Михаил Шолохов
Те се сражаваха за родината (15)

Над разкъсаната от снаряди земя слънцето се бе издигнало вече високо на синьото и хубаво небе, а миризмата на напечения от лъчите му степен пелин бе станала вече по-остра, по-горчива и по-мила за сърцето, когато иззад забулените от маранята донски височини отново се появиха танкове и германската пехота се вдигна отново в трета поред, безплодна атака.

Шест ожесточени атаки отблъснаха бойците от съединението, което прикриваше подстъпите към переправата, германската пехота и танковете се отдръпнаха зад височината и към пладне над бойното поле настъпи кратко затишие.

Сред гръмовния бумтеж на артилерийската канонада, грохота на експлозиите и картечно автоматната пукотевица, която се носеше като ехо по цялата предна линия, тая внезапно настъпила тишина се стори необикновена и странна на Звягинцев… С бавно движение той свали каската от главата си, уморено прокара ръкава на рубашката по калното си лице, бършейки изобилно леещата се пот, и като се вслушваше с удоволствие в тихите звуци на собствения си глас, каза:

— Е, най-после утихна…

Той се наслаждаваше на блажената тишина и с детско внимание, леко навел глава настрана, дълго се вслушва в тихия шум на ронещата се от бруствера пръст. Песъчинки и дребни корави бучки глина се свличаха като жълто ручейче по наклона на насипа, падаха отвесно на дъното на окопа и се удряха о празните гилзи, гъсто разпилени в краката на Звягинцев, а гилзите тъничко, мелодично подрънкваха като невидими, скрити под земята звънчета. Нейде съвсем близо зацвъртя щурец и Звягинцев послушно даде ухо и на тоя нов, привлякъл вниманието му звук. Една оранжева оса с жужене, прилично на вибриращ стон на разслабена басова струна, направи кръг около окопа, лежешком отпусна кадифеночерните си мъхнати крачета и кацна върху стърчащото от бруствера стръкче лайкучка. Като мигаше често, Звягинцев внимателно гледаше гъвкаво люлеещата се напрашена лайкучка, невероятно нагиздената оса, гледаше така, сякаш виждаше всичко това за пръв път в живота си, и изведнъж смаяно отметна глава: леко ухаещият вятър довя нейде отдалеч до слуха му чист и звънлив крясък на пъдпъдък…

И шумоленето на вятъра в опърлената от слънцето трева, и свенливата, скромна красота на сияещата с белите си цветчета лайкучка, и лутащата се в знойния въздух оса, и милият, познат от детинство глас на пъдпъдъка — всички тия незначителни прояви на всесилния живот едновременно и зарадваха, и хвърлиха в недоумение Звягинцев. „Сякаш не е имало никакъв бой, брей, че чудни работи! — смаяно мислеше той. — Току-що наоколо разногласо ревеше смъртта и ето ти сега, за едната хубост, пъдпъдък крещи както в мирна обстановка и всички други насекоми и живинки са в пълен ред и се занимават със своите си работи… Чудеса и това си е!“

В тоя миг смутено озъртащият се Звягинцев напомняше човек, който току-що се е опомнил от потискащия го насън кошмар и с въздишка на облекчение се е озовал в простата и желана действителност. Нужно му беше още известно време, за да се приспособи и свикне с тишината. А тишината беше напрегната, зловеща, като пред буря, и ако бе продължила повече, Звягинцев сигурно щеше да почне да се отегчава от нея, но скоро на левия фланг затрака с къси поредици картечница, иззад височината започнаха престрелка тежки германски минохвъргачки и непродължителното затишие завърши също така внезапно, както бе започнало.

Подносвачът на патрони — младичък, малко познат на Звягинцев червеноармеец — допълзя отзад до окопа и каза, като пъшкаше и си поемаше дъх:

— Доставих боеприпаси. Е, как е, брада, ще искаш ли патрони?

