толкова плътно присвити, че като хвърли поглед към него, Сашка видя само мъничките му, сякаш с нож прорязани цепки на очите, с дълбоки бръчици по краищата на покритите с черна кожа очни вдлъбнатини.

— На три корпуса… на три и половина… на четири вземи напред! — посред оглушаващото виене на моторите успя да извика обърканият Сашка.

Лопахин като през сън чуваше възгласа му и познатия дрезгав глас на лейтенант Голошчоков, който на висока нота извика обичайното: „По самолетите на противника!…“ Той успя да стреля и да усети с рамото и с цялото си тяло тежкото ритане на пушката и за частица от секундата успя да осъзнае и това, че не улучи. За миг се чу познатото отвратително свирене на бомба, което се сля с оглушителна експлозия. По каската, по унижено превития гръб на Лопахин като едър град силно забарабаниха буци отхвръкнала и падаща пръст, в ноздрите му нахлу и спря дишането му лютивата металическа миризма на изгорелия експлозив. Бомбите се пръскаха често край линията на окопите, но много по-голям брой експлозии ставаха зад окопите, в училищната градина. Надвил себе си, Лопахин вдигна глава, през мътнокафявата пелена на развихрилия се прах видя отляво полетелия към синьото небе самолет, различи дори пречупения кръст на опашката му и се разгъна като пружина, яростно скръцна със зъби и отново се наведе над пушката…

— Стреляй в този мръсник! Стреляй по-скоро!… — треперейки трескаво, викаше на ухото му Сашка.

Не, тоя път Лопахин не можеше, нямаше право да не улучи! Той целият сякаш се вкамени, само ръцете му, силни като желязо ръце на забойчик, слети в едно с пушката, се движеха вляво и присвитите му очи, налети с кръв и пламнали от омраза, се хлъзгаха пред издигащия се във висината самолет и вземаха необходимата преднина. И все пак той не улучи и тоя път… Устните му ситно затрепериха, когато видя как самолетът, набрал нужната височина и с рев свърнал обратно, отново почна да пикира над окопите…

— Дай ми патрон! — с хриптящ глас извика той.

„Ю-87“ рязко се снишаваше, като обливаше жълтите гнезда на окопите с огън от всичките си картечници. Насреща му, задъхвайки се яростно, стреляше ръчната картечница на сержант Никифоров, често чаткаха изстрели от винтовки, ситно и глухо, сливайки се в едно, тракаха поредици от автомати. Лопахин изчакваше. Той непрекъснато наблюдаваше самолета, който слизаше надолу с нисък, провлечен и нарастващ вой, и същевременно слухът му неволно фиксираше всички разнородни звуци на стрелбата и съкрушителния грохот на фугасните, които се сипеха в училищната градина до огневите позиции на зенитната батарея, и честите гърмежи на зенитните оръдия, и кръшните картечни трели. Той успя да различи дори няколко изстрела от противотанкови пушки. Очевидно не само той дебнеше с противотанкова пушка нахалния пикиращ самолет.

— Какво се вкамени?! Питам те — какво се вкамени? Да не си ранен?! — викаше Сашка.

Но без да откъсне поглед от самолета, Лопахин само изпсува късо и страшно и Сашка, като се убеди, че Лопахин е жив и невредим, приклекна на грапавото дъно на окопа, отрупано с буци пръст.

При второто налитане, вдигайки прах, кипящата картечна струя чисто и просто обръсна ниския пелин на предния бруствер на окопа, засегна по краищата и насипа на бруствера, ала Лопахин не се помръдна.

— Наведи се! Ще те надупчи, глупако! — високо извика Сашка.

— Я не дрънкай, не може ме надупчи! — изхриптя Лопахин и изчакал момента, когато самолетът тъкмо се бе издигнал след пикирането, натисна спусъка.

Самолетът леко оклюма нос, но веднага се изправи и полетя на юг, олюлявайки се като ранена птица, набирайки бавно и неуверено височина. Около лявата му плоскост се показа зловещо пушече.

