Михаил Шолохов
Те се сражаваха за родината (24)

Лопахин полагаше героични усилия, за да спечели разположението на хазайката: предложи да й помогне да полеят градината и дори, както подобава на един сериозен мъж, не мъкнеше едва-едва пълните кофи от кладенеца, а ситнеше с весел тръс пред бавно крачещата жена; дървата сечеше така, че изпод брадвата като кехлибарени пръски летяха на всички страни сухи елхови трески; без да се колебае нито за миг, събу лъснатите си ботуши, запретна крачолите до колене и ревностно се залови да изрине летния кравешки обор, като затъваше до глезените в изсъхналия тор…

Хазайката на драго сърце приемаше всички тия услуги, като поглеждаше с весела хитрина шетащия Лопахин, усмихваше се само със сивите си очи, от време на време се обръщаше настрана и с тежка грация оправяше бялата забрадка на главата си. Но да можеше в това време Лопахин да види нейната открита и всезнаеща усмивка!…

Бойците все така седяха под навеса на сайванта и тихо си говореха. Всеки от тях бе зает със своята работа, ала от будното им внимание не се изплъзваше нито едно движение на Лопахин и на хазайката. Но най-зорко наблюдаваше Лопахин старшината. Той се бе настанил на седалото на счупената косачка до сайванта и оглеждаше двора като военачалник, който очаква изхода на сражението на бойното поле. Картечарят Василий Хмиз, намигвайки на бойците, каза насмешливо:

— Ама вие, другарю старшина, имате хубав наблюдателен пункт, също като генерал. От него се наблюдава чудесно!

Старшината сърдито измърмори:

— Млъкни, паленце! Човекът се старае за наша обща полза, а ти джавкаш.

Старшината все така недоверчиво се отнасяше към плана на Лопахин, но когато хазайката с нисък, гръден глас ласкаво извика пъргавия бронеизтребител, старшината просия:

— Я го гледай проклетника! Виж го какъв майстор бил по женската част. Та тя го нарича вече на име и презиме! Кога ли е успяла да ги научи? Чухте ли, нарече го Пьотр Федотович! Ех, тоя миньор! Такъв човек няма да загине и няма да остане сирак.

— Тя налапа въдицата! — доволен рече Некрасов, като кимаше към хазайката и леко побутваше старшината в хълбока.

— Ясно е, че я налапа! Пък и защо ли, питам те, да не я налапа? Той е юначно момче, а пък ръстът му, какво значение има ръстът… Тая жена е таман за някой едър момък, висок, колкото стълб на мост, или пък трябва да се сковат с гвоздеи двама души, та горният да я досегне по ръст. Но Лопахин ги спечелва другояче, кучият син! Не току-така се казва, че дървеницата е малка, ама вони. Той ги спечелва с геройство, както, да речем, оня пълководец… — Като дъвчеше устни, старшината се взря в лицето на Некрасов и попита неочаквано: — Ти учил ли си някога стара история?

— Аз имам ниско образование — със съжалителна въздишка каза Некрасов. — Заради тоя проклет царизъм и поради бедността на родителите ми не можах да завърша дори енорийското училище. Не познавам старите истории, не ми се е случвало да се сблъскам с тях. Което не знам, не го знам — не обичам да се хваля.

— Жалко, че не си учил, жалко! — с укор рече старшината и с чувство на собствено превъзходство засука мустак. — И на мене от малък не ми се удаваха разните науки. Често пъти изучаваш някоя си стара или не особено стара история или, да речем, такава калпава наука като географията и вярваш ли — понякога просто ум да ти зайде! И все пак ги усвояваш и от само себе си ставаш все по-образован и по-образован. Ясно ли е?

— Разбира се, че е ясно — унило потвърди Некрасов, смазан от образоваността на старшината, която по-рано, поради липса на свободно време при боевете, някак не бе забелязал.