Звягинцев прокара длан по порасналата на бузите му медночервена четина и попита обидено:

— Отде накъде, такова, да съм брада? Да не би да съм старец, а?

— Дали си старец, не знам, но си нещо подобно, брадясал до безобразие. Хайде отсипи си порцията…

— Какво от това, че съм брадясал… Къде има време да се грижиш за красотата си при такова отстъпление, трябва да разбереш това, а на години аз не съм толкова стар — недоволно рече Звягинцев, като пълнеше патронната си торба с тежки и маслено топли на пипане патрони.

Без да обръща внимание на забележката му, словоохотливият подносвач каза:

— Защо, чичо, се прегъваш като грешна душа в окопа? Не се вижда никакъв германец, няма и истинска стрелба, я излез на слънчице да разтъпчеш старите си кости!

Думите „чичо“ и „стари кости“ очевидно не харесаха на Звягинцев, той се намръщи и малко ехидно попита:

— Но щом като не се вижда никакъв германец и стрелбата е слаба, защо ти, младо момче, пълзиш по корем?

— Пълзя по стар навик — през смях отговори подносвачът. — Разбираш ли, с тая моя специалност толкова съм свикнал да се придвижвам пълзешком, като влечуго, че ме е страх да не би съвсем да се отуча да ходя. Винаги току ми се иска да пропълзя по корем…

— Не е чудно, може наистина съвсем да се отучиш — на драго сърце потвърди Звягинцев.

От скука му се дощя да си поприказва с веселия момък и както винаги при разговор с млади бойци той попита, като неволно си служеше с леко снизходителен и покровителствен тон:

— Ти, момче, не си ли от трета рота? Лицето ти сякаш ми е познато.

— От трета съм.

— Ами как ти е името?

— Утишев.

— Женен ли си, Утишев?

Момъкът отрицателно поклати глава и се ухили.

— Млад съм още, не успях да се оженя преди войната.

— Там е работата, че не си успял… Ето сега ще поработиш като подносвач, ще отвикнеш да ходиш, а след войната, като речеш да се жениш, вместо да тръгнеш да вървиш с двата крака, както правят всички добри хора, ще си спомниш за военния навик и ще запълзиш по корем да искаш момата. А тя, милата, като види такъв кандидат и хоп — ще падне в несвяст! А моминият баща току ще почне да те милва с тояга по гърба и да те предумва: „Не резили честното момиче, никаквецо! Ходи на краката си, както му е редът!“

Утишев дръпна към себе си ремъка на кутията с патрони и каза ухилен:

— Не си бръснат, ама си хитър… Ти не ме занасяй, аз те слушам, ама държа сметка и на патроните. Стигат ти толкова! Само ти няма да стреляш.

Звягинцев искаше да възрази нещо, но Утишев отпълзя към съседния окоп и без да обръща глава, изведнъж каза наставнически и сериозно:

— А ти, брада, стреляй по-икономично и по-точно, а не да гърмиш на вятъра. Пък и на стари години мисли по-малко за момичетата — иначе ръцете ти все ще треперят…

От изненада и обида Звягинцев не можа веднага да намери подходящ отговор, помисли и със закъснение извика подире му:

— Баба си учи как трябва да се стреля, сополанко такъв!

Утишев пълзеше, като се усмихваше и не се обръщаше, влачейки подире си патронните кутии. Звягинцев презрително погледна гърба му с появилите се на лопатките бели петна сол, въжения му ремък, преметнат през рамото, врязал се дълбоко в изгорялата му и избеляла от слънцето рубашка, и помисли с горчивина: „Какъв несериозен народ се навъди, просто да се чудиш какви хора са това! Сякаш всички са били ученици на Петка Лопахин… Ех, горко ми, горко ми, няма го Микола Стрелцов, човек няма с кого да си поприказва разбрано.“

