Михаил Шолохов
Те се сражаваха за родината (6)

На синьото, ослепително синьото небе — пламнало като огън юлско слънце и редки, разпилени от вятъра, неправдоподобно бели облаци. По пътя — широки следи от танкови гъсеници, ясно отпечатани в сивия прах и кръстосани от следите на автомобили. А от двете страни — сякаш примряла от жегата степ: уморено полегнали треви, мътно, безжизнено блестящи соленища, синя и трепетна мараня над далечните могили и такова безмълвие наоколо, че отдалеч се чува свиркането на съсел и дълго трепти в горещия въздух сухият шум от червените крилца на прелитащ щурец.

Николай вървеше в първите редици. На гребена на височината той се озърна и с един поглед обхвана всички оцелели след боя за село Сухой Илмен. Сто и седемнадесет бойци и командири — остатъци от жестоко разбития в последните боеве полк — вървяха в стегната колона, като движеха уморено крака и гълтаха надвисналата над пътя горчива степна прах. Също така, накуцвайки леко, по края на пътя крачеше контузеният командир на втори батальон капитан Сумсков, който след смъртта на майора бе поел командуването на полка; също така на широкото рамо на сержант Любченко се олюляваше дръжката на увитото в избелелия калъф знаме на полка, което едва преди отстъплението бе намерено и докарано в полка нейде от недрата на втори ешелон, и все така, без да изостават, вървяха в редиците леко ранените бойци с кални от прахта превръзки.

Имаше нещо величествено и трогателно в бавното движение на разбития полк, в отмерената походка на хората, изтощени от боевете, от горещината, от безсънните нощи и дългите преходи, но готови отново, всеки миг да се разгънат във верига и да приемат боя.

Николай бегло огледа познатите, сега посърнали и почернели лица. Колко много бойци изгуби полкът през тия проклети пет дни! Почувствувал как трепнаха попуканите му от горещината устни, Николай бързо се извърна. Внезапно нахлулото кратко ридание стисна като спазма гърлото му, той наведе глава и нахлупи над очите си нажежената каска, та другарите да не видят сълзите му… „Разстроих се аз, съвсем се разкиснах… И всичко това е от горещината и умората“ — мислеше той и с мъка движеше натежалите си, сякаш налети с олово крака, като с всички сили се стараеше да не забавя крачките си.

Сега вървеше, без да се озърта, тъпо гледаше под краката си, но пред очите му отново, като в натрапчив сън, се изправяха откъслечни и невероятно ярко запечатани в паметта му картини от неотдавнашния бой, който бе сложил началото на това голямо отстъпление. Той отново виждаше и стремително пълзящата по склона на височината гръмоляща лавина от германски танкове, и обвитите в прах прибягващи автоматчици, и черните избухвания на снаряди, и разпръснатите из полето, по непожънатата пшеница, отстъпващи в безреда бойци от съседния батальон… А после — боя с моторизираната пехота на противника, измъкването от полуобкръжението, изтребителния огън откъм фланговете, отсечените от снарядите парчета слънчогледи, картечницата, забила ръбестия си нос в плитката изровена яма, и убития картечар, отхвърлен от взрива, легнал възнак и целия обсипан със златисти слънчогледови листенца, чудновато и страшно опръскани с кръв…

Тоя ден четири пъти германски бомбардировачи нападаха предните позиции на участъка на полка. Четири танкови атаки на противника бяха отблъснати. „Добре се бихме, ама не устояхме…“ — с горчивина помисли Николай, като си спомняше.

