Михаил Шолохов
Те се сражаваха за родината (10)

Николай изяде кашата и изми и избърса до сухо котелната си. Лопахин не яде своята порция. Той бе клекнал до огъня, бъркаше с пръчка в кофата и с голям апетит гледаше раците, подали неподвижните си клещи от вдигащата пара вода. Около огъня се носеше сладникава миризма на сварен копър и от време на време.

Лопахин мърдаше ноздрите си, мераклийски мляскаше и говореше:

— Е, също като в хотел „Интурист“ на улица Садовая в Ростов: мирише на копър, на пресни раци… Да имаше сега пет-шест бутилки ледена бира, повече нищо не ни трябва. Ох, дръжте ме, другари! От тия апетитни миризми може да падна в огъня!

По уличката на интервали към изток се движеха автомобилите на медсанбата. Последна мина една открита американска кола, новичка, мътно бляскаща със зелената си боя, но на много места вече пробита от куршуми, с обезобразен от парчета снаряди капак. Облегнати на страничните й капаци, в нея седяха леко ранените: на мургавите им загорели лица ослепително се белееха чисти бинтове.

— Поне да бяха покрили колата с брезент — ядосано каза Николай. — Ще се опекат в тая горещина.

Високият червеноармеец изпрати с поглед ранените и въздъхна!

— За какъв дявол са ги помъкнали през деня? Степта е гола, току-виж, че долетят самолети, ще ги направят на каша. Колко несъобразителни са хората!

— Но може да са потеглили по необходимост — възрази другият. — Ето че и сапьорите престанаха да чукат с чукчетата, само ние седим на сянка.

Николай се ослуша: в селото цареше зловеща тишина, чуваше се само отдалечаващият се шум на автомобилите и безгрижното гукане на гургулици, но скоро от запад долетя познатият, стенещ тътен на артилерийска стрелба.

— Имали късмет раците! — с отчаяние в гласа възкликна Лопахин и усукано, по миньорски изпсува.

И наистина не успяха да сварят раците. След няколко минути полкът бе вдигнат по тревога. Капитан Сумсков изгледа бегло строилите се червеноармейци и като помръдваше конвулсивно контузената си глава и малко развълнуван, каза:

— Другари! Получи се заповед да поемем отбраната на височината зад селото, на кръстопътя. Трябва да отбраняваме височината, докато пристигнат подкрепления. Ясна ли е задачата? През последните дни ние имахме големи загуби, но запазихме знамето на полка, трябва да запазим и честта му. Ще се държим до последния човек!

Полкът потегли от селото. Звягинцев смушка с лакът Николай и каза с оживено блеснали очи:

— Да вървиш на бой със знамето бива, но да отстъпваш с него — просто да не ти дава господ! През последните дни то така ми се наби в очите, че неведнъж си мислех: „Да бяха го дали поне на Петка Лисиченко, та да го носи скришом с кухнята си, а то вървим с гръб към противника и носим знаме.“ Беше ми дори някак конфузно пред хората и за себе си, и за това знаме… — Той помълча малко и попита: — Как смяташ — ще устоим ли?

Николай сви рамене и отговори уклончиво:

— Трябва да устоим. — А си помисли: „Ето я романтиката на войната! От полка останахме само джумерки; запазихме само знамето, няколко картечници и противотанкови пушки и кухнята, а сега пак отиваме да застанем в заслон… Нито артилерия, нито минохвъргачки, нито свръзка. Интересно от кого капитанът е получил тая заповед? Дали не е от старшия по чин съсед? Но къде е той, тоя съсед? Поне зенитната артилерия да би ни подкрепила в случай на танкова атака, но тя сигурно ще се изтегли към Дон да прикрива переправата. А защо всъщност те се шляеха из това село? Всички са се устремили към Дон, из степите се лутат някакви диви части, сигурно и самият командуващ фронта не познава обстановката и няма една силна ръка да тури всичко това в ред… И винаги през време на отстъпление става все същото безобразие!“

За миг Николай помисли тревожно: „Ами ако ни обкръжат и ни нападнат с много танкове, а нашите не успеят да ни изпратят подкрепление в тая неразбория?“

Ала горчивината от претърпяното поражение беше толкова силна, че дори тая плашеща мисъл не събуди страх в съзнанието му и затова, като махна с ръка на всичко, той помисли с весела злоба: „Е, по дяволите! По-скоро да дойде развръзката! Ако успеем да се окопаем, ще има да видят днес фрицовете! Ех, ще им дадем да разберат! Само дано имаме достатъчно патрони. В полка останаха опитни хора, мнозинството са комунисти, а и капитанът е добър — ще се задържим!“

До вятърната мелница едно босо белоглаво седемгодишно момче пасеше гъски. То изтича по-близо до пътя, спря се и като помръдваше румените си устни, с възхищение разглеждаше минаващите наблизо червеноармейци. Николай го погледна втренчено и смаян, разтвори широко очи: каква голяма прилика! Същите като на по-големия му син раздалечени сини очи, същите ленени коси… Неуловима прилика имаше и в чертите на лицето, и в цялата му малка, плътно набита фигурка. Къде ли е сега неговият мъничък, безкрайно мил Никоденка Стрелцов? Дощя му се още веднъж да погледне момчето, което така поразително приличаше на сина му, но се въздържа: преди боя не му трябват спомени, от които сърцето се размеква. Той ще си спомни и ще помисли за своите осиротели дечица и за лошата им майка не в последния миг, както е прието да се пише в романите, а след като отблъснат германците от безименната височина. А сега автоматчикът Николай Стрелцов трябва по-силно да стисне устни и да се постарае да мисли за нещо странично, тъй ще бъде по-добре…

Известно време развълнуваният Николай вървеше, като гледаше право пред себе си с невиждащи очи и напразно се мъчеше да възстанови в паметта си колко патрона са му останали в раницата, но след това все пак не устоя на изкушението и се обърна: след като бе изчакало да мине колоната, момчето все още стоеше край пътя, гледаше след червеноармейците и плахо помахваше за сбогом с издигната над главата загоряла ръчичка. И отново, както и сутринта, сърцето на Николай се сви неочаквано и болезнено, а на гърлото му заседна трептяща, гореща буца…