Като потъгува малко за отсъствуващия другар, Звягинцев постави в ред войнишкото си имущество, изхвърли търкалящите се в краката му гилзи, оправи сгънатия си шинел, избърса с трева и пъхна котелната в нишата: искаше му се да направи малко по-дълбок окопа, но само при мисълта, че ще трябва пак да рови с лопатата, да откъртва късче по късче сухата и твърда като камък пръст, цялото му същество се разбунтува и той неочаквано усети такава желязна тежест и умора в ръцете, че веднага и твърдо реши: „Ще мине и така, няма да копая кладенец я! А смъртта, ако поиска, ще ме намери и в кладенеца.“

Редки парцаливи облаци бавно и величаво плуваха на изток. Само от време на време бяло, от край до край светещо облаче закриваше слънцето, но и в такива минути не ставаше по-хладно: нажежената земя лъхаше горещина и дори засенчената страна на окопа бе толкова нагрята, че на Звягинцев му беше противно да се докосва до нея.

В окопа цареше неподвижна, мъртва задуха като в силно затоплена баня; довлеклите се отнейде мухи нахално бръмчаха. Отмалял от пладнешката жега, след като поседеше на сгънатия шинел, Звягинцев ставаше, търкаше с опакото на дланта очите си, които се слепваха, гледаше повредените и изгорели танкове, проснатите из степта трупове на германци и сивия опашат облак прах, който се издигаше далеко зад височините над грейдера, повлякъл се на изток по течението на Дон. „Нещо са намислили, проклетите фрицове — мислеше той, като следеше движението на праха. — Изглежда, че им идат подкрепления — я гледай какъв прахоляк са вдигнали! Ще си докарат нови силички, ще се прегрупират, ще оближат раните си и пак ще почнат да нападат. Те са упорити, дяволите, страшно упорити! Но и ние не сме направени от глина, ние също се научихме да ги пердашим така, че да не успеят да избършат кървавите си сополи. Това не е вече четиридесет и първа година! Поиграха си отначало, стига им толкова!“ — успокоявайки се, размишляваше Звягинцев, а после отмести поглед върху разрушения от Лопахин танк.

Тъмносивата, доскоро още страшна машина стоеше килната настрана, зейнала с млъкналото завинаги гърло на поиздигнатата цев на оръдието. Първият танкист, скочил от танка и покосен с автоматна поредица, лежеше до гъсеницата с широко разперени ръце и вятърът лениво развяваше полите на разкопчания му мундир; вторият — убит от Звягинцев — преди смъртта си бе успял да отпълзи от танка. През редките храстчета пелин Звягинцев виждаше тъмнокосия му тил, отметнатата напред загоряла ръка със запретнат до лакътя ръкав на сивата риза, изтърканите му, бляскащи на слънцето подкови и кръглите, бели, изтъркани главички на гвоздеите по подметките на обущата му.

— При тая страшна жега току-виж надвечер моят кръщелник и другите убити подпухнали и почнали да вонят. От такива съседи няма да може да се диша… — кой знае защо гласно каза Звягинцев и гнусливо се намръщи.

По гърба му полазиха тръпки и той зиморничаво сви рамене, като си спомни за отвратително сладникавата трупна миризма, която още от началото на пролетта неизменно придружаваше полка в боевете и преходите.

Отдавна бе минало времето, когато на Звягинцев, тогава още млад и неопитен войник, непременно му се искаше да види в лицето убития от него неприятел; сега той гледаше равнодушно проснатия наблизо висок танкист, сразен от куршума, и изпитваше само едно желание: да се измъкне по-скоро от тесния окоп, който за шест часа бе успял да му омръзне до смърт, и да си поспи непробудно две денонощия в някоя копа пряспа ръжена слама.

