Михаил Шолохов
Те се сражаваха за родината (25)

Повечето от бойците се разположиха да спят навън, до сайванта. Хазайката си постла в кухнята, а в стаята, отдалечена от кухнята с лек пруст, легнаха на пода старшината, Стрелцов, Лопахин, Хмиз, Копитовски и още четирима бойци.

Хмиз и дългошиестият боец, който си бе спечелил завинаги прякора „раколовец“, дълго си шепнаха нещо. Копитовски ловеше пипнешком бълхи и псуваше тихо. Лопахин изпуши една след друга две цигари и утихна. След малко старшината го извика шепнешком:

— Лопахин, да не спиш?

— Не.

— Внимавай, да не заспиш!

— Не се безпокой!

— Не е зле за кураж да сръбнеш стотина грама водка, ама къде, дявол го взел, ще я намериш?

Лопахин се засмя тихо в тъмнината и каза:

— Ще мина и без тая отрова.

Чуваше се как той се изтегна, та чак костите му изпукаха, и стана.

— Отиваш ли, а? — шепнешком попита старшината.

— А че защо ще губя време? — отговори Лопахин, като не сдържаше гласа си.

— Добра сполука! — развълнувано каза раколовецът.

Лопахин не отговори. Стъпвайки на пръсти, той вървеше пипнешком в непрогледната тъмнина и се насочваше към вратата, която водеше за пруста.

— Вътре спят най-гладните, а другите на двора — тихо каза Хмиз и момчешки прихна да се смее, закривайки устата си с ръка.

— Какво казваш? — учудено попита Копитовски.

— Но пасаран! Не ще минат! — с треперещ от смях глас рече Хмиз.

И веднага му възрази Акимов — снайперист от трети батальон, жлъчен и раздразнителен човек, който преди войната бе работил като счетоводител на един голям строеж в Сибир:

— Ще ви помоля, другарю Хмиз, да се отнасяте по-внимателно към тия думи, които са скъпи за човечеството. Интелигентен млад човек, доколкото ми е известно, завършил десетлетка, а усвоявате доста лош маниер — да се отнасяте леко към думата…

— Той не ще мине! — задъхан от смях, отново повтори Хмиз.

— Какво крякаш бе, дрънкало? — възмутено каза раколовецът. — Няма да мине, няма да мине, а той се предвижва полекичката. Чуваш ли, дъската на пода изскърца, а ти — няма да мине. Как тъй няма да мине? Ще мине като нищо!

Копитовски каза предупредително:

— По-тихо! Главното в случая е — тишина и хъркане.

— Е, хъркане дал господ…

— Главното е — маскировка и тишина. Ако не можеш да заспиш от глад, преструвай се, че спиш.

— Каква ти маскировка, когато в корема ти курка толкова силно, че сигурно се чува и на улицата — тъжно каза раколовецът. — Проклети думбази — селяндури! Да не нахранят един боец — как ти се струва тая работа? По-рано, в Смоленска област, жената ще ти даде и последните си картофи, а от тия и сняг посред зима не можеш изпроси! Сигурно и колхозът им е само от бивши кулаци… Придвижва ли се той, или не? Нещо не се чува.

— Излязъл е на изходни позиции, но все пак няма да мине! — със смях зашепна Хмиз.

— Вас, млади човече, съвсем ви е развалила фронтовата обстановка. Както виждам, вие сте непоправим — възмутено каза Акимов.

— Хайде, стига приказки! — пресипнало зашепна старшината.

— Ама какво ли съска като гъска срещу куче? Да беше си лежал като старец и да си хърка спокойно… Това не е старшина, а звяр със синджир…

— Утре ще ти покажа един звяр! Мислиш, че не те познах по гласа ли, Некрасов? Както и да промениш гласа си, пак ще те позная!

Една минута в стаята настъпи тишина, нарушавана от разногласото хъркане, а след това раколовецът рече с нескривана досада:

— Не се придвижва! И защо ли тъпче все на изходните позиции? О, проклетник! Докато излезе на огневата линия, душата ще ни извади! О, господи, защо ни трябваше да пращаме такъв пипкав човек! До разсъмване може да допълзи до пруста.

Помълчаха още малко и отново раколовецът каза, вече с отчаяние в гласа:

— Не, не се придвижва! Дали не е залегнал, а? Но защо пък ще заляга? Да не би тя да е опънала бодлива тел пред кухнята, а?

