Михаил Шолохов
Те се сражаваха за родината (17)

Старшината обичаше да приказва. Лопахин знаеше това и се боеше най-много, че на гроба на лейтенанта, оскърбявайки слуха, ще зазвучат кощунствено празните и ненужни банални думи. Той с тревога и недоверие гледаше старото, с червеникави мустаци, с подпухнали очи лице на старшината и преместваше погледа си върху ремъците и охлузената полева чанта на лейтенанта, която старшината внимателно притискаше с лявата си ръка към гърдите.

Едва вчера, само преди няколко часа, Лопахин бе пил водка в окопа на лейтенанта и тая чанта, и запотените ремъци на портупея плътно пристягаха горещото, снажно тяло на лейтенанта, а сега това тяло лежи до гроба, неподвижно и сякаш скъсено от смъртта, лежи мъртъв лейтенант Голошчоков, загънат в окървавеното платнище, и дъждовните капчици не се топят, не се стичат по бледното му лице; и ето, наближава вече последният прощален миг…

Лопахин трепна, когато старшината заприказва пресипнало и тихо:

— Другари бойци, синове мои, войници! Погребваме нашия лейтенант, последния офицер, който бе останал в полка ни… Той беше също от Украйна, само че от съседна на моята област — Днепропетровска. Там, в Украйна, са останали старата му майка, жена му и три малки дечица, това го знам добре… Вие знаете, че той беше добър командир и другар и сега аз няма да говоря за това… Искам да кажа до тоя скъп гроб…

Старшината млъкна, търсейки необходимите думи, и каза вече с друг, добре укрепнал и изпълнен с голяма вътрешна сила глас:

— Гледайте, синове мои, каква голяма мъгла е наоколо! Виждате ли? Ето като тая мъгла черна мъка виси над народа, който, остана под властта на германеца там, в нашата Украйна и по други места! Тая мъка хората не забравят дори нощем, когато спят, а и денем от тая мъка не виждат белия свят… А ние трябва винаги да помним това: и сега, когато погребваме другаря си, и после, когато може би нейде на почивка край нас засвири хармоника. И ние винаги помним! Ние вървяхме на изток, ала очите ни бяха обърнати на запад. Нека гледаме натам дотогава, докато последният германец легне от нашите ръце на наша земя! Ние, синове мои, отстъпвахме, но се биехме, както трябва, ето колцина са останали от нас — на пръсти се броят… Нас не ни е срам да гледаме добрите хора в очите. Не ни е срам… Това все пак е нещо, че не ни е срам, ама не ни е и леко! Засега е рано още да вдигнем очи от земята и да погледнем нагоре! Рано е да ги вдигаме! А пък аз искам да не ни е срам да погледнем в очите сираците на нашия убит другар лейтенант, да не ни е срам да погледнем в очите майка му и жена му и да можем, когато ги видим, да им кажем с достойнство: „Ние отиваме да довършим онова, което започнахме заедно с вашия син и баща, за което той — вашият скъп човек — даде живота си в Донския край, отиваме да довършим германеца, та да издъхне най-после!“ Нас ни биха, дума да не става, биха ни здравата. Но аз съм стар човек между вас и стар войник — слава богу, карам четвърта война — и знам, че живата кост винаги обраства с месо. Ще обрастем и ние! Нашият полк ще се попълни с хора и скоро ще тръгнем отново по извървения път назад, към залеза на слънцето. Ще тръгнем с тежки крачки… С толкова тежки крачки, че земята ще се раздруса под краката на германеца!

Старшината с усилие, по старчески прегъна едното си коляно и като се наведе над тялото на лейтенанта, каза толкова тихо, че развълнуваният Лопахин едва го чу:

— Може и вие, другарю лейтенант, да чуете нашия вървеж… Може и до вашия малък гроб да долети вятърът на Украйна…

Двама бойци скочиха в гроба и грижливо поеха на ръце вдървеното тяло на лейтенанта. Като продължаваше да стои на колене, старшината хвърли шепа песъчлива пръст и вдигна ръка.

Над гроба бързо израсна мъничко пясъчно хълмче, изгърмя трикратен пушечен салют, а след него забумтя разположената наблизо гаубична батарея, като продължаваше салюта с удесеторена и гневна сила.