Той с лекота възстанови в паметта си приятния аромат на току-що овършана ръж, застена от нахлулите и сладко присвили сърцето му спомени и отново се излегна в дъното на окопа, отметна глава и затвори очи. Сънят го налягаше и сега той с удоволствие би си поприказвал дори с Лопахин, за да разсее тежката дрямка, но след четвъртата атака на германците Лопахин се бе прехвърлил в резервния окоп и беше далече.

В полудрямката, когато незабелязано се заличава границата между сън и действителност, Звягинцев виждаше жена си, децата, убития от него танкист в сива риза, директора на МТС-то, някаква непозната плитководна рекичка с бързо течение и излъскани, разноцветни камъчета на дъното й… Рекичката лудуваше между стръмните си глинести брегове, бучеше все по-настойчиво и по-силно и Звягинцев, без да иска, се опомни и отвори очи: над него високо в небето летяха шест наши изтребителя, изпреварвайки оставащия далеко зад тях бумтеж на моторите.

Звягинцев беше човек с практичен ум и обичаше родната авиация не изобщо и не във всяко време, а само когато тя го прикриваше от въздуха или пред очите му бомбардираше и щурмуваше неприятелските позиции; тъкмо затова той изпращаше стремително отдалечаващите се изтребители със студен поглед изпод сънливо присвитите си клепачи и с тиха злоба замърмори:

— Пак сте закъснели! Когато германците ни бомбардираха и висяха над бойното ни разположение като вързани с въже, вие сигурно сте пили кафе или сте обували кучешките си валенки, а сега, след дъжд качулка, сте хукнали подир ветрищата да хабите напразно държавния бензин… Вие сте изтребители на бензина, и нищо повече!

Той не успя да излее докрай негодуванието си: германците започнаха артилерийска подготовка и на предната линия изведнъж се стовари такава буря от огън, че Звягинцев в миг забрави и изтребителите, и всичко на света…

Стотици снаряди и мини, разцепвайки със свистене и вой горещия въздух, летяха иззад височините, пръскаха се край окопите, вдигаха бликащи шрапнели черни фонтани от пръст и дим и разораваха надлъж и шир и без това осеяната от край до край с изровени ями лъкатушна отбранителна линия. Експлозиите се редяха една след друга с невероятна бързина, а когато се сливаха, над треперещата от обстрелването земя се носеше провлачен, тежко олюляващ се, заглушаващ всичко тътнеж.

Звягинцев отдавна не бе стоял под такъв съсредоточен и силен огън, отдавна не бе изпитвал такъв отчаян, тъпо пробиващ сърцето страх… Наблизо мините и снарядите падаха така често и гъсто, наоколо бушуваше такъв нестихващ и постоянно нарастващ грохот, че Звягинцев, който отначало се крепеше криво-ляво, накрай изгуби и рядко напущащото го мъжество, и надеждата, че ще оцелее в тоя ад…

Безсънните нощи, крайната умора и напрежението от шестчасовия бой очевидно бяха извършили своето и когато вляво близо до окопа се пръсна един едрокалибрен снаряд, а след това, прорязал шума на боя, прозвуча късият яростен вик на ранен съсед, изведнъж вътре у Звягинцев нещо сякаш се пречупи. Той трепна рязко, притисна към предната стена на окопа гърдите, раменете, цялото си едро тяло и стиснал юмруци така, че краищата на пръстите му изтръпнаха, широко разтвори очи. Струваше му се, че от гръмовните удари цялата земя под него се тресе и друса като в треска, и обхванат от неудържими тръпки, той се притискаше все по-плътно към тая трепереща от експлозиите земя, търсейки и не намирайки защита от нея, безнадеждно изгубил в тия минути предишната увереност, че родната земя непременно ще прикрие и предпази от смъртта, ако не другиго, поне него, Иван Звягинцев…

Само за миг мина през ума му ясно оформилата се мисъл: „Трябваше по-дълбоко да изкопая окопа“, а след това вече нямаше нито свързани мисли, нито чувства, нищо, освен жадно глождещия сърцето страх. Мокър от пот, оглушал от свирепия грохот, Звягинцев затвори очи, безволно отпусна големите си ръце между коленете, наведе ниско глава и като преглътна с мъка слюнката си, която, кой знае защо, бе станала горчива като жлъчка, почна да се моли, мърдайки беззвучно побелелите си устни.

