Михаил Шолохов
Те се сражаваха за родината (22)

Направиха преход от петнадесет километра с малка почивка на половината път и към шест часа вечерта, щом почна да намалява мъчителната жега, влязоха в едно село, ширнало се в обрасъл с върби суходол.

Оттук до село Таловско, дето се намираше щабът на дивизията, имаше едва около седем километра, но още при влизането в селото старшината Попришченко обяви, че ще нощуват тук. Някой от бойците недоволно рече:

— Рано е да спираме за нощувка! Ще попушим, ще си починем малко и по залез ще стигнем в Таловско. Чуваш ли, старшина?

А някой друг прибави:

— Цял ден не сме яли! Там поне ще се наредим при комендантския казан…

Попришченко сърдито изпръхтя в посивелите си от праха мустаци и строго изгледа говорещите.

— Я престанете с тия бръщолевения и обсъждания? Не мога да се явя с гладни босяци пред полковника. Ясно ли е? Ще спрем да пренощуваме и през нощта всичко да бъде турено в ред: дето има по обмундировката скъсано — да се зашие и закърпи, чиито обувки са в плачевно състояние — да ги постегне, оръжието — едно на ръка: да бъде лъснато като огледало, а също така да се измиете и поострижете четината си, та на сутринта да сте ми като стъкълца. Ще проверя строго. Ясно ли е? А колкото за похапването, ще поискаме нещо от колхоза. Тук също не е чужда държава и да не съм видял някого да се мъкне по къщите — ние не сме просяци. Ясно ли е? И няма да позволя да се позори полкът ми, ясно и разбрано!

Намериха председателя на колхоза в колхозното управление. Старшината влезе вътре, а бойците седнаха на хладинка и някои се повлякоха уморено към кладенеца. Минаха около петнадесет минути, а вътре в помещението още се чуваха гласове: разсъдителният и като че ли предумващ глас на старшината и друг глас, тенор, както изглежда, на председателя, който през цялото време упорито повтаряше на различни ноти: „Не мога. Казах ви, не мога. Не мога, другарю старшина!“​.

— Май не могат нещо да се разберат. Я иди, Лопахин, на помощ на стареца — посъветва го Копитовски.

Лопахин, който отдавна се ослушваше внимателно в долитащите отвътре отделни думи от разговора, стана и решително закрачи към входната площадка.

В малката стаичка, до прозореца със залепени на кръст по стъклото ивици от вестник, седеше председателят на колхоза — млад едър мъж с овехтяла армейска рубашка и килната на тила съвсем избеляла пилотка без звездичка. Десният празен ръкав на рубашката му бе затъкнат небрежно в колана. Старшината се бе настанил срещу него, придвижил съвсем близо столчето, като докосваше с коленете си коленете на председателя и всячески се стараеше да придаде колкото може повече убедителност на пресипналия си бас, казваше:

— Та ти си бивш фронтовак, а не искаш да разбереш нашето положение и разсъждаваш, извинявай, като несъзнателна жена…

Тясно разположените сиви очи на председателя бляскаха сърдито и той мълчаливо кривеше устни. Очевидно тоя разговор му беше неприятен. Лопахин поздрави и седна на края на пейката.

— Какво има? За какво се пазарите?

Без да обърне глава към него, председателят отговори:

— Въпросът е, че вашият старшина иска да му требвам продукти от колхозния склад, а пък аз не мога да направя това.

— Защо?

— Ха! Защо ли? Ами че защото складът е празен. Да не мислиш, че вие първи бягате през нашето село?

— Ние не бягаме — сдържано го поправи Лопахин, чувствувайки как у него кипи злоба към председателя, към студените му, тясно разположени очи, към самоуверения му тенор. „Забравил е как се живее на фронта, навоювал се е окончателно, охранил се е, а сега не го е еня за чуждата нужда, пет пари не дава за нищо“ — мислеше той и със силна неприязън гледаше отстрани правия и червен врат на председателя, изопнатите му, гладко обръснати бузи.

— Вие не сте първите, които бягате, и както изглежда, не сте и последните — упорито повтаряше председателят.

— Повтарям, ние не бягаме — рязко каза Лопахин. — Това — първо, а второ — ние сме последните. След нас няма други.

— Та на нас от това не ни е по-леко! Които минаха преди вас, очистиха всичко, сякаш с метла го изметоха!