— Аха, светих ти маслото, твоята мама! — тихо каза Лопахин, като се изправи цял в окопа. — Светих ти маслото! — още по-тихо и по-многозначително повтори той, като следеше жадно всяко движение на повредения самолет.

Неуспял да стигне до хълма, самолетът се залюля и почти отвесно се строполи надолу. Той се удари о земята с такъв трясък, сякаш нейде наблизо строшиха печено яйце върху маса, и едва тогава Лопахин въздъхна с огромно и радостно облекчение, въздъхна с пълни гърди и обърна лице към Сашка.

— Ето как трябва да ги бием! — каза той, като издуваше побелелите си ноздри и вече не скриваше тържеството си.

— Дума да не става, ти го перна здравата, Пьотр Федотович! — възторжено рече Сашка, който едва ли не за първи път през цялото време на съвместната им служба нарече Лопахин с бащиното му име.

С разтреперани ръце Лопахин припряно си сви цигара, уморен и някак си размекнат, седна в дъното на окопа и смукна няколко пъти поред от цигарата.

— Мислех, че ще избяга, проклетникът! — рече той вече по-спокойно, но от вълнение все още бавно изричаше думите. — Ако беше завил зад баира, кой дявол щеше да знае дали е паднал, или е стигнал до леговището си. А виж, това е сигурна работа — чукна се о земята и изгоря за едната хубост…

Преди да допуши цигарата, той стана и около една минута със задоволство, мълчаливо гледа димящите в далечината парчетии на съборения самолет. Другите три самолета, които бяха бомбардирали зенитната батарея, се оттеглиха на юг, но над переправата все още хищно кръжаха бомбардировачи, нямо пукаха зенитни оръдия, пръскаха се бомби и се издигаха високо блестящите на слънцето като небесна дъга бледозелени стълбове вода. Скоро нападението завърши и дотичалият свързочен извика Лопахин при командира на ротата.

Цялото поле отпред и зад окопите бе покрито като с рани с жълти кръгли, различни по големина изровени от бомбите ями, заобиколени от спекла се пръст. Полегатите просеки, направени в градината от бомбите и затрупани със съборени и разцепени дървета, разкриваха скритите по-рано от клоните стени и покриви на къщите в селото и сега всичко наоколо изглеждаше необикновено: ново, диво и непознато. Близо до окопа на Звягинцев зееше голяма яма от снаряд, а до самия бруствер лежеше до половината затрупана с пръст, извита и блестяща с откъснатите си металически краища, задната част на малка бомба. Но почти навред над окопите на стрелците се виеше вече сладък дим от махорка, чуваха се гласове на бойци, а от картечното гнездо, направено в една стара, полуразрушена силажна яма, долиташе нечий потреперващ весел глас, прекъсван от избухванията на такъв дружен, но сподавен кикот, че минавайки наблизо, Лопахин се усмихна и помисли: „Ама че дяволски хора, неизтребими! Пердашиха ги така с бомби, че просто не можеха да се държат на крака, а щом утихна всичко, разцвилиха се като отдавна неяздени жребци…“ И тутакси сам се засмя неволно, защото познатият глас на сержант Никифоров, висок и плачещ от смях, завърши:

— … гледам го, а той стои като рак, върти глава и ме пита: „Федя, не ме ли убиха?…“ А очите му — просто като юмрук, изскочиха на челото, и целият мирише на попарена ряпа… Изглежда, че от страх се беше таковал…

Там, в просторния окоп, някой се смееше уморено и тънко, с последни сили, но без спиране, сякаш бяха го вързали и го гъделичкаха непрекъснато. Продължавайки да се усмихна, Лопахин отмина картечарите и като заобикаляше изровените от снарядите ями, за да настигне свързочния, каза:

— Весел момък е тоя Никифоров.