За миг той затвори очи и отново видя цъфналите слънчогледи, повета, който се стелеше по рохкавата земя между строгите редици на стеблата им, убития картечар… Почна несвързано да мисли, че слънчогледът не е бил оплевен сигурно защото на колхоза е липсвало работна ръка; че в много колхози също така нито веднъж от пролетта не са оплевили буренясалия слънчоглед и че, както изглежда, картечарят е бил храбър момък — и затова войнишката смърт се е смилила над него, не го е обезобразила, та той лежеше красиво отметнал ръце, цял-целеничък, и покрит като със звездно знаме със златните слънчогледови листенца. А после Николай помисли, че всичко това е празна работа, че му се е случвало да вижда много храбри момци, разкъсани на парчета от снаряди, жестоко обезобразени, и че това с картечаря е проста случайност: треснала е вълната на взрива — и наоколо са се посипали и меко паднали върху убития момък слънчогледовите листенца, докоснали са лицето му като последна земна ласка. Може би това е било красиво, но на война външната красота изглежда като кощунство и затова той бе запомнил така за дълго тоя картечар с белезникава, избеляла рубашка, който бе отметнал на горещата земя силните си ръце и бе вперил, без да вижда, право в слънцето сините си помътнели очи…

С усилие на волята Николай пропъди ненужните спомени. Той реши, че може би засега е най-добре да не мисли за нищо, а да върви така, със затворени очи, и да слуша тежкия ритъм на крачките, като се старае по възможност да забрави тъпата болка в гърба и отеклите крака.

Усети жажда. Знаеше, че няма нито глътка вода, но все пак протегна ръка, разклати празната манерка и с мъка преглътна събралата се в устата му гъста и лепкава слюнка.

На склона на височината вятърът бе изблизал пътя, бе измел и отвял всичката прах. По оголената почва неочаквано силно закънтяха почти нечутите досега, заглъхващи в прахта стъпки. Николай отвори очи. Долу се виждаше вече селце — петдесетина бели казашки къщички, заобиколени с градини — и широк разлив на заприщена степна рекичка. Оттук, от височината, ярко белеещите се къщички изглеждаха като безредно разпилени по тревата речни камъчета.

Мълчаливо крачещите бойци се оживиха. Чуха се гласове:

— Тук би трябвало да има почивка.

— Тъй ами, от сутринта досега омахахме тридесетина километра.

Зад Николай някой звучно помляска с устни и каза с дрезгав глас:

— Ех, да имаше на човек по половин кофа ледена изворна водица…

Отминаха вятърната мелница, неподвижно простряла криле, и влязоха в селото. Червеникави, на петна телета лениво пасяха изгорялата трева край плетищата, нейде прегракнало кудкудякаше кокошка, зад градинските огради сънливо навеждаха главици яркочервени ружи, в един разтворен прозорец едва доловимо помръдваше бяло перденце. И Николай бе облъхнат изведнъж от такъв покой и тишина, че разтвори широко очи и затаи дъх, сякаш се боеше, че тая позната и твърде отдавна видяна картина на мирен живот ще изчезне неочаквано, ще се изпари като мираж в знойния въздух.

На мегдана, гъсто обрасъл с лобода, отново замлъкна, пресекна отмереният тропот на пехотата. Чуваше се само как по ботушите шумолят клюмналите тежки метлички трева, покривайки ги със зелен прашец, а към задушливата миризма на прахта се примесваше тънкият и тъжен аромат на прецъфтяващата лобода.

Войната бе стигнала и до това изгубено в безпределната донска степ селце. В дворовете, притиснати до стените на сайвантите, стояха автомобилите на санитарно-медицинския батальон, из улиците сновяха червеноармейци от сапьорна част, натоварените догоре тритонни камиони откарваха към реката току-що избичени върбови дъски, а в градинката, близо до мегдана, се бе разположила зенитна батарея. Оръдията бяха поставени до дърветата, изкусно замаскирани със зеленина, по насипите на неотдавна изкопаните окопи имаше повехнала трева, а страшно вирнатото нагоре дуло на крайното откъм уличката оръдие бе прегърнато доверчиво от ябълково клонче, гъсто отрупано с бледозелени недозрели антоновки.

Звягинцев бутна с лакът Николай и радостно възкликна:

— Та това е нашата кухня, Микола! Горе главата! Ще има и почивка, и рекичка с вода, и Петка Лисиченко с кухнята, какво повече ти трябва?

Настаниха полка в голяма изоставена градина до самия бряг на реката. Николай пиеше на малки глътки студената, малко солена вода, откъсваше се често и отново се навеждаше жадно към кофата. Като го гледаше, Звягинцев каза:

— Също така четеш и писмата от сина си: прочетеш мъничко, откъснеш се и отново се наведеш над писмото. А пък аз не обичам да се разтакавам. Нетърпелив съм за тия работи. Я дай кофата, че ще се подуеш.