Много отдавна, като дете, още когато учеше в селското черковно енорийско училище, в празнични дни мъничкият Ваня Звягинцев ходеше с майка си на черква и знаеше наизуст всички молитви, но оттогава в течение на дълги години той никога не бе безпокоил с никакви молби бога, забравил бе всички молитви до една — и сега се молеше по свой начин, като шепнеше кратко и настойчиво едно и също: „Господи, спаси ме! Не ме оставяй да загина, господи…“

Минаха няколко мъчителни, безкрайни дълги минути. Стрелбата не утихваше… Звягинцев рязко вдигна глава, отново сви юмруци до изпукване на ставите, като гледаше с подпухнали, яростно святкащи очи стената на окопа, от която при всяка експлозия нечуто, но щедро се посипваше пръст, и почна да псува високо. Псуваше така, че тоя път, ако го чуеше, можеше да му завиди дори Лопахин. Ала и това не му донесе облекчение. Млъкна. Постепенно го завладяваше гнетящо безразличие… Звягинцев отмести от брадичката си мократа от пот и хлъзгава ремъчка, свали каската, притисна брадясалата си, пепелявосива буза до стената на окопа и уморено, равнодушно помисли: „Да бяха ме убили поне по-скоро…“

А наоколо всичко гърмеше яростно и клокочеше сред дим, прах и сред жълтите пламъци на взривовете. Напуснатото от жителите си село беше цялото в пламъци. Над горящите къщи широко бе прострял косматите си крила грамаден черен облак дим и към плаващия над окопите лютив мирис на изгорен барут се примесваше острата и горчива миризма на запалено дърво и слама.

Артилерийската подготовка бе продължила малко повече от половин час, но през това време Звягинцев сякаш преживя втори живот. Към края на няколко пъти го спохождаше безумно желание: да изскочи от окопа и да тича натам, към височините, срещу напиращата към окопите плътна черна стена от експлозии, и само с голямо напрежение на волята той се въздържаше от тая безсмислена постъпка.

Когато германската артилерия пренесе огъня си в дълбочината на отбраната и кънтящите удари на пръскащите се снаряди зачестиха върху горящото село и още по-нататък, нейде по ниския и рядък дъбак в ливадите, Звягинцев — посърнал и състарен през тоя злощастен половин час — с механично движение сложи каската на главата си, избърса с ръкав напрашения затвор и прицелната рамка на пушката и надникна от окопа.

В далечината, прехвърлила височината, под прикритието на танковете, в гъсти вериги се движеше германската пехота. Звягинцев чу омекотеното от разстоянието бучене на моторите, разногласия рев на влизащите в атака германски войници и някак незабелязано за себе си надви притискащата гърлото му задуха и целият се напрегна. Макар че сърцето му все още продължаваше да тупа често и неравно, от одевешната безпомощна обърканост не бе останала дори следа. Леко залитащите при траповете танкове, крещящите, за да се окуражават с виковете си германци — това беше видима опасност, с която човек можеше да се бори, нещо, с което Звягинцев вече бе свикнал. Тук в края на краищата много зависеше и от него, Иван Звягинцев, сега поне той можеше да се защищава, а не да седи със скръстени ръце и да чака в безсилно отчаяние някой пощурял от жегата невидим германец-мерач да стовари право в окопа му заблуден снаряд…

