Михаил Шолохов
Те се сражаваха за родината (16)

Малко преди залез, изтощени от безуспешните опити да заемат переправата, германците прекратиха атаките, закрепиха се на височините и без да предприемат активни действия, почнаха методично да обстрелват с артилерийско-минометен огън переправата и пустите пътища из ливадите.

Вечерта отбраняващото се съединение получи заповед от командуването да отстъпи на левия бряг на Дон. Като изчакаха да се мръкне, частите безшумно се вдигнаха, отминаха развалините на изгорялото село и почнаха да се оттеглят през гората към Дон.

Остатъците от ротата водеше старшина Попришченко. Като се сменяха, бойците носеха на платнище тежко ранения лейтенант Голошчоков. Зад всички вървеше мрачен, ядосан, Лопахин, а малко встрани от него — превилият се като дъга Копитовски, който носеше тежък чувал с патрони и пушката на убития бронеизтребител Борзих.

Когато минаваха по моста, дето сутринта градината сияеше със зеления си листак и бе изпълнена със звънливи птичи гласове, а сега се чернееха само обгорели пънове и сякаш разпилени от невиждано силна буря, в диво безредие лежаха изскубнати от корен, осакатени и изпочупени дървета с насечени от снарядите парчета клони, Лопахин се спря до широкия отвор на кладенеца и внимателно погледна мрачно чернеещия се в тъмнината силует на изгорелия германски танк. Танкът стоеше килнат настрана, смачкал под едната си гъсеница малиновите храсти и разчупеното на трески колело за поливане, с помощта, на което някога са се напоявали, живели са, расли са и са давали плод дърветата. В топлия въздух неподвижно виснеше смесена нагарчаща миризма на опалено желязо, на изгоряло смазочно масло и на опърлено човешко месо, но и тая смрад на мърша бе безсилна да притъпи нежния, първичен аромат на преждевременно повяхващи листа и недоузрели плодове. Дори вече мъртва, градината все още излъчваше в последната си нощ пленителен и сладостен дъх на живот…

Като влачеше ботушите си по парцаливите и преплетени храсти на къпините, приближи се Копитовски, въздъхна и тихо рече:

— Ех, пуст да остане нашият живот! Да можеше човек поне да запуши…

— За мините ли ти е домъчняло? Ще потърпиш и без пушене — сухо и все така тихо се обади Лопахин.

— Ще потърпиш, ще потърпиш — недоволно замърмори Копитовски. — То се знае, руският войник ще изтърпи всичко, но и неговото търпение не е от желязо… И без това днес изтърпях толкова много работи, че шевовете на търпението ми се спукаха…

Лопахин мълчеше и все така втренчено гледаше тъмната грамада на танка. Копитовски оправи раницата на гърба си и заприказва сподавено:

— Ама не само ми се пуши, но и страшно съм гладен! Всеки човек с натурата си: на някого от страх му се повръща, а пък аз колкото повече се плаша, толкова повече ми се яде. Пък и страшен ден беше днешният, леле, колко страшен! Как ни пердаши днеска тоя проклет германец, а? Бях се записал вече между покойниците, мислех, че завинаги ще забравя как се диша, ама на — не излезе така!

Лопахин не слушаше Копитовски; като посочи мълком танка, той рече:

— Ето на, хубава работа свърши Кочетигов, ала го няма вече между живите, геройски загина… Какъв момък беше!

Без да става нужда, не беше прието да се говори за смъртта на другарите, такъв мълчалив сговор имаше в частта, но в случая Лопахин не можа да се стърпи и макар че обикновено не му бяха присърце излияния от подобен род, той неочаквано заприказва с развълнуван, горещ шепот:

— Той беше огън момче! Истински комсорг, каквито рядко могат да се намерят в полка. Та какво приказвам — в полка! В армията! Само как подпали танка! Танкът го бе вече затиснал, затрупал го бе до половината с пръст, смачкал бе целите му гърди… С очите си видях как кръвта шуртеше от устата му, а той се понадигна в окопа — надигна се мъртъв, с последния си дъх! — и хвърли бутилката… И го подпали! Ще научи ли сега майка му как е станало всичко? Можеш ли си представи как ще живее тя след всичко това?! Аз пък стрелях в тоя проклет танк, но не го улучих! Не го улучих, да му се не види макар! Трябваше да стрелям по-рано, когато приближаваше, и то не отпред, а отстрани… Ех, че съм глупак! Стар, триж проклет от бога глупак! Прибързах аз — и ето че момъкът загина… Още не поживял, едва му бяха поникнали перца, а сърцето му — като на орел! Гледай го само на какво се оказа способен, на какво геройство, а? А пък аз… когато пред очите ми убиват такива момчета по на осемнадесет-деветнадесет години, просто ми се доплаква, братко… Плаче ми се и ми се иска да убивам безпощадно тия германски мръсници! Не, братко, ако бях загинал аз — това е съвсем друга работа, аз съм дърт пес, помирисал съм живота от всички страни, но когато гинат такива като Кочетигов, сърцето ми не може да издържи, разбираш ли? С какво ще ни се разплатят за това германците? А, с какво? Ето я тая германска мърша, лежи тук и вони, а сърцето ми е все пак ненаситно, искам да мъстя! Ами как ще се разплатят те за майчините сълзи? Та аз може да нагазя до колене, чак до ноздрите в тая мръсна германска кръв и пак ще смятам, че разплатата още не е започнала! Още не е започнала, разбираш ли?