Той взе кофата от ръцете на Николай и като отметна глава, дълго, без да си поема дъх, пи с големи, звучни като на кон глътки. Адамовата му ябълка, обрасла с червеникави косми, се движеше конвулсивно, сивите му изпъкнали очи бяха блажено присвити. След като се напи, изпъшка, избърса с ръкава на рубашката устните и мократа си брадичка и каза недоволно:

— Водата не я бива много, само едно й е хубавото, че е студена и мокра, а солта й можеше да е и по-малко. Ще пиеш ли още?

Николай поклати отрицателно глава и тогава Звягинцев неочаквано попита:

— Ти получаваш писма повече от сина си, а от жена ти не съм забелязал да получаваш. Да не си вдовец?

И неочаквано за себе си Николай отговори:

— Нямам жена. Разделихме се.

— Отдавна ли?

— Миналата година.

— Я гледай! — със съжаление провлече Звягинцев. Ами децата ти при кого са? Май че имаш две?

— Две са. Живеят при майка ми.

— Ти ли остави жена си, Микола?

— Не, тя ме остави… Разбираш ли, връщам се в първия ден на войната от командировка у дома, а нея я няма, отишла си. Оставила бележка и си отишла…

Николай говореше с охота, но след това някак изведнъж се запъна и млъкна. Начумерен и плътно свил устни, той седна на сянка под ябълката и все тъй мълчаливо почна да се събува. В душата си вече съжаляваше за казаното. Трябваше цяла година да носи в сърцето си нямата, неизказана болка, та сега ей тъй, ни в клин, ни в ръкав, да я разкрие пред първия човек, в чийто глас долови съчувствени нотки. И защо ли се раздрънка? Какво го засягат Звягинцев неговите преживявания?

Звягинцев не виждаше ниско наведеното, помрачняло лице на Николай и продължаваше да разпитва:

— Ами друг ли е намерила, мръсницата?

— Не знам — сухо отговори Николай.

— Значи, намерила е! — убедено каза Звягинцев и съкрушено поклати глава. — Да им се чудиш, на тия жени! Ти си добър мъж, получавал си, разбира се, хубава заплата, какъв дявол й е трябвал тогава? Помислила ли е поне за децата тая кучка?

Като погледна по-внимателно засенченото от каската лице на Николай, Звягинцев разбра, че не бива да продължава разговора. С такта, присъщ на простодушните и добри хора, той млъкна, като въздишаше и неловко пристъпваше от крак на крак. А след това му стана жал за тоя едър и силен човек, за другаря, с когото от два месеца вече воюваха рамо до рамо и споделяха горчивото войнишко тегло, прииска му се да го утеши и му разкаже за себе си, затова седна до него и започна:

— Недей да се измъчваш за нея, Микола. Като свърши войната, ще видим. Важното е, че имаш деца. Децата, братко, сега са най-важното нещо. В тях е коренът на живота, така разбирам аз. Те ще трябва да нареждат разрушения живот, че, нали видиш, започна сериозна война. А жените, да ти кажа откровено, са невероятно племе. Някоя по корем ще се влачи, но ще постигне своето. Страшно подло животно е жената, братко, зная ги аз! Виждаш ли тоя белег на горната ми устна? И това е случай от миналата година. На Първи май аз и някои мои другари комбайнери решихме да си пийнем. Събрахме се семейно, с жените си, гуляем, намери се и хармоника, сръбнахме си малко. Е, разбира се, и аз се понапих, и жената също. А жена ми е, как да ти кажа, нещо като германски автоматчик. Зареди ли си автомата, не спира, докато не изстреля всички пачки, и все гледа да те нападне изневиделица.

