Михаил Шолохов
Те се сражаваха за родината (2)

Наближаваше краят на май, а в семейство Стрелцови всичко си оставаше както по-рано. В съвместния живот на Олга и Николай бе станало нещо непоправимо. Отношенията им някак невидимо се прекършиха и постепенно те, тия отношения, добиха такива тежки, потискащи форми, за които само допреди половин година съпрузите Стрелцови не можеха дори да си помислят. От ден на ден изчезваше предишната близост, която здраво ги бе свързвала в миналото, нямаше я вече милата интимност на вечерните съпружески разговори и сега нито у единия, нито у другия не се пораждаше желание да сподели своите тревоги и грижи, неприятности и дребни радости в работата. Затуй пък още по-често, понякога дори почти без повод, внезапно пламваха кавги, разгаряха се буйно като сухи съчки на вятър, а стигнеше ли се до временно сдобряване, то не им носеше облекчение и спокойствие. Краткото затишие приличаше по-скоро на примирие между две враждуващи страни и не пропъждаше нито неверието, нито скритата, извираща от някакви потайни глъбини взаимна враждебност.

Едва забележима отначало, хладината в отношенията им все повече се усилваше, ставаше заплашително привична, навлизаше в живота им, превръщаше се в негова неделима част — и вече нищо не можеше да се направи. От време на време Николай започваше да изпитва някакво особено, чисто физическо усещане, сякаш отдавна вече живееше в неотоплена стая, обзет от постоянното желание да излезе на слънце, да се постопли…

Като се гледаше някак отстрана, той забелязваше, че е станал невъздържан, прекалено раздразнителен и в работата си, и у дома; все по-често при общуване с хора го обземаше чувство на нетърпимост, на съвсем неоправдана избухливост. А по-рано не беше такъв… Впрочем той наблюдаваше подобни промени и в характера на Олга. Всичко това улесняваше възникването на случайни пререкания, които неизбежно прерастваха в кавги.

С болка, с мъчително изчакване Николай чувствуваше как от ден на ден Олга се отдалечава от него, отива все по-далече, а вече не бе по силите му нито нежно да я повика, нито да я върне. И тъкмо това съзнание за собственото му безсилие, за невъзможността да промени каквото и да било, мъчителното очакване на наближаващата развръзка правеше живота му под един покрив с нея и непоносимо тежък, и противен.

Още напролет, под предлог, че изпитите наближават, Олга започна да прекарва цялото си свободно време следобед ту в училището, ту у приятелките си учителки. На детето почти не обръщаше внимание, оставила го бе изцяло на грижите на баба му. Николай нямаше нужда да търси предлози, та колкото може по-рядко да си е вкъщи: пролетната оран, пречистването на семената, сеитбата на пролетниците, а после и на окопните култури, грижите за угарта, плевенето на житата — всичко това изцяло поглъщаше времето му. Сутрин със смесено чувство на облекчение и болка той излизаше от къщи, връщаше се чак през нощта, когато Олга вече бе проверила тетрадките и спеше — и това обстоятелство донякъде помагаше за намаляване на разправиите. Ала като се отбягваха един друг и вътрешно се страхуваха да останат насаме, те непрекъснато отлагаха решителния разговор и по такъв начин задълбочаваха взаимните си мъки и неразборията в семейството.

Види се, скъсването еднакво плашеше и Олга, и Николай — и макар че неизбежността му беше ясна за тях, никой не искаше пръв да вземе инициативата.

Колкото и да е странно, тъщата на Николай още от самото начало на семейния конфликт застана на страната на зет си. На няколко пъти, когато, кой знае защо, се прибираше в необичайно време, Николай още отдалеч, от двора чуваше шума от бурните кавги между Олга и Серафима Петровна. Но щом уловеше в пруста дръжката на вратата, вкъщи всичко мигом стихваше. Стиснала устни, тъщата минаваше край Николай, величествена и непристъпна в майчиното си негодувание, а Олга с просълзени очи гледаше по-бързо да се махне от къщи и после дълго я нямаше, идваше си чак по мръкнало, та никой да не вижда подпухналото й, погрозняло от сълзите лице.

