Михаил Шолохов
Те се сражаваха за родината (12)

Запалени от германските самолетни бомби, цяла нощ горяха на корен огромни площи узрели жита, цяла нощ половината небе беше в червено, непомръкващо трепетно зарево и в това осветило степта жестоко сияние на войната синкавата и призрачна светлина на нащърбения месец изглеждаше извънредно мека и може би дори съвсем ненужна.

Миризмата на изгоряло се носеше от вятъра на изток, като придружаваше постоянно отстъпващите към Дон бойци и ги преследваше като тежък спомен. И с всеки километър изминат път на Звягинцев му ставаше по-мрачно на душата, сякаш горчивият, отровен въздух на пожарището се утаяваше не само в белите дробове, но и в сърцето му…

По пътя към переправата се движеха последните части от прикритието, влачеха се натоварените с покъщнина каруци на бежанците; по краищата на междуселския път, дрънкайки с гъсениците си и вдигайки пепелна прах, гръмоляха танкове и щом видеха тия танкове, стадата колхозни овце, подкарани към Дон, ужасени хукваха из степта и изчезваха в нощта. И дълго още в тъмнината се чуваше ситното трополене на малките овчи копита и постепенно затихвайки, дълго още звучаха плачещите гласове на жените и на каращите стадата момчета, които се опитваха да спрат и успокоят сащисаните от страх овци.

На едно място, заобикаляйки спрялата на пътя автоколона, Звягинцев откъсна от края на нивата оцелял от пожара клас и го поднесе към очите си. Това беше клас от пшеница „мелянопус“, ръбест и плътен, издуван отвътре от тежко зърно. Черните му мустачки бяха обгорени, кожицата на зърното се бе попукала от горещия дъх на пламъка и целият той — обезобразен от огъня и жалък — бе просмукан от остра миризма на дим.

Звягинцев помириса класа и прошепна нечуто:

— Милият ми, колко си се окадил! Миришеш на дим като циганин… Виж какво те е направил проклетият германец, огън да го гори!

Той грижливо смачка класа в дланите си, олюпи зърното, отвя го, като го пресилваше от ръка в ръка, и го изсипа в устата си, като гледаше да не изтърве нито едно зрънце, а когато почна да дъвче, два-три пъти тежко и пресекливо въздъхна.

През дългите месеци, прекарани на фронта, Звягинцев бе видял много случаи на смърт, на хорска мъка и страдания; бе видял разрушени и опожарени до основи села, хвърлени във въздуха заводи, безформени купища тухли и чакъл на мястото, дето доскоро са се издигали красиви градове; бе видял стъпкани от танковете и осакатени до смърт от артилерийски огън овощни градини, но през цялото време на войната едва тоя ден за пръв път му се случи да види горящо узряло жито в грамадния степен простор — и сърцето му се сви от мъка. Вървеше дълго и преглъщаше неволните си въздишки, а със сухите си очи внимателно гледаше наоколо в здрачната светлина на нощта въгленочерните, опожарени от неприятеля полета, от време на време откъсваше по чудо оцелял нейде край пътя клас от пшеница или ечемик и мислеше колко много народно имане гине сега напразно и каква безмилостна към всичко живо война води германецът.

Само понякога очите му си отпочиваха на незасегнати от огъня зелени разливи от просо и на царевични и слънчогледови посеви, а след това отново и от двете страни на пътя се простираше изгорена земя, така тъмна и страшна в мълчаливата си печал, че от време на време Звягинцев не можеше да я гледа.

Тялото му бе смъртно уморено и молеше за почивка, но обремененият от видяното ум продължаваше да бодърствува и размишлявайки за войната, и за да прогони съня, Звягинцев едва чуто заприказва:

— Ах, германецо, германецо, жалък паразит! Свикнал си ти, калпава гадино, цял живот да тъпчеш и тормозиш чужда земя, но когато войната ни докара на твоя земя, какво да те правим тогава? Тук у нас ти се държиш нахално и дори много нахално, унищожаваш и мирни жени с мирни дечица, а ето, погледни каква грамада от жита си опожарил, че и селата ни разрушаваш с леко сърце… А какво ще стане с тебе, когато войната се прехвърли на твоята фрицовска земя? Тогава огън да те гори, германецо, друга песен ще запееш ти! Сега си седиш в окопите и си свириш на устна хармоника, а тогава ще забравиш и хармониката, ще вирнеш нагоре муцуната си, ще гледаш ей тоя ясен месец и ще виеш с кучешки глас, защото по това време гибелта ще е увиснала на врата ти и вече ще си подушил тая работа! Толкова злини ни стори ти, германецо, толкова много дечица осироти и жени вдовици остави, че непременно трябва да дойдем при тебе и да си разчистим сметките. Тогава нито един наш боец или командир няма да ти каже милосърдна дума, нито една душа няма да те съжали, тъй да знаеш! Непременно ще доживея до тоя ден, германецо, когато минем с пушек по мръсната ти земя, ще те видя тогава, пълзяща и лепкава гадино, с какъв ръкав ще бършеш сълзите си. Трябва да дочакам това, защото изпитвам страшна злоба към тебе и искам да ти светя маслото, да те претрепя на веки веков в твоето змийско гнездо, а не тук, в някоя наша губерния…

Така вървеше той, като си мърмореше тихо, обръщайки се към незнайния германец, който в тоя момент олицетворяваше за него цялата германска армия и всичкото зло, извършено от нея на руска земя, зло, което Звягинцев бе видял в много случаи през време на войната, зло, което и сега му светеше по пътя със зловещото зарево на пожарите.

Мисленето на глас помагаше на Звягинцев да се бори със съня и на сърцето му ставаше някак по-спокойно при мисълта, че все едно, рано или късно врагът няма да избегне разплатата — колкото и да се стреми сега напред, колкото и да се опитва да отсрочи неминуемата си гибел.

— Ще дойдем у дома ти с разорение, кучи сине, ще дойдем! Щом обичаш да ходиш на гости, трябва да обичаш и да приемаш гости — малко по-високо каза развълнуваният от разсъжденията си Звягинцев.

В това време уморено крачещият отзад Лопахин сложи ръка на рамото му и попита:

— Какво мърмориш така, комбайнере, като тетерев на харман? Пресмяташ колко жито е изгоряло? Остави, не се мъчи, в главата ти няма такива цифри, с които да можеш да изчислиш тия загуби. Ще трябва да поканим професори по математика.

Звягинцев млъкна, а след това отговори вече с друг, тих и сънлив глас:

— А бе аз пропъждам съня си с приказки… А понеже съм селянин, за житото, разбира се, ми е жал. Боже мой, какво житце е погубено! Сто, па дори сто и двадесет пуда от хектар — това, братко, не е шега работа! Да отгледаш такова житце не е като да накопаеш въглища.

— Житото си расте само, а въглищата трябва да се добиват, ама това не е работа за твоя ум, затуй по-добре ми обясни, защо си говориш сам като луд? Да бе поприказвал с мене, а пък ти си мърмориш под носа и аз си мисля: с ума си ли е тоя човек, или тая нощ го е изгубил съвсем? Да не си посмял вече да разговаряш със себе си, строго ти забранявам тия глупости!

— Ти не си ми началство, та да ми забраняваш! — ядосан каза Звягинцев.

— Лъжеш се, приятелю, тъкмо аз съм ти сега началство.

Звягинцев се обърна вървешком с лице към Лопахин и мрачно попита:

— Отде накъде пък си станал началство?

С опушения си нокът Лопахин почука каската на Звягинцев и каза насмешливо:

— Трябва да мислиш с главата си, а не с това желязо! Питаш защо съм ти началство ли? Ами че ето защо: при настъпление командирът върви напред, така ли е? А при отстъпление се намира отзад, така ли е? Когато отбранявахме оная височина зад селото, моят окоп се намираше на двадесетина метра пред твоя, а пък сега ето вървя след тебе. Понапъни сега глупавата си чутура да разбереш кой от двама ни е началник: ти или аз? Така че в тоя момент ти си длъжен не да ме нагрубяваш, а, напротив — всякак да ми угаждаш.

— Я, защо пък тъй? — още по-сърдито попита Звягинцев, който зле възприемаше шегите и не понасяше присмехулството на Лопахин.

— Защо ли, дъбова главо? Защото от полка останаха само джумерки и ако повоюваме още малко със същото усърдие както по-рано и стане нужда да отбраняваме още една-две височинни, в полка ще останем тъкмо трима: ти, аз и готвачът Лисиченко. А щом като останем трима, аз ще се озова в длъжността командир на полка, а тебе, глупака, ще назнача за началник на щаба. Така че за всеки случай не скъсвай приятелството си с мене!