Звягинцев глътна от манерката топла, миришеща на тиня вода и окончателно дойде на себе си, за пръв път почувствува, че ужасно му се пуши и съжали, че сега вече няма да може да си свие цигара и да си смукне поне няколко пъти. Като си спомни току-що преживения страх и как се бе молил, той със съжаление, сякаш за някой друг човек, помисли: „Гледай ти докъде докараха човека, мръсниците!“ А после си представи язвителната усмивчица на Лопахин и тутакси предвидливо реши: „За тоя случай трябва да си мълча, не дай боже да разправя на Пьотр — той няма да ме остави на мира, ще ме изяде с парцалите! А бе то, разбира се, понеже съм безпартиен, цялата тая религия май не ми е забранена, ама… попрекалих, де.“

Като си спомняше за преживяното, той изпитваше някакво вътрешно неудобство и срам, но нямаше нито време, нито желание да търси сериозни самооправдания, затова мислено махна с ръка на всичко, смутено се поизкашля и си каза със злоба: „Голяма работа пък че съм се помолил мъничко, нали беше съвсем малко… Какви ще ги дъвчеш, като те налегне нуждата! То смъртта не е цвете за мирисане, тя, мръсницата, е еднакво страшна за всички — и за партиеца, и за безпартийния, и за всеки друг човек…“

Артилерията на противника отново пренесе огъня си на предния край, но сега вече Звягинцев не възприемаше с предишната изострена чувствителност всичко, което ставаше около него: и неприятелската стрелба не му се виждаше така съкрушителна, пък и снарядите ровеха пръстта не само край неговия окоп, както му се бе сторило по-рано, а с германска педантичност бръснеха цялата лъкатушна отбранителна линия…

Следвайки огневата вълна, германската пехота се приближаваше към окопите. Войниците вървяха със спорни крачки, изправени в цял ръст. Танковете стреляха с оръдията вървешком, на къси интервали, но както забеляза Звягинцев, оръдейният огън срещу тях бе станал значително по-слаб. Тогава на помощ дойде нашата тежка артилерия. Далеко отвъд Дон се понесе учетворен глух гръм, с тежко фъфлещо шумолене и виене снарядите очертаха високо над окопите невидими дъги и едновременно пред германската верига се издигнаха грамадни, черни, разцепени на върха стълбове пръст.

Танковете се устремиха напред, бързайки да излязат от зоната на обстрела. За да успее да ги настигне, подире им хукна и германската пехота.

Със замиращо сърце Звягинцев следеше как, падайки и олюлявайки се от експлозиите и заобикаляйки изровените от снарядите ями, бързо се приближаваха разпилените, силно редеещи групи неприятелски войници. Мнозина от тях тичешком вече стреляха ситно с автоматите… И изведнъж се оживи нашата предна линия, притаила се дотогава в мълчание. Човек би казал, че всичко живо тук е отдавна вече пометено и сравнено със земята от огъня на неприятелските батареи, но оцелелите огневи точки дружно почнаха да действуват и по германската пехота плисна полегат, смъртоносен, проливен дъжд от картеч. Германците залегнаха, ала след малко отново почнаха да се приближават с къси прибежки.

Само за миг Звягинцев вдигна прикованите си към земята очи — през последния половин час нищо не бе се променило там, горе: небето беше все така синьо, безметежно и величествено равнодушно и все така бавно плуваха в дълбоката синева редките, сякаш опърлени от слънцето и леко задимени по краищата облаци, и все същият равен, полъхващ вятър ги отнасяше на изток… Звягинцев видя крайчеца на тоя син, облян от слънце свят, но всичко онова, което той успя да обхване само с един безмерно жаден поглед, го прободе право в сърцето и беше като скръбна усмивка, като прощална женска усмивка през сълзи…

Съвсем близо до бузата на Звягинцев, до зажумялото му око, пречейки му да гледа, се олюляваше една клюмнала, натежала от праха лайкучка, поклащаха се сивите стръкчета на пелина, а по-нататък, зад чудновато сплетените тревици, се очертаваха ясно и рязко полупревитите фигури на враговете, които всяка минута се увеличаваха все повече по размери и неотвратимо се приближаваха…

Право срещу окопа на Звягинцев се бяха насочили осем германски войници. Пред тях, леко наклонен напред, сякаш за да надвие съпротивата на силен вятър, бързо крачеше офицер. Вървешком той безгрижно размахваше палка, а след това се поизвърна и изглежда изкомандува нещо. Войниците го настигнаха и хукнаха в тежък тръс.