— Сега — за едни смях, за други — сълзи, а за трети — вечна памет… — мрачно отговори свързочният, като сочеше разрушения с пряко попадение окоп в червеноармееца в обляна с кръв рубашка, който вървеше в далечината, като се олюляваше пиянски и се опираше отпуснато на ръката на санитаря.

Лейтенант Голошчоков посрещна Лопахин с широка усмивка и с движение на ръката го покани да слезе в окопа. Възползувай от краткото затишие, той току-що бе закусил набързо. С почерняла от калта носна кърпичка Голошчоков избърса устата си и лукаво намигна.

— Ти ли го свали, Лопахин?

— Май че аз, другарю лейтенант.

— Чиста работа. За пръв път ли сваляш самолет?

— За пръв път.

— Е, сядай, бъди ми гост. Значи, казваш — за пръв път, но смятам, че няма да бъде за последен, нали? — пошегува се лейтенантът, като пъхаше в нишата котелката с недоядената порция каша, и извади оттам голяма трофейна манерка.

В окопа на лейтенанта миришеше не само на неуспяла да изсъхне влажна пръст и пелин, но и на кожена амуниция, малко на одеколон, на оцетно тръпчива мъжка пот и на махорка. Лопахин си помисли с каква учудваща бързина хората правят окопите си обитаеми, населявайки временното жилище със своите миризми, съвсем различни и присъщи само на всеки отделен човек. Той си спомни не на място думите на сержант Никифоров и се усмихна, но лейтенантът изтълкува усмивката му посвоему и като му наливаше водка в алуминиева чашка, сдържано каза:

— Нашите съседи, зенитчиците, ме снабдиха днес с гориво, отдавна бях свършил моята… Хайде, поздравявам те с успеха, вземай и пий!

С двата си пръста Лопахин грижливо взе чашката и благодари, но с огорчение си помисли, че това съдче е не по руски плитко, и като затвори очи, бавно, с наслада изпи топлата, миришеща на газ водка.

Лейтенантът изпъшка едновременно с Лопахин, сякаш споделяше удоволствието заедно с него, но не пи и прибра манерката.

— Ама какъв народец се извъди, Лопахин, а? По-рано, щом се появяваха самолети, всички се натъркалваха един до друг и заравяха носове в земята, а сега вече не е така, сега — върви над нас на прилична височина, че иначе ще ти пречукаме краката, а? Така е, нали, Лопахин?

— Тъй вярно, другарю лейтенант.

— Преди малко ми позвъни полковникът и ме пита — кой е свалил самолета. Всички посочиха тебе, пък и сам аз видях. Сигурно ще бъдеш представен за награда. Е, хайде, върви, скоро трябва да очакваме настъпление, внимавай да не се изложиш с танковете. Отбий се при Борзих, предупреди го от мое име, ще има сериозен бой, ще трябва да се държим, както се казва, до смърт. Кажи му, че разчитам на него, а пък аз ще се поразходя сега до десния фланг. Да, германците нещо постоянствуват с въздушните нападения, разчистват си пътя към переправата… Денят ще бъде тежък, така че отваряй си очите!

Лопахин се връщаше зачервен като керемида от щастие и от изпитата водка, но като се приближи до окопа на бронеизтребителя Борзих, пропъди усмивката от устните си, стана по-сериозен.

Борзих закусваше, като обираше старателно с корица хляб консервната кутия.

Лопахин полегна до окопа и попита:

— Е, как е, сибиряко, тебе и бомбите ли не те улучват?

— Мене, такова, никаква причина не може да ме улучи чак до смъртта ми — басово отговори широкоплещестият и добродушен сибиряк, без да прекъсва занятието си.

— Ама да бе ме нагостил с тиганички, а — нали съм ти дошъл на гости?

— Иди на гости на жена ми в Омск, днес е неделя, тя непременно пече сега тиганички и ще те нагости.

Лопахин поклати отрицателно и тъжно глава.

