Михаил Шолохов
Те се сражаваха за родината (4)

С идването на гостенина за някакви си два дена животът в семейство Стрелцови рязко се промени. Олга видимо се оживи, стана по-весела, почти не излизаше от къщи и с предишното старание помагаше на Серафима Петровна в готвенето и другите домакински работи. Дори малкият Коля възвърна временно загубените си детски черти: два дена не се отделяше от чичо си Саша, неотстъпно го придружаваше в разходките му из Сухи дол, вечер не лягаше да спи, преди да е изслушал следващия, приспособен за неговото мислене разказ на много патилия чичо Саша за гражданската война, слушаше, без да откъсва възхитените си очи от лицето на разказвача, а после дълго лежеше в кревата с широко отворени очи и щастлива мечтателна усмивка. Втората нощ, преди да си легне, се намъкна в кревата на Серафима Петровна и разпалено зашепна на ухото й:

— Бабо, чичо Саша между другото ми каза днес, че пълководецът Жлоба бил сипаничав. Нима истинският пълководец може да бъде сипаничав?

Веселячка по природа, винаги готова да се засмее на шегата, Серафима Петровна се затресе от сдържан смях.

— Ох, Коленка! Защо да не може? Всички могат да бъдат сипаничави, кой каквото му е писано.

— Аз пък мислех, че сипаничави са само разбойниците — разочарован провлече Коля и се помъкна към креватчето си, като осмисляше новото за него откритие в живота.

След малко той обиден се обади:

— И няма какво да се смееш, стига си се тресла под одеялото, моля те. Клатиш леглото, не мога да заспя. Щурава жена!

— Господи! Това пък откъде научи? — сепна се Серафима Петровна.

— Вчера с чичо Саша отивахме към работилницата, а някаква жена навикваше съседката си с неприлични думи. Чичо Саша ми каза: „Недей да слушаш тая щурава жена.“ Та и ти си щурава като нея.

— Но нали аз никого не навиквам, Коленка?

— Затуй пък се смееш нощем, когато никой не се смее, и не ме оставяш да заспя. Щурава си, бабо! — И вече унесен в дрямка, продължи бавно и провлачено да изговаря думите: — А сипаничавите до един са разбойници, знам аз. Нали познаваш чичо Василий, дърводелеца, и той е сипаничав. Попитах го, докато оправяше стобора на училището: „Чичо Вася, на младини бил ли си разбойник?“ Той ми отговори: „И то какъв! Особено по женската част.“ Пак го попитах: „Как тъй по женската част?“ А той: „Женски манастири грабех, монахините обирах.“ И нищо повече не каза, само гладеше мустаци и се смееше с очи, после сложи пирони в устата си и съвсем престана да разговаря с мене, почна да кове дъските. С два удара забиваше пирона чак до главата, леле-мале! Нищо, че е бил разбойник, добър човек е той. Очите му са все засмени и никога не говори мръсни думи, както казваш ти. Веднъж пред мене много силно си удари пръста с чука и само рече: „Ах, да знаеш бог на майка ти какво добро й мисли!“ Бабо, това прилична ругатня ли е или неприлична? Чуваш ли, бабо, или спиш?

Серафима Петровна не отговори, мълчаливо зарови лице във възглавницата, а когато се насмя до насита, момчето вече тихо сумтеше насън.

Изключително важно събитие за него стана пътуването с автомобил до районния център, където чичо Саша отиде, за да го вземат на партиен отчет в райкома на партията. Там, в районния център, обядваха като равни, и докато чичо му и шофьорът изпиха само по чашка водка, на малкия Коля бе предоставена цяла бутилка лимонада — напитка, за която в Сухи дол никой нищичко не беше чувал.

От пътуването се върнаха като стари приятели. Добродушният и весел чичо без особено старание си спечели любовта и привързаността на момчето. И когато на вечеря Коля каза: „Чичо Саша, мисля да се преместя от бабината стая при тебе. Все пак ти си мъж, с тебе май ще ми е по-удобно да спя“, Олга скочи и с ужас извика: „Коля! Как смееш да приказваш с чичо си на «ти»? Веднага се извини, лошо момче!“ Но Александър Михайлович тутакси се притече на помощ на своя приятел: „Чакайте, Олечка, ние с него минахме на «ти» по взаимно съгласие. Така ни е по-лесно да общуваме.“

Няма що, старият войник — общителен и непринуден — умееше да намери ключ за всяко сърце: той покори Олга с учтивата си любезност, с простичките комплименти и зле прикриваното си възхищение от нейната красота. Тя отлично виждаше как той скришом й се любува и тайничко се гордееше, дори малко кокетничеше с него, ей тъй, съвсем мъничко, в границите на роднинските отношения. Сразена от простотата и офицерската услужливост на гостенина, Серафима Петровна направо остана потресена, когато той намери скъсаната й обувка в антрето под закачалката и толкова изкусно я закърпи, че можеше да му завиди и най-добрият майстор в обущарски цех. За целта малкият Коля взе от съседа обущар шило и тънък канап, а поправката извършиха, скрити от всички в конюшнята.

Николай само се усмихваше на себе си, като гледаше как брат му преуспява и със странна бързина става вътрешен човек в къщата им.

— Къде изучи обущарството, Саша? — попита той, като разглеждаше обувката на тъща си.

— В лагера — късо отвърна Александър. — В Академия „Фрунзе“ не ни преподаваха такива неща, а в другата академия за четири години много изучих: мога да кърпя обувки, да зидам печки, криво-ляво и дърводелска работа върша. Всяко зло — за добро, братко! Само че тежичко е да се учи човек при тамошните условия…

В стаята влезе Серафима Петровна и разговорът секна.