— Ето например в старо време имало един много знаменит пълководец: ​Александър… Александър…

Ех, дяволска памет! Не мога да си спомня отведнъж фамилното му име… Старческата памет е като пробита ръкавица… Александър…

— Суворов? — несмело подсказа Некрасов.

— Никакъв Суворов, ами Александър Македонски, това е фамилното му име! Едвам си го спомних, да го вземат дяволите! Това е било още преди Суворов, в старо време, когато хората са били малко. Та ето тоя Александър воювал така: едно, две — и дамата готова! И първата му заповед относно противника е била следната: „Дойдох. Видях. Оставих следи“. А кучият му син понякога оставял такива следи, че след това противникът кихал по стотина години и не можел да се опомни. И кого ли само не е тупал! И немците, и французите, и шведите, да не говорим вече за разните италианци. Само в Русия опрял на кораво и обърнал тил, върнал се обратно. Русия му се видяла костелив орех!

— Ами от каква народност е бил той? — заинтересува се Некрасов.

— Той ли? Тоя Александър ли? — Неочакваният въпрос свари старшината неподготвен. Той дълго сука мустака си, мъчително мръщеше чело, мърмореше: — Ех, кучешка памет! Паметта на стария човек е като у старо куче: викат му Шарко, а то дори опашка не върти, забравило името си… — Старшината се замисли и помълча малко, а след това каза решително: — Той е имал своя народност.

— Как тъй — своя? — учуди се Некрасов.

— Ами че ей тъй, своя, и толкоз. Собствена народност — и повече нищо. Ясно ли е? Така пише в старата история. Имал своя народност, а после тя изчезнала и не останало нищо за разплод. Но това не е важно. А пък с Лопахин си спомнихме за тоя Александър по следния случай: аз му казвам, внимавай, санким, да не се опариш с тая хазайчица, Лопахин, да не ни измамиш с храната — а той се смее, проклетникът, и казва: „Аз имам същия навик като Александър Македонски: дойдох, видях, оставих следи.“ Е, казвам му, дай боже нашето теле да излезе крава, действувай, ама щом ще оставяш следи, оставяй ги поне така, че хазайчицата да се прости с една овчица, най-малко! Той обеща, па да видим. И както се вижда, работата му върви на добре. Чу ли как се обърна тя към него: „Пьотр Федотович, подайте ми кофата!“ Първо — нарича го на име и презиме, а второ — на буква „вие“, а това все значи нещо, ясно ли е?

— Разбира се, че е ясно — на драго сърце потвърди Некрасов. — А няма да е лошо да си сръбнем чорбица с младо овнешко… Хубави са овчиците на хазайката, особено една дзвизка е чудесна. Само опашката й е три-четири килограма, най-малко! Ако хазайката прояви щедрост и ни даде овца, трябва да заколим тъкмо тая дзвизка. Тя ми хареса още когато овцете се прибраха от паша.

— Боршът от овнешкото става хубав с младо зеле — замислено каза старшината.

— С младо зеле, но картофите трябва да бъдат стари — живо се обади Некрасов. — Младите картофи са слабички, не ги бива за чорба.

— Може и стари да сложим — съгласи се старшината. — А не е лошо да се подпържи и с лучец, ей тъй, съвсем мъничко…

Василий Хмиз, който се приближи незабелязано до тях, каза тихо:

— Преди войната майка ми винаги купуваше от пазара овнешкото непременно с бъбреците. За борша са екстра! А трябва и малко копър. Той има такъв аромат — усеща се из цялата къща!

— Копърът е глезотия. Главното е да има прясно зеле и домати. В това е цялата майстория! — решително възрази старшината.

— Морковите са също хубаво нещо за борша — мечтателно рече Некрасов.

Старшината искаше да каже още нещо, но изведнъж изплю лепкава слюнка и промърмори злобно:

— Я стига сте дрънкали! Почистете по-скоро оръжието си, ей сега ще направя строга проверка. Току почнат едни глупашки разговори, а ти ги слушай, та коремът ти да се преобръща наопаки…