На тая вечеринка имаше една госпожица, танцуваше много хубаво „циганката“. Гледам я аз, любувам й се, без да имам ни задна, ни предна мисъл, а жена ми се приближава, щипе ме за ръката и ми съска на ухото: „Не я гледай!“ „Виж ти, мисля си, и таз хубава, мигар да седя мижешком на вечеринката, а?“ Гледам отново. Тя пак се приближава и ме щипе за крака, щипе и извърта пръстите, та ме боли ужасно: „Не я гледай!“ Обърнах се настрана и си мисля: няма да я гледам, дявол да те вземе, ще се лиша от това удоволствие. След танците сядаме на трапезата. Жена ми сяда срещу мене и очите й като на котка — кръгли и пущат искри. А синините на ръката и крака ме болят. Забравих се, гледам без удоволствие тая нещастна госпожица и си мисля: „Заради тебе, дяволице, си изпатих незаслужено. Ти си мята краката, пък аз си патя.“ И тъкмо си мисля това, жена ми грабва една калайдисана чиния от масата и като замахна, та върху мене. Подходяща мишенка, разбира се, тогава муцуната ми беше тлъста. Няма да повярваш, чинията се прегъна на две, а от носа и устните ми потече кръв като при сериозно раняване.

То се знае, госпожицата изохка и се ужаси, а хармонистът се тръшна на дивана, вирна крака, смее се и крещи като луд: „Ударѝ го със самовара, муцуната му ще издържи!“ Притъмня ми пред очите. Ставам и тегля една псувня на жена си. „Какво правиш, викам, звяр такъв, твойта мамка?!“ А тя ми отвръща със спокоен глас: „Какво си зяпнал в нея, червенокос дяволе! Нали те предупредих!“ Тогава се поуспокоих малко, седнах и се обръщам към нея учтиво, на „вие“: „Така ли, казвам, вие, Настася Филиповна, показвате своята културност? Много е даже неприлично от ваша страна да хвърляте чинии пред хората, имайте пред вид това и вкъщи ще си поприказваме откровено.“

Е, ясно, тя ми провали целия празник. Устната му разсече на две, единият зъб се клати, бялата ми бродирана рубашка в кръв, носът ми подпухнал и дори се изкривил нейде встрани. Трябваше да напуснем компанията. Станахме, сбогувахме се, извинихме се пред домакините, всичко, както му е редът, и си тръгнахме за вкъщи. Тя върви напред, а пък аз като виновен отзад. По пътя, проклетницата, вървеше наперена, а щом прекрачи прага — тупна на земята, припадна. Лежи и не диша, муцуната й червена като цвекло и примигва с лявото си око, и току ме поглежда. Е, мисля си, тук са излишни всякакви ругатни, току-виж, случило й се нещо лошо на жената. Полях я криво-ляво с вода, спасих я от смъртта. След малко тя пак припадна. И тоя път дори с око не ме поглежда. Пак я залях с кофа вода, тя се свести, почна да вика, разплака се и зарита с крака.

„Ти, кай, такъв-онакъв, ми похаби новата копринена блуза, заля я цялата с вода и сега няма да може да се изпере! Изменник! Зяпащ във всяко момиче! Не мога да живея с такъв изверг като тебе!“ И тъй нататък. „Е, мисля си, щом риташ с краката, щом си спомни за блузата, значи, жива си, значи, ще презимуваш, миличка!“

Седнах до масата, запалих цигара и гледам — моята любезна стана, почна да рови в сандъка, прибра във вързоп имуществото си. Спря се с вързопа до вратата и казва: „Отивам си. Ще живея у сестра си.“ Разбира се, аз виждам, че дяволът е изпил ума й и че сега не бива да й казвам никаква дума напреки, затова се съгласих. „Иди, викам, там ще ти бъде по-добре.“ — „А, така ли! — казва. — Значи такава е любовта ти към мене, че дори не ме задържаш? Тогава няма да отида никъде, а още сега ще се обеся, та цял живот да те мъчи съвестта, кучи сине!“

Оживен от спомените, Звягинцев извади кесията си и като се усмихваше и клатеше глава, почна да си свива цигара. Николай държеше в ръце влажните, горещи от потта партенки и също се усмихваше, но сънливо и отпуснато. Трябваше да иде до кладенеца и да изпере партенките си, но не му се искаше да прекъсне увлечения от разказа си Звягинцев, пък и нямаше сили да стане и да върви в тая жега. Като запуши, Звягинцев продължи:

— Помислих и викам: „Добре, Настася Филиповна, обеси се, въжето е зад сандъка.“ Хвърли тя вързопа, грабна въжето и право в одаята. Придърпа масата, върза единия край на въжето за куката, на която някога окачвахме детската люлка, а на другия направи примка и я нахлузи на врата си. Но не скача от масата, а подгъна колене, опря шия на примката и хърка, сякаш наистина се души. А пък аз седя до масата, вратата към одаята открехната и виждам много добре цялата тая картина. Почаках малко, а след това рекох високо: „И, слава богу, май че се обеси… Най-после свършиха мъките ми!“ Ех, па като скочи тя от масата и се нахвърли отгоре ми с юмруци: „Значи, ти щеше да се радваш, ако се бях обесила? Такъв любещ мъж си бил?!“ Едвам я укротих. Изведнъж изтрезнях, макар че на вечеринката бях изпил комай един литър водка. Седя след това сражение и си мисля: хората отидоха да гледат представление в Народния дом, а пък аз си имам у дома безплатен театър. Хем ми е смешно, хем ми е тежко на душата.

Ето на какви работи са способни жените, това дяволско семе! Добре, че тая нощ децата не бяха вкъщи; забрала ги бе майка ми да й погостуват, а иначе щяхме да ги изплашим до смърт.

Звягинцев помълча, а след това заприказва отново, но вече без предишното въодушевление:

— Не мисли, Микола, че цял живот сме живели така с жената. Само през последните две години тя нещо се развали. А развали се, ще ти кажа, от художествената литература.

Осем години живяхме като хората, тя работеше като прикачвачка на трактори и нито в несвяст падаше, нито номера ми правеше, но след това свикна да чете разни художествени книжки и всичко започна от това. Натъпка си главата с такива мъдрости, че няма да ти каже нито една проста дума, а все със завъртулки и така я увлякоха тия книги, че по цели нощи чете, а през деня ходи като метилява овца и все въздиша, и всичко пада от ръцете й. Веднъж ей тъй въздиша-въздиша, па току дойде при мене с превземки и казва: „Ти, Ваня, поне веднъж да беше ми се обяснил във възвишена любов. Никога не съм чувала от тебе такива нежни думи, както пишат в художествената литература.“ Хвана ме дори яд: „На ти сега четене!“ — мисля си, па й викам: „Изгубила си си ума, Настася! От десет години живеем заедно, три деца сме отгледали — отгде накъде сега съм длъжен да ти се обяснявам в любов! Та на мене дори езикът ми не може да се обърне за такива работи! На млади години на никоя не съм се обяснявал с нежни думи, действувал съм повечето с ръце, а сега пък съвсем не мога го направи, не съм такъв глупак, какъвто ме мислиш! А пък ти, викам, вместо да четеш глупави книги, по-добре гледай децата“. А децата наистина бяха изоставени, тичат насам-натам като безпризорни, мръсни, сополиви, пък и в домакинството; всичко се прави през куп за грош.

Помисли си, Микола, редно ли е това? То се знае, не съм против културните развлечения, самият аз обичам да прочета някоя хубава книжка, в която пише за техника, за мотори. Имах разви интересни книжки: и как да си служим с трактора, и книга за моторите с вътрешно горене, и как се поставя дизел върху фундамент, да не говорим за литературата относно комбайните. Колко пъти съм я молил: „Вземи, Настася, прочети за трактора. Много увлекателна книжка, с рисунки, с чертежи. Ти трябва да знаеш това, нали работиш като прикачван.“ Мислиш, че я прочете ли? Да имаш да вземаш! От моите книжки тя се отвръщаше, както дяволът от тамян, дай й само художествена литература, и то такава, от която любовта изскача като квас от гърне. И ругах я, и с добро я молих — не помогна. А да я бия — никога не съм я бил, защото, преди да стана комбайнер, шест години бях ковач и ръката ми бе станала непоносимо тежка.

