Михаил Шолохов
Те се сражаваха за родината (11)

Изсушената от слънцето целина на височината беше твърда като кремък. Лопатата трудно се забиваше на няколко сантиметра в нея, като отронваше дребни трошливи бучки и оставяше лъскава блестяща следа.

Бойците се окопаваха с трескава бързина. Неотдавна бе прелетял един германски разузнавач. Той направи кръг над височината, без да се спусне надолу, изстреля две къси картечни поредици и отмина на изток. „Сега трябва скоро да очакваме гости“ — казаха червеноармейците.

Николай изкопа една яма до коляно и се изправи, за да си поеме дъх. Наблизо се окопаваше Звягинцев. Рубашката на гърба му бе овлажняла и потъмняла, по лицето му като бисер струеше пот.

— Това не е земя, а изтезание за народа! — каза той, като дишаше бурно и бършеше с ръкав зачервеното си лице. — Трябва да я разбиваме с барут, а не да я човъркаме с лопатки. Пак добре, че германецът не напира — иначе, залегнали под огъня, не можем се зарови бързо в такава земя.

Николай се вслушваше в стихващия в далечината оръдеен тътен, а след това, като си почина малко, отново се залови за лопатата.

В очите и ноздрите му нахлуваше лютив прах, сърцето му тупкаше тежко и трудно се дишаше. Когато изкопа окоп почти до кръста, той веднага почувствува, че без почивка не е в състояние да изхвърли изкопаната пръст от дъното на ямата и като изплю с настървение хрускащия на зъбите му пясък, седна на края на окопа.

— Е, как е, доходна работа, нали? — попита Звягинцев.

— Напълно.

— Виждаш ли, Микола, войната си е война. Колко земица още ще разореш с таз лопатка — просто ужас! Смятам, че досега на фронта само аз съм изровил не по-малко земя, отколкото един трактор за сезона. Нашата работа не може да се пресметне с никакви трудодни!

— Я стига разговори! — строго извика лейтенант Голошчоков и с присъщата си сръчност Звягинцев скочи в окопа.

Към три часа следобед окопите бяха изкопани на дълбочина човешки ръст. Николай набра наръч синкав дребен пелин и грижливо замаскира килийката си: в издълбаната на предната стена ниша сложи дисковете и гранатите, в краката си постави развързаната раница, в която наред с оскъдното войнишко имущество имаше разпилени патрони, и едва тогава внимателно се огледа наоколо.

Западният склон на височината се спущаше полегато към един дол, обрасъл с рядка млада дъбова горичка. Тук-там по склона се зеленееха храсти трънки и глогини. Две дълбоки дерета от двете страни на височината се съединяваха с дола и Николай успокоен помисли, че откъм фланговете не могат да минат танкове.

Жегата не бе още намаляла. Слънцето все така безмилостно нажежаваше земята. Горчивата миризма на повяхващия пелин будеше неосъзната тъга. Уморено облегнал гърба си на стената на окопа, Николай наблюдаваше потъмнялата, опърлена степ, гъсто осеяна със стари къртичини, и пълзящите по коилото също тъй белезникави като коилото степни мишоядци. В пролуките между стъблата на пелина се виждаше непрогледно гъстата синева на небето, а на далечното възвишение през маранята неясно се очертаваха контурите на малки горички, които оттук изглеждаха сини и сякаш плуващи над земята.

Жажда измъчваше Николай, но той отпи от манерката само една глътка, понеже знаеше от опит колко ценна е по време на боя всяка капка вода. Погледна часовника си. Беше четири без четвърт. В мъчително очакване мина още половин час. Николай жадно допушваше втората цигара, когато се чу далечно бумтене на мотори. То растеше, усилваше се и се чуваше все по-ясно и по-страшно, като търкаляща се, ниско увиснала над земята гръмотевица. По междуселския път, лъкатушещ капризно край дола, като дълъг сив шлейф се проточи прах. Минаваха танкове. Николай преброи четиринадесет. Те се скриха в дола, като се пръскаха и заемаха изходно положение преди атака. Бумтенето на моторите не стихваше. Сега по междуселския път бързо се движеха автомобили и пехота. Последна пропълзя и се скри зад склона на дола ниска бронирана цистерна.