Заекващата, несвързана като у пиян човек реч на Лопахин неимоверно учуди и развълнува Копитовски. Изпърво той слушаше равнодушно и за да не му се пуши толкова много, бе пъхнал в устата си щипка смачкана на прах махорка. Дъвчеше горчивата тютюнева дъвка, изплюваше пърлещата небцето и венците му слюнка и се чудеше какво бе станало с Лопахин, винаги така сдържан при всяка проява на чувствата? Това никак не подхождаше на Лопахин, не, не му подхождаше! А накрая Копитовски вече конвулсивно гълташе просмуканата с тютюнева горчивина слюнка и като се мъчеше да сподави неволното вълнение, напразно се опитваше да види в тъмнината израза на Лопахиновото лице. Но Лопахин беше полуобърнат към него, навел ниско глава, и в интонациите на гласа, в наклона на главата му имаше нещо такова, от което на Копитовски съвсем му докривя. Всички тия разсъждения и спомени за загиналия Кочетигов очевидно бяха не на място и не навреме, Копитовски бе твърдо убеден в това. И той надви вълнението и решително и рязко каза:

— Я стига си се вайкал! Сега ми приличаш на ревлива жена… Е, убили момъка, та малко ли момчета избиха днеска? Всички не можеш ги оплака и това изобщо не е наша работа, тоя разговор е съвсем излишен сега. Хайде, тръгвай, че момчетата отминаха вече далеко, да не би да останем.

Лопахин изведнъж се обърна и без да каже нито дума повече, тръгна напред. Минаха мълчаливо край тънещите в лилав полумрак развалини на кравефермата, с отмерена пехотинска крачка нагазиха по хрускащите под краката им разчупени керемиди и едва в гората, когато седнаха за малко да си починат, Лопахин прекъсна дългото мълчание:

— И Звягинцев ли е… убит?

— Че отде ще зная аз?

— Нали каза, че си го видял, когато паднал.

— Видях го бе, но дали е убит, или ранен — не знам. Не съм му опипвал пулса.

— А може и да не е бил той? Може да не е паднал? В бъркотията може да не си разбрал… — с плахо прозвучала в гласа надежда отново попита Лопахин.

И отново в трепналия глас на Лопахин премина жалка, непозната за Копитовски нотка и Копитовски неволно омекна и каза вече с друг тон:

— Не, той беше — Звягинцев, видях го ясно. Мината се пръсна зад него, той падна, а дали е умрял или не — не знам.

— Какво ли знаеш ти? Какво ли знаеш? Хабер нямаш от нищо! Пък и няма с какво да научиш, нямаш такъв апарат — сърдито, злъчно каза Лопахин. — Ставай да вървим. Седнал си като на курорт, ама че важен…

Това го казваше вече предишният обикновен Лопахин и гласът му сега звучеше постарому: възгрубо, с пресипнала напрегнатост… Макар че се обиди, Копитовски замълча: с предишния Лопахин се живееше по-леко…

Отначало вървяха мълчаливо сред непрогледната тъмнина, като се препъваха в оголените корени на дъбчетата, закачваха се за разперените клони на храстите и само по звука на стъпките определяха посоката, по която вървяха другите пред тях. В един дол на кръстопътя ги изненада с огъня си минометната батарея на противника. Няколко минути лежаха, като се притискаха към застудялата песъчлива земя, а след това по командата на старшината станаха и тичешком пресякоха пътя. Противникът стреляше напосоки и затова не понесоха загуби. И още веднъж, когато се приближаваха до полуразрушения насип, по който германците стреляха още докато бе светло, попаднаха под обстрел и тоя път лежаха почти половин час в храсталака.

