Михаил Шолохов
Те се сражаваха за родината (7)

Николай се събуди скоро. Лек ветрец разклащаше листата на ябълката. По тревата пълзяха капризно променящи се светли петна. Нейде наблизо гукаше гургулица и заглушавайки я, работеше с прекъсвания и шумни изпущания на па̀ра мотор на трактор. В уличката се чуха гласове, смях, а след това някой извика с младежки звучен тенор:

— Нали ти казах, че кусурът е в свещта. У тебе ли е шведският ключ? Дай го тука, миличък! Донеси ми го, рибешко око!

В градината миришеше на вехнеща трева, на дим и прегоряла каша. До походната кухня, широко разкрачил кривите си крака, стоеше бронеизтребителят Пьотр Лопахин, приятел на Николай. Той пушеше и лениво се караше с готвача Лисиченко.

— Пак ли си сварил каша, сиво муле?

— Пак. А ти не се карай.

— Дотук ми е дошло вече от твоята каша, разбра ли?

— Хич не искам и да зная докъде ти е дошло.

— Ти не си готвач, а дявол знае какво. Нищо не можеш да измислиш, в главата ти няма нито една хубава идея. Главата ти е като празен котел, само дрънчи. Не можеше ли в това село една овца или прасенце да отмъкнеш така, че стопанинът да не те види? Щеше да сготвиш хубава чорба, пък и нещо за второ…

— Заминавай, заминавай, слушали сме ги такива!

— Три седмици вече ни даваш все просена каша — така ли постъпват свестните готвачи? Ти си обущар, а не готвач!

— А ти да не искаш говежди пържоли? Или свински котлет?

— От тебе трябва да направим пържоли. Таман си подходящ материал за това, охранил си се като интендант втори ранг!

— Не си разпущай езика, Петка, че врялата вода ми е подръка… Ходи ли в медсанбата^[1]?

— Ходих.

— Е, и какво?

— А че нищо.

— А защо си ходил?

Лопахин се прозина престорено и замълча. Сложил ръце на хълбоците, усмихващият се Лисиченко го гледаше, чакаше отговор.

— Ходих просто така, търсих познати — равнодушно каза Лопахин.

— А там имаше едно чудесно парче… Не се ли хвана на въдицата?

— Не съм и помислял да се хващам.

— Я остави тая работа! Видях те как чистеше с трева ботушите си, и медала си изтърка с парцалче. Значи не ти помогна и металът? Пък и как ли ще ти помогне? Ако да речем, имаше орден — тогава друга работа, а то голямо чудо — медал за храброст! Там, братленце, с такива ордени не щат да ги знаят.

— Глупак — беззлобно каза Лопахин. — Нали ти казвам, дори не ми е минавала такава мисъл, просто се поразходих из селото. С това ядене, което ни даваш, на човека не му се ще и да се разхожда много. Напоследък отслабнах толкова, че дори жена си престанах да сънувам.

— А какво сънуваш, герою?

— Сънувам постни сънища, разни глупави работи, като твоята каша.

„Как не им омръзна да си чешат езиците“ — помисли Николай и се понадигна, като раздвижваше отеклите си ръце.

Лопахин се приближи до него, като му се кланяше шутовски.

— Как благоволихте да си починете, почтени мистър Стрелцов?

— Иди приказвай с готвача, мене ме боли главата — намръщено каза Николай.

Лопахин присви светлите си разбойнически очи и разбиращо поклати глава:

— Всичко е ясно: потиснато настроение в резултат на нашето отстъпление, температура и главоболие? Коля, я да идем да се изкъпем преди обеда, че май скоро пак ще потеглим. Нашите момчета не излизат от реката. Дори и аз наплисках веднъж грешното си тяло.

Николай и Лопахин се бяха сприятелили неотдавна. В боя за колхоза „Светъл път“ окопите им бяха един до друг. Лопахин бе пристигнал в полка едва в навечерието, с последното попълнение, та Николай го виждаше за пръв път в сражение. Бронеизтребителите подпалиха два танка, след като ги допуснаха на стотина, сто и петдесет метра, но когато втори номер от мерачите бе убит, Лопахин забави изстрела и третият танк, който стреляше в движение, мина през окопа на бронеизтребителите и с пълна скорост се устреми към огневите позиции на батареята. Застанал на колене, Николай с треперещи ръце пълнеше диска на автомата си. Той видя как изпод гъсениците на танка в окопа на Лопахин нахлу жълта, глинеста пръст и помисли, че бронеизтребителите са загинали, но след няколко секунди от полуразрушения окоп, от облака жълта, още неуспяла да се слегне прах се подаде дълга цев, насочена към промъкналия се танк, чу се изстрел и по тъмната броня на внезапно спрелия танк като гущер пропълзя пламък, а след това изскочи гъст черен дим. И почти веднага Лопахин извика на Николай:

— Ей ти, брюнетът с мустаците! Жив ли си?