Председателят се обърна с лице към Лопахин, искаше да каже още нещо, но Лопахин го изпревари с въпрос:

— Ти бил ли си на фронта?

— Да не би според тебе някое теле да е отхапало ръката ми?

— Случвало ли ти се е да отстъпваш?

— Всичко ми се е случвало, но такова нещо като сега не съм виждал.

— Разбери, драги човече, дъбова главо, не мога да оставя гладни хората си — каза старшината. — Аз отговарям за всекиго от тях пред командуването. Ясно ли е? Ти напиши фактурата, все ще се намери нещо, не ни трябва много.

За по-голяма убедителност старшината сложи ръка върху коляното на председателя, ала той отдръпна крака си и се усмихна мирно и просто:

— Ех, старшинка, старшинка! Загазих с тебе, старче! Та нали ти казвам на руски: в склада няма нищо, освен мишки, а ти не вярваш. И не ме пипай за крака, аз не съм момиче, пък и кракът ми не е чувствителен към молби, защото е с протеза… Ето последната ми дума: ще ви дам два килограма просо — и повече нищо, а хляб ще си намерите по къщите.

— Къде ще ми стигнат два килограма за двадесет и седем активни щика, комай цял полк? А с какво ще запържим кашата? Пък и не мога да пусна войниците си да искат хляб по къщите, защото ние не сме просяци. Ясно ли е?

Лопахин погледна мрачното лице на старшината и с трополене отмести пейката. Старшината предупредително вдигна ръка:

— Лопахин, не се горещи!

— Да вървим в склада — късо рече председателят.

Като стъпваше твърдо със скърцащата протеза по дъските на пода, той тръгна към изхода. Попришченко на драго сърце го последва. Подире им вървеше Лопахин.

До хамбара председателят остави старшината да мине напред и улови за лакътя Лопахин.

— Погледни ти, дето се горещиш, какво ни е останало. Аз нямам таен хамбар и не искам да крия нищо от вас. Както се вижда, вие сте боеви, славни момчета и аз не бих пожалил да ви дам, да речем, една овца, за да си сварите чорба, но по нареждане на района вчера евакуирахме всичкия добитък — и едър, и дребен. Остана само онова, което е за лично ползуване на колхозниците. Ако имах овчица, бих ви я дал, но в стопанството си имам само една жена и една котка.

Лопахин мълчаливо помогна да отключат големия висящ катинар и прекрачи в полутъмния хамбар. Само в една малка преградка, в ъгъла, сиротно се бяха скупчили остатъци от просо. Старшината виждаше, че Лопахин се колебае и строго каза:

— Действувай!

Лопахин се прегъна, като се изчервяваше от срам и напрежение, и с гъшето крило, което намери на дъното на преградката, помете просото на средата и се изправи:

— Има-няма три килограма.

— Я го вземете всичкото, няма защо да ни го оставяте за тамазлък — добродушно каза председателят, който не сваляше от Лопахин омекналия си, почти ласкав поглед.

Докато Лопахин насипваше с шепи просото в раницата, старшината измъкна от джоба тънкия си портфейл, осолил се вече от потта, и като мърдаше прашните си мустаци, почна да отброява омазнените банкноти от по една рубла.

— Колко струва по твърда цена? — попита той, като гледаше изпод вежди председателя.

Председателят засмян махна с ръка. — Нищо не струва. За остатъци пари не вземаме.

— А ние даром не вземаме. Ясно ли е? — Старшината сложи парите на края на преградката и чинно каза: — Благодарим за уважението — и тръгна към изхода.

— Мишките ще изядат парите ти — все така засмян каза председателят.

Старшината не отговори. Като излязоха от вратата, той извика настрана Лопахин и му пошепна:

— Направихме сефтето, ами по-нататък? В приказката войникът варил каша от брадва, но така е в приказката, ами ние какво ще правим, миньоре? Рядката кашица без запръжка и хляб е също като сватба без младоженец, а момчетата са гладни до смърт! Просто безизходно положение — тъжно заключи старшината.