И ето че настъпиха ония кратки и изпълнени с огромно вътрешно напрежение минути преди боя, когато сърцата туптят често и глухо и когато всеки боец, колкото и много другари да има около него, за миг чувствува ледената студенина на самотата и остра, смучеща сърцето тъга. На Николай бе познато и това чувство, и причините, които го пораждат; веднъж, когато заприказваха за това с Лопахин, последният каза с неприсъща за него сериозност: „Воюваме заедно, а ще умираме поотделно и всеки от нас си има своя, собствена смърт също като раницата с инициали, написани с химически молив… И после, Коля, срещата със смъртта е сериозна работа. Дали тая среща ще стане, или не, сърцето ти все пак тупти като на влюбен и дори в присъствието на свидетели се чувствуваш така, сякаш сте само двама на тоя свят: ти и тя… Всекиму се живее — какво искаш?“

Николай знаеше, че щом започне боят, това чувство ще бъде сменено от други: кратки, избухливи и може би невинаги подвластни на разума… Като въздъхна пресекливо, той почна да се взира втренчено в тънката зелена ивица, която отделяше дола от склона на височината. Там, зад тая ивица, моторите все още бучаха глухо и отмерено. От напрежение очите на Николай се насълзиха и цялото му едро тяло, което сега вече не принадлежеше напълно на него, почна да прави десетки незначителни, ненужни движения: ръцете му, кой знае защо, опипаха поставените в нишата дискове, сякаш тия тежки и топли от слънцето дискове можеха да изчезнат нейде, а след това оправи гънките на рубашката си все така, без да откъсва поглед от дола, помръдна малко автомата си, а когато от бруствера се посипаха сухи бучици пръст, той ги напипа и ги стъпка с носа на ботуша си, разгърна стръкчетата пелин, макар че и без това виждаше доста добре, и помръдна рамене… Това бяха неволни движения и Николай не ги забелязваше. Погълнат от наблюдението, той гледаше втренчено на запад и не отговори на тихото повикване на Звягинцев.

Моторите изреваха в дола, показаха се танковете. След тях, без да се навеждат, изправени с целия си ръст, вървяха пехотинците.

„До каква степен станаха нахални, проклетниците! Вървят като на парад… Добре, ей сега ще ви устроим среща! Жалко само, че нямаме артилерия — иначе бихме приели вашия парад по всички правила“ — мислеше Николай и с тежка омраза, от която дъхът му пресекваше, гледаше умалените от разстояние фигурки на враговете.

Танковете се движеха с малка скорост, без да се откъсват от пехотата, като заобикаляха предпазливо къртичините и опипваха с картечни поредици подозрителните места. Николай виждаше как, сякаш подухват от вятъра, на около двеста метра напред се олюля глогиновият храст и от него се посипаха листа и клончета, прерязани от куршумите.

Танковете почнаха да стрелят в движение с оръдията си. Без да долетят до височината, повечето от снарядите падаха около храстите, а след това черните фонтани на взривовете почнаха да се преместват, приближавайки до окопите, и Николай притисна гърди до стената на окопа, готов всеки миг да се прегъне стремително.

Когато изминаха повече от половината разстояние и стигнаха до храстите, танковете увеличиха скоростта си и Николай чу провлечените думи на командата. Почти едновременно откриха огън групите с противотанкови пушки и картечарите, а в барабанното тракане на автоматите се преплетоха особено сухите и тряскащи изстрели на пушките.

Като понасяше загуби, изостаналата от танковете германска пехота известно време все още се придвижваше напред, а след това залегна, притисната към земята от огъня на стрелбата.