— Далечко е, няма да отида, ще мина и без твоите тиганички…

— Да, такова, далечко е — с въздишка каза Борзих и не можеше да се разбере за какво се отнася тая лека въздишка: дали за това, че от тая гола донска степ е далеко до родния му Омск, или за това, че консервната кутия се бе изпразнила толкова бързо…

Без да замахва, Борзих хвърли празната кутия в бурена, грижливо избърса ръце в омазнените си панталони и каза:

— По-добре ме почерпи с тютюнец, Лопахин.

— Мигар издими вече твоя? — учуди се Лопахин.

— Защо да съм го издимил? Чуждият е винаги по-сладък — изтежко заяви Борзих и като сви на коритце едно парче хартия, протегна ръка от окопа. — Сипи ми, не се стискай. Ако бях имал късмет да съборя самолет, щях да почерпя с всичкия си тютюн другари и приятели…

Мълчаливо смукнаха по един-два пъти тръпчивия дим от махорка, после Лопахин каза:

— Лейтенантът заповяда да ти кажа да си отваряш очите. Той е умен момък и смята, че танковете ще опитат силата си най-напред срещу нас. Зад тия височинни отсреща за тях е лесно да се съсредоточват, при това там имат добър подстъп, на скрито, едно долче се спуща косо от баира, виждал ли си го?

Борзих мълком кимна.

— Лейтенантът точно така каза: „Аз, вика, разчитам на Борзих и на тебе, Лопахин. Ще се държим до последни сили.“

— Правилно постъпва, че се надява — сдържано каза Борзих. — Малко хора ни останаха, и момчетата, такова, са все едни, хич ги няма. Ама ние ще се държим, както днес, нали?

— Съседите нека се безпокоят сами за себе си — каза Лопахин.

Борзих отново кимна мълчаливо.

Лопахин стана, стисна широката неогъваща се ръка на другаря си и каза:

— Желая ти успех, Аким!

— И аз на тебе.

След като отмина двата окопа на стрелците и стигна третия, сякаш пред неочаквано препятствие, Лопахин изведнъж се спря смаян, потърка очи и през зъби каза с негодувание: „И таз добра! Само това ми липсваше на стари години…“ От окопа, изкопан дълбоко и с очевидна вещина, изпод ниско нахлузената каска, без да мигат, го гледаха уморените, но както винаги безстрастни, студени сини очи на готвача Лисиченко. Пълното му лице с налети като ябълки-антоновки бузи изглеждаше необикновено младежко, дори весело, а сините му очи спокойно и както се стори на Лопахин, предизвикателно и нахално жумяха.

С подчертано нехайна походка Лопахин се приближи до окопа, клекна и като гледаше от горе на долу готвача, каза със съскащ и непредвещаващ нищо добро глас:

— Здравейте!

— И вие здравейте — студено отговори Лисиченко.

— Как сте със здравето? — любезно се осведоми Лопахин, като изгаряше готвача с пронизващия си поглед и едва сдържаше готовата да избликне ярост.

— Благодаря ви, вървете си по пътя, чак на бабината си.

— Аз бих ти отговорил по всички правила на военната наука, но ти не заслужаваш да ти отговоря с най-скъпите и редки думи — каза Лопахин и се надигна. — Отговори ми на един-единствен въпрос: кой глупак те е поставил в тая яма и какво мислиш да измътиш в нея, и къде е кухнята, и какво ще ядем днес, като е тъй?

— Никой не ме е поставил тук, приятелю. Сам си изкопах окопче, сам се и настаних тука — със спокоен и отегчен глас отговори Лисиченко.

Лопахин за малко не се задави от обзелото го негодувание.

— Настанил си се? Ах, ти… Ами кухнята?

— Кухнята я зарязах. И не се тюхкай, моля ти се, и не ме плаши напразно. Стана ми тъжно да седя днес при кухнята, та затова я зарязах.