Звягинцев сърдито сви рамо, като оправяше ремъка на пушката си, и без да се обърне, каза сдържано:

— Такива командири като тебе няма.

— Защо?

— Командирът на полка трябва да бъде сериозен човек, самостоятелен в думите си…

— А нима според тебе аз не съм сериозен?

— Ами че ти си дърдорко. Цял живот пущаш шеги и дрънкаш с езика си като с балалайка. Какъв командир може да стане от тебе? Посмешище, а не командир!

Лопахин леко се изкашля и когато заприказва отново, в гласа му ясно зазвучаха насмешливи нотки:

— Ех, Звягинцев, Звягинцев, колхозна простотия! Има различни командири по ум и характер — между тях има и сериозни, и весели, и умни, и малко смахнати, но началниците на щабове са правени всички по един калъп, всички са праведни умници. Трябва да ти доложа, че в миналите времена е имало такива случаи: командирът глупав като тапа от бутилка, но по характер смел и упорит човек, умее да стъпи на гърлото на ближния си, разбира горе-долу от военното дело и, то се знае, гърдите му изпъчени като на стар врабец, мустаците му засукани, гласът му за команда звучен, умее, братле, да псува до съвършенство — с една дума, Командир-орел и това си е! Но през време на война само с наперена стойка не можеш отиде далеко, съгласен ли си с това?

Звягинцев се съгласи на драго сърце и Лопахин продължи:

— Ето тъкмо в такъв случай на командира дават умен началник-щаб. И току гледаш как работите на нашия командир-орел тръгват много по-добре! Висшето началство е доволно от него, авторитетът му расте и се надига като хлебен квас, всички хвалят командира, всички говорят за него, а началник-щабът — умен, кучето му недно, ама мърляв от скромност — се свира на сянка под командирската слава като цвете под лопуш… Известно време него никой не го тачи, никой не го нарича Иван Иванович, макар че той върши цялата работа, а командирът е само нещо като табела. Ето какви работи са ставали през времето на цар Фараон.

Като се усмихваше доволен, Звягинцев каза:

— Петя, понякога ти пускаш и смислени шеги. То се знае, ако, да речем, се случи аз да ти бъда нещо като началник-щаб, нямаше да ти позволя да правиш всевъзможни глупости! Все пак аз съм сериозен човек, а ти, не се обиждай, ама имаш малко ветрец в главата. Дума да не става, че при мен твоите работи биха вървели по-добре.

Лопахин огорчено поклати глава и каза с укор:

— Ама какъв лош човек си, Звягинцев! Всичките ми думи извъртя в своя полза…

— Как да съм ги извъртял бе? — напрегнато попита Звягинцев.

— Извъртя ги за своя изгода и туйто. Не е хубаво да правиш така!

— Чакай бе, ти нали сам каза, че когато началник-щабът е умен, работите на командира вървят по-добре — каза ли така, или не?

— Казах, казах — с лицемерно смирение отговори Лопахин — от думите си аз не се отричам. Факт е, че когато глупавият командир има умен началник-щаб, работите му вървят по-добре, но в нашия случай с тебе ще бъде тъкмо обратното: от мене ще стане умен командир, а ти, макар че пипето ти е малко, все пак ще ми бъдеш началник-щаб. Сега, разбира се, за тебе е страшно интересно да знаеш защо тъкмо такъв глупак като тебе аз ще назнача за началник-щаб? Ей сега ще ти обясня всичко, не се вълнувай. Първо, ще те назнача само тогава, когато от редниците в полка остане непокътнат само готвачът, вечно проклетият от бога Петка Лисиченко. Него ще произведа стрелец, ще го командувам, а пък ти ще разработваш всевъзможните мои стратегически планове, между другото ще вариш кашица и ще заставаш мирно пред мене като кучи син. Второ, ако, освен Петка Лисиченко в състава на полка останат още барем неколцина бойци, ти ще видиш длъжността начщаб колкото ушите си! Най-многото, на което можеш да разчиташ тогава, е службата адютант при моята висока особа. Ще ми бъдеш по съвместителство адютант и ординарец. Ще ми лъскаш ботушите, ще тичаш до кухнята да ми носиш ядене и водка и други такива работи по домакинската част.