Изстрелите на бронеизтребителите зачестиха. Първият танк спря, преди да стигне трънковите храсти, вторият пламна, зави обратно и застана на едно място, проточил към небето катраненочерен, едва люлеещ се стълб от дим. На фланговете пламнаха още два танка. Бойците засилиха огъня, стреляйки по пехотата, която се опитваше да се надигне, по пролуките на танковете и по танкистите, които изскачаха от люковете на горящите танкове.

Пети танк успя да се приближи на сто и двадесетина метра от отбранителната линия, като се възползува от това, че прикриващата центъра пушка на бронеизтребителя Борзих замлъкна. Но срещу танка пълзеше вече ефрейторът Кочетигов. Притискайки се към земята, дребничкият, пъргав Кочетигов бързо пълзеше между кафявите къртичини и движението му едва личеше само от леко олюляващата се ивичка коило.

Николай виждаше как Кочетигов се надигна стремително, замахна с протегнатата си настрана ръка и веднага легна, а срещу тракащата с гъсениците си стоманена грамада, описвайки тежка дъга, полетя противотанкова граната.

От лявата страна на танка се издигна, прорязан от полегат бледен пламък, широк стълб от пръст, сякаш някаква незнайна огромна птица изведнъж размаха черно крило, и като трепна конвулсивно, танкът се обърна на едната си гъсеница и замръзна на място, подложил под огъня страната си, на която бе нарисуван кръст.

Замлъкналата няколко минути преди това пушка на бронеизтребителя Борзих се обади отново, като стреляше отблизо срещу повредения, безпомощно катурнат на една страна танк. Още след първия изстрел от пролуките на танка се показа дим. Картечницата на танка излая с дълга и задавена поредица и млъкна. Танкистите не пожелаха или не можеха вече да напуснат машината: след няколко минути в нея почнаха да избухват боеприпасите и от пробитите дупки и безмълвната купола на танка димът свободно блъвна в гъсти, пенести кълба.

Притисната от картечния огън, пехотата на противника на няколко пъти се опитва да стане и отново залегна. Най-после тя се надигна, приближи се с къси прибежки, но в това време танковете завиха изведнъж и потеглиха назад, като оставиха на склона шест догарящи и повредени машини.

Отнякъде, сякаш изпод земята, Николай чу глухия, ликуващ глас на Звягинцев:

— Микола! Добре ги наредихме, тяхната мама… Искаха да ни превземат на бърза ръка, отведнъж, но ние ги наредихме добре! Здравата ги наредихме! Нека дойдат пак — отново ще ги натупаме!

Николай зареди празните дискове, пийна си малко противно топла вода от манерката и погледна часовника си. Струваше му се, че боят бе продължил само няколко минути, а всъщност от започването на атаката бе минало повече от половин час, слънцето беше се наклонило чувствително на запад и лъчите му бяха почнали вече да губят доскорошната си парлива горещина.

Като пийна още една глътка вода, Николай със съжаление откъсна манерката от пресъхналите си устни и предпазливо надникна от окопа. В ноздрите го удари тежка миризма на опалено желязо и бензин, примесена с горчив, пепелен дъх на опърлена трева. Тревата около най-близкия танк гореше, по връхчетата на коилото се люшкаха малки, почти невидими при дневната светлина огнени езичета, на склона димяха овъглените черни скелети на неподвижните танкове и къртичините сякаш бяха станали повече, само че сега не всички бяха еднообразно кафяви — оттук, от височината, много от тях изглеждаха по-плоски, сиво-зелени, и като се взря, Николай разбра, че това са трупове на германски войници, и вътрешно съжали, че сиво-зелените хълмчета не бяха повече, както би му се искало…

От дола затракаха картечници. Николай скри главата си зад бруствера; за да си почине, той опря потния си гръб до стената на окопа и се загледа нагоре. Само там, в тая студена, равнодушна към всичко синева, нищо не бе се променило; все така високо и плавно се виеше степен ястреб, като мърдаше от време на време осветените си отдолу широки крила; бялото облаче с лилави петна, подобно на раковина и с блясък на най-нежен седеф, продължаваше да си стои в зенита и сякаш съвсем не се движеше; все така нейде от висинето звучаха простите, но безпогрешно намиращи път към сърцето трели на чучулигите, само мъгливата мараня над далечното възвишение изглеждаше малко по-прозрачна, а горичките около него сега вече нямаха вид на ефирни и сякаш плуващи над земята, а бяха станали по-сини и бяха добили осезаема за окото възгруба плътност…