— Станало ти тъжно, зарязал си я и като ти хрумнало, си дошъл тук?

— Тъй вярно. Какво още те интересува, герою?

— Да не би да мислиш, че без тебе няма да издържим отбраната? — бързореко попита Лопахин, като пронизваше Лисиченко с все същия немигащ и ненавиждащ поглед.

Ала човек не можеше така лесно да уплаши или дори да смути опитния, видял и патил готвач. Като гледаше спокойно отдолу нагоре Лопахин, той каза:

— Ха така, позна: нямах вяра на тебе, Лопахин, мислех, че ще се изплашиш в най-тежкия момент, та затова дойдох.

— Но защо не си сложил белия калпак? Видях калпака на генералския готвач — чистичък, свети… Защо не си го сложил? — задъхвайки се, попита Лопахин.

— Добре де, генералският готвач сложил калпака си, но аз защо ще го слагам? — нерешително попита Лисиченко, мислейки, че Лопахин иска да му погоди нещо.

Лопахин не се стърпя и каза с наслада и задоволство:

— Трябвало е да го сложиш, та да те пречукат тук по-скоро, дебела пуйко!

Ала Лисиченко само махна с ръка и отговори все така невъзмутимо:

— Мене ще ме убият тогава, когато на твоя гроб, Петя, порасте магарешки трън, когато жабата ти даде цицка — не по-рано!

Безполезно бе да се говори с готвача. Той беше неуязвим в добродушното си украинско спокойствие, също като железобетонно укрепление, и затова, като си въздъхна, Лопахин каза тихо и неуверено:

— Бих те чукнал с нещо тежко така, че всичкото ти просо да се изсипе, но не искам да хабя силите си за такава беля. Ти ми кажи по-напред — и то без много усукване — какво ще ядем днес?

— Зелева супа.

— Как?

— Зелева супа с прясно овнешко и прясно зеле.

Лопахин губеше играта, очевидно му се подиграваха, а той не намираше думи, за да отговори достойно.

Той отново клекна до окопа, извика на помощ всичкото си самообладание и започна проникновено:

— Лисиченко, сега преди боя съм много нервен и твоите шеги са ми омръзнали, така че говори разбрано, нима искаш да оставиш хората без гориво? Внимавай, момчетата няма да ти го простят. Аз съм първият, който ще те чукне с право мерене, и пет пари не давам какво ще стане от тебе, какъв цвят ще добие след това лицето ти. Ами че ти не разбираш ли кой си? Ти си богът на войната. Не артилерията, а ти си богът, защото главното и при настъплението, и при отбраната е яденето, без ядене е спукана работата на всякакъв род войски. Какво си седнал тук да се занасяш? Иди си, мили, по-скоро оттук, докато не са те измъкнали за краката, върви, маскирай се както трябва и докато в околностите на войната е още тихо, сложи да вариш каша, без да вдигаш много пушилка. Дявол да го вземе, съгласен съм да ям дори кашата ти, без нея е по-лошо, отколкото с нея. Какво сме ние без топла храна? Ние сме жалки хора, давам ти честна дума! Например аз, когато няма чорба, ставам по-нещастен от най-последния италианец и по за окайване от най-нещастния румънец. И прицелът ми не е същият, а в краката си усещам някаква слабост и ръцете ми започват да треперят… Върви, Лисиченко, и бъди спокоен, ще се справим тука и без тебе. Кълна ти се, че твоята служба е също толкова почетна, колкото и моята. Е, може да е само с някаква си десета част по-долу…

Лопахин чакаше отговор, а Лисиченко бавно извади от джоба розовата си, извезана с невероятни цветенца кесия, бавно откъсна дълга диагонална ивица от вестник и още по-бавно почна да си свива цигара. Едва когато си сви цигарата и я запали с трофейната запалка, той каза, без да бърза:

— Напразно ме придумваш, герою. С кухнята на гърба не мога да преплувам Дон, тя веднага ще ме удави, не мога и по моста да я прехвърля отвъд реката. Когато потрябва, ще я хвърля във въздуха с граната, а засега в котела се вари тлъста зелева супа. Вярно ти казвам. Какво си облещил очи насреща ми? Прибери ги мъничко или ги подръж с ръце, че иначе ще паднат на земята. Виждаш ли каква е работата: до моста една бомба пречука няколко овци, пък аз, разбира се, заклах едно овенче, не го оставих да умре от лоша бомбена смърт, а зеле задигнах от една градина, откраднах го направо. Та поръчал съм на двама леко ранени да наглеждат чорбата, направих й застройка и дойдох тук, понеже всичко ми е наред. Ще повоювам мъничко, ще ви бъда в помощ, а когато дойде време за обяд, ще отпълзя в гората — и ще имате по възможност топла храна. Доволен ли си от мене, герою?

Лопахин се трогна и понечи да прегърне готвача, но Лисиченко седна усмихнат на дъното на окопа и каза:

— Вместо тия кучешки нежности ти ми дай една гранатка — може да ми влезе в работа.

— Драги адаш! Ти си скъпоценен човек! Моля ти се, воювай сега, колкото ти душа иска, разрешавам ти! — тържествено каза Лопахин, откачи от ремъка ръчната си граната и я подаде с почтителен поклон на готвача.

Лопахин сигурно би си побъбрил още с готвача, ала отново чу бучене от приближаващи самолети и бързо се запъти към окопа си.

И тоя път, когато приближиха целта, самолетите се разделиха: едни от тях удариха по отбранителната линия, а другите се промъкнаха през преградния огън на зенитните оръдия и се насочиха към переправата.

И отново гъст облак черен прах забули като мъгла окопите, издигна се високо в безветрения въздух и закри слънцето. Сред бумтежа на експлозиите, виещото свистене на снарядните парчета и страхотния шум на падащата отгоре пръст Лопахин напразно се опитваше да долови изстрелите на нашите зенитни оръдия. Батареята, която се намираше в училищната градина, мълчеше и Лопахин с горчивина помисли; „Обстрелвали са я, гадовете!“ После му мина през ума мисълта, че може би батареята е успяла да се премести от старите си позиции, и той донейде се успокои.

Сред дяволския грохот, заглушил всичко наоколо, той почти не различаваше виковете на Сашка. Оглушен и потиснат от вилнеещия над земята ураган от експлозии, той все пак намираше в себе си сили да се откъсне от стената на окопа и често, но предпазливо се подаваше над бруствера. Горещите тласъци на взривните вълни отмятаха главата му, но той се взираше през пелената от прах напред, като се мъчеше да види дали не идат неприятелски танкове, прикривайки се с бомбардировката от въздуха.

В един от тия мигове сред тъмнината, прорязана от пламъка на взривовете и забулваща слънцето, той случайно погледна натам, дето беше окопът на Звягинцев, и с облекчение и радост видя как след поредния изстрел леко трепна вдигнатото нагоре дуло на пушката му, а след това за миг видя и помръдналата каска на Звягинцев с познатото смачкано място отстрани, силно напрашена и сега вече окончателно изгубила матовата лъскавина на защитната боя.

„Ей, юначага момче! — с възторг помисли Лопахин. — Такъв човек не се плаши от никаква музика…“

Опасенията на Лопахин скоро се оправдаха: след двете нападения самолетите не бяха успели още да отминат и от хълма долетя шум на мотори, но вече съвсем друг, притиснат към земята, непрекъснат, примесен с дрънчене и желязно скърцане на гъсеници. Почти едновременно иззад височината германската артилерия откри огън срещу переправата, а от гората отвъд Дон нашите батареи дружно й отговориха.

— Е, Сашка, стегни си гащите и се дръж! — окуражително усмихнат, каза Лопахин. — И поглеждай нито един танкист да не избяга, когато подпаля танка им. Как е настроението? Добро ли? Ха така, най-важното в нашата вредна професия е настроението да не пада.