Звягинцев взе на мушка офицера, за миг затаи дъх и стреля. Той чакаше офицерът да падне, но офицерът продължаваше да върви, сякаш нищо не бе станало. Като се чудеше на безстрашието на смелия офицер и негодуваше срещу себе си, Звягинцев стреля втори, трети път и припряно и развълнувано изпрати още два куршума. Офицерът вървеше като омагьосан, може би само леко ускори крачките си и все така игриво, сякаш на разходка, размахваше палката и говореше нещо гърлено след войниците.

„Та той е пиян, кучето му недно!“ — досети се изведнъж Звягинцев и като пъхаше с треперещи пръсти пачката, от нетърпение и ярост заскърца със зъби: „А, почакай… сега ще те просна на земята! Сега ще се напиеш хубаво на земята…“

Докато той пълнеше пушката си, с две къси поредици сержант Никифоров със спокойна, бавна деловитост свали храбрия офицер и трима войници. Другите петима, изтрезнели от загубите, бързо залегнаха в снарядните ями и почнаха с такава бързина да изпразват пачките на автоматите си, сякаш искаха да изстрелят наведнъж целия си боен запас.

Танковете гърмяха нейде отдясно. През шума на боя Звягинцев едва чу напрегнатия до крайност, пресипнал глас на лейтенант Голошчоков:

— Пропусни танковете! Пропусни танковете! По пехотата — огън!

Вече по цялото протежение на отбраната, заета от ротата, а също и на съседния участък, накъдето бе насочен главният удар на противника, германската пехота, отрязана поради стрелбата от танковете, залегна, а след това почна да се придвижва пълзешком след промъкналите се танкове от укритие към укритие, приближавайки се бавно, готвейки се за решителния удар.

Германците бяха близо. Звягинцев ясно чуваше думите на немската команда — чужди думи от омразната вражеска реч — и звънливите удари на сърцето си, което бе изпълнило целия му гръден кош. Той стреляше и в същото време тъжно се ослушваше — дали няма да затрака неочаквано млъкналата картечница на сержант Никифоров? Но картечницата мълчеше. „Сега вече — на щик“ — равнодушно, с готовност за смърт помисли Звягинцев, като опипваше с потната си ръка гранатата. От вълнение дъхът му спираше и той издуваше ноздри и поемаше горещия, миришещ на дим въздух със сумтене, като преуморен от непосилно препускане кон.

След малко германците се вдигнаха с викове. Като в мъгла Звягинцев видя сиво-зелените мундири, чу тежкото трополене на крака, гърмене на експлодиращи ръчни гранати, припряно пукане на изстрели и къса, задъхваща се картечна поредица… Той хвърли наоколо бегъл, неспокоен поглед: от окопите вече изскачаха другарите му, родните му другари, побратими на живот и смърт, те не бяха много, но бодрото им „ура“ звучеше така нажежено и страшно, както през някогашните, добри времена…

С един скок Звягинцев изхвърли от окопа голямото си, станало изведнъж чудно леко, почти безтегловно тяло, прехвърли пушката и мълчаливо хукна напред, стиснал оголените си зъби, като че сваляше поглед изпод вежди от най-близкия германец и чувствуваше как цялата тежест на пушката изведнъж се е преместила на края на щика.

Той успя да изтича едва на няколко метра от окопа. Зад него като мълния светна пламък, оглушително изгърмя и той падна по лице сред кълвящата се тъмнина, която мигновено се разстла пред неговите широко разтворени, обезумели от страшна болка очи.