Пламъци от експлозии озаряваха непрогледната тъмнина, от край до край я прорязваха светещите нишки на трасиращите куршуми. От време на време далеко на височините, дето бяха германците, пламваше бяла, ослепителна светлина на ракета, нейният отблясък падаше по върховете на дърветата, капризно пълзеше по клоните и бавно, сякаш неохотно угасваше. През нощта в гората особено звънливо, кънтящо ехтяха разривите на снарядите и всеки път Копитовски възкликваше учудено:

— Ех, че зву-у-ук, също като във варел!

Отвъд насипа някой им извика; мътно мигна и угасна лъч на джобно фенерче, прикрито с полите на шинел; нечий преизпълнен с меко добродушие бас прогърмя:

— Е, къде бързаш, къде бързаш, пехото? Тръгнали сте като овце напосоки, а тук е минирано. Карайте вляво от насипа, на стотина метра вляво… Как да не е означено? Означено е, и то много добре, нали виждаш забити колчета и поставени хора. Къде е границата ли? Ей там, край дола, там ще ви посрещнат и ще ви посочат пътя, ще ви придружат братята сапьори. Сапьорите могат всичко, те и до оня свят ще те придружат и дори по-далеч… А това какво е, ранен ли? Лейтенант? Ах, горкият! По такъв път ще го разтърсите. Ще трябва да вземете още по-наляво, там местността е по-равна.

Откъсите от чутия разговор настроиха мрачно Копитовски.

— Чу ли, Лопахин, какви порядки си имат тия коткари? — възмутено заприказва той. — За нас казват, че сме били пехота, а самите те какво струват? И това ми било кавалерия! Цял живот яздят брадви и ги шибат с лопати, а когато хората минат край тях, посрещат ги с насмешки… Минират и ограждат с някакви си колчета. Та да не би това да е опитно поле, а? В такава тъмнина дори дяволът не може различи колчетата им! Тук можеш да се натъкнеш дори на телеграфен стълб, но докато не чукнеш челото си о него, не можеш разбра нищо. Ах, тия жалки кокошкари, лопатари, къртово племе! На две крачки от очите си не виждаш нищо, а те забиват колчета… Ако беше задрямал тоя сапьорски жребец с баса, който посочваше пътя, за едната хубост щяхме да нагазим в минното поле. Весела работа! Отървахме се от германците и току-виж, почнали да ни разкъсват собствените ни мини… Ама тъй си е, минал си тоя проклет Дон и почваш да се смяташ за спасен, а ето че за едната хубост за малко да се натъкнеш на своето родно минно поле. А такива случаи има, колкото щеш! Тъкмо мисли човекът, че е достигнал целта си и ето че за едното чудо всичко отива по дяволите! В нашия колхоз — това беше преди войната — колхозният счетоводител три години иска за жена една мома; тя работеше като телефонистка при селсъвета. Той я иска, а тя го не ще, защото никак не й харесваше, пък и не изпитваше никаква любов към него. Но той, кучият син, все пак постигна своето: съгласи се тя от отчаяние да се омъжи за него — толкова беше й омръзнал със задевките си. Водата, казват, дълбае камъка — така и той: три години дълба и постигна целта си. А тя, момата, заплакала и казала така на другарките си: „Омъжих се, рекла, мили дружки, за него, защото не ме оставя на мира, а не от гореща любов.“ С една дума, работата се свършила, записали се в гражданското. Вечерта счетоводителят поканил пости. Седи той на трапезата, сияе като тиганичка, намазана с масло, доволен, небивало горд от себе си: та шега ли е, три години задирял момата и най-подир постигнал целта си! Перчел се, перчел се, а след половин час изпружил крака още на трапезата. И знаеш ли как станало? Задавил се с вареник, мръсникът! От радост или от лакомия, това не мога да кажа, но щом го глътнал целия, без да го дъвче, вареникът да вземе да попадне в дихателното му гърло. И — свършил! Опитали се да спасят злополучния младоженец, обръщали го и с краката нагоре, и по гърба го удряли с юмруци и столове, удряли го, да си кажем правото, ревностно и с каквото попадне, бъркали и с ръжена в гърлото му — какво не го правили, но нищо не помогнало! Така имала късмет да овдовее, както си седяла на трапезата, нашата телефонистка. Но в нашия колхоз имаше и друг един случай…

— Я стига с твоите случаи — строго заповяда Лопахин.

Копитовски покорно млъкна. След малко той се препъна о един пън и като изтрополя с котелката, просна се с целия си ръст.

— С тебе само колове на моста да забиват! — злобно засъска Лопахин.

— Ама нали виждаш каква тъмнина е — виновно се оправдаваше Копитовски, като търкаше удареното си коляно.

