Михаил Шолохов
Те се сражаваха за родината (19)

Звягинцев се опомни от ударите и дивата болка, която се бе раздяла като огън по цялото му тяло. Той въздъхна с хриптене, закашля се задавено — устата му бе натъпкана с пръст и прах — и сякаш отстрани чу тихата си, задъхана кашлица и дълбокия, излизащ чак от утробата му стон.

Наоколо се пръскаха снаряди, мини. Различни по сила и по звук удари раздрусваха земята, със замиращ писък и вой профучаваха шрапнели, а нейде отзад в дълги поредици тракаше картечница. От близките експлозии напрегнатите вълни горещ, просмукан с миризма на изгорено въздух притискаха към земята проснатия Звягинцев, вдигаха и въртяха около него нагарчащ прах. Звягинцев все още възприемаше всички звуци на боя така, сякаш те долитаха до него нейде от незнайна далечина; той се помръдна леко, като удесетори с това слабо движение парливата болка, и едва тогава до помраченото му съзнание достигна усещането, че е жив.

Страхувайки се вече да се помръдне и усещайки с раменете, гърба и краката, че рубашката и панталоните му са просмукани изобилно с кръв и залепват тежко за тялото, Звягинцев разбра, че е ранен жестоко с парчета от снаряд и че болката, която бе го сковала от краката до главата, е от това.

Той сподави готовия да се откъсне от устните му стон, опита се да избута с езика от устата си лепкавата кал, която му пречеше да диша; на зъбите му заскърца зърнест пясък и тоя скърцащ звук, който предизвика остра болка в главата му, беше така оглушителен и така гнусно-сладникаво го удари в ноздрите миризмата на собствената му съсирена кръв, че той отново замалко не изгуби съзнание. А след това съзнанието, което сякаш трептеше на тъничка, готова всеки миг да се скъса нишка, почна да крепне, да расте и тогава със закъснял, остро пламнал страх той си спомни как някога, сигурно съвсем наскоро, бе изскочил от окопа, как бе видял наблизо тичащите към него германци, единият от които — набит, полупревит, с разкопчана яка на изцапания мундир и с изскочили от орбитите сиви очи… Германецът тичаше, стиснал здраво бледите си устни, като поемаше с пъхтене въздух в издутите ноздри, издал малко напред лявото рамо. Тичешком той се опитваше да пъхне в автомата плоска черна пачка, а Звягинцев, който го наближаваше с къси, стремителни крачки, виждаше и сивите очи на врага, обезумели от стремителността на атаката, и матовото копче на германския мундир, под което още малко и неговият щик трябва да влезе с противно меко, познато хрущене, а в тия секунди виждаше и бялото острие на щика си, което се олюляваше при тичането и хвърляше пълзящи отблясъци… Но тутакси нещо силно го удари по гърба и по краката, късо, като летен гръм, прозвуча отзад тряскаща експлозия и падайки по лице — последно страшно падане, когато нямаш вече сили да вдигнеш ръка и защитиш лицето си от удара. — Звягинцев разбра, че това е вече краят…

Той с усилие вдигна клепачи. През праха, който се бе размесил със сълзите и бе залепил като мръсна корица очите му, видя късче от алено мътното небе, а близо до бузата си — плуващите нейде край него капризно сплетени тревици. Влачеха го по тревата, очевидно на платнище, и към сухото и кораво шумолене на тревата се примесваше тежкото пресекливо дишане на човека, който пълзеше напред с усилие, сантиметър след сантиметър, мъкнеше след себе си натежалото му, отпуснато тяло.

След малко Звягинцев почувствува как изпърво главата, а след това и тялото му се хлъзгат някъде надолу. Той удари силно рамото си о нещо твърдо и за миг отново изгуби съзнание.

Втори път се опомни, като усети на лицето си докосването на грапава малка ръка. С влажна марля му изчистиха предпазливо устата и очите и му се мярна малка женска ръка и синята пулсираща жилка до бялата китка на ръката, а след това на устните му опряха топло, металически блудкаво на вкус гърло на алуминиева манерка. Потече тъничка струйка вода, която пърлеше небцето и гръкляна му. Той я гълташе на мънички, конвулсивно скъсени глътки и вече след като меко отдръпнаха манерката от устните му, той още два-три пъти глътна напразно, като теленце, което са отбутнали от вимето, облиза пресъхналите си устни и отвори очи.

Над него се наведе бледото, дори въпреки силния загар луничаво лице на непозната девойка с избеляла пилотка, която прикриваше разчорлен сноп огнено червеникави къдри. Лицето беше очевидно грозничко, просто, обикновено лице на чипоноса руска девойка, но в загрубелите черти на това лице прозираха такава дълбока сърдечна ласка и тревога, а момински сивите, кротки очи светеха с такава отколешна женска топлота и състрадание, та на Звягинцев се стори, че тия очи са също така нужни, хубави и необходими като самия живот, като прострялото се над него безкрайно синьо небе с ивица перести облачета във висината.

От радост, че е жив и не е изоставен от своите, от признателност, която той не можеше, а може би и не би успял да изкаже с думи на непознатата девойка санитарка от чужда рота, сърцето му се сви късо и сладко и той прошепна едва чуто:

— Сестричке… мила… откъде се взе?…

Водката подкрепи Звягинцев. По тялото му се разля блажена топлина, на челото му като ситен бисер се появи пот и дори болката в раните му сякаш занемя, изгубила доскорошната си люта острота…

— Да бе ми дала още водчица, сестричке… — вече малко по-високо каза той, като се учудваше скришом на своя детински тънък и слаб глас.

— Каква ти водчица! Не бива да пиеш повече, никак не бива, миличък! Щом дойде на себе си — добре. Каква стрелба поддържат ония, ужас! Да можех поне да те отмъкна някак до санитарната рота — жално каза девойката.

Звягинцев леко отмести лявата си ръка настрана, след това и дясната, опипа със странно непослушните си пръсти под хълбока нагрятия от слънцето приклад и цевта на пушката, безуспешно се опита да помръдне крака и стиснал от болка зъби, попита:

— Слушай… на кое място съм ранен?

— Целият си изпоранен… Навсякъде!

— Краката ми… краката ми поне дали са цели, а? — глухо попита той, вече готов в душата си за всичко най-лошо, но непримирен с нищо.

— Цели са, цели са, миличък, само че са малко понадупчени. Не се безпокой и не говори; като стигнем, ще те прегледат, ще те превържат както трябва, ще почнат да те лекуват, сигурно ще те изпратят в някоя болница в тила и всичко ще бъде наред. Войната обича реда…

Не всичко, което тя каза, стигна до съзнанието на Звягинцев.

— Значи, целия са ме надупчили? — повтори въпроса си той и като помълча малко, тъжно пошепна: — Ама че го каза… Какъв е пък тоя ред?

Те лежаха в дълбока, изровена от снаряд яма, върху корави буци глинеста пръст, която експлозията бе изтръгнала нейде, от първородните дълбини на земята. Над тях с нисък нарастващ вой прошумоля мина и Звягинцев, който бе равнодушен към всичко, освен към болката си, но все пак с края на окото наблюдаваше девойката, видя как в очакване на близката експлозия тя легна на земята, сви се на кълбо, зажумя и с детско, трогателно в своята наивност движение с калната си длан закри очи.

В тия къси минути на просветление, което бе озарило като мълния съзнанието му, Звягинцев още не бе успял да разбере както трябва бедственото си положение, не бе успял да съжали себе си, но съжали девойката, като мислеше съкрушен: „Дете, същинско дете! По й прилича да си седи у дома и да ходи с учебници в десети клас, да учи разни алгебри и аритметики, а пък тя бере страх тук под непоносимия огън, па се и напъва да влачи хора като нас…“.

Стрелбата сякаш бе почнала да утихва и колкото по-рядко гърмяха взривовете и с мощните си гласове будеха Звягинцев за живот, толкова по-голяма слабост усещаше той и толкова по-силно го обземаха тъмното, зловещо спокойствие и унесът на смъртната забрава…

Девойката се наведе над него, надникна в подивелите му от болка, вече почти занесени очи и сякаш отговаряйки на нямата молба, застинала в очите и в горчивите гънки около устните му, възкликна настойчиво и уплашено:

— Миличък, потърпи! Моля ти се, миличък, потърпи! Ей сега ще продължим нататък, близо е вече! Чуваш ли?!

С голяма мъка тя го измъкна от ямата. Той се опомни, опита се да й помогне, като се изопваше на ръце и се хващаше с пръсти за сухата бодлива трева, но болката стана съвсем нетърпима и той притисна мократа си от сълзи буза до подгизналото от кръв платнище и почна да дъвче ръкава на рубашката си, за да не прояви пред девойката мъжката си слабост, за да не закрещи от болка, която сякаш късаше на части обезкървеното му и все пак жестоко страдащо тяло.

На няколко метра от ямата девойката пусна от потната си отмаляла ръка ъгъла на платнището, пресипнало си пое дъх и неочаквано рече с плачлив глас:

— Господи, защо ли вземат такива дебелаци в армията? Да, пита се, защо? Та нима ще мога да те домъкна, такъв кон? Ами че ти, миличък, тежиш най-малко шест пуда!

Звягинцев разтвори зъбите си и изхърка:

— Деветдесет и три…

— Какво деветдесет и три? Какво приказваш ти? — попита девойката, като дишаше шумно.

— Толкова килограми тежах… преди войната. Сега съм по-малко — каза Звягинцев, като помълча и се вслушваше в бурното дишане на санитарката.

Кой знае защо, пак му дожаля за тая дребна девойка, която се мъчеше с последни сили, и отначало отвлечено си помисли: „След шест години и моята Наташка ще стане същата: грозничка на лице, но мила по сърце“ — а след това, като напразно се мъчеше да придаде на гласа си твърдост и привична мъжка властност, рече на пресекулки:

— Ти, такова, дъще… я ме остави, не се мъчи… Аз — сам… Ще полежа мъничко и ще се опитам сам… Ръцете ми са цели — все ще се домъкна някак!

— Я гледай сега пък какви глупости! Вие, мъжете, все ще изтърсите по някоя дивотия! — със сърдит шепот каза девойката. — Къде можеш да идеш? А, къде? Ти не гледай, че се поизморих малко, щом си почина, ще потеглим пак. Хайде да не съм мъкнала и други такива тежки, бъди спокоен! Имала съм всякакви случаи, дори и по-тежки! Не ме гледай, че съм мъничка — аз съм силна…

Тя каза още нещо окуражаващо, похвали се със силата си, но колкото и да се стараеше, Звягинцев не различаваше вече думи. Милият момински глас почна да заглъхва, да се отдалечава и най-после изчезна. Звягинцев отново се унесе.

Свести се едва след много часове в медсанбата на левия бряг на Дон. Лежеше на носилка и първото, което почувствува, беше острата миризма на лекарства и спирт, а след това — видя ниския свод на просторна палатка и хора с бели престилки, които се движеха меко по постлания с брезент пръстен под.

„На три пъти вече губя съзнание, но все пак съм жив… Значи, ще оцелея, значи, няма защо да бързам да умирам“ — с растяща надежда помисли Звягинцев.

Кой знае защо, трудно му бе да диша и той плахо, бавно поднесе към устата си своята черна от калта ръка и се изплю. Плюнката беше бяла. Нито едно розово мехурче на дланта му. И Звягинцев доби настроение и окончателно се убеди, че сега може би всичко ще тръгне благополучно. „По всичко личи, че дробовете му са здрави, а пък ако през гърба някое парче от снаряд е попаднало в черния ми дроб, докторите ще го издърпат с щипци. Тук те имат комай предостатъчно окопни инструменти. Главното е — как ми са краката? Има ли засегната кост, или не? Ще мога ли да ходя, или ще остана сакат?“ — мислеше той, като разглеждаше още веднъж внимателно и придирчиво плюнката на голямата си, загрубяла от мазоли длан.

До него двама санитари събличаха ранен червеноармеец. Единият държеше ранения под мишниците, а другият, пипайки внимателно с дебелите си пръсти, предпазливо разпаряше с ножици по шевовете прогизналите от черна кръв панталони и когато на пода в безформена купчина се изхлузиха коравите като брезент, изкорубили се от засъхналата кръв защитни панталони и памучните долни гащи, толкова прашни, че по цвят почти заприличали на горните му дрехи, Звягинцев видя на десния крак на червеноармееца, малко по-високо от бедрото, грамадна разкъсана рана и уродливо подаваща се от червеното примачкано месо ослепително бяла разцепена кост.

Червеноармеецът, който по нещо неуловимо напомняше Стрелцов, възрастен мъж с прошарени мустаци над хлътналата уста и остри, синкавобледи скули, се държеше мъжествено, не пророни нито един стон и през цялото време гледаше в една точка с отсъствуващ, неземен поглед, но Звягинцев погледна левия му крак, безпомощно полупрегънат в коляното, мършав и космат, раздрусан от ситни трескави тръпки, и понеже нямаше вече сили да гледа чуждото страдание, обърна се настрана и бързо затвори очи.

„Тоя момък си е изходил вече ходенето. Докторите ще му отсекат крачето, ще го отсекат като нищо, а пък аз ще има да ходя още. Не може да бъде и моите крака да са пребити?“ — в тъжно очакване мислеше Звягинцев.

В това време един възрастен плешив санитар с очила се приближи до него, с набито око го погледна в краката и като се наведе, искаше да разреже кончова на ботуша му, ала Звягинцев, който мълчаливо го следеше с напрегнат и остър поглед, събра всичките си сили и тихо, но решително каза:

— За панталоните не ми е жал, режи ги, но не ти разрешавам да пипаш ботушите! Не съм ги носил дори един месец и видях голям зор, докато се снабдя с тях. Виждаш ли каква стока са? Подметките им са изпечени, а кончовите — истински, говежди. Това, братко, не е кирзова стока, трябва да го разбереш… И без това съм наказан от господа: шинелът и раницата ми останаха в окопа… Така че да не си пипнал ботушите ми, разбра ли?

— Ти не ме учи какво да правя — равнодушно каза санитарят, като преценяваше как по-лесно да клъцне с ножа по шева.

— Сиреч как тъй — не ме учи? Ботушите нали са мои? — възмути се Звягинцев.

Санитарят се поизправи и все така равнодушно каза:

— Та какво като са твои? Били са твои, но аз не мога да ги събуя заедно с краката ти!

— Слушай, чудак, дърпай… дърпай предпазливичко, лекичко, ще изтърпя — заповяда Звягинцев, който все още се боеше да се помръдне, вперил разширените си очи в тавана, в мъчително очакване на нови болки.

Без да обръща внимание на думите му, санитарят се наведе, с ловко движение разпра кончова на ботуша чак до петата и се залови за другия ботуш. Звягинцев още не бе успял да разбере както трябва какво значат думите „били са твои“, когато вече чу лекото весело пукане при разпарянето на срязания конец. Сърцето му се сви, дъхът му спря, когато токовете на небрежно хвърлените към стената ботуши леко тракнаха на пода. И тогава, не издържал, той каза с трепнал от гняв глас:

— Ах ти, плешиво куче! Мръсен олисял дявол! Какво правиш, мизернико!?

— Мълчи, мълчи, свърши се вече. За тебе е вредно да се караш. И чакай да ти помогна да легнеш на страната си — примирително рече санитарят.

— Върви с твоята помощ там, отдето си се родил и дори още по-далеч! — задъхан от негодувание и безсилна злоба, каза Звягинцев. — Ти си вредител, излиняла камила, чума с очила! Какво направи с държавните ботуши, кучи сине? Ами ако наесен стане нужда пак да ги нося, какво ще правя тогава с разпрани кончови? Да проливам сълзи ли? Нали знаеш, че колкото и да ги пришиваш след това, пак ще пропущат вода? Ах ти, мръсна плешива стерва! Ти си враг на народа, ето какъв си!

Санитарят мълчаливо и твърде внимателно размотаваше от краката на Звягинцев мокрите от потта и кръвта, горещи, изпускащи пара партенки; като свали и втората, изправил превития си гръб, без да крие усмивката под червеникавите си мустаци, той попита с весел, малко пресипнал фелдфебелски бас:

— Свършиха ли ти се вече псувните, Иля Муромец?

Звягинцев бе отмалял от избухналия гняв. Той лежеше мълчаливо, заслушан в силните и чести удари на сърцето си, чувствуваше непреодолима тежест в цялото тяло и същевременно усещаше приятна хладинка по натъртените ходила. Но в него все пак се намериха още сили и като не знаеше вече как да уязви смъртно дотегналия му санитар, избирайки думите, той каза със слаб глас:

— Сухо дърво си ти, а не човек! Дори не и дърво, ами гнил пън! Та ти имаш ли ум в главата си? А си ужким възрастен човек — да бе се засрамил за постъпките си! В стопанството ти преди войната под прага е живяла сигурно само една жаба, но и тя комай е умирала от глад… Махай се от очите ми, жалък мижитурка и двукрака холеро!

Това беше, разбира се, нарушение на реда: строгата тишина в съблекалнята на медсанбата, обикновено прекъсвана само от стонове и въздишки, рядко бе смущавана от такива невъобразими псувни, ала санитарят гледаше с явно удоволствие обраслото с червеникава четина, посърнало лице на Звягинцев и дори се усмихваше меко и беззлобно под мустак. През тия осем месеца на войната санитарят се бе измъчил и състарил по душа и тяло, бе видял многобройни хорски страдания, състарил се бе, но сърцето му не бе закоравяло. Той бе виждал много ранени и умиращи бойци и командири, толкова много, че се бе наситил, но все пак предпочиташе тия сипещи се на главата му псувни пред безумно разширените, немигащи очи на поразените от шок и сега, неочаквано и ни в клин, ни в ръкав, си спомни за двамата си сина, които воюваха нейде на Западния фронт, и помисли с лека въздишка: „Тоя ще оцелее, я го виж какъв е пъргав и жилав, дяволът! Но какво ли правят моите момчета там? До гуша ми дойде вече моят живот, да можех да погледна поне с едното око как карат службата моите там? Дали са живи, или лежат някъде ей така, направени на парчета?“

А Звягинцев не само живееше вече, но се и вкопчваше за живота с нокти и зъби; все още легнал в носилката, смъртно блед, със затворени, заобиколени със сини кръгове очи, той мислеше, като си спомняше за безвъзвратно изгубените си ботуши и за червеноармееца със счупения крак, когото току-що отнесоха в операционната: „Как са го цапардосали, горкия! Сигурно го е улучило голямо парче от снаряд. Цялата му кост е изскочила навън, а той мълчи… Мълчи като герой! То се знае, неговата е свършена, но дано аз да оздравея! Усещам болка дори в пръстите на краката си. Дано само поради лекарско недоразумение не прибързат да ми отрежат краката! Иначе ще си полежа, ще оздравея и пак ще воювам… Па току-виж, че за едната хубост ми попадне подръка и оня германец-минометчик, който ме нареди така… Ох, няма да го оставя да умре наведнъж! Ще има да повряка в ръцете ми, докато му пратя смъртта да го отърве! А на тоя момък работата е ясна, ще му отрежат крака. Сега, дума да не става, не му са и дотрябвали ботушите! За тях той дори не мисли, а моята работа е друга: след като оздравея, ще трябва непременно да отида в частта си, а такива ботуши през живота си няма да намеря, свършено е. Ах, тая плешива курва, как побърза да разпори шевовете им! Господи боже мой, как може да вземат за санитари такива мръсници! С тая чевръстина би могъл да работи нейде като кожодер, а той се заловил тук да разваля обущата на родните си бойци…“

Историята с ботушите разстрои сериозно Звягинцев, у когото окончателно се бе затвърдила мисълта, че скоро няма да умре. Беше му толкова обидно, че вече легнал гол на операционната маса, като чу думите на преглеждащия го хирург: „Ще стане нужда да потърпиш мъничко, братле“ — той, добродушният и незлоблив човек, сърдито измърмори: „Изтърпял съм много повече работи, какво ще приказваме излишно! Внимавайте да не ми отрежете по недоглеждане нещо повече, че надеждата ми е само във вас…“ Хирургът имаше младо посърнало лице. Зад стъклата на очилата в рогова рамка Звягинцев видя подпухнали от безсънните нощи червени клепачи и внимателни, но безкрайно уморени очи.

— Е, войниче, щом като си изтърпял повече работи, ще трябва и това да изтърпиш, а излишни работи няма да ти отрежем, не се безпокой, не ни трябва нищо твое — все така меко каза хирургът.

Младата лекарка, застанала от другата страна на масата, се наведе, свила вежди, и внимателно оглеждаше разпокъсания от снарядни парчета гръб на Звягинцев и нацепените му до колената кълки. Срамувайки се от голотата си, Звягинцев врътна очи към нея, страдалчески се намръщи и рече:

— Господи боже мой! Ама какво ме гледате така втрещено, другарко жена? Мигар не сте виждали голи мъже, а? У мене няма нищо особено, интересно, пък и тук не е, да речем, Всесъюзна селскостопанска изложба и аз не съм бик — разплодник на такава изложба…

Очите на лекарката блеснаха и тя рязко каза:

— Нямам намерение да се любувам на вашите прелести, а върша работата си. И вие, другарю, по-добре да мълчите! Лежете и не разговаряйте. Вие сте учудващо недисциплиниран боец!

Тя се нацупи и се обърна малко настрана. А като гледаше порозовелите й бузи и закръглените й, зли като на котка очи, Звягинцев горестно помисли: „Защо ли ти трябва да се захващаш с тия жени — ти й дадеш единичен изстрел, а пък тя ти отвърне с дълга поредица… Впрочем и тяхната работа не е лека — да се ровят денонощно в месата ни…“ Като се засрами, че е говорил така грубо с лекарите, той каза вече с друг, умолителен и мирен тон:

— Другарю военен доктор, поради престилката не мога да видя чина ви, да бяхте наредили да ми дадат малко спиртец вътрешно.

Отговориха му с мълчание. Тогава Звягинцев умолително погледна отдолу нагоре лекаря с очилата и за да не чуе извърналата се настрана строга лекарка, пошепна тихо:

— Извинявам се, разбира се, за молбата си, другарю доктор, но болките ми са такива, че просто не ми се живее…

Хирургът се усмихна едва-едва и каза:

— Виж, това е вече друга работа! Това ми харесва повече. Почакай малко да те прегледаме, па тогава ще видим. Ако може, нямам нищо против да ти се дадат стотина грама като на фронта.

— Тук не е фронт, тук е далеко от фронта, тук при такова страдание човек може да си пийне и повечко — намекна Звягинцев и мечтателно присви очи.

Но когато нещо остро влезе в промитата му, пощипваща рана под лопатката, той цял се сви, засъска от болка и каза вече не с предишния мирен и умолителен тон, а заплашително и пресипнало:

— Де-де, я по-полека човъркайте!

— Ама колко си лош, братко! Какво съскаш срещу мене като гъска срещу куче? Сестра, дай спирт, памук! Нали те предупредих, че ще стане нужда да потърпиш малко, какво викаш сега, а? Лош характер ли имаш, или какво?

— Ама защо, другарю доктор, ровите в живо тяло като в джоба си? Извинете, но човек ще почне не само да съска, ами и ще заджавка като куче… с виене — сърдито, с дълги паузи рече Звягинцев.

— Нима боли много? Не можеш ли да потърпиш?

— Не боли, а ме е гъдел, пък мене от малък ме е страх от гъделичкане… Затова и не мога да се стърпя… — през стиснатите си зъби процеди Звягинцев, като се обръщаше настрана и с края на чаршафа се мъчеше да избърше незабелязано сълзите, които капеха от бузите му.

— Търпи, търпи, гвардеецо! Ще ти олекне — успокоително рече хирургът.

— Да бяхте ми дали поне някое прахче за упояване, защо ви се свидят лекарствата? — неясно прошепна Звягинцев.

Но хирургът каза нещо късо и властно и Звягинцев, който през време на войната бе свикнал с късите команди и властния тон, покорно млъкна и почна да търпи, като потъваше понякога в тежък унес, но дори при тоя унес имаше такова усещане, сякаш някакъв зъл пламък ненаситно лиже голото му тяло, лиже го и се мъчи да стигне чак до костите му…

Нечии меки, навярно женски пръсти непрекъснато го държаха за китката на ръката, той през цялото време усещаше благодатната топлина на тия пръсти, след това му дадоха мъничко водка и накрай той вече се опи, но не толкова от водката — та можеше ли да се опие той от някакви си сто грама спирт! — колкото от всичко изпитано през целия тоя рядко труден ден. Ала накрая и болката стана вече някак по-друга, усмирена, тиха, сякаш обуздана от умелите и умни ръце на хирурга.

Когато отново понесоха на ритмично олюляващата се носилка бинтования Звягинцев, който не чувствуваше тежестта на тялото си, той дори се опитваше да размахва здравата си дясна ръка и казваше тихо, толкова тихо, че го чуваха само санитарите, а на него му се струваше, че вика с цяло гърло:

— … Не искам да бъда в това учреждение! Дявол да го вземе! Тук нервите ми не могат да издържат. Ще отида, където ще, само не тук! На фронта? Ще се върна обратно на фронта, но тук не съм съгласен! Къде дянаха ботушите ми? Донеси ми ги тук, ще ги сложа под главата си. Така ще се запазят повече… Много сте мераклии тук за чужди ботуши! Не, най-първо ти ги заслужи, походи с тях край смъртта, а всеки глупак може да ги среже… Господи боже мой, колко боли!

Той бърбореше още нещо, вече несвързано, безсмислено, викаше Лопахин, плачеше и скърцаше със зъби, сякаш потъваше в тъмна вода от унес. А в това време, вкопчил се с две ръце за края на бялата маса, сякаш залята с червено вино, хирургът стоеше прав и се олюляваше, като стъпваше ту на носовете, ту на токовете на обущата си. Той спеше… И едва когато другарят му — едър чернобрад лекар, който току-що бе завършил на съседната маса една сложна коремна операция — смъкна от ръцете си меко изхлипалите, мокри от кръв ръкавици и каза тихо: „Е, как е вашият юнак, Николай Петрович? Ще оцелее ли?“ — младият хирург се опомни, отпусна ръце, с които стискаше края на масата, с привично движение оправи очилата си и със също такъв деловит, но малко пресипнал глас отговори:

— Безусловно. Засега няма нищо страшно. Той трябва не само да живее, но и да воюва. Здравеняк, ви казвам, знаете ли, дори ти се иска да му завидиш… Но не бива да го пуснем още сега: едната му раничка нещо не ми харесва… Трябва да се изчака малко.

Той замълча и още няколко пъти се олюля, като стъпваше едно след друго на носовете и токовете на обувките си и с всички сили се бореше с прекомерната умора и съня, а когато се върнаха и съзнанието, и волята му, отново застана с лице към вратата на палатката, завесена със сивкавозелено одеяло, и гледайки, както и преди половин час със също такива внимателни, възпалени и безкрайно уморени очи, каза сухо:

— Евстигнеев, дайте следващия!