Изгубил търпение, старшината се понадигна:

— Ще млъкнете ли най-сетне, кучи синове?…

— О, господи, и без това лежиш тук като под германска ракета… — едва чуто прошепна раколовецът и млъкна. Копитовски стисна с широката си длан устата му.

В мъчително очакване минаха още няколко дълги минути, а след това в кухнята прозвуча възмутеният глас на хазайката, чу се къса разправия, нещо се събори, звънливо се разлетяха по пода парчета от някакъв строшен съд и вратата се тресна силно, тресна се така, че от стените с шумолене се посипа мазилка, а стенният часовник, който тиктакаше суетливо над сандъка, издрънча жално и спря.

Като отвори вратата с гърба си, Лопахин се втурна в стаята, със залитане направи няколко бързи и несигурни крачки и едва се задържа на краката си, като се спря криво-ляво по средата на стаята.

Старшината скочи с юношеска пъргавина, запали газената лампа и я издигна над главата си. Лопахин се бе изправил разкрачен. Синкавочервена подутина бе покрила дясното му око, но лявото блестеше ликуваше и ярко. Всички легнали на пода бойци се надигнаха като по команда. Седнали на постланите шинели, те мълчаливо гледаха Лопахин и не питаха нищо. Пък и нямаше какво да се пита: подпухналото око и изскочилата на челото цицина, голяма, колкото кокоше яйце, говореха по-красноречиво от всякакви думи…

— Александър Македонсков! Дребна бълха такава. Как е, загази ли? — унищожаващо процеди през зъби, бледен от злоба, старшината.

Лопахин помачка с пръсти набъбващата цицина над дясната си вежда и безгрижно махна с ръка:

— Непредвидена засечка! Но пък, братлета, колко силна е тая жена! Не жена, а просто прелест! Досега не съм виждал такива. Боксьор от първа класа, борец от висша категория! Аз уж съм се възпитавал с кирка, имам силни ръце, стокилограмов чувал вдигам от земята и го нося, където искаш, а тя ме сграби за крака над коляното и за рамото, издигна ме и каза: „Иди да спиш, Пьотр Федотович, че иначе ще те изхвърля през прозореца!“ — „Ще видим тая работа“ — казвам й. И ето — видях… Проявих излишна активност и ето, моля ви се… — Като се мръщеше от болка, Лопахин отново помачка ръбестата лилава цицина над веждата си и каза: — И пак добре, че не се блъснах с гърба във вратата — иначе можех да изкъртя цялата рамка. Е, както щете, но ако остана жив, след войната ще дойда в това село и ще отнема тая жена от лейтенантчето. Та това е находка, а не жена!

— Ами какво стана сега с овцата? — с посърнал глас попита Некрасов.

Отговориха му с такъв оглушителен смях, че Стрелцов уплашено скочи и в просъница посегна към автомата, който бе сложил до главата си.

— Ами твоята находка ще ни нахрани ли утре? — попита старшината, сдържайки яростта си.

Лопахин жадно пиеше топлата вода от манерката и когато я изпразни, спокойно отговори:

— Съмнявам се.

— Тогава защо ги бръщолевеше врели-некипели и ни мътеше главите?

— Но какво искаш от мене, другарю старшина? Да отида още веднъж при хазайката ли? Предпочитам да имам работа с германските танкове. Ако пък не можеш да търпиш, иди ти. Аз спечелих една цицина, а на тебе тя ще ти направи цяла дузина, бъди сигурен! Да те отведа ли до кухнята, а?

Старшината се изплю, тихо изпсува и почна да облича рубашката си. Като се облече, измърмори мрачно, без да се обръща към когото и да било:

— Ще ида при председателя на колхоза. Без закуска няма да потеглим. Та аз не мога да се явя при началството и да моля още веднага: нахранете босяците. Стойте тук по-спокойно, ще се върна скоро.

А Лопахин легна на мястото си, отметна ръце зад главата и каза с чувство за изпълнен дълг:

— Е, сега вече мога да спя. Атаката ми е отблъсната. Отстъпих в пълен ред, но след като понесох известни загуби и поради явното превъзходство на противниковите сили, няма да подновя настъплението на тоя участък. Знам, момчета, че сега ще ми се смеете цели два месеца — който остане жив, разбира се — но ви моля за едно: почнете от утре сутринта, а сега — да спим!

Без да дочака отговор, Лопахин се обърна на хълбока си и след няколко минути вече спеше дълбоко, непробудно, като дете.