Но очевидно не беше в състояние да мълчи след всичко преживяно през деня и затова, като повървяха още малко, попита:

— Знаеш ли, Лопахин, къде ни води старшината?

— Към Дон.

— Не те питам това, ами към моста ли ни води или къде?

— По-наляво.

— А с какво ще прехвърлим там реката? — уплашено попита Копитовски.

— Със сополи — сряза го Лопахин.

Няколко минути Копитовски се тътри мълчаливо, а след това каза примирително:

— Ама не се ядосвай, Лопахин! Все току се ядосваш… Но пита се, защо се ядосваш? Само на тебе ли ти е тежко, а? На всички ни е така!

— Ядосвам се, защото дрънкаш само глупости.

— Но какви глупости дрънкам? Та аз не съм казал нищо особено.

— Не си казал ли? Ама че не си казал! Нали виждаш, че германецът бомбардира моста?

— Добре де, виждам.

— Виждаш, а пък питаш — към моста ли отиваме или къде? Ясно е, че с твоя телешки ум ти би повел хората към разрушения мост да ги изпотрепят… И изобщо остави ме на мира с твоите просташки въпроси, и без това ми е тежко. И не ме настъпвай по петите, че мога да те блъсна с лакътя и да ти рукне кръв от носа.

— Ти окачи фенера на петите си, че не се виждат в тъмното. Ама че дамски пети си имал… — озъби му се Копитовски.

— Фенери не знам, но ако потрябва, мога да те цапардосам по зъркелите, а сега не се натискай в мене, не съм нито крава, нито пък ти си ми теленце, разбра ли?

— Аз не се натискам в тебе.

— Спазвай дистанция, разбра ли?

— И без това спазвам дистанция.

— Каква ти дистанция, като през цялото време ме настъпваш по петите? Какво се търкаш край мене?

— Ама не се търкам бе, за какъв дявол си ми дотрябвал!

— Не, търкаш се! Боиш се да не се изгубиш ли, а?

— Ето че пак се ядосваш — огорчено рече Копитовски. — Аз не се боя, че ще се изгубя, ами да прехвърлим реката без мост, как да ти кажа… страх ме е, а! Тебе ти е лесно да разсъждаваш, защото умееш да плуваш, а пък аз не умея да плувам, хич не умея, и това си е! Ние отиваме вляво от моста, а там няма да има лодки, знам това със сигурност. А щом няма да има лодки, ще стане нужда да минаваме реката с подръчни средства, пък аз имам опит: минавал съм през Донец с подръчни средства и знам каква беля е…

— Няма ли да престанеш временно с приказките си? — сдържано, но със зловеща учтивост попита от тъмнината гласът на Лопахин.

И унилият, но преизпълнен с упорита, решителност тенор на Копитовски му се обади нейде отзад, иззад тъмния клонак на храста:

— Не, няма да престана, останало ми е да живея още мъничко, докато стигнем Дон, и затова трябва да се изкажа преди смъртта си… Има дори такъв закон, човек да се изказва преди смъртта си. Подръчните средства са нещо такова: умееш ли да плуваш — плувай, а не умееш ли — затъкни по-здраво ноздрите си с пръсти и върви да пасеш раците на дъното… Получихме ние заповед да форсираме Донец и ето че командирът на нашата рота дава команда: „Използвай подръчни средства, след мене бегом, момчета!“ Аз търкулнах във водата едно празно германско варелче от бензин, улових се за него и размахвам крака, форсирам водната преграда в лицето на тоя нещастен Донец. Домъкнах се криво-ляво до средата, добре, че течението или вятърът не ме отнесоха, но след това, когато дрехите ми се измокриха, току почнах да се откъсвам от варелчето. То се върти, проклетото, във водата и аз заедно с него: ту главата ми изскочи отгоре, ту потъне отдолу, под водата. Веднъж разтворя очи — майко мила! — красота и повече нищо; слънце, синьо небе, дървета на брега, друг път ги разтворя — леле майчице! — наоколо зелена вода, дъното не се вижда, някакви светли мехури летят край мене нагоре. И както се очакваше — откъснах се от варелчето и поех пеш към дъното… Добре, че се хвърли един другар, та ме измъкна.

— Напразно го е сторил. Не е трябвало да те измъква! — със съжаление каза Лопахин.

— Напразно-ненапразно, но ме измъкнаха. То се знае, да беше ти, нямаше да ме измъкнеш — от тебе ще чакам добро! Затова и сега гледам да съм по-далечко от тия подръчни средства. По-добре да ни обстрелват, но да минем по моста. Затова и дъхът ми спира, щом си спомня колко донецка водичка нагълтах тогава. Наведнъж изпих две кофи вода, едва се изпразних тогава от нея…

— Недей скимтя, Сашка, млъкни поне за малко, тоя път все някак ще прехвърлиш реката — обнадежди го Лопахин.