Николай очакваше, че втората атака на германците ще започне, когато танковете и автоматчиците предприемат обходно движение, но, изглежда, германците бързаха да се измъкнат на кръстопътя и да излязат при намиращия се зад височината грейдер: както и първия път танковете и придружаващата ги пехота с тъпо упорство тръгнаха фронтално по осеяния с трупове склон.

И ето че отново пехотата, откъсната поради стрелбата от танковете, залегна на голия склон и отново промъкналите се напред танкове се устремиха с пълна скорост към отбранителната линия. Два от тях, на десния фланг, тоя път успяха да стигнат до окопите. И двата бяха повредени от гранатите, но единият успя да прегази няколко окопа и вече подпален, все още се опитваше да се движи напред, безсилно и яростно тракаше с единствената си оцеляла гъсеница и въртейки куполата си, стреляше, а по нажежената му броня вече стремително пълзяха синкавожълти светулки и зловещо тъмната боя по страните му се лющеше от горещината и се свиваше на тръбички.

Полегатите слънчеви лъчи биеха под каската, трудно беше да гледаш и да се прицелваш в прибягващите и понякога прикрити от слънцето фигурки. Николай стреляше с къси поредици, като икономисваше патроните, биеше само по прицел, но все пак ослепените му от слънцето очи бяха много уморени и когато бе отблъсната втората атака, той въздъхна и с наслада затвори за кратък миг очи.

— Пак ги натупахме… — чу се отстрани глухият, тоя път по-сдържан глас на Звягинцев. — Жив ли си, Микола? Жив си, нали? Отлично! Дали ще имаме припаси да ги тупаме докрай — ето къде е бедата. Ти ги биеш, а те пълзят като калпава костенурка към хляб…

Той мърмореше още нещо заглушено и неразбрано, но Николай не го слушаше вече — цялото му внимание бе приковано от ниското, прекъслечно, басово бучене на летящите нейде германски самолети.

„Само това липсваше…“ — помисли той, като тършуваше напразно с очи по небето и проклинаше в душата си слънцето, което му пречеше да гледа.

Северозападно от височината летяха дванадесет юнкерса и се насочваха очевидно към Дон. В първия момент, определил посоката на техния полет, Николай наистина сметна, че самолетите отиват да бомбардират переправата. Той дори въздъхна с облекчение, като помисли набързо: „Размина се!“ Но почти веднага видя как четири самолета се отделиха от строя и като завиха, полетяха право към височината.

Николай се отпусна по-дълбоко в окопа и се приготви за стрелба, но успя да даде само една-единствена поредица срещу стремително и косо летящия над него самолет. Към ревящия вой на мотора се присъедини късият, нарастващ писък на бомба.

Николай не чу разтърсилия земята заглушителен грохот на взрива, не видя тежко отскочилата до него голяма грамада пръст. Сгъстена, напрегната вълна горещ въздух събори в окопа насипа на предния бруствер и силно отметна главата на Николай. С тилната страна на каската си той се удари в стената на окопа така, че подбрадната му каишка се спука и той изгуби съзнание, полузадушен и оглушен…

Свести се едва след като изсипали на два пъти товара си, самолетите се отдалечиха и германската пехота, започнала трета поред атака, се приближи почти до самата отбранителна линия и се готвеше за решително нападение.