Той се наведе към пушката и отново, както и в оня момент, когато неприятелският самолет пикираше над окопите, сякаш се сля с несъразмерно дългата си пушка, без да сваля очи от гърмящите стоманени кутийки, заблудени сега с вече проредяла пелена от прах, идващи откъм хълма, строени стъпаловидно и образуващи сякаш тъп клин.

Не, сега вече можеше да се диша с пълни гърди! Началото на тоя бой никак не приличаше на онова сражение, когато остатъците от разбития полк успяха да опазят височината и да отблъснат натиска на противника, имайки всичко на всичко четири противотанкови пушки и няколко картечници. Сега боят се развиваше съвсем другояче. Преди още танковете да се придвижат до половината разстояние от набелязаните от Лопахин ориентири, на пътя им се издигна вече черен стобор от експлозии. Стреляше полковата артилерия, и то така старателно и сполучливо, че скоро от двадесетте средни танка, които се бяха подали иззад хълма, трите замръзнаха на място, а четвъртият не успя да измине дори десетина метра, повлякъл след себе си черен шлейф от дим, когато следващият снаряд вдигна до десния му борд парцалив стълб от пръст и танкът леко и послушно се наведе настрана, сякаш с края на разчупената си купола се опитваше да загребе от тая благодатна, черноземна донска земя, която няколко минути преди това така горделиво бе тъпкал с гъсениците си…

Възхитен от стрелбата на артилеристите, Лопахин сякаш с клещи стисна с пръсти рамото на Сашка и възкликна:

— Ама че хубаво стрелят! Ах, мамините дечица, кой ли пък ги е учил? Бих целунал по темето тоя човек! Гледай, Сашка, та ние с тебе сега може да се окажем и безработни!…

От левия фланг, от една малка градинка, почна да стреля по танковете и батареята за противотанкова отбрана. След няколко минути бяха повредени още два танка, но другите успяха да се промъкнат напред и сега вече бяха на не повече от двеста метра от окопите.

Лопахин ясно виждаше тъмносивия нисък корпус на танка, който се движеше малко на верев, виждаше и смътните очертания на някакъв чудноват, опашат звяр, нарисуван с бяла боя на борда на танка, малко по-наляво от пречупения кръст. Неговите възпалени и насълзени очи виждаха всичко, но той чакаше разстоянието да се съкрати поне още с петдесетина метра, та да стреля със сигурност.

Изпод гъсениците на танка изхвърчаше сив прах и се стелеше ниско над земята, над дребния степен пелин. От време на време изведнъж пламваше на слънцето излъскано звено на гъсеница и отново, сякаш парцали от влачещ се след танка сив памук, се виеше прах, а над него се виждаше как бавно се върти куполата на танка, от дулото на оръдието като раздвоен змийски език за кратък миг изведнъж се подава и изчезва бедно и остро огънче, почти невидимо от лъчите на яркото утринно слънце, а след това на десния фланг на ротата, пред и зад жълтите хълмчета на окопите, набъбва като черна гъба бавно слягащата се изхвърлена от взрива пръст и се чува характерно звънливият, пукащ звук на експлозията.

С втория си патрон Лопахин повреди танка. Почти едновременно пламнаха още два танка… Останалите завиха изведнъж, върнаха се назад и се скриха зад височината. И едва когато последният танк изчезна зад прашния гребен на могилата, синкавите очни ябълки на Лопахин светнаха, той погледна бледото лице на Копитовски и грижливо попита:

— Какво си посърнал така, а, Сашенка?

— Как няма да посърнеш от такъв живот — отвърна Копитовски, като си поемаше тежко дъх.

След половин час германците повториха атаката. Този път около десетина танка, придружени вече от автоматчици, се опитаха да направят пробив в отбраната там, дето се съединяваха двете роти, едната, от които командуваше лейтенант Голошчоков.