Звягинцев, който го слушаше с разочарование, ожесточено се изплю и замълча. Червеноармеецът, който крачеше до Лопахин, тихо се засмя и тогава, както изглежда, вече вбесен, Звягинцев рече:

— Балалайка си ти, Лопахин! Празен човек. Не дай боже човек да служи под твое командуване. От такава служба бих се обесил още на другия ден. Та ти за един ден ще надрънкаш толкова много работи, че човек не може ги разбра дори за цяла седмица.

— Я се изразявай по-прилично, че иначе и за ординарец няма да те взема!

— Ти имал ли си някога някаква мъка, Лопахин? — като помълча, попита Звягинцев.

Лопахин се прозина провлечено и рече:

— Имам я и сега, защо?

— Май не ти се познава.

— Та аз не излагам мъката си на показ.

— А каква мъка имаш например?

— Обикновена за днешните времена: германците ми отнеха временно Белорусия, Украйна, Донбас, а сега са заели май и родния ми град, а пък аз там имам жена, стар баща, мината, в която съм работил от детинство… Изгубих завинаги мнозина другари във войната… Разбра ли сега?

— А, виждаш ли какъв човек си ти! — възкликна Звягинцев. — Имаш такава голяма мъка, а все пущаш шеги. И след всичко това могат ли хората да те смятат за сериозен човек? Не, ти си празен човек, имаш само една външност и нищо повече. Чудя се само: как са те направили бронеизтребител? Да бъдеш бронеизтребител е сериозна работа, това не е за твоя характер, твоят характер е весел, вятърничав, за тебе ще е най-подходящо, да речем, да свириш на някаква тръба в духовия оркестър, да удряш чинели или например да думкаш барабан с полка.

— Звягинцев, опомни се! Кажи, че тия глупости си ги наприказвал в просъница, иначе ще има да видиш! — с престорен гняв изрева Лопахин.

Но Звягинцев вече напълно бе надвил налегналия го сън и продължаваше да говори с увлечение, като от време на време се обръщаше с лице към Лопахин и надничаше в сънливите му, но смеещи се очи.

— А това, че сега не си на мястото си, Петя, е, защото някои военни началници по характер са като тебе, с ветрец в главата. Например защо мене са ме пъхнали в пехотата, щом като по специалност съм комбайнер и страшно обичам и уважавам всякакви мотори? Най ми приляга да бъда танкист, а пък аз съм в пехотата и ровя земята като кърт. Или да вземем тебе: на тебе ти прилича само да биеш барабан и да веселиш хората с музика, а пък за едната хубост са те направили бронеизтребител и отгоре на това служиш като първи номер. А пък има и по-интересни истории. Нашата част, в която попаднах отначало, се сформира в едно градче на Волга, там имаше и един запасен казашки кавалерийски полк. И ето че пристигна попълнение от Дон и от бившата Ставрополска губерния. Зачислиха казаците и ставрополците при нас в пехотата — казаците станаха сапьори, телефонисти и дявол знае още къде не ги напъхаха, а от Ростов пристигнаха мобилизирани занаятчии — тях ги бутнаха в кавалерията, облякоха им казашки панталони с червени лампази, сини мундири и така нататък. И ето казаците тракат с брадвите, учат се да правят мостове и въздишат, като гледат конете, а ростовци — до един майстори преди войната, било дърводелци, било бояджии или разни други такива подвързвани — сега се въртят край конете, боят се да ги доближат, защото в мирно време може само насън да са виждали коне! А в полка бяха докарали коне от Салските калмицки степи — тригодишни кончета, необучени, сиреч съвсем необяздени. Разбираш ли каква беше там? И смях, и сълзи! Горките дърводелци бояджии, като почнат да оседлават някой необязден кон, съберат се няколко души около него, а той, проклетникът, цвили, рита напред и назад, хапе или току падне на земята и се търкаля като някои развратни жени, които падат в несвяст… Редно ли е това, а? Веднъж стоях на пост при железопътния склад и видях как изпращаха на фронта маршевия ескадрон. Ескадронният командир командува да оседлават конете, а от сто и петдесетте бойци около тридесет души ей такива ростовски бояджии и дърводелци не умеят да сложат както трябва седлото на гърба на коня, бога ми, не лъжа! Ескадронният се хвана с ръце за главата и запсува така, че пушек се вдигна, а какво са виновни тия дърводелци бояджии? Ето, братленце, какви работи стават! А всичко е поради това, че понякога се случват такива командири, като тебе, с вятър в главата.