Ето така, братленце, вървеше семейният ни живот, рачешки, докато ме повикаха в армията. А мислиш ли, че сега, разделен от нея, ми е по-леко? Нищо подобно! Ще ти кажа откровено и под секрет: никак не мога да оправя кореспонденцията си с моята Настася Филиповна. Ако щеш, се съдери, не върви и туйто! Ти по себе си знаеш, Микола, че на всеки от нас тук на фронта е приятно да получава писма от къщи, всички си ги четат гласно един на друг, ето на, и ти си ми чел писма от твоя син, а пък аз не мога никому да прочета писмо от жена си, защото ме е срам. Още когато бяхме край Харков, получих от нея едно след друго три писма и всяко от тях започва така: „Мило мое пиле!“ Прочета го — и ушите ми пламтят. Откъде е изчовъркала тая кокоша дума — умът ми не стига, сигурно от някоя художествена книжка. Що не пише като хората: „Мили Ваня“ или някак другояче, а то „пиле“. Когато си бях у дома, винаги ме наричаше червенокос дявол, а щом заминах на фронта, изведнъж станах „пиле“. И във всичките си писма все набърже, между другото ще съобщи, че децата са живи и здрави, че в МТС особени новини няма, а после във всички страници разправя за любов, и то с такива неразбрани книжни думи, че главата ми се замайва от тях и в очите ми притъмнява…

Прочетох два пъти поред тия непоносими писма и станах от тях просто като пиян. Току иде Слюсарев от втори взвод и пита: „Какво ново пише жена ти?“ Пък аз бързам да скрия писмото в джоба и само му махвам с ръка: махни се, санким, мили човече, не ме тревожи. Пита ме: „Всичко ли е благополучно вкъщи? По лицето ти, кай, виждам, че се е случило нещо лошо.“ Какво да му река? Измислих и викам: „Умряла, казвам, баба ми“ — и той се успокои и се махна.

Вечерта седнах и пиша на жена си. Изпратих поздрави на децата и на всички роднини, писах й всичко, както му е редът, за службата си, а после пиша: моля ти се, не ме наричай с разни подобни имена, аз си имам кръщелно име, преди тридесет и пет години може да съм бил „пиле“, но сега съм напълно оформен петел, а и теглото ми — осемдесет и два килограма — съвсем не подхожда за „пиле“. И моля те още, престани да пишеш за тая любов и не разстройвай здравето ми, пиши ми повече как вървят работите в МТС и кой от приятелите си е останал вкъщи и как работи новият директор.

И ето, точно преди отстъплението получавам отговор. Вземам писмото, ръцете ми треперят, отворих го — и веднага ми пламна главата!

Пише ми: „Здравей, мое любимо котараче!“, а по-нататък пак на четири страници от тетрадка — за любов; за МТС нито дума, а на едно място ме нарича не Иван, а някакъв си Едуард. Е, мисля си, побъркала се е жената! Изглежда, че от книжките преписва за тая проклета любов — иначе откъде ще изрови някакъв си Едуард, пък и защо в писмата й ще има толкова различни запетайки? През живота си не е имала дори понятие за тия запетайки, а сега е наслагала толкова много, че просто не можеш ги преброи, сипаничавият няма толкова пъпки по лицето си, колкото са запетайките само в едно нейно писмо. А обръщенията? Отначало — „пиле“, после — „котараче“, какво ли ще трябва да очаквам по-нататък, мисля си. В петото си писмо може да ме нарече и Трезор, или с някое друго кучешко име. Та да не би да съм се родил в цирк, а? Бях си взел от дома един учебник за трактор „ЧТЗ“ — нося го за всеки случай, ако ми се дочете — та исках да й препиша две странички от него и да й ги пратя като за отмъщение, но после се отказах. Току-виж, се обидила. Но ще трябва да се направи нещо с нея, за да се избави от тия глупости… Какво ще ме посъветваш, Микола?

Звягинцев погледна другаря си и огорчено изпъшка. Отметнат по гръб, Николай спеше дълбоко. Под черните увиснали надолу мустаци се белееха неравните му зъби, а в повдигнатите ъгълчета на устата бяха останали бръчици — следи от неуспялата да изчезне усмивка.