Ударът бе насочен по левия фланг на ротата на Голошчоков. Вървящият отпред среден танк на противника налетя в движение върху направената от плет, измазана с глина колхозна ковачница, за миг се забули целият в прах и като се измъкна изпод съборените отломъци, понесъл на бронята си сух вършинак и ронеща се мазилка, разстреля с пушечен огън прислугата на тежката картечница и успя да прегази няколко стрелкови окопа… Той се движеше на зигзаги, като мачкаше с гъсениците си окопите и въртеше насам-натам своята ниско срязана тъпа, сива муцуна. Приближаваше се бързо към Лопахин и когато, нагазил с цялата си грамада окопа на ефрейтора Кочетигов, изведнъж спря да движи едната си гъсеница и се завъртя на едно място, мъчейки се да затрупа с пръст дълбокия окоп, Лопахин стреля. Но не той унищожи тоя танк; затрупан до гърдите с пръст, вече умиращ, ефрейторът Кочетигов се протегна нагоре и щом танкът отпълзя от разрушения му окоп, със слабо, детско движение замахна. Тъничко, нечуто сред грохота на боя бутилката се чукна о полегатата сива броня на танка, издрънча и се разлетя на мънички парченца, а по отлятата броня запълзяха горящ пламък и къдрав, нежносинкав дим…

Горящият танк изрева с мотора си сякаш от нетърпима болка, обърна се под прав ъгъл и се втурна в градината, като се опитваше да потуши пламъка о клоните на подпаления гъст вишняк.

Ослепеният и полузадушен от дима водач на танка сигурно не виждаше добре: засилен, танкът улучи един пуст, изоставен кладенец, удари се о иззиданата с камък стена и като се наклони настрана и издигна нагоре черното си дъно, лъхащо на прегрято масло, така си остана там неподвижно, обезвреден, очакващ гибелта… Лявата му гъсеница все още се въртеше с бясна скорост, като напразно се опитваше да се залови с белите си звена за земята, а дясната му гъсеница, прегъната, бе увиснала над изровената земя, безсилна и жалка.

Копитовски виждаше всичко това. Като дишаше късо и често, с окръглени очи той следеше свирепото движение и гибелта на неприятелския танк и се опомни едва когато над ухото му тресна познатият изстрел на Лопахиновата пушка. Като обърна с птича бързина главата си, Копитовски видя отдясно, на стотина метра от окопа, един танк, който се движеше с неравни, конвулсивни тласъци и след миг спря, а почти до себе си, отстрани, видя зачервеното, чуждо лице на Лопахин.

Двамата германски танкисти като сиви сенки скочиха от люка на спрелия танк. Единият от тях, в разкопчан мундир, падайки на гърба си, изведнъж се обърна на токовете си и разпери ръце като кръст, а другият — без калпак, с тъмна коса, в сива рубашка със запретнати до лактите ръкави — понечи да застане на колене, но изведнъж отново падна на земята, просна се с цялото си тяло и запълзя, извивайки се като змия, почти без да мърда ръце…

В тоя миг объркалият се за момент Копитовски почувствува, че някой силно дърпа автомата от ръцете му: без да сваля омагьосаните си очи от пълзящия танкист, Лопахин дърпаше към себе си автомата на Копитовски, но щом отдясно, от окопа на Звягинцев, гръмна самотен изстрел и пълзящият танкист зарови нос в земята, Лопахин пусна автомата, обърна към Копитовски изкривеното си от гняв лице и като поемаше със свистене през стиснатите си зъби въздух и заекваше, каза:

— Мръсник с мръсник!… Ти воюваш ли, или какво?! Защо не стреля навреме! Чакаш да се предаде в плен ли?! Стреляй по него, докато не е успял да вдигне ръце! Застреляй го веднага! На моя земя не ми е нужен пленен германец, той ми е нужен тук — мъртъв, разбра ли, мамино синче?!