Николай понадигна глава и видя зачервеното, зло, изцапано с глина лице на Лопахин.

— Защо не стреляш, да му се не види макар!? Нали виждаш, че напират! — закрещя Лопахин, облещил зверски светлите си очи, като сочеше германците, които с пълзене се промъкваха край мрежата.

С първата къса поредица Николай преряза белите главички на лайкучката, която растеше по гребена на междата, а когато се прицели по-ниско, през яростното тракане на автомата си с наслада чу рязък вик, който се повтори два пъти.

Вечерта след боя в землянката влезе Лопахин. Той изгледа внимателно червеноармейците и попита:

— А къде е тук, момчета, брюнетът с мустаците, красив един, прилича на английския министър Антъни Идън?

Николай се обърна с лице към светлината и като го видя, Лопахин деловито каза:

— Все пак те намерих! Хайде да излезем, земляк, да попушим на чист въздух.

Седнаха до землянката, запалиха.

— Ама майсторски удари последния танк — каза Николай, като разглеждаше в полумрака загорилото, тухленочервено лице на бронеизтребителя. — Мислех, че и двамата ви е затрупала пръстта, но гледам — подава се пушката…

И тогава Лопахин го прекъсна насмешливо:

— Тъй-тъй, това и очаквах… Ти се възхищаваш от моята работа, но защо самият ти не стреля, когато танкът тъпчеше моя окоп? Защо не стреля срещу германските автоматчици, докато не те изпсувах? Твоите възхищения ми са нужни, колкото на умрелия горчица, разбра ли? Аз искам работа, а не възхищения!

Като се усмихваше, Николай отговори, че се позабавил в момента, защото бил изхарчил всичките си патрони. Лопахин зажумя, погледна го недоверчиво и каза:

— Тръгнал си на бой, а излиза, че не си бил подготвен за боя? В нашите отношения с тебе липова само едно: като нашите съюзници да скриеш съвестта си в джоба и само да ми подхвърляш патрончета и да ме хвалиш, а пък аз да воювам вместо тебе… Така ли е, а? Ще бъдат чудесни отношения!…

Като видя, че Николай се мръщи, Лопахин протегна късата си силна ръка и каза добродушно:

— Ама не се обиждай. Нима човек може да се обижда от истината? Щом като ни е събрала нуждата, ще воюваме заедно. Я да се запознаем, струва ми се, че сме земляци с тебе. Ти си от Ростовска област, нали? Е, пък аз съм от град Шахти. Да бъдем приятели.

От тоя ден те наистина се сприятелиха — проста и здрава войнишка дружба. Присмехулник, заядлив, женкар и веселяк, Лопахин сякаш допълваше винаги сдържания, мълчалив Николай и като ги гледаше, старшината Попришченко — флегматичен възрастен украинец — неведнъж казваше:

— Ако превърнат в тесто Пьотр Лопахин и Николай Стрелцов, а после омесят хубавичко това тесто и направят от него човек, от двамата може да се получи един истински човек, а може и да не се получи, кой знае какво би излязло, от такова тесто?

Край реката напевно звъняха трионите на сапьорите, чуваше се плискане на вода и доволното кикотене на къпещите се червеноармейци. Лопахин и Николай вървяха един до друг по неотъпканата трева и мълчаха. После Лопахин предложи:

— Я да идем оттатък моста, там е по-дълбоко.

Той пръв прекрачи съборения плет и с кимване посочи застаналия на пътя трактор. Двама трактористи в омаслени комбинезони шетаха около мотора, а Звягинцев, гол до кръста, им помагаше. Широкият му гръб и силните мускулести ръце бяха целите изцапани с масло, напреки през лицето му минаваше черна ивица. Той предвидливо бе съблякъл рубашката си и доволен от представилия му се случай да се занимава с машината, сръчно, с любов и грижливо работеше с ключа.

— Ей, конте! Вземи малко хума от момчетата и ела да се изкъпем, все ще те изтъркаме някак — каза Лопахин, минавайки край него.

Звягинцев погледна към тях и като видя Николай, широко се усмихна:

— Виждаш ли, Микола, трактор, и то какъв! В него има неудържима сила. Видя ли каква играчка вози? Позавъртях се около него и сега се чувствувам като у дома си, в нашето МТС… Тоя мотор смело може да влачи три комбайна, честна дума!

Лъскавото потно лице на Звягинцев сияеше от такова искрено щастие, че Николай неволно му завидя.