Безизходно положение ли? Няма безизходни положения! Така поне смяташе винаги Лопахин и може би тъкмо последната фраза на старшината го накара да вземе прибързано решение… В светлите безстрашни очи на Лопахин пламнаха весели огънчета. Дявол да го вземе, как тъй не се сети по-рано за това, как можа да отпусне ръце, когато имаше такъв коз — неизменния си успех сред жените, своето обаяние, в което вярваше от все сърце? Лопахин бодро потупа по рамото оклюмания старшина и каза:

— Главното е, не губи кураж, Попришченко! Разчитай във всичко на мене. Ей сега ще организираме работата. За днес не обещавам много нещо, ще се запознавам с обстановката и ще правя разузнаване с бой, но утре сутринта ще ви нахраня всички дотука — и опря дланта до своите издули се ноздри.

— Ама какво си намислил? — предпазливо запита старшината. — Да не е някоя незаконна пакост?

— Всичко ще бъде според закона, давам ти честна бронеизтребителска дума — увери го Лопахин и широко се усмихна. — В тая работа страдам само аз. Ще стане нужда да наруша нравствените си принципи, но понеже те и без това са отдавна разклатени, готов съм да пострадам за другарите си.

— Я говори разбрано и не ми обърквай главата.

— Ей сега ще разбереш. Другарю председател, един момент!

Като пипаше доверително копчето на рубашката на председателя и го гледаше отблизо в тясно разположените очи, Лопахин започна:

— Ти си наш човек, и затова с тебе ще говоря направо: ние трябва да се храним с нещо, така ли е? Ти не можеш да ни помогнеш да намерим продукти, така ли е? Тогава помогни ни в друга работа.

— В каква работа?

— Има ли в твоя колхоз някоя вдовица или войнишка жена, която да живее заможно, да има в стопанството си разни живинки, да речем, кокошки или овци, или други някакви дребни домашни птици?

— То се знае, има такива. Нашият колхоз не е от бедните.

— Добре, настани ни за една нощ на квартира у такава заможна гражданка. По-нататък е наша работа как ще се разберем с нея. Само че, моля ти се, стопанката да не е някоя грозотия, а да прилича малко от малко на жена, разбираш ли?

Председателят насмешливо зажумя и попита:

— И да не е по-стара от седемдесет години?

Въпросът, който се обсъждаше, беше твърде сериозен, та Лопахин не можеше да понася каквито и да било шеги. Той помълча замислено, а после отговори:

— Седемдесет, братле, е множко, това е висока цена, но в краен случай на шестдесет съм съгласен, да става каквото ще! Рискът е благородно дело! Но желателно е, разбира се, да бъде по-младичка…

— Добре де, може — каза председателят, като кривеше устните си в усмивка. — Ти решаваш тая работа по войнишки. Като няма риба, казват, и ракът е риба, а в полето — и бръмбарът е месо. Ще ви настаня на квартира, само че после хич да не ми се сърдите…

— Ама какво има? — застанал нащрек, попита Лопахин.

— Тук наблизо живее една войнишка жена. Към тридесетгодишна е. Мъжът й е на фронта, старши лейтенант. В стопанството си какво ли няма — отглежда и кокошки, и гъски, и патици, и две големички прасенца, а има и петнадесетина овци. Богато си живее. И най-важното — сама е, няма ни дете, ни коте. Но ето и къщата й, нали виждаш зеления покрив зад тополите? Тъкмо там живее тя. А мъжът й преди войната работеше…

— Не ме интересува мъжът й — нетърпеливо го прекъсна Лопахин. — Ама какво има? Защо казваш да не ти се сърдя после? Възрастта й е тъкмо на място!

— Строга е тя, момче, ох, много е строга!

— Е, това не е страшно, и по-строги съм пречупвал, води ме — самоуверено каза Лопахин и се обърна към старшината. — Ще разрешите ли да действувам, другарю старшина?

Попришченко уморено махна с ръка.

— Действувай. Само че нещо ми се вижда съмнително… Ще ни изложиш ти, Лопахин.

— Аз? Да ви изложа? — възмути се Лопахин.

— Като нищо ще ни изложиш. Служил съм и аз на действителна служба в старата армия, и аз бях млад, ровех земята с копито, имам си и аз грехове. Е, да речем, понякога ще се запилееш при някоя позната, ще откопчиш пържени яйца и бутилка водка за себе си, ама в случая са двадесет и седем души… Та си мисля: как да услужим на жената, за да отпусне храна не само за един човек, а за двадесет и седем души? Тук, миньоре, ще падне труд, аз бих казал…

— Та мене няма да ме домързи — скромно го увери Лопахин.