Около Николай гърмеше ожесточен бой. Бойците от полка вече се брояха на пръсти и се държаха с последни сили; огънят им отслабваше — оставаха малцина способни за защита хора; на левия фланг бяха пуснали вече в действие ръчните гранати; останалите живи се готвеха да посрещнат германците с последен удар с щик. А Николай, полузатрупан с пръст, все още лежеше като чувал на дъното на окопа и хълцайки конвулсивно, поемаше въздух и при всяко издишване бузата му се опираше до струпаната в окопа пръст… От носа му течеше кръв, гъделичкаща и топла. Сигурно отдавна течеше, тъй като бе успяла да засъхне на висулки по мустаците и да слепи устните му. Николай прокара ръка по лицето си и се понадигна. Жесток пристъп на повръщане отново го повали. После мина и това. Той се надигна, огледа се с помътнели очи и разбра всичко: германците бяха близо.

Дълго, мъчително дълго се опитва да пъхне със слабите си ръце нов диск, дълго се привдигаше, като се опитваше да се изправи на колене. Виеше му се свят, киселата миризма на повърнатата храна пораждаше нови пристъпи на повръщане. Ала той преодоля и повръщането, и световъртежа, и отвратителната, обзела цялото му тяло слабост. И почна да стреля, глух и равнодушен към всичко, което ставаше наоколо, властно движен от две най-могъщи желания: да живее и да се бие до последна капка кръв!

Така минаваха минутите, които му изглеждаха като часове. Той не видя как от юг, отвъд дола, срещу германските бронирани коли хвърлиха три танка „КВ“ придружени от пехотата на една моторизирана стрелкова бригада, и с помраченото си съзнание не можа да разбере изведнъж защо, залегнали във верига на някакви си стотина метра от неговия окоп, германците изведнъж отслабиха огъня и почнаха бързо да отстъпват пълзешком, а после станаха и побягнаха в безреда, но не назад, към дола, а на северозапад, към едно дълбоко дере.

Те се търкаляха на верев по склона като сиво-зелени листа, отбрулени и подгонени от силен вятър, и мнозина от тях също като листа падаха, сливаха се с тревата и вече не ставаха…

Николай разбра какво е станало едва когато, прескачайки изровените от снарядите трапове, край него изтичаха Звягинцев, лейтенант Голошчоков и още неколцина бойци с бледи от злоба и тържествуващи от радост лица. В гърлото му нещо пресипнало заклокочи и също като тичащите край него червеноармейци той се развика нещо, без да чува собствения си глас; искаше му се както по-рано да скочи и да тича заедно с другарите си, но в безплодните си опити да се опрат ръцете му старчески безсилно, жалко се хлъзнаха и се замятаха по неравния край на окопа. Той не успя да се измъкне навън… Облегна гърди върху съборения бруствер и застена, а след това заплака от ярост и яд за собственото си безсилие и от щастие, че бе се сбъднала мечтата им: не отстъпиха от височината, помощта дойде навреме и ето го, бяга триж проклетият, омразен враг!…

Той не видя как, настигнали бягащите германци чак до дерето, Звягинцев и другите почнаха да ги мушат с щиковете; не видя как, изостанал далече от втурналите се напред червеноармейци, вървеше сержант Любченко, като куцаше тежко с ранения си крак, и държеше в едната си ръка неразвитото знаме, а с другата притискаше към хълбока насочения напред автомат; не видя и това, как капитан Сумсков изпълзя от разрушения от снаряд окоп… Като се опираше на лявата ръка, капитанът пълзеше от височината надолу след бойците си; дясната му ръка, откъсната от снарядни парчета чак от рамото, се влачеше тежко и страшно след него, поддържана с мокър от кръв парцал от рубашката му: от време на време капитанът лягаше на лявото си рамо, а след това пак пълзеше. В бялото му като вар лице нямаше капчица кръв, но той все пак се движеше напред и отмятайки глава, викаше с детински тънък, пресекващ глас:

— Храбреци! Мили мои, напред!… Дайте им да разберат!

Николай не видя и не чу нищо. На мекото вечерно небе току-що бе пламнала първата, трепетно блещукаща звездичка, а за него бе настъпила вече черна нощ — спасителното и продължително безсъзнание.