Капак на всичко беше малкият Коля. С прозорливостта на възрастен човек детето веднага забеляза, че между баща му и майка му нещо не е в ред, но не можеше да разбере причините и се премести при баба си, в нейната стаичка до кухнята, там учеше уроците си, там спеше — окончателно напусна своята стая под предлог, че го е страх самичък нощем. Неведнъж, докато обядваха или закусваха, Николай срещаше неговите бързи, въпросителни погледи, но на тях бе невъзможно да се отговори. Малкото любознателно човече беше още съвсем невръстно…

Олга се срещаше с Юрий Овражни не само в училището. Николай се досещаше за това, но не можеше, за нищо на света не можеше да надвие себе си и да тръгне да я следи. Това не беше по силите му. Не излизаше от двора и тогава, когато тя оставаше до късно в училище или у някоя приятелка, а мълчаливо седеше на външната стълба, пушеше в тъмното и я чакаше. Зад портичката се чуваха бързите стъпки на Олга. Той можеше да ги различи сред хиляди женски стъпки, познаваше безпогрешно тая хвърковата, припряна походка. И винаги като чуеше познатото тропане на токчетата, леко се задъхваше и сърцето му сякаш започваше да бие по-бавно. Олга мълчаливо минаваше край него, облъхваше го с мирис на нова рокля и топла вечерна прах, а той леко отместваше настрана дългите си крака, правеше й път и тръгваше подир нея към кухнята. Там мълчаливо вечеряха, разменяха си от време на време нищо незначещи фрази и всеки отиваше в леглото си.

През цялата пролет Николай срещна Овражни само веднъж — случайно, на улицата. Беше яхнал Вранчо и отиваше на полето, а Овражни вървеше насреща му, към смесения магазин. По улицата имаше локви, ветрецът гонеше в тях малки островърхи вълнички. Водата в локвите ослепително блестеше на слънцето, затопленият въздух бе щедро пропит с блудкав мирис на разтопен сняг и влажен чернозем. Конят разплискваше с копита водата, настрани хвърчаха пръски и припламваха на слънцето с цветовете на дъгата; калта вкусно мляскаше и бликаше на мазутно черни буци изпод конските копита. Един през друг кукуригаха петли, някъде в близкия двор морно кудкудякаше кокошка, а в сивкавата маранлива синева опитваше силите си с песен първата чучулига, стрелнала се косо към влажната земя. Над Сухи дол цареше такава спокойна благодат, че Николай, отпуснал поводи, бе забравил всичко на света, олюляваше се на седлото в такт със стъпките на коня и с цялото си същество, захласнат се радваше и на прохладния ветрец, и на слънцето, потънало за малко в облаците, наподобяващи прозрачни парцали мъгла, и на плахите певчески опити на чучулигата.

Изведнъж, като видя пред себе си Овражни, който внимателно пристъпваме край плета и се пързаляше в калта, Николай мигом почувствува как жестока спазма стиска гърлото му. Светът странно онемя, остана без всякакви звуци. Николай виждаше само наближаващия Овражни. Виждаше го целия, от главата до краката: красивото му мургаво румено кръгло лице с тъмни черни мустаци, катранения перчем, провиснал изпод смачканата периферия на сивата мека шапка, гиздавата червено-черна квадратна везба на украинската рубашка, сивото раирано сако, небрежно метнато на широките стройни рамене; виждаше пързалящите се по калта крака в черни овехтели панталони и калните ниски гумени ботуши. Тъкмо такъв остана Юрий Овражни в паметта на Стрелцов за цял живот — като внезапно изскочил от цветна филмова лента. А в оня миг Николай жадно се взираше право в лицето на човека, който бе разрушил живота му и се бе превърнал в негов смъртен враг. Като се изравниха, Овражни весело блесна със зъби:

— Добро утро, Николай Семьонович! Ама че се е разкаляло! А казват, че Сухи дол бил райско място.

Николай искаше да отговори на поздрава, но в гърлото му нещо тихо и хрипкаво заклокочи. Направи трескав опит да преглътне, ала нищо не можа да каже. А когато вдигаше към козирката дясната си ръка, камшикът увисна на нея като тежка гира…

Отминал десетина крачки, Николай опря лявата си ръка върху дъгата на седлото и се обърна. Овражни го гледаше, уловен за коловете на плета, и по рязко очертаните му устни блуждаеше неопределена усмивка.

Докато да свърне зад ъгъла, Николай яздеше коня ходом и пак започна да чува и доволното пръхтене на Вранчо, и неуморно възпяващата пролетта чучулига. Светът отново бе възвърнал звуците и миризмите си, живото си дихание… Зад ъгъла Николай пусна Вранчо в тръс, извън село го подкара в галоп и опъна юздите чак след километър и нещо, в степта. Когато спряха, и ездачът, и конят тутакси тежко въздъхнаха.

„А можех да го убия. Само преди няколко минути. Просто щях да сляза от коня, да отида при него, да протегна ръка и вместо здрависване да го стисна за гушата. А след миг той вече щеше да лежи в калта под мене. Кой можеше да го отърве? Кой можеше да го изтръгне от ръцете ми? На улицата нямаше хора. Докато разберат какво става… Аз съм по-силен, много по-силен от него. С лявата ръка щях да натисна дясната му ръка към земята — и туйто, свършено! Ами после?…“

Прекалено услужливата памет веднага за миг му припомни как преди около дванадесет години, още като студент, при едно събиране у някаква колежка замалко не бе удушил другаря си, който го оскърби. Тогава бе отворил ръце вече в несвяст, чак след като му бяха нанесли отзад силен удар по главата с тежката табуретка… И отново пред очите му изникна красивото лице на Овражни, неуверената блуждаеща усмивка…

Николай усети, че му се повдига, свали фуражката си. Ръцете му овлажняха от пот.

Оттогава старателно избягваше срещите с Овражни. Не биваше да изкушава съдбата. Не биваше да си играе с чуждия и със своя живот…

А неяснотата в семейството сякаш пусна корени, прихвана се. И чак в началото на юни тоя нерадостен живот се разтърси — неочаквано пристигна телеграма от Кисловодск, от по-големия брат на Николай. Предадоха я на Стрелцов сутринта, в канцеларията на МТС.

„Пристигам втори влака двадесет и два седми вагон ела гарата прегръщам те Александър.“

Безсилен да сдържи радостната си усмивка, Стрелцов малко по-припряно от обикновено влезе в кабинета на директора и полекичка сложи телеграмата на бюрото му.

— Чакам гости, Иван Степанич!

Директорът учуден погледна Николай изпод очилата си с метални рамки.

— Брат ти ли пристига?

— Той.

— Че нали май картата му беше до средата на юни?

Все тъй усмихнат, Николай разпери ръце:

— Сигурно не е издържал на режима, побягнал е по-рано. Първия път там не е никак приятно; а той, доколкото си спомням, никога не е ходил на курорт. Винаги е предпочитал свободната почивка, с лов, с риболов.

Директорът още веднъж прочете телеграмата, пъхна очилата в малкото джобче на овехтялото си дочено сако и доволен каза:

— Тъй де, бива си го брат ти, Микола. Правилно е решил. Тук и по-добре ще си почине, и сърцето си с тишина ще излекува. Не ще и дума, нашият степен пелинов въздух не само сърцето, ами и всяка друга болест като нищо изцелява. Четох нейде, че дори граф Толстой ходел при башкирите — с въздух се лекувал, пиел кумис. Е, то за кумиса как да ти кажа… Пих го през гражданската война при калмиците и тъй отсъдих: от него русинът никаква, ама никаква полза не може да има! Само се оригва човек и червата му куркат, а полза — вятър! От любопитство пих и прясно издоено кобилешко мляко. Никога ли не си опитвал, Микола? Не си? Хич недей опитва. Синкава водичка, леко сладни, много се пени, ама и от него не видях да има полза или да засища, пък и как да я видя, като я няма? — Той помълча малко и за по-голяма убедителност добави: — То се знае, че само с въздух, па дори и като нашия, не можеш се нахрани, ама покрай въздуха вместо тоя калпав кумис, имаме природно краве мляко, необезмаслено, с пет процента мазнина, топлички яйца, направо изпод кокошката, а не някакви застарели, плюс сланина, дебела цяла педя, пък и разните му там вареники със сметана, шилешко месце и какво ли още не, тъй че никое сърце няма да издържи и лека-полека ще се оправи. А ако добавим към това хубавия борш и по чашка преди обяд, братлето ти при нас сто години ще живее и хич окото няма да му мигне! Правилно решение е взел — тук да дойде! Много правилно!

В думите на пращящия от здраве степен жител имаше такава детински наивна, простодушна убеденост, че Николай вече открито се засмя и рече:

— И аз тъй мисля, Степанич, но какво ще кажеш за колата?

— Иска ли питане, вземи я утре и отивай на гарата да го посрещаш.

— На тебе няма ли да ти трябва?

— И с двуколката ще стигна, ако се наложи, а ти вземи колата. Брат ти е генерал, при това пострадал човек, неудобно е да го посрещнеш как да е. Ще кажа на шофьора да се готви — и по-рано да тръгнеш. Карай кротичко, да не го раздрусаш много по нашите разнебитени пътища, болен човек е.

— Благодаря, Степанич!

— Я стига. Да ти е честита радостта, Микола!

— Още веднъж благодаря. За мене наистина е голяма радост. Девет години не сме се виждали.

Директорът се надигна иззад бюрото.

— Аз отивам в работилницата, а твоите планове какви са?

— Трябва да предупредя вкъщи, да се приготвим за срещата. Разрешаваш ли днес да съм си у дома?

— То се знае. Мога ли с нещо да ти помогна?

— Благодаря, всичко имам, сам ще се оправя.

Директорът запристъпва около бюрото, после се приближи плътно до Николай и, кой знае защо, шепнешком попита:

— Колко време го държаха там, Микола?

— Почти четири години и половина.

Иван Степанович тъжно се намръщи. После решително отиде при вратата, заключи я, с жест покани Стрелцов да седне и на свой ред така се тръсна в старото, още отпреди революцията кресло, че то не заскърца, а жално изстена под него. След кратко мълчание попита:

— Как мислиш, защо са освободили брат ти?

Стрелцов мълчаливо сви рамене. Въпросът го изненада.

— Добре де, все пак какво смяташ?

— Сигур в края на краищата са разбрали, че е бил неправилно осъден — и са го освободили.

— Тъй ли мислиш?

— Че как иначе да мисля, Степанич?

— Аз пък с простия си ум се питам: дали очите на другаря Сталин лека-полека са почнали да се отварят?

— Е, чакай… Да не би със затворени очи да управлява страната?

— Нещо такова. Не през цялото време, а от тридесет и седма година.

— Степанич! Нямаш ли страх от бога! Какво виждаме ние с тебе от нашата МТС? Наша работа ли е да съдим за тия неща? Според тебе Сталин пет години е живял като слепец и изведнъж е прогледнал?

— Какво ли не става в живота…

— Не вярвам в чудеса.

— И аз не вярвам, но нали трябва някак да си обясним тоя случай е брат ти? Другарят Сталин разбра ли що за човек е Ежов? Отде да знаеш, може малко по малко да почва да разбира и Берия какъв е?

— Я ела, ще те изпратя до работилницата. Не обичам да разговарям като тебе: ти ту шепнеш, ту крясъци надаваш… Нека си довършим разговора по пътя към работилницата.

— Не ме ли бива за конспиратор?

— Никак! Много си нервен.

Като се държеше за кръста и пъшкаше, директорът едвам стана. Тръгна към вратата с леко накуцване и недоволен мърмореше:

— Науката казва, че радикулитът бил от простуда. Глупости, а не наука! И това ми било доктори! Щом се развълнувам, тоя проклет радикулит току вземе, че ме сецне в кръста. Нито прав да стоиш, нито легнал. Аз си имам мое мнение за докторите, хич да не ми мътят главата. Всичките ми чаркове се разхлопаха още през гражданската война…

Мълчаливо минаха по безлюдния коридор, през задния вход излязоха в пустинния стопански двор, ограден с посивели тараби. Из простора му, по смачканата от гъсениците на тракторите изсъхнала трева сновеше вятър, който постоянно менеше посоката си: ту лекичко подухваше от запад, ту се обръщаше от юг и тогава, кой знае защо, ставаше по-остър, по-силен. От сутринта бе захладяло. По бледосиньото небе плуваше едно-едничко, бяло като пяна облаче. През широко разтворената врата на работилницата долиташе шум от струг. В ковачницата се носеше напевен звън на чукове, чуваше се астматичното дишане на меха, а току зад тарабите, в гъсто растящия див коноп, яростно, неуморно се обаждаше пъдпъдък — сякаш пригласяше на звънтящите чукове.

Иван Степанович се спря насред двора, при кладенеца. Без да са се уговаряли, седнаха на ниския му дъсчен капак.

— Мисля — каза Иван Степанович — че братлето ти на първо време ще отбягва хората, но и туй ще мине, ще улегне.

— Александър е общителен момък. Във всеки случай беше такъв — умислен рече Стрелцов.

— Тъкмо там е работата, „беше“. А какъв е станал? И това ще видим. Друго се питам аз: само него ли са пуснали? Той би трябвало да знае. Ето защо, Микола, идването на брат ти е празник и за мене. След него може и другите, дето страдат невинни, да излязат на свобода, а? Какво мислиш по тоя въпрос, Микола?

— Иска ми се да знам, а не да правя догадки…

— Точно тъй, прав си. Нали не може само него да са пуснали.

— Защо не? Може и само него. Степанич, нека изчакаме да дойде Александър. Ние с тебе нищо не знаем, няма защо напразно да умуваме.

Иван Степанович по женски плесна с късите си силни ръце.

— Как да няма защо? Нали докато чакам брат ти, главата ми ще се пръсне от мисли! Виж, че нервите ми още отсега почват да не издържат, а радикулитът току ме муши в кръста. Дори не знам как ще се надигна от тоя кладенец, може би ще трябва да пълзя на четири крака до работилницата… Щом си отпочине брат ти, веднага да разучиш от него кое как е. Той е бил в Москва, трябва да знае какво мислят там горе. Стъпвай на пръсти край него, полекичка, умната, ама всичко да разучиш, всичко да изкопчиш.

Стрелцов умолително каза:

— Не бива веднага. Остави го да си поеме дъх. Разбираш ли, Степанич, трудно ще му е да говори за всичко това. Нужна е тактичност, предпазливост…

— Е, братко, хубаво ме нареди сега! „Тактичност, предпазливост, трудно ще му е…“ А на мене и на другите лесно ли ни е, като не знаем истината? Миколка, миличък!

— Всичко това ми е ясно!

— Нищо не ти е ясно! Нали тая пролет на едно събрание ме упрекна пред хората, че ето на̀, Иван Степанович се бои, голям страхливец е — и от преразход на гориво го е страх, и пред началството трепери, все нещо страшно ще намери… Може и да си прав: боязлив станах през последните години. А през осемнадесета не се боях да вляза в бой с белите, нищо че в магазина на пушката ми имаше една-единствена пачка патрони! Не ме беше страх да тръгна в атака срещу деникинските офицери доброволци. От нищо не се плашех през ония святи за сърцето години! А сега ме е страх от преразход на гориво, страх ме е, макар и с право, да натрия носа на оня мързеливец Ванка шлосера, пред началството треперя… Плашлив станах! Ама не аз, а одеските хаймани направиха за смях нашите думи: „За какво сме се борили!“ Знам аз за какво съм се борил! Като се срещна с брат ти, няма да приказвам с него за природата и за селскостопанските ни задачи. Никаква тактичност не ми трябва, да я вземат мътните макар, мене ми трябва да знам какво става в Москва, какво мислят там горе, с какво се занимават. Нима ще почнем война с фашистите, преди да сме сложили ред в собствената си къща? Но ти самичък виж как е там с брат ти, а после и на мене ще пошушнеш. Не ще и дума, че от роднинската могила по се вижда.

Иван Степанович се надигна със сподавено ръмжене, дълго разтрива с юмрук кръста си и на сбогуване рече:

— Здравата се развълнувах с тебе, разиграха ми се нервите, а сега тоя проклет радикулит ще ме нагази по всички правила на военното изкуство. Трябва да ида в колхоз „Берия“, но как да тръгна? Срам не срам, ще трябва да взема от жената някоя стара възглавница, да я подложа под дирника си, инак няма да изтрая в двуколката. — И тежко въздъхна: — А какъв юначага бях, каква луда глава, пипнеш ли ме с голи ръце, ще се опариш! Господи боже мой, защо ли са кръстили така тоя колхоз — „Берия“? Кому ли е притрябвало, кой ли глупак му е лепнал това име? И най-важното — защо? Да опъва нервите на ония, дето и те не знаят защо влизат в землището му? И колхоза си го бива, и хората са работливи, а тръгнеш ли натам, само от името му почва да ти се повръща, сякаш си препил… Майстори сме, ох, големи майстори сме да измисляме всякакви дивотии, дявол да го вземе! Е, аз тръгвам, Микола! Чакам новини от тебе.