Михаил Шолохов
Те се сражаваха за родината (27)

Тая сутрин, след превръзката, командирът на дивизията полковник Марченко, ранен в рамото и главата край Серафимович, изпи чаша силен чай и полегна да си почине. Поради загубата на кръв и безсънните нощи през всички тия дни след раняването му той чувствуваше непреодолима слабост и болезнена, вбесяваща го сънливост. Ала тъкмо се поунесе, на вратата някой почука тихо, но настойчиво. Без да чака разрешение, в полутъмната стая влезе началник-щабът майор Головков.

— Не спиш ли, Василий Семьонович? — попита той.

— Не, а ти какво искаш?

Без време пълнеещият, тантурест и нисък Головков с бързи крачки се приближи до прозореца, свали пенснето и като го бършеше с носната си кърпичка, застанал гърбом към Марченко, каза с трепнал глас:

— Пристигна тридесет и осми полк…

— А-а-а… — Марченко рязко се понадигна на леглото и със скърцане стисна зъби: острата болка в слепоочната кост за малко не го събори по гръб.

Той отново полегна, събра всички сили и попита с чужд и далечен глас:

— Е, и как?…

И нейде отдалеч стигна до слуха му познатият глас на Головков:

— Двадесет и седем бойци. От тях петимата леко ранени. Доведе ги старшина Попришченко. Повечето са от втори батальон. Материалната част — ти знаеш… Знамето на полка е запазено. Хората чакат в строй. — И той прибави съвсем тихо, над ухото му: — Вася, ти не ставай. Ще ги приема аз. Не ставай, човече, нали ти е зле! Побелял си като стена! Е, ама може ли така?!

Няколко минути Марченко седя на леглото, като се олюляваше леко, сложил мургава ръка на забинтованата си глава. На дясното му слепоочие гъсто избиха ситни капчици пот. С последно усилие на волята той вдигна едрото си кокалесто тяло и каза твърдо:

— Ще изляза при тях. Ти знаеш, Фьодор, преди войната под това знаме аз съм служил осем години… Ще изляза да ги посрещна аз.

— Няма ли да паднеш като вчера?

— Не — сухо отвърна Марченко.

— Да те хвана под лакътя, а?

— Не. Иди кажи — няма нужда от рапорт. Знамето да се развее.

Марченко слизаше от входната площадка, като стъпваше бавно и предпазливо по разклатените стъпала и се държеше с ръка за перилата, а когато стъпи тежко на земята, в строя глухо и дружно изтракаха двадесет и седем чифта изтъркани войнишки токове.

Като слепец, стъпвайки отначало на пръсти, а след това и на цялото си ходило, полковникът се приближаваше тихо към строя. Старшина Попришченко мълчаливо мърдаше устни. В нямата тишина се чуваше сдържаното развълнувано дишане на бойците и шумоленето на пясъка под краката на полковника.

Той се спря, изгледа лицата на бойците с едното си незабинтовано и бляскащо като късче антрацит черно око и каза с неочаквано звучен глас:

— Войници! Родината никога няма да забрави нито вашите подвизи, нито вашите страдания. Благодаря ви, че сте запазили светинята на полка — знамето. — Полковникът се вълнуваше и не можеше да прикрие вълнението си: дясната му буза се свиваше конвулсивно от нервен тик. Той направи къса пауза и заприказва отново:

— С това знаме през хиляда деветстотин и деветнадесета година на Южния фронт се е сражавал с Деникиновите банди полкът. Това знаме е видял на Сиваш другарят Фрунзе. Това знаме са го виждали многократно развявано в боя другарите Ворошилов и Будьони…

Полковникът вдигна над главата си своята стисната в юмрук мургава ръка. Гласът му, изпълнен със страстна вяра и пределно напрежение, се засили и зазвъня като силно обтегната струна:

— Нека временно врагът тържествува, но победата ще бъде наша. Вие ще отнесете вашето знаме в Германия! И горко на тая проклета страна, родила пълчища от грабители, насилници и убийци, когато в последните сражения на германска земя се развеят алените знамена на нашата… на нашата велика Армия — освободителка!… Благодаря ви, войници!

Вятърът тихо поклащаше потъмнелите златни ресни на малиновото платнище, увиснало над дръжката в тежки, излети гънки. Полковникът се приближи тихо до знамето и прегъна коляно. За миг той се олюля и се опря тежко с пръстите на дясната си ръка о влажния пясък, но надвил мигновено слабостта, се изправи и благоговейно наведе бинтованата си глава, притискайки треперещи устни до края на кадифеното платнище, просмукано с миризма на изгорял барут, на прах от далечните пътища и неизтребим мирис на степен пелин…

Стиснал челюсти, Лопахин стоеше, без да се помръдне, и едва когато чу вдясно от себе си глухо, сподавена хълцане, леко обърна глава: раменете на старшината, на боевия ветеран Попришченко, потреперваха, а изопнатите му по шевовете ръце се тресяха и изпод спуснатите му клепачи припряно капеха по старчески посърналите бузи дребни светли сълзи. Но покорен на волята на устава, той не вдигаше ръце, за да избърше сълзите си, а само навеждаше все по-ниско и по-ниско побелялата си глава…