— Как ще я прехвърля бе! — отчаяно възкликна Копитовски. — Ти оглуша ли, а? Нали ти разправям през цялото време, че никак не умея да плувам — как ще я прехвърля? А отгоре на всичко ти си напъхал в раницата ми цели два пуда от тия гадости, патроните, пък и пушката на Борзих е у мене, че и шинелът, и автоматът с дисковете, и окопен инструмент, тоест лопата, че и ботушите на краката ми… Дори когато човек умее да плува, пак ще потъне с такова имущество, а когато не умее, като мене, пиши го свършил; току нагазвай до коляно във водата, лягай и умирай на сухия бряг. Не, аз ще се удавя непременно, знам си го! Не разбирам само за какъв дявол мъкна тия патрони и всички други партушини, та да се мъча до края преди смъртта си! Като наближим Дон, ще захвърля всичко това, ще събуя гащите и ще се хвърля да се удавя гол. Гол е все пак някак по-приятно…

— Млъкни, моля ти се. Няма да се удавиш! Фъшкията не потъва — с яростен шепот каза Лопахин.

Но Копитовски тутакси се обиди:

— То се знае, фъшкията не потъва и ти, Лопахин, ще преплуваш като нищо, но аз ще загина… Още щом стигнем Дон, ще ти подаря самобръсначката си за спомен. Аз не съм стипца като тебе, не съм злопаметен… Бръсни се със самобръсначката ми и си спомняй за геройски удавилия се Александър Копитовски.

— Такова говно не се затрива! — през зъби промърмори Лопахин и ускори крачките си.

Като се ругаеха тихо и затъваха до глезените в пясъка, те се спуснаха от песъчливия хълм и в пролуките между храстите видяха мътно блесналата, оловносива ивица на Дон, вързаните за брега тъмни салове и голяма група хора на пясъчната ивица.

— Хайде, подарявай ми самобръсначката, Сашка! Чуваш ли, удавнико! — сурово каза Лопахин.

Но Копитовски се закиска щастливо и глупаво:

— Не, миличък, сега тя ще ми трябва на мене! Сега вече съм жив! Щом видях сала, сякаш отново се родих!

— Ти ли си, Лопахин? — извика им от тъмнината старшината Попришченко.

— Аз съм — неохотно се обади Лопахин.

Старшината се отдели от застаналата до сала група и тръгна срещу тях, като дробеше с хрускане под ботушите си ситните речни раковинки. Той спря досами Лопахин и каза с трепнал глас:

— Не можахме да го донесем жив… умря лейтенантът.

Лопахин сложи пушката на земята и с бавно движение свали каската. Стояха мълчаливо. Право в лицето им духаше топъл, лъхащ на сладникава влага вятър.

През нощта валя дъжд, силно духаше влажен, пронизващ вятър и глухо, провлачено стенеха високите тополи по гористия ляв бряг на Дон. Измокреният до кости и премръзнал Лопахин се притискаше до безметежно хъркащия Копитовски, придърпваше на главата си тежките, просмукани с вода поли на шинела и през сън се вслушваше в тътнежите на гръмотевицата, която в сравнение с артилерийската стрелба звучеше по домашному мирно и необикновено добродушно.

На разсъмване дъждът спря. Падна гъста мъгла. Лопахин се унесе в тревожен и тежък сън, но скоро го събудиха. Старшината вдигна всички на крака и каза с пресипнал от кашлицата глас:

— Трябва да погребем, както е редно, лейтенанта и да вървим — няма защо да се мотаме тук.

На поляната, до една дива ябълка с клюмнали листа, обсипани със сълзици от дъжд, Лопахин и още един червеноармеец на име Майборода изкопаха гроб. Когато изгребаха първите пластове пръст, Майборода каза:

— Гледай какъв дъжд валя цяла нощ, а пръстта не се е намокрила дори на пет сантиметра.

— Да — каза Лопахин.

И чак докато свършиха копането, не размениха вече нито дума. Последната лопата пръст от дъното на готовия гроб изхвърли Майборода. Той избърса с длан потното си чело и въздъхна:

— Ето на, изкопахме последното окопче на нашия лейтенант.

— Да — отново каза Лопахин.

— Сега да запалим ли по цигара? — попита Майборода.

Лопахин отрицателно поклати глава. Неговото жълто, посърнало от безсъние лице изведнъж се начумери и той се обърна настрана, но скоро се овладя и каза с твърд глас:

— Ще ида да доложа на старшината, а ти… си попуши.