— За беля те закачих — с престорена въздишка каза Лопахин. — Закачих те, а ти сега почна да дрънкаш не врели-некипели, измисляш ги разни и ме врънкаш за щяло и нещяло, и го правиш само за да докажеш, че от мене няма да излезе командир. Но аз напук на всичко ще стана командир и тогава ще те излекувам от тия щуротии, ще те изтегля като конец и през иглено ухо ще те прокарам! Преди да го изпратят в болницата, Коля Стрелцов ми поръча да те наглеждам. „Наглеждай, рече ми, тоя шантав човек, Звягинцев, че, току-виж, го убили поради глупост.“ Та затова се и грижа за тебе. Я чакай, мисля си, да го заприказвам, да го отвлека от мрачните мисли. А сега съжалявам, че те закачих. Сега вече мисля как да ти запуша устата, та да помълчиш мъничко… Искаш ли да подъвчеш сухар?

— Дай ми един.

— На̀ ти два, само млъкни и не се препирай с мене. Страшно не обичам, когато подчинените ми противоречат.

Звягинцев се изкикоти, но все пак взе сухара и като отхапваше с хрускане, заприказва сънливо:

— Виж, Микола Стрелцов беше истински, сериозен човек, а не дрънкало като тебе. Лъжеш, че той ме е нарекъл шантав човек. Той много ме обичаше, пък и аз него. С него винаги разговаряхме и за семейния живот, и за всичко изобщо. Виж, от него би излязъл командир, защото той е самостоятелен в думите си човек, много грамотен — преди войната е работил като агроном. Заради сериозния му характер го е изоставила дори жена му. А ти какво си? Миньор, въглищна душа, ти можеш само да копаеш въглища и да стреляш както дойде, криво-ляво, с дългата си пушка…

Звягинцев говори още дълго за качествата на Стрелцов, а след това речта му стана по-тиха, по-несвързана и той млъкна. Известно време вървеше, ниско навел глава, като се препъваше, и изведнъж се олюля силно, излезе от редиците и тръгна настрана. Лопахин видя как, докато вървеше, краката на Звягинцев почнаха бавно да се подгъват в коленете и разбра, че Звягинцев е заспал и още малко и ще падне. Като настигна тичешком другаря си, Лопахин го улови здраво за лакътя и го разтърси.

— Дай заден ход, храбри войниче, няма защо да разваляш походния ред — ласкаво му каза той.

И толкова неочаквани и необичайни бяха тия топли нотки в грубия глас на Лопахин, че като се свести, Звягинцев го погледна внимателно и попита пресипнало:

— Май че съм задрямал, а, Петя?

— Не че си задрямал, а си заспал като стар кон в хамут. Ако не бях те уловил преди малко, щеше да заореш по очи. Силата ти май е конска, ама умираш за сън.

— Това е вярно — съгласи се Звягинцев. — Пак мога да заспя на крака. Щом видиш, че навеждам глава, моля ти се, тупни ме по гърба, хем по-силно, че иначе няма да чуя.

— А, това, виж, ще го направя с удоволствие, ще те тупна здравата с приклада на пушката между плешките — обеща Лопахин и като прегърна Звягинцев през широкото рамо, подаде му кесията си: — На, Ваня, свий си цигара, та да се разсъниш. Така сънлив си много жална картинка, също като пленен румънец и дори още по-лошо.

Като вървеше покорно след Лопахин, Звягинцев нерешително подържа кесията в ръка и каза със съжалителна въздишка:

— Тютюнът ти е само за една цигара, вземи си го, не искам да те подяждам. Хептен загазихме с тютюнеца…

Лопахин избута ръката на другаря си и сурово рече:

— Запали и не разсъждавай! — И като се мъчеше безуспешно зад престорената суровост да скрие свенливата мъжка нежност, завърши: — За добрия другар не ти се свиди да дадеш не само последния си тютюн, но по някой път не ти е жал да пожертвуваш дори и последната си капка кръв… А ти си другар на място и добър войник, не бягаш от танковете, действуваш майсторски с щика, воюваш със злоба, и то до такава степен, че едвам се държиш на краката си. А аз ужасно уважавам такива неравнодушни, които се бият до последни сили: с тия подлеци германците трябва да се воюва по сделната система, хванал ли си се — карай до победоносен край, тук няма място за хладнокръвно надничарство. Така че пуши, Ваня, и да ти е сладко. И после знаеш ли какво? Моля ти се, не се засягай от моите шеги, отде знаеш дали с шеги не ми е по